Лий Чайлд
Едно на милион (49)

49

Задната част на мозъка на Ричър се бе впуснала в сложни изчисления, свързани с деленето на общата площ на деветнайсетия етаж на общия брой жертви във фоайето. След като тръгна от предположението, че по-важните клечки са разполагали с повече площ, а обикновените охранители — с по-малко, стигна до извода, че тук е имало сравнително малко хора. Логично. Украинците не биха спали по трима на легло или един до друг на пода. Елементарна математика.

Предната част на мозъка на Ричър го съветваше да не обръща внимание на подобни неща. Проваляли се днес, вината е само моя. Той се долепи до стената на коридора и надникна зад ъгъла. Видя нов коридор. Също толкова широк. От двете му страни имаше врати. Може би офиси. Или спални. В дъното бяха тоалетните. Или складовете. Или лабораториите, или командните центрове, кошерите, гнездата или както там ги наричаха.

Ричър продължи напред. Хоган го последва. А също Аби, Бартън и Вантреска. Първата стая отляво бе пост на охраната. Празна. Изоставена. Бюро и стол. Празни. Два монитора на бюрото, единият с етикет Фоайе, на който не се виждаше нищо освен черна боя, а другият с етикет 19-и етаж, който показваше зоната пред асансьорите. Ъгълът на камерата бе насочен надолу. Виждаха се куп мъртви тела на пода. Повече от дузина.

Нали ти казах, обади се задната част на мозъка му.

Ричър продължи напред. Първата стая вдясно също бе празна. Имаше панорамен прозорец от пода до тавана, обърнат на север. Градът се простираше в краката му. В стаята имаше четири кресла, хладилник и маса с кафе машина. Стая за охраната. Удобна. Близо до асансьорите.

Продължиха нататък. Не видяха нищо. Нито хора. Нито оборудване. Ричър нямаше представа какви компютри и машинарии да очаква. И ме подсеща за онези филми, които показват някой луд учен в лаборатория, пълна със странни апарати, през които преминават искри от енергия. Ричър свързваше термина сървър с тенисист, който сервира топката. Вантреска предположи, че цялото оборудване едва ли надхвърля половин дузина компютри. А информацията се пази на облаци. Облаци? Така се изрази Вантреска. Хоган очакваше стая с бял ламинат и хладен въздух.

Продължиха нататък.

Не видяха нищо.

— Чакайте — прошепна Ричър. — Губим си времето. Мисля, че конникът без глава е събрал всички свободни хора пред асансьорите. Оцелели са само онези, които в този момент са имали някаква работа. И сега са се скрили. За тях това е като битката на генерал Къстър при Литъл Бигхорн.

— Колко? — попита Хоган.

— Не ме интересува — отвърна Ричър. — Стига Труленко да е сред тях.

— Ако става въпроса за шест лаптопа — каза Аби, — достатъчни са двама оператори.

— Плюс охрана — уточни Ричър. — В зависимост от инструкциите на Москва колко охранители трябва да има в стаята във всеки един момент. Това променя нещата.

— От Москва щяха да изпратят цял полк, ако можеха — подхвърли Вантреска.

— Предполагам, че всичко зависи от размерите на помещението.

— Ако лаптопите са шест — каза Хоган, — то може да е с размери на килер. Може да е навсякъде. Може да е скрито зад тайна врата, която се отваря в някой килер.

— Не, Труленко би искал прозорци — възрази Аби. — Особено след като тук има такива прозорци. Обзалагам се, че се наслаждава на гледката. Обзалагам се, че обожава да стои тук и да гледа през прозореца. Така сякаш се извисява над всички онези незначителни създания, които сноват по улиците долу. Макар на практика Труленко да е неудачник и пленник. Обзалагам се, че гледката го кара да се чувства по-добре.

— Чакайте — каза отново Ричър и погледна Бартън. — Ти спомена, че на четвъртия етаж си успял да обиколиш целия периметър на централното ядро. Но не и на петия. Заради по-големите офиси отзад. А в тях четвъртата стена на ядрото би се превърнала в стена в самите помещения.

— Да — отвърна Бартън.

— Добре е да имаш подобна стена, нали? — попита Ричър. — Тя осигурява най-близък достъп до шахтите с кабелите, разположени до асансьорите. — Погледна Вантреска и продължи: — Навремето, ако трябваше да прокараш телефонни кабели, колко дълги щеше да ги направиш?

— Максимално къси — отговори Вантреска.

— Защо?

— Кабелите са уязвими.

Ричър кимна.

— Особено в механично отношение — каза той. — А стената е разположена в непосредствена близост до електричеството, водата и генератора, който да се включи в случай на необходимост. Предполагам, че украинците са търсели подобна стена. — Ричър произнесе онази дума, която означаваше кошер, гнездо или дупка за нещо, което бръмчи, лети или рови. — Издигнали са я от задната част на асансьорната шахта чак до прозорците отпред. Защото шефовете са искали стена, а Труленко е искал гледка. Какво друго им е оставало да направят?

— Помещението е доста голямо — отбеляза Вантреска.

Ричър кимна.

— Със същите размери и форма като фоайето долу — каза той. — Същото помещение, но завъртяно на сто и осемдесет градуса.

— Достатъчно, за да побере цял полк.

— Най-много две роти стрелци.

— А може би никого — обади се Аби. — Защото такава е човешката природа. Тези типове са от Украйна, а онези от Москва обикновено се държат с тях като големи батковци с малки деца. Нищо чудно украинците да са променили правилата. Какво значение има дали стаята ще е пълна с охрана или не? Нали разполагат с цяла клетка? Навсякъде тук е еднакво безопасно. Може Труленко да не е искал в стаята му да има охрана, да надзърта през рамото му, докато работи… Това също е част от човешката природа.

— Украинците повишиха нивото на тревога — отбеляза Хоган. — Трябва да са оставили някого тук.

— Не е задължително — възрази Аби. — Не могат да се свържат с никого вече два часа. Мисля, че инстинктът ги е подтикнал да излязат навън и да се втурнат към барикадите, така да се каже. Мисля, че не са устояли на изкушението. Защото не биха искали да останат в коридора в очакване на неизбежното.

— Умните глави в „Уест Пойнт“ биха определили това като необосновани предположения, които варират в широк спектър. От празно помещение до помещение, пълно с цял полк противници.

— Какво смяташ ти?

— Изобщо не ми пука — отвърна Ричър. — Стига Труленко да е там.

— Всичко е въпрос на съотношения и зависи от броя на компютърджиите. Може да са няколко десетки. Цели редици с компютри и хора зад тях.

— Не — възрази Вантреска. — Тук е събран каймакът. Елитът. Шерпите са другаде. Те могат да работят през облака… сайта за облачни услуги.

— Или от мазето на майка си — подхвърли Хоган.

— Все едно — каза Вантреска. — Труленко е творец. Той работи в компанията на шепа хора. Един или най-много двама.

— Добре — съгласи се Ричър. — Това означава или четирима охранители в стаята, или само един. Вероятно протоколът за охрана изисква четирима души да не свалят поглед от Труленко двайсет и четири часа в денонощието. Ще допуснем най-лошия сценарий, а именно че не са нарушили дисциплината и са останали по местата си. В най-добрия случай Аби е права и Труленко обича да работи сам. Възможно е да са сключили някакво споразумение помежду си. Виждал съм подобни неща от време на време. Обикновено началникът на смяната седи в ъгъла като мебел. А може да се сприятелят. Междувременно останалите трима от екипа стоят в готовност, но на друго място, предписано от съответната инструкция.

— Какво ни очаква? Един охранител или четирима?

Задната част на мозъка му подсказа: един.

Но на глас Ричър каза:

— Четирима.

Надникнаха зад следващия ъгъл и Бартън посочи врата, досущ като онази на петия етаж, която водеше към големите офиси отзад.