Лий Чайлд
Едно на милион (15)

15

Двама от хората на Дино отсъстваха вече цяла нощ. Никой не ги бе виждал след магазина за алкохол. Бяха изчезнали безследно. Телефоните им не отговаряха. Никой не бе виждал колата им. Сякаш се бяха разтворили във въздуха. Което бе невъзможно, разбира се. И все пак никой не посмя да събуди Дино. Вместо това хората му организираха дискретно издирване. В околните квартали, където бе най-вероятно да открият безследно изчезналите. Без резултат. Двамата си останаха безследно изчезнали. До седем сутринта ги откриха — при това на собствената си територия, — когато един мотокарист вдигна палет с кедрови дъски.

Тогава събудиха Дино.

Дворът на дъскорезницата бе ограден с телена ограда, висока почти два метра и половина. Изчезналите бяха закачени на оградата с главите надолу. И бяха изкормени. Гравитацията бе обърнала вътрешностите им, които в момента лежаха по гърдите и лицата им, както и по земята. Бяха мъртви, разбира се. И двамата бяха надупчени с куршуми. По-голямата част от главата на единия липсваше.

От колата им нямаше и следа. Нямаше следи дори от гуми.

Дино свика съвещание в заседателната зала отзад. На петдесет метра от мястото, където хората му бяха направили зловещото откритие. Приличаше на генерал, който е събрал щабните си офицери максимално близо до бойното поле.

— Грегъри трябва да е полудял — каза той. — Ние бяхме жертвите от самото начало, ние останахме прецакани от размяната на бизнеси, а сега иска да ни се подиграе, като поведе с две точки? Това са глупости! Толкова е… неадекватно… нечестно. Какво си мисли, по дяволите?

— И защо по толкова гаден начин? — обади се помощникът и дясна ръка на Дино. — Защо го е направил толкова драматично? Извадил е вътрешностите им. Това несъмнено е ключът…

— Така ли?

— Би трябвало — отвърна верният лейтенант. — Не виждам логична причина. Това е напълно излишно. Сякаш сме ги вбесили с нещо. Сякаш искат да си отмъстят… все едно ние водим в резултата.

— Това не е така.

— Може да има нещо, за което не подозираме. Може да сме спечелили някакво предимство, но да не знаем все още.

— Например?

— Там е работата, че нямам представа.

— Получихме само карето с ресторантите.

— Може да носи добри пари… или пък да осигурява достъп до определени хора. Не бих се учудил, ако всички важни клечки в града вечерят там. Със своите съпруги и прочие… Къде другаде биха могли да отидат?

Дино не отговори.

— Защо иначе Грегъри ще се ядосва толкова много? — настоя неговият човек.

Дино отново не отговори. Накрая заключи:

— Може би си прав. Може карето с ресторантите да струва повече от лихварския бизнес. Искрено се надявам да е така. Ние изваждаме късмет, те се вбесяват. Но за каквото и да става въпрос, четири на две е неприемлив резултат. Не можем да се примирим. Кажи на хората ни. Искам реми до залез-слънце.

 

 

Ричър се събуди в осем сутринта. Аби спеше непробудно в прегръдките му. Беше му топло, приятно, спокойно. Тя изглеждаше толкова дребничка до него. Беше по-ниска с трийсетина сантиметра и два пъти полека от него. Но пък бе мека и нежна. Макар движенията й да бяха гъвкави и силни. И определено експериментални. Изпълнението й бе истинско изкуство. Това беше сигурно. Ричър бе късметлия. Той пое дълбоко дъх и впери поглед в непознатия таван. Пукнатините в гипса, наподобяващи речна система, бяха замазвани и боядисвани многократно. Приличаха на белези от стари рани.

Ричър се измъкна внимателно от прегръдките на Аби, стана от леглото и тръгна гол към банята. После отиде в кухнята, за да приготви нова кана кафе. Върна се в банята, взе душ, събра дрехите си, разхвърляни из цялата дневна, и се облече. Извади трета порцеланова чаша от шкафа в кухнята и си наля първото кафе за деня. Седна на малката масичка до прозореца. Слънцето отдавна бе изгряло и небето бе лазурносиньо. Красиво утро. Отвън долитаха едва доловими звуци. Уличен трафик и гласове. Хора, които бързаха за работа и денят им едва започваше.

Ричър стана, наля си нова чаша кафе и седна отново. Минути по-късно в кухнята влезе Аби, гола и усмихната. Прозяваше се и се протягаше, докато вървеше. Тя си наля кафе, прекоси кухнята и седна в скута на Ричър. Гола, топла, нежна, благоуханна. Какво може да направи един мъж в подобна ситуация? Минута по-късно отново бяха в леглото. Този път бе още по-хубаво. Продължиха да експериментират. Цели двайсет минути. След което се отпуснаха в леглото, останали без дъх. Не е зле за старец като мен, помисли си Ричър. Тя се сгуши в прегръдките му, изтощена, запъхтяна. Той усети обзелото я чисто физическо облекчение. Някакво примитивно, почти животинско задоволство. Но и още нещо. Нещо повече. Тя се чувстваше в безопасност, усещаше топлина и закрила. Тя им се наслаждаваше. Наслаждаваше се и на факта, че изпитва подобно чувство.

— Снощи в бара — започна Ричър, — когато се поинтересувах от онзи тип на вратата, ти ме попита дали не съм ченге.

— Ти си ченге — прошепна Аби.

— Бях ченге.

— Такова беше и първото ми впечатление. Предполагам, че тази работа оставя своя отпечатък върху хората.

— Искаше ли да съм ченге? Надяваше ли се да съм ченге?

— Че защо да го правя?

— Заради онзи тип на вратата. Може би се надяваше да направя нещо по въпроса.

— Не — отвърна Аби. — Надеждата е загуба на време. Ченгетата не си мърдат пръста, за да ги изгонят. Никога. Не си заслужава усилието. А и са намесени прекалено много пари. Повярвай ми, тези хора се ползват с пълен имунитет от страна на полицията.

В гласа й прозвуча разочарование, трупано с години.

Ричър реши да провери нещо.

— А би ли искала да се погрижа за онзи тип, ако можех? — попита той.

Тя се притисна по-силно към него. Подсъзнателно, каза си Ричър. Което сигурно означаваше нещо.

— Конкретно за него ли? — уточни Аби.

— Пред мен стоеше само той.

Тя се замисли за миг.

— Да. Бих искала.

— И какво би искала да направя с него?

Аби отново се притисна към Ричър.

— Предполагам, че бих искала да го пребиеш — отсече тя.

— Лошо?

— Много лошо.

— Какво ти е направил?

Аби не отговори.

След минута Ричър добави:

— Снощи спомена още нещо. Каза, че ще разпратят съобщения с моето описание.

— Веднага щом разберат, че си се измъкнал.

— До хотели, заведения и други подобни.

— До всички. Така процедират. Системата е напълно автоматизирана. Много ги бива с технологиите. Много ги бива с компютрите. Непрекъснато опитват нови трикове и измами. Автоматизираното изпращане на съобщения е детска игра в сравнение с всичко останало.

— И буквално всички ще застанат нащрек, така ли?

— За някой конкретен човек ли си мислиш?

— Евентуално за един човек, който обаче играе в друг отбор. Занимава се с лихварство.

— Това проблем ли е?

— Разполага с моя фотография. Снима лицето ми отблизо. Ще разпознае описанието и ще изпрати снимката ми в отговор.

Аби се притисна още по-силно към Ричър. Отново се успокои.

— Няма особено значение — отвърна тя. — И бездруго всички те търсят. Описанието ти е повече от достатъчно. Снимката ти не променя почти нищо.

— Не това е проблемът.

— А кое?

— Лихварят смята, че името ми е Арън Шевик.

— Защо?

— Онази възрастна двойка се казва Шевик. Свърших една работа от тяхно име. В онзи момент ми се стори добра идея. Но сега лихварите разполагат с името им. Могат да издирят и адреса. Не бих искал да се появят пред дома им. Да ме търсят там. Това може да доведе до неприятни сцени. А двамата Шевик си имат достатъчно проблеми.

— Къде живеят?

— По средата между центъра и източните предградия, в стар квартал, построен след войната.

— Това е територия на албанците. Украинците не биха посмели да навлязат в нея току-така.

— Те вече поеха контрол върху бара, от който албанците въртяха лихварския си бизнес — каза Ричър. — Но той е далече на изток от Сентър стрийт. Фронтовата линия като че ли се мести непрекъснато.

Аби кимна унесено на гърдите му.

— Знам — отвърна тя. — Всички са на мнение, че не могат да започнат война заради новия полицейски комисар, но като че ли се случва точно това.

Аби пое дълбоко дъх, задържа го, изправи се, разтърси глава, сякаш за да прогони последните следи от съня, и разпореди:

— Да тръгваме.

— Къде? — попита Ричър.

— Да се уверим, че всичко е наред с твоята възрастна двойка.

 

 

Аби имаше кола. Малка бяла тойота с механични скорости и изпаднали тасове на джантите. Плюс калник, вързан с тел към шасито. Плюс предно стъкло с пукнатина, в резултат на която образите се разделяха на две припокриващи се половини. Двигателят обаче запали веднага, колелата се въртяха с лекота, спирачките работеха. Стъклата на прозорците не бяха тонирани и Ричър знаеше, че всеки може да разгледа лицето му, тъй като тялото му едва се бе побрало на тясната седалка и трудно можеше да се извърне настрани. Той се огледа за линкълни като онзи, който бе забил в оградата на автосалона на „Форд“, като онези, които бе видял да идват от север и от юг предишната вечер. Не забеляза нито линкълни, нито мъже с бледи лица и черни костюми, които да стоят по кръстовищата и да се оглеждат зорко.

Следваха същия маршрут, който Ричър бе изминал пеша: покрай автогарата, през лабиринта от тесни улички, покрай бара и нататък, към по-широките пространства. Бензиностанцията с кулинарния щанд, на който се продаваха сандвичи и салати, се намираше пред тях.

— Отбий тук — каза Ричър. — Трябва да вземем малко храна.

— Няма ли да имат нещо против?

— Има ли значение? Трябва да се хранят.

Аби отби. Менюто беше същото. Салата с пиле или салата с риба тон. Ричър поръча по два от всеки сандвич, плюс пържени картофи и кола. Плюс кафе. Едно беше да не закусиш или обядваш. И съвсем друго да не пиеш кафе.

Навлязоха в квартала, направиха няколко завоя и стигнаха до края на уличката. Паркираха до дъсчената ограда с изскочилите през нея рози.

— Това ли е къщата? — попита Аби.

— Вече е собственост на банката — отвърна Ричър.

— Заради Макс Труленко?

— И няколко грешки, допуснати с най-добри намерения.

— Ще успеят ли да си я върнат?

— Не разбирам много от тези неща. Но не виждам защо не. Става въпрос за пари и активи, които се движат в едната или другата посока. Купуване и продаване. Не виждам основания банката да възпрепятства подобна сделка. Не се съмнявам, че тя ще намери начин да спечели от сделката.

Ричър и Аби тръгнаха по тясната бетонна пътека. Вратата се отвори, преди да стигнат до нея. На прага застана Арън Шевик. Изглеждаше разтревожен.

— Мария изчезна — каза той. — Не мога да я намеря никъде.