Лий Чайлд
Едно на милион (17)

17

Арън Шевик нямаше представа къде се намират заложните къщи в града. Ричър предположи, че ще ги открият някъде в района на автогарата. На дискретно разстояние от по-богатите квартали. Той познаваше градовете. В района на автогарата щеше да открие нагъсто разположени евтини жилища, обществени перални, семейни железарии, магазини за авточасти и сервизи за тониране на стъкла. И заложни къщи. Проблемът бе в определянето на маршрута. Не искаха да се разминат с Мария Шевик, ако тя вече бе приключила с продажбата и се прибираше вкъщи. Нямаха представа къде точно бе отишла, а това усложняваше задачата им. Затова описаха няколко широки кръга и щом видеха заложна къща, надзъртаха през витрината. След като станеше ясно, че тя не е нито вътре, нито крачи по улицата на път за дома, продължаваха по-нататък.

В крайна сметка я откриха западно от Сентър стрийт. Тъкмо излизаше от потънала в сумрак заложна къща на тясна уличка, срещу диспечерската служба на някаква таксиметрова компания и фирма за предоставяне на съдебни гаранции. Мария Шевик крачеше с високо вдигната глава, преметнала чанта през рамо. Аби спря до нея, Арън свали прозореца и извика името й. Тя се изненада, но бързо се овладя. Качи се в колата. Всичко продължи по-малко от десет секунди. Все едно се бяха уговорили предварително.

Присъствието на Аби очевидно притесняваше Мария Шевик. Аби беше непозната. Сигурно ни смятате за големи глупаци. Арън я попита колко е взела за пръстените и часовника, а тя само поклати глава, без да отговори. Накрая се осмели да отвори уста:

— Осемдесет долара.

Никой не каза нито дума. Колата се понесе на изток, покрай автогарата и през четирилентовото кръстовище със светофари.

В този момент Грегъри седеше в офиса си и научаваше за случилото се в салона за масажи. Един от хората му минал оттам съвсем случайно. И почувствал, че нещо не е наред. Сторило му се прекалено тихо. Влязъл вътре. Не открил жива душа. Освен старата проститутка, надупчена от куршуми, умряла на пода сред локва от кръв. Нямало никой друг. Нямало и следа от клиентите. Останалите проститутки несъмнено се били разбягали. Но от Богдан и Артьом също нямало следа. Телефонът на Артьом лежал на бюрото му, а сакото на Богдан стояло на облегалката на стола му. Това не било добре. Това означавало, че не са напуснали салона доброволно. Това означавало, че са били принудени, че са били заплашени.

Грегъри свика най-доверените си хора. Съобщи им фактите. После им нареди да се замислят усърдно в продължение на шейсет секунди, след което, първо, да анализират случилото се и второ, да предложат какво да се прави оттук нататък.

Накрая първият му помощник и дясна ръка се осмели да заговори:

— Това е работа на Дино — каза той. — Всички го знаем. Твърдо е решил да ни отмъсти. Ние ликвидирахме двама от хората му, като му пробутахме онази история за шпионина в полицейското управление, затова той уби двама от нашите пред автосалона на „Форд“. Това беше справедливо, не мога да го отрека. Каквото повикало, такова се обадило. Но загубата на лихварския бизнес явно го е разгневила. Затова е решил да ни накаже допълнително, като ликвидира още двама от хората ни, онези, които отговаряха за карето с ресторантите. Ние пък се погрижихме за двама от неговите, снощи пред магазина за алкохол. Което изравнява резултата. Четири на четири. Справедлива размяна. Край на историята. Но Дино очевидно не е съгласен. Очевидно смята да ни даде урок. Може да е свързано с егото му. Той иска винаги да е пред нас. Може би така се чувства по-добре. И затова променя резултата на шест на четири.

— Какво да правим? — попита Грегъри.

Първият му помощник помълча известно време, после отсече:

— Нямаше да стигнем дотук, ако бяхме глупави. Изравним ли шест на шест, той ще убие още двама от нашите, за да стане осем на шест. И така нататък до безкрайност. Ще разпалим война, а не можем да си го позволим в момента.

— Какво да правим?

— Да приемем ситуацията. Изгубихме двама души повече и ресторантите, но получихме лихварския бизнес. Като цяло сме на печалба.

— Но така изглеждаме слаби.

— Не — възрази помощникът. — Така изглеждаме зрели. Подхождаме стратегически и в крайна сметка печелим.

— Дадохме две жертви повече. Това е унижение.

— Ако преди две седмици Дино ни бе предложил лихварския си бизнес срещу двама от нашите и карето с ресторантите, щяхме да приемем на мига. Ние печелим от тази история. Унижението е за Дино, не за нас.

— И все пак не мисля, че е редно да оставим нещата така.

— Може да не е редно, но е умно — настоя първият помощник. — Ние играем шах. И в момента печелим.

— Какво ще направят на хората ни?

— Нещо ужасно, предполагам.

Никой не проговори в продължение на цяла минута. Накрая Грегъри каза:

— Трябва да намерим проститутките. Не можем да им позволим да избягат. Ще се отрази зле на дисциплината.

— Работим по въпроса — каза един от присъстващите.

Отново настъпи тишина. В този момент телефонът на Грегъри иззвъня. Той вдигна, изслуша някого и затвори.

Погледна верния си лейтенант и се усмихна.

— Може би си прав — каза Грегъри. — Може би лихварският бизнес е по-изгодният вариант.

— Защо? — попита помощникът му.

— Вече разполагаме с име — отвърна Грегъри. — И снимка. Онзи тип, който снощи е разпитвал за Макс Труленко, се казва Арън Шевик. Наш клиент. Понастоящем ни дължи двайсет и пет хиляди долара. В момента издирваме адреса му. Някакъв голям и грозен копелдак.

Аби паркира до оградата. Четиримата излязоха от колата и тръгнаха по тясната бетонна пътека. Мария Шевик извади ключове от дамската си чанта и отключи вратата. Влязоха вътре. Мария видя кафето на кухненския плот.

— Благодаря — каза тя.

— Взех го от чист егоизъм — отвърна Ричър.

— Искаш ли?

— Мислех, че никога няма да попиташ.

Мария отвори кутията и включи кафе машината. После отиде при Аби в дневната. Завари я да разглежда снимките по стената.

— Какви са последните новини за Мег? — попита тихо Аби.

— Лечението е много тежко — отвърна Мария. — Настанили са я в специална самостоятелна стая. Или не е на себе си от болкоуспокояващите, или спи, тъй като й дават приспивателни. Не можем да й отидем на свиждане, не можем дори да говорим по телефона.

— Това е ужасно.

— Но лекарите са оптимисти — продължи Мария Шевик. — Поне засега. Скоро ще получим още новини. Ще направят ново изследване със скенер.

— Стига да го платим предварително — обади се съпругът й.

До края на седмицата остават шест дни, помисли си Ричър.

— Смятаме, че бившият шеф на Мег е в града — изрече той на глас. — Смятаме, че разполага с пари. Според вашите адвокати най-добрата стратегия е завеждането на граждански иск срещу него. Убедени са, че ще спечелите.

— И къде е той? — попита Арън Шевик.

— Още не знаем.

— Можете ли да го откриете?

— Вероятно — отвърна Ричър. — Някога това бе част от работата ми.

— Законовите процедури са доста бавни — отбеляза Мария Шевик, както и миналия път.

За обяд им послужиха сандвичите от бензиностанцията. Настаниха се в дневната, защото в кухнята имаше само три стола. Аби седна по турски на пода, където някога бе стоял телевизорът. Мария Шевик я попита какво работи. Аби й обясни. Арън заговори за доброто старо време, когато компютрите още не контролирали струговете и останалите машини. Когато режел, струговал или фрезовал на око, по усет, и го правел с точност една хилядна от сантиметъра. Тогава американските работници били в състояние да направят всичко. Абсолютно всичко. Те били най-ценният природен ресурс в света. И докъде стигнали след това? Срамота!

Ричър чу автомобил отвън. Тихото съскане и проскърцване на голям седан. Стана, излезе в коридора и погледна през прозореца. Черен линкълн. С двама души. Бледи лица, руси коси, бели вратове. Опитваха се да направят обратен завой. Напред-назад, напред-назад по тясната уличка. Целта им бе да спрат в съответната посока, която да им позволи да се измъкнат колкото се може по-бързо. Тойотата на Аби ги затрудняваше допълнително, тъй като препречваше пътя им.

Ричър се върна в дневната.

— Открили са адреса на Арън Шевик — каза той.

Аби скочи на крака.

— Тук ли са? — попита Мария Шевик.

— Някой ги е изпратил — продължи Ричър. — Не бива да го забравяме. Разполагаме с трийсет секунди, за да съставим план. Който и да ги е изпратил, знае, че са тук. Ако с тях се случи нещо, тази къща ще се превърне в основна мишена. Трябва да положим всички усилия, за да го избегнем. Ако се намирахме на друго място, нямаше да е проблем. Но не и тук.

— Какво ще правим? — попита Арън Шевик.

— Отървете се от тях.

— Аз?

— Все едно кой, но не и аз. Аз съм този, когото мислят за Арън Шевик.

На вратата се почука.