Лий Чайлд
Едно на милион (18)

18

На вратата се почука отново. Никой не помръдна. Аби пристъпи към вратата, но Мария я хвана за ръка и Арън отиде да отвори. Ричър се върна в кухнята, седна там и се заслуша. Чу вратата да се отваря, а после настъпи тишина.

Явно двамата неканени гости бяха изненадани от факта, че човекът, появил се на прага, не е този, когото търсят.

— Трябва да говорим с господин Арън Шевик — каза единият.

— С кого? — отвърна Арън Шевик.

— Арън Шевик.

— Май че така се е казвал предишният наемател.

— Вие под наем ли живеете тук?

— Аз съм пенсионер. Не мога да си позволя да си купя къща. Прекалено скъпо е за мен.

— Кой е собственикът.

— Някаква банка.

— А вие как се казвате?

— Не съм сигурен, че трябва да ви отговоря. Още не сте се представили.

— Въпросът е личен… доста деликатен. Можем да го обсъдим единствено с господин Шевик.

— Един момент — каза Шевик. — Да не би да сте държавни служители?

Никакъв отговор.

— Или от фонда за гарантиране на застраховките?

— Как се казваш, старче? — попита заплашително другият.

— Джак Ричър — отвърна Шевик.

— Откъде да знаем, че не си бащата на Арън Шевик?

— Тогава щяхме да носим една фамилия.

— Тогава тъст. Откъде да знаем, че Шевик не е в къщата? Може да е прехвърлил договора за наем на ваше име и сега да се спотайва в някоя стая. Много добре знаем, че финансовото му състояние не е никак розово.

Шевик не каза нищо.

Същият глас продължи:

— Идваме, за да огледаме.

Чу се шум. Двамата явно избутаха Шевик от прага и влязоха вътре, защото стъпките им отекнаха по коридора.

Ричър стана от мястото си и се скри зад вратата на кухнята. Отвори едно чекмедже, после второ, трето. Накрая откри готварски нож. По-добре от нищо. Чу Аби и Мария да излизат от дневната в коридора.

Стъпките приближаваха. Чу Аби да пита:

— Кои сте вие?

— Търсим господин Арън Шевик — отвърна единият.

— Кой?

— Как се казваш?

— Абигейл — каза Аби.

— Абигейл коя?

— Абигейл Ричър. Това са дядо ми и баба ми, Джак и Джоана.

— Къде е Шевик?

— Това е предишният наемател. Изнесе се.

— Къде отиде?

— Не е оставил адрес. Доколкото знам, е имал сериозни финансови трудности. Изнесъл се една нощ. Направо избягал.

— Сигурна ли сте?

— Много добре знам кой живее тук, господине. В къщата има две спални. Едната е за баба и дядо, другата — за мен, когато им идвам на гости. Няма други. Мисля, че щях да забележа.

— Виждала ли си го?

— Кого?

— Арън Шевик.

— Не.

— Аз съм го виждала — каза Мария Шевик. — Когато дойдохме на оглед.

— Как изглеждаше?

— Доколкото си спомням, висок, едър, силен.

— Това е той — каза гласът. — Кога е напуснал?

— Преди около година.

Не последва отговор. Стъпките продължиха към вратата на дневната.

— Тук сте от година и още нямате телевизор? — попита гласът.

— Ние сме пенсионери — обясни Мария. — Тези неща са скъпи.

— Хм — отвърна гласът.

Ричър чу щракване. После стъпките се отдалечиха. Обратно по коридора. Към входната врата. Към стъпалата отпред. Към тясната бетонна пътека. Двигателят оживя и колата потегли. Съпроводена от тихото съскаме и проскърцване на голям седан. Настана тишина.

Ричър прибра ножа в чекмеджето и излезе от кухнята.

— Браво на вас. Добре се справихте всички — каза той.

Арън трепереше, а Мария беше пребледняла.

— Снимаха ни — каза Аби. — Точно преди да си тръгнат.

Ричър кимна. Тихото изщракване. Мобилен телефон, който играе ролята на фотоапарат.

— Кого снимаха?

— И тримата. От една страна, за да се отчетат, от друга — за тяхната база данни. Кой знае кога може да им потрябва. Но най-вече за да ни сплашат. Това правят. Карат хората да се чувстват уязвими.

Ричър кимна отново. Спомни си онзи тип от бара. Който вдигна телефона си. И тогава се чу същото изщракване. Ако бях истински клиент, това нямаше да ми хареса.

— Проблемът с тази снимка не е само в сплашването — каза Аби.

— Какво още? — попита Ричър.

— Ще я разпратят. Помежду си. Така процедират. В случай че някой запълни още едно парченце от пъзела. Рано или късно всички ще получат съобщението. Включително онзи тип на вратата. Той знае, че не съм Абигейл Ричър. Той знае, че съм Аби Гибсън. И не само той, но и много други негови колеги, защото съм работила и в други заведения. Ще започнат да задават въпроси. И бездруго не ме харесват.

— Знаят ли къде живееш?

— Не се съмнявам, че могат да накарат шефа ми да им каже.

— Кога ще изпратят съобщението?

— Предполагам, че вече са го направили.

— Трябва да напуснеш дома си. Имаш ли къде да отседнеш?

Тя кимна.

— Имам приятел — обясни Аби. — В един западнал квартал, източно от Сентър стрийт. А това, за щастие, е албанска територия.

— Можеш ли да работиш там?

— Правила съм го и преди.

— Искрено се извинявам за неудобството — каза Ричър.

— Ще го приема като експеримент — отвърна Аби. — Веднъж една приятелка ми каза, че всеки ден трябва да правя по нещо, което ме плаши.

— Кажи й да се запише в армията.

— Ти също трябва да се настаниш източно от Сентър стрийт. Можем да останем заедно. Поне тази вечер.

— Приятелят ти няма ли да има нещо против?

— Надявам се — каза Аби. — Всичко ли ще е наред със семейство Шевик?

Ричър кимна.

— Хората вярват на очите си — обясни той. — В този случай ролята на очите им играе онзи тип в бара. Той се срещна с мен. Той ме снима с телефона си. Аз съм Арън Шевик. Това не подлежи на съмнение. За тях Арън Шевик е висок, як, доста по-млад. Помисли върху това, което казаха. Предположиха, че Арън е негов баща или тъст, но не им мина през ума, че той може да е истинският Шевик. Затова всичко с Арън и Мария ще бъде наред. Що се отнася до онези тъпаци, тук живее възрастна двойка на име Ричър.

В този момент Мария извика, че кафето е готово.

* * *

Управителят на потъналата в тъмнина заложна къща на тясната уличка срещу диспечерската служба и фирмата за съдебни гаранции излезе навън, премина от другата страна и влезе в офиса на таксиметровата компания. Подмина диспечера, без да му обърне никакво внимание, и продължи напред. Към офиса на Грегъри. Първият помощник на боса вдигна поглед и го попита какво иска. Управителят му обясни, че се е случило нещо. По-добре да пресече улицата, отколкото да пише съобщение. И по-бързо.

— Какво съобщение?

— Тази сутрин получих снимка на човек на име Шевик. Голям и грозен копелдак.

— Видя ли го?

— Шевик разпространено име ли е в Америка?

— Защо?

— Тази сутрин имах клиентка на име Шевик. Но беше дребничка възрастна жена.

— Възможно е да са роднини. Възрастна леля или братовчедка.

Управителят кимна.

— И аз си помислих същото — каза той. — Но после получих още едно съобщение. И още една снимка. На същата възрастна жена. Името й обаче беше различно. Второто съобщение я представя като Джоана Ричър. А тази сутрин тя се разписа при мен като Мария Шевик.