Лий Чайлд
Едно на милион (31)

31

Огромната му ръка се плъзна под сакото, дланта се отвори, изпъна и пръстите затърсиха дръжката на пистолета. Вероятно глок като на другия албанец. Оръжие, с което се борави лесно. Насочваш и стреляш. А може би не. Ричър отчете ключовите фактори като време, пространство, относително разстояние. Ръката на албанеца се намираше на сантиметри от целта, но все още трябваше да обхване дръжката, да извади пистолета и да се прицели, докато лежи по гръб на пода, вероятно замаян от силните удари в главата. С други думи, беше бавен, но въпреки това по-бърз от Ричър предвид обстоятелствата, тъй като ръката му вече се намираше високо под сакото, докато двете ръце на Ричър бяха отпуснати под кръста, а китките му бяха извити, насочени надолу в жест, който би трябвало да означава: спокойно, не го прави.

Далече от джобовете на якето.

Не че Ричър искаше да използва пистолет. Не че Ричър имаше нужда да използва пистолет.

Видя по-добър вариант. Свързан с импровизация. Не беше идеалният, но щеше да свърши работа. Несъмнено. Щеше да му отнеме малко време и да му позволи да реагира с нужната скорост и ефективност. Това бе добрата новина. От друга страна обаче, бе грубо нарушение на добрия тон. Професионална обида. И лична обида несъмнено. Така реагираха някои в западните щати, ако някой се отнесеше с неуважение към шапките им. Има неща, които просто не бива да пипаш.

Но има и неща, които просто си длъжен да направиш.

Ричър сграбчи китарата на Бартън от стойката й, стисна я здраво за грифа и замахна надолу към гръкляна на албанеца. Сякаш замахваше с кирка, за да изкопае дупка в спечената от сушата земя. Същият замах, същата цел, същата мощ, насочена надолу.

Албанецът не помръдна след удара. Ричър върна китарата на стойката.

— Извинявам се — каза той. — Надявам се да не съм я повредил.

— Няма проблем — отвърна Бартън. — Това е „Фендер“. Пет кила дърво. Купих я от една заложна къща в Мемфис за трийсет и четири долара. Сигурен съм, че е видяла и по-лоши неща.

Часовникът в главата на Ричър показваше четири и десет сутринта. Мъжът на пода още дишаше. Но плитко, отчаяно, като издаваше неестествен звук, вдишване, издишване, вдишване, издишване, с максимална бързина. Без резултат. Вероятно заради щифта за колана на китарата, който стърчеше на сантиметър и половина, два от корпуса й. Явно бе засегнал жизненоважен орган. Ларинкс, фаринкс или друг орган, съставен от хрущяли и наричан със сложни латински думи. Албанецът бе подбелил очи. Пръстите му драскаха леко по пода, сякаш се опитваше да се хване за нещо. Ричър коленичи и пребърка джобовете му, извади пистолета, телефона, портфейла и ключовете му за колата. Оръжието бе глок, доста износен, но добре поддържан. Телефонът бе плоско парче черна пластмаса със стъклен дисплей. По нищо не се отличаваше от милиони други апарати. Портфейлът бе от черна кожа, загубил първоначалната си форма и заприличал на картоф в резултат на дълга употреба. Беше натъпкан със стотачки, кредитни карти, шофьорска книжка, издадена тук, в града. Името под снимката бе на Гезим Ходжа, четирийсет и седем годишен. Ако се съдеше по емблемата върху ключовете, колата бе крайслер.

— Какво ще правим с него? — попита Хоган.

— Не можем да го оставим да си тръгне — отвърна Аби.

— Но не можем и да го оставим тук.

— Нуждае се от медицинска помощ — обади се Бартън.

— Не — възрази Ричър. — Изгуби това право в мига, в който почука на вратата.

— Това е жестоко, човече.

— А той щеше ли да отведе мен в болница? Или теб? Погледни нещата от този ъгъл. Освен това не можем да го закараме в болница. Там задават прекалено много въпроси.

— Можем да отговорим на всички въпроси. Ние бяхме в правото си. Той влезе със сила. Незаконно проникване в частна собственост.

— Опитай се да обясниш това на ченге, което получава хилядарка седмично под масата. Не е ясно как ще се развият нещата. Следствието може да се проточи с години. А ние нямаме време.

— Но той може да умре!

— Говориш, сякаш това е нещо лошо.

— Не е ли?

— Без колебание бих разменил живота му за този на дъщерята на Шевик. Щом искаш от мен да преценя кой е по-ценен. Във всеки случай, още не е мъртъв. Може да не е в най-добра форма, но е жив.

— И какво ще правим с него?

— Ще го скрием някъде. Временно. Където никой да не го открие. А и той да не ни създава проблеми. Докато не разберем със сигурност.

— Какво да разберем?

— Каква ще бъде по-нататъшната му съдба.

Настъпи тишина.

— Къде ще го скрием? — попита Бартън.

— В багажника на колата му — отвърна Ричър. — Там ще бъде на сигурно място. Може да не е много удобно, но схванатият врат е най-малкият му проблем в момента.

— Може да се измъкне — отбеляза Хоган. — Производителите монтират в багажника пластмасова дръжка, която свети в тъмното. Един вид мярка за безопасност. Тя отваря багажника отвътре.

— Не и в колите на гангстерите — възрази Ричър. — Убеден съм, че са я демонтирали.

Той хвана албанеца за ръцете, а Хоган го вдигна за краката. Заедно го понесоха по коридора. Аби избърза напред и отвори външната врата. Подаде глава навън в мрака и се огледа във всички посоки. Даде им сигнал, че е чисто, и Ричър и Хоган помъкнаха албанеца по тротоара. Колата, паркирана до бордюра, се оказа черен седан с нисък покрив и високи врати, в резултат на което прозорците изглеждаха доста малки. Напомняха на Ричър илюминатори на бронетранспортьор. Аби пъхна ръка в джоба на Ричър и извади ключовете от колата. Натисна един бутон, чу се пиукане и капакът на багажника се отвори. Ричър напъха албанеца вътре, като първо намести раменете му, а после сгъна и краката му. Огледа багажника отвътре. Не се виждаше никаква дръжка. Явно я бяха демонтирали.

Хоган отстъпи крачка встрани. Ричър огледа албанеца. Гезим Ходжа. Четирийсет и седем годишен. Бивш полицай от Тирана. Ричър затвори капака и отиде при останалите. Бивш следовател от Военната полиция на Съединените щати.

— Не можем да оставим колата тук — каза Хоган. — Не и пред нашата къща. Особено с тяло в багажника. Рано или късно някой ще мине оттук, ще я види и ще провери какво става.

Ричър кимна.

— Ние с Аби имаме нужда от кола — каза той. — Когато приключим, ще я оставим далече от тук.

— Ще шофирате с този тип в багажника?

— Дръж враговете си по-близо.

— Къде отиваме? — попита Аби.

— Когато албанецът спомена, че могат да забранят на твоите приятели да стъпват в клубовете им, аз си помислих: да, това е сериозен проблем, защото те трябва да се хранят. А после се сетих, че по-рано изрекох същите думи пред теб. Когато спряхме пред щанда със сандвичите на онази бензиностанция на път към дома на семейство Шевик. Ти ме попита дали няма да имат нещо против, а аз ти казах, че трябва да се хранят. Хладилникът им е празен. Особено сега. Обзалагам се, че не са излизали от дома си, откакто са пристигнали украинците. Срещал съм хора като тях. Те ще се срамуват, ще се притесняват, ще се страхуват да минат покрай колата. Никой няма да позволи на другия да излезе сам, но в същото време няма да излязат и заедно, защото се опасяват, че украинците ще използват отсъствието им, за да влязат вътре и да претършуват. Обзалагам се, че семейство Шевик не са хапнали нищо вчера, няма да ядат и днес. Трябва да им занесем храна.

— Ами колата пред дома им?

— Ще минем отзад. Ще се наложи да прекосим двора на някой съсед. Затова последната част от маршрута ще изминем пеша.

 

 

Първо отидоха до огромния супермаркет, разположен край шосето, което водеше извън града. Подобно на много други магазини, и той работеше денонощно. Приличаше на огромна пещера, студена и пуста, но окъпана в ярка светлина. Взеха количка с размерите на вана и я напълниха с по четири бройки от всичко, за което се сетиха. Ричър плати на касата в брой с парите, които взе от безформения портфейл на Гезим Ходжа. Реши, че това е най-малкото, което албанецът може да направи предвид обстоятелствата. Прибраха покупките в шест торби. Щяха да изминат последната част от маршрута си пеша, което означаваше, че ще трябва да мъкнат торбите на известно разстояние, вероятно през задни дворове и огради.

Отключиха крайслера и оставиха покупките на задната седалка. От багажника не се чуваше нито звук. Или движение. Аби искаше да провери дали албанецът е добре.

— Ами ако не е? — попита Ричър. — Какво ще направиш?

— Нищо, предполагам.

— В такъв случай няма смисъл да проверяваш.

— Колко дълго ще го оставим там?

— Колкото е необходимо. Да е мислил предварително. Не разбирам защо трябва да поемам отговорност за доброто му здраве. Защото той пръв се опита да съсипе моето добро здраве. Не виждам логика. Те започнаха първи. Не могат да очакват, че ще се грижа за здравето им.

— Някой беше казал, че победата изисква великодушие — продължи Аби.

— Напълно съм съгласен — отвърна Ричър. — Но ти казах и преди. Следвам собствени правила. Човекът в багажника още ли диша?

— Не знам — призна Аби.

— Но съществува подобна възможност?

— Да, така е.

— Ето, това е проява на великодушие от моя страна. Обикновено ги убивам. Убивам и тях, и семействата им и накрая се изпикавам на гробовете на предците им.

— Никога не съм сигурна сериозно ли говориш, или се шегуваш.

— Май си права.

— Искаш да кажеш, че в момента не се шегуваш?

— Искам да кажа, че великодушието ми е на привършване напоследък.

— Но носиш храна на възрастна двойка, и то посред нощ.

— Това не е проява на великодушие.

— И все пак е мил жест.

— Защото някой ден може аз да се озова на тяхно място. Но никога няма да бъда на мястото на онзи в багажника.

— Следваш принципа на древните племена — каза Аби. — Нашето племе срещу всички останали.

— Моето племе срещу лошите.

— И кой влиза в твоето племе?

— Почти никой — призна Ричър. — Живея доста самотно.

Потеглиха обратно към града, завиха наляво, продължиха на изток и навлязоха в квартала на семейство Шевик. Пред тях се простираха старите къщи, построени в годините след войната. Ричър вече се ориентираше добре. Реши да мине по една успоредна улица, за да не могат украинците да го видят дори от разстояние. Двамата с Аби можеха да паркират пред къщата, разположена зад дома на Шевик. Крайслерът щеше да застане зад линкълна, но на разстояние от шейсетина метра. Колкото е дължината на два малки парцела в този квартал. В които са построени две малки къщи.

Ричър угаси фаровете и продължи бавно по тесните улици, потънали в мрак. Свърнаха надясно в пряката преди онази, в която обикновено завиваха, после наляво и накрая спряха на нужното място. Пред къщата, разположена точно зад тази на Шевик. Беше в същия стил, имаше същата дъсчена фасада и битумен покрив. Отпред имаше малък открит двор, но отзад минаваше висока до рамото ограда, която опасваше имота от единия до другия край. Някъде в нея трябваше да има вратичка, през която от предния в задния двор да минава косачката например.

Къщата имаше пет прозореца, обърнати към улицата. Завесите зад един от тях бяха плътно дръпнати. Вероятно спалнята. Хората там спяха.

— Ами ако ни видят? — попита Аби.

— Те спят — отвърна Ричър.

— Представи си, че се събудят.

— Няма значение.

— Ще повикат ченгетата.

— Едва ли. Ще погледнат през прозореца и ще видят гангстерски автомобил. После ще затворят очи и ще се надяват, че след малко няма да го има. На сутринта, ако някой ги попита, ще решат, че най-безопасно е да кажат, че не са видели нищо. Затова ще кажат: Каква кола?

Ричър изключи двигателя.

— Едно куче би ни създало много по-големи проблеми — заяви той. — Може да се разлае. В съседните дворове може да има други кучета. Ще се вдигне голям шум. Украинците може да дойдат и да проверят какво става. От скука, ако не от друго.

— Нали купихме пържоли — отвърна Аби. — В торбите има сурово месо.

— Обонянието на кучето ли е по-добро от слуха му или обратното?

— И двете са доста добре.

— Около една трета от домакинствата в тази страна притежават куче. Малко над трийсет и шест процента, ако трябва да бъда точен. Което означава, че шансът да преминем необезпокоявани е почти две към три. Да не забравяме, че дори да има куче, то може да не излае. Повечето дворни кучета са спокойни. А може украинците да се окажат прекалено мързеливи, за да проверят. В колата е топло, удобно. Нищо чудно да са заспали. Мисля, че опасността е пренебрежимо малка.

— Колко е часът? — попита Аби.

— Пет и двайсет.

— Сетих се за онова, което ти казах по-рано… че всеки ден трябва да правиш по едно нещо, което те плаши. Часът е едва пет и двайсет сутринта, а аз се каня да направя второто страшно нещо за деня.

— Това не се брои — отвърна Ричър. — Това е като разходка в парка. Може би дори буквално. Може отзад да ни очаква красива градина.

— И тъй като е едва пет и двайсет, двамата Шевик едва ли ще са станали.

— Може и да са будни. Едва ли ги лови сън в такъв момент. Ако се окаже, че греша и те спят дълбоко, можеш да ги събудиш. Можеш да им звъннеш по телефона, когато стигнем там. Кажи им, че сме до прозореца на кухнята. Предупреди ги да не палят лампите. Не искаме някой да види нещо.

Ричър и Аби слязоха от колата и се ослушаха за секунда-две. Небето бе сиво, а въздухът влажен от ситна мъгла. От багажника не се чуваше звук. Нито ритане, нито блъскане, нито викане. Нищо. Взеха торбите от задната седалка и си ги разпределиха. Две в едната ръка на Ричър, две в другата. Една и една за Аби. Торбите не бяха препълнени. Нямаше опасност нещо да изпадне. Можеха да тръгват.

Ричър и Аби влязоха в предния двор на съседите.