Лий Чайлд
Едно на милион (11)

11

Тримата вдигнаха глави и го погледнаха с изненада. Единият бе мургав, другият рус, а третият — нещо по средата. На възраст бяха някъде между двайсет и пет и трийсет. Изглеждаха уморени. Приличаха на хора, които работят до късно и карат на пица и кафе.

— С какво можем да ви помогнем? — попита мургавият.

— Кой, кой е? — попита Ричър. — Кой е Джулиан? Джино? Айзък?

— Аз съм Джино.

— Приятно ми е да се запознаем, Джино — каза Ричър. — Случайно да познаваш възрастна двойка на име Шевик?

— Защо?

— Прекарах известно време с тях. Запознах се с проблемите им. Споменаха, че са се срещнали с трима адвокати, които работели по някакъв проект. Запитах се дали не сте вие. Всъщност предполагам, че сте вие. Защото колко подобни проекта би могла да финансира градската управа?

Русият отвърна:

— Ако те са наши клиенти, очевидно е, че не можем да обсъждаме случая им.

— А вие кой сте?

— Джулиан.

Третият, който не бе нито мургав, нито рус, каза:

— Аз съм Айзък.

— Аз съм Ричър. Приятно ми е. Шевик ваши клиенти ли са?

— Да — отвърна Джино. — Затова не можем да обсъждаме случая.

— Да приемем, че става въпрос за хипотетичен казус. В ситуация като тяхната не би ли трябвало някой от двата гаранционни фонда да поеме разходите и да извърши плащането в рамките на седем дни?

— Наистина нямаме право да го обсъждаме — настоя Айзък.

— Говорим по принцип. На теория — отвърна Ричър. — Един вид абстрактна илюстрация.

— Сложно е — заяви Джулиан.

— Защо?

— На теория случаят изглежда елементарен, но намесата на роднини, които поемат ролята на гаранти по плащането, го усложнява неимоверно. Подобно действие показва, че случаят не е чак толкова спешен, и отнема от приоритета му. Буквално. Молбата получава входящ номер с по-нисък приоритет. Гаранционните фондове разглеждат десетки хиляди подобни случаи. Може би стотици хиляди. И ако служителите им разберат, че пациентът все пак получава медицинска помощ, те поставят на документите съответния входящ номер. С по-нисък приоритет. Така молбата отива, ако не на дъното на купчината, то поне някъде по средата. А това означава, че няма да бъде разгледана скоро. Служителите разглеждат първо най-спешните случаи.

— Следователно Шевик са допуснали грешка, като са подписали онези документи.

— Не можем да обсъждаме семейство Шевик — каза Джино. — Въпросът е конфиденциален.

— Теоретично — настоя Ричър. — Хипотетично. Грешка ли е хипотетичните родители да подпишат подобен документ?

— Разбира се — отвърна Айзък. — Разгледайте случая от гледната точка на един бюрократ. Пациентът получава лечение. Бюрократът не се интересува как. За него е важно, че след като пациентът получава медицински грижи, никой няма да го обвини в нещо, да му потърси отговорност, да го злепостави в медиите. За него случаят е приключен. Хипотетичните родители е трябвало да проявят повече твърдост и да откажат. Не е трябвало да подписват никакви документи.

— Предполагам, че не биха намерили сили за подобен отказ.

— Съгласен съм. Сигурно им е било много трудно предвид обстоятелствата. Но този ход щеше да даде резултат. Бюрократът щеше да бъде длъжен да отвори чековата книжка. И то веднага. Защото нямаше да има друг избор.

— Това е въпрос на правна култура — обади се Джино. — Хората трябва да знаят правата си, и то предварително. А не постфактум. Защото, когато детето ти лежи в болница, надделяват емоциите, а не разумът.

— Смятате ли, че случаят ще получи развитие през следващите седем дни?

Никой не отговори. Което според Ричър бе достатъчно красноречив отговор. Накрая Джулиан каза:

— Проблемът е, че сега чиновниците имат достатъчно време, за да си прехвърлят топката. Държавният гаранционен фонд се финансира от пари на данъкоплатците. Законът не е особено популярен. Правителството ще иска гаранционният фонд на застрахователните компании да поеме разходите. Този фонд обаче се финансира от пари на акционерите. Бонусите, които си разпределят неговите мениджъри, зависят от резултатите в края на годината. Затова единият фонд ще върне топката на другия… всъщност двата фонда ще си я прехвърлят колкото е необходимо.

— Колкото е необходимо… за какво?

— За да умре пациентът — обясни Айзък. — Тогава гаранционният фонд на застрахователите печели. Защото смъртта на пациента променя всичко. Евентуалните договорни отношения са били между гаранционния фонд и покойника. Какви средства трябва да му възстанови фондът? Та нали покойникът не е похарчил нито цент? Всичките му разходи са поети от щедри роднини. Често се случва. Даренията между роднини за медицински цели са обичайна практика и данъчните декларации са им посветили цял раздел. Това не е като да си купиш акции от някоя компания. Няма как да спечелиш. Защото е дарение. Самото име го подсказва. Това е безвъзмезден подарък, даден по собствено желание. Никой няма да ти върне средства по направено дарение. Това е юридически принцип. Има прецеденти, но те са доста неясни. Случаят би могъл да стигне чак до Върховния съд.

— Следователно в следващите седем дни няма да се случи нищо?

— Нищо няма да се случи и през следващите седем години.

— Но Шевик са взели пари от лихвари.

— Бюрокрацията не се интересува откъде са взели пари.

— А вие?

— Клиентите ни не обсъждат с нас финансовото си състояние — обади се Джулиан.

Ричър кимна.

— Не искат да убиете и последната им надежда — каза Ричър.

— Това са точните им думи — заяви Джино. — Тези, които се опитат да разобличат някой лихвар, ще изгубят всякакъв достъп до пари в бъдеще, а опитът им подсказва, че най-вероятно ще имат нужда от пари.

— Няма ли други правни възможности?

— Само хипотетично — обясни Джулиан. — Очевидната стратегия би била завеждането на граждански иск срещу некоректния работодател. Ищецът непременно ще спечели. Но каква полза ще има, ако съдебният процес разобличи работодателя като мошеник и в крайна сметка го разори? Така той няма да разполага с необходимите средства, за да плати обезщетение на ищеца.

— Нищо друго ли не може да се направи?

— Изпратихме съответната молба до съда от името на Шевик — каза Джино, — но там отказаха да я разгледат, след като разбраха, че дъщеря им получава лечение.

— Разбирам — отвърна Ричър. — Да се надяваме на най-доброто. Съвсем наскоро някой ми каза, че една седмица може да бъде много, много дълъг срок. Благодаря ви за помощта.

Той стана, отвори вратата и излезе на улицата. Спря на ъгъла, за да се ориентира по-добре. Първо надясно, после наляво, каза си Ричър. Това би трябвало да свърши работа.

Вратата зад гърба му се отвори отново. Ричър чу стъпки по тротоара. Обърна се и видя Айзък да върви към него. Младежът, който не беше нито мургав, нито рус. Беше висок около метър и седемдесет и пет, но здрав като бик. Панталонът му беше навит на глезените.

— Аз съм Айзък, помните ли ме? — попита той.

— Айзък Мехай-Байфорд — отвърна Ричър. — Доктор по право от Станфордския университет. Следването там не е никак лесно. Но предполагам, че сте от Източното крайбрежие.

— От Бостън. Баща ми беше полицай там. Вие ми напомняте за него… донякъде. Той също бе много наблюдателен.

— Карате ме да се чувствам твърде възрастен.

— Полицай ли сте?

— Бях — отвърна Ричър. — Едно време. В армията. Това брои ли се?

— Възможно е — каза Айзък. — Можете ли да ми дадете съвет? Но преди това ми кажете как се запознахте със семейство Шевик.

— Помогнах на Арън тази сутрин. Спасих го от обир. Той си удари коляното и аз го изпратих до дома му. Там научих цялата история.

— Съпругата му ми се обажда от време на време. Нямат много приятели. Знам откъде вземат пари, но рано или късно ще се окажат притиснати до стената.

— Мисля, че това вече се е случило — каза Ричър. — Или ще се случи след седем дни.

— Имам една теория, която може да ви прозвучи странно. Дори откачено.

— За какво става въпрос?

— А може и да се заблуждавам.

— За какво? — повтори Ричър.

— Спомняте ли си последните думи на Джулиан? За гражданския иск срещу работодателя. Каза, че от това нямало смисъл, защото компанията обикновено остава без активи. По принцип е така. Предполагам, че това е добър съвет и в конкретния случай. Но… не съм съвсем сигурен.

— Защо?

— Въпросният работодател бе страшно известен в града ни. Всички говореха за него. По ирония на съдбата, именно Мег Шевик правеше чудеса по отношение на неговата популярност. Обясняваше какъв добър млад предприемач бил, какъв технологичен пробив направил, как дошъл в тази страна без пукнат цент в джоба, а постигнал такива успехи… Аз обаче чух и други неща. Негативни. Оттук-оттам, клюки, истории, отделни фрагменти, привидно несвързани. Все непотвърдени слухове, но от хора, които би трябвало да са наясно с нещата. Реших да подредя парченцата от пъзела, за да разбера какво се крие зад публичния образ на този човек. Откроиха се три основни момента. Оказа се, че работодателят на Мег Шевик е, първо, изключително потаен, второ, професионалната му етика е, меко казано, съмнителна и трето, разполага с повече пари, отколкото би трябвало. Когато навързах нещата, стигнах до извода… Знам, че може да ви прозвучи откачено, но стигнах до извода, че източва компанията. Което не би било никакъв проблем за човек, лишен от съответните скрупули. По онова време компанията разполагаше с огромни средства. Беше лудост, беше финансово цунами, вероятно изкушението е било неустоимо. Предполагам, че е скрил под собствения си дюшек милиони от парите на инвеститорите.

— Което обяснява защо компанията е фалирала толкова бързо — каза Ричър. — Не е разполагала с резервни средства. Те са били откраднати. Счетоводният баланс е бил фалшифициран.

— Работата е там, че парите може би не са похарчени все още — продължи Айзък. — Или поне по-голямата част от тях. Стоят си там, под дюшека. В такъв случай гражданският иск има смисъл. Лично срещу него. Не срещу компанията.

Ричър замълча.

— Адвокатът в мен ми подсказва, че вероятността е сто към едно — каза Айзък, — но не бих искал Шевик да предприемат каквото и да било, преди да се уверят, че е така. Нямам представа как могат да го направят. Затова ми трябва съветът ви. Една истинска юридическа кантора би наела частен детектив. И той би открил човека, би проверил банковите му извлечения. И два дни по-късно бихме разбрали истината. Ние обаче не разполагаме с бюджет за подобни разходи. И не получаваме толкова високи заплати, че да поемем разходите от джоба си.

— Защо е необходимо да издирвате този човек? Да не би да е изчезнал?

— Знаем, че не е напускал града. Но се е спотаил някъде. Съмнявам се, че мога да го открия сам. Той е много умен и ако съм прав, много богат. А това е лоша комбинация. Означава, че шансовете са на негова страна.

— Как се казва?

— Михаил Труленко — отвърна Айзък. — Украинец.