Лий Чайлд
Едно на милион (41)

41

Ричър дочу силен фонов шум. Характерен за суетнята в голямо открито пространство. Вероятно с нисък таван. Тракане на клавиши. Десетки разговори.

— Предполагам, че сте в редакцията — каза той.

— Колко сте досетлив, Шерлок! — отвърна Барбара Бъкли.

— Предполагам, че около вас е пълно с телевизионни екрани, които излъчват последните новинарски емисии.

— Стотици са.

— Може би точно в този момент част от тях излъчват кадри от голям пожар в склад за дървен материал в град, който познавате.

Никакъв отговор.

— Добрата новина е, че въпросният склад служеше като щаб на албанска престъпна групировка — продължи Ричър. — Повечето й членове са мъртви. Останалите избягаха. С групировката е свършено. Онова, което са ви казали, вече губи смисъл. По време на онази ваша среща преди два месеца. В задната стаичка на ресторанта. Заплахите, които са ви отправили, са лишени от сила. От днес. Смятаме, че трябва да го знаете, и то колкото се може по-рано. Това е част от протокола ни за връзка с жертвите.

— От полицията ли се обаждате?

— Формално погледнато… не.

— Но служите в системата на правоохранителните органи.

— Която има много нива.

— И на кое от тях се намирате вие?

— Госпожо, моите уважения, но вие все пак сте журналистка. Има неща, които е по-добре да не изричам на глас.

— С други думи, можете да ми кажете, но след това ще трябва да ме убиете?

— Госпожо, не се изразяваме по този начин.

— Откъде се обаждате?

— Предпочитам да не разкривам точното си местоположение. Но ще кажа, че тук е много, много горещо.

— Един момент! — възкликна Барбара Бъкли. — Как ме открихте? Не съм казвала за заплахите на никого!

Ричър пое дъх, за да й поднесе втората част от сценария, който бе подготвил, но тя го изпревари. Все пак се занимаваше с разследваща журналистика. Барбара Бъкли го заля с порой от думи, набързо направени логически връзки и предположения, и с щури догадки, които отведоха разговора в желаната от Ричър посока. Тя каза:

— Чакайте малко, единственият човек, който би могъл да знае нещо за случилото се, е частният детектив, който ме откара до летището след това. Наех го на място, бивш военен, с доста висок чин. Сигурна съм в това, защото го проверих. Явно той е съобщил, вероятно на свой приятел или колега, може би от Пентагона. Сигурно и вие сте от там. От някоя трибуквена агенция, за която никой никога не е чувал.

— Госпожо — отвърна Ричър, — предпочитам нито да го отрека, нито да го потвърдя.

— Няма значение — каза Барбара Бъкли. — Оценявам обаждането ви. И ви благодаря. Протоколът ви работи отлично.

— По-добре ли се чувствате?

— Споменахте, че имате история за мен. Това ли е? Краят на албанците.

— Не — каза Ричър. — Нещо съвсем различно. Но свързано с вас.

— Няма да публикувам материал. Зарязах това разследване. Макар от един безстрашен репортер да не се очаква да постъпи така…

— Това е другата страна на монетата — каза Ричър. — Това е моментът, в който безстрашният репортер подновява работата по случая. И причината е в проучването, което сте направили. Не сте пристигнали тук случайно. Имали сте причина. И тя не е била албанците. Оставили сте впечатление, че се интересувате повече от украинците. Ще ни бъде от полза, ако знаем на какво се основава този интерес.

— Не разбирам.

— С какво смятате, че се занимават украинците?

— Разбирам въпроса. Не разбирам защо ми го задавате. Вие сте от някоя секретна трибуквена агенция. Много добре знаете какво се случва там. Или пък се опитвате да прехвърлите на медиите част от събирането на информация?

Ричър пое дъх и сложи началото на трето действие от сценария.

— Очевидно сте получили информация отнякъде — каза той. — Както и ние, разбира се. Убеден съм обаче, че източниците ни не съвпадат. Мога да ви го гарантирам. Затова, ако ви превърнем в звезда на шоуто, лесно ще останем скрити в сенките. Ще насочим подозрението в друга посока. Ще продължим да си вършим работата. Правилата на играта изискват да получим сериозни улики, поднесени ни от човек, на когото може да се има доверие. Едва тогава можем да се задействаме. Не можем да си измисляме едно или друго. И нас ни проверяват периодично.

— Записвате ли този разговор?

— Не бихме го направили без ваше съгласие.

— И ще признаете, че аз съм разкрила случая?

— Мисля, че сме длъжни да го направим. Така е най-добре за всички. Никой няма да прояви интерес към нас. А и, честно казано, пет пари не даваме. Аз определено не бих искал да се появя по телевизията.

— Но аз съм журналистка — каза Бъкли. — Никой не би ме определил като „човек, на когото може да се има доверие“.

— Ние просто трябва да спазим процедурите. Нищо повече.

— Всичко започна с един слух, който чух от приятел на приятел. Всичко се върти около това, че макар политиците да твърдят обратното, разузнавателните служби са проследили източника на фалшивите новини в интернет до Москва, до руското правителство всъщност. Дори са постигнали успех в блокирането им, но после някой е осуетил действията им. Нищо чудно руснаците да имат агенти на най-високо ниво. Те отдавна работят в Съединените щати, затова усилията да ги блокираме не дават резултат.

— Добре — каза Ричър.

— Аз обаче се замислих. Очевидно е, че центърът на подобна дейност не се намира в посолството, защото в противен случай бихме разбрали. Ние на свой ред подслушваме разговорите им, следим комуникациите им. Няма как да извършват цялата си дейност от тук, защото сферата им на дейност не включва само нас, а целия свят. Затова най-вероятно са възложили американската част от проекта на някой подизпълнител, който вече е тук. Най-обикновена бизнес сделка. Като франчайз например. Но на кого? Руската мафия в Щатите не е достатъчно квалифицирана, за да се справи с подобна задача, освен това руските власти не биха искали да имат нищо общо с нея. Замислих се. Попаднах на определена информация. Техничарите в нашия вестник следят тези неща. Всички бивши съветски републики са доста напреднали в технологично отношение. Естония например. Или Украйна. Те предположиха, че става въпрос за Украйна. Но Москва и Киев са в лоши отношения. Те са в конфликт. Руснаците обаче могат да се свържат с украинската мафия тук. Същите хора, същите способности, но различно място. Идеалното прикритие. Да, знаят, връзката между тях изглежда малко вероятна, но… Все пак струва ми се, че това е идеалното прикритие. Колегите смятат, че украинците са почти толкова добри в технологиите, колкото и руснаците. Предположих, че се е случило тъкмо това. Руското правителство и украинската организирана престъпност в Щатите са сключили годишен договор на стойност десетки милиони долари. Нямам доказателства, но се обзалагам, че съм права. Наречете го журналистическа интуиция, ако щете.

— Добре — повтори Ричър.

— Преди два месеца обаче онези изведнъж започнаха да си вършат работата несравнимо по-добре. Случи се буквално за една нощ. Изведнъж започнаха да правят много качествени, много оригинални неща. Нашите техничари решиха, че в операцията се е включил голям талант. Не можем да го наречем по друг начин. Вероятно консултант от Москва. Затова отидох да проверя. Постъпих много наивно. Сигурно съм очаквала да срещна на улицата някой объркан руснак, който се е изгубил и пита за посоката.

— Били сте готова да публикувате историята?

— Но не го направих.

— Къде бихте потърсили центъра на подобна операция?

— Нямах представа. Това бе следващата ми стъпка, но така и не стигнах до нея.

— Добре, благодаря ви — каза Ричър.

— Това достатъчно ли е?

— Човек, който заслужава доверие. Сведения, които заслужават проверка. Всичко е наред.

— Благодаря ви отново… за първата част на разговора ни. Чувствам се много по-добре.

— Чувството е страхотно, нали? — отвърна Ричър. — Вие сте жива, а те — не.

* * *

След края на ангажимента им Бартън и Хоган излязоха на улицата, плувнали в пот, нарамили инструменти и оборудване. Вантреска им помагаше. Той прочете новото съобщение. Снимката на зелен фон.

— Това е абсурдно! — възкликна детективът.

— Онзи тип ме изненада — оправда се Ричър.

— Нямам предвид снимката. Съобщението е изпратено лично от Грегъри. Той смята, че ти си част от авангарда на атака, предприета от определени сили. Не бива да се изключва възможността да си агент на правителството в Киев. Трябва да бъдеш заловен на всяка цена. И отведен при него жив.

— Което е за предпочитане пред алтернативата, предполагам.

— Портиерът каза ли ти нещо?

— И още как — отвърна Ричър. — Но журналистката ми каза още повече.

— Разговаряла е с теб?

— Става въпрос за фалшивите новини в интернет. Според Бъкли зад всичко стои Русия. Операцията се провежда от американска територия. Вече не сме в състояние да й противодействаме. Тя смята, че от Москва са наели украинците като подизпълнители. Преди около два месеца качеството на работата им се повишило рязко. Според колегите й украинците вероятно са довели нов „талант“, както се изрази тя. Не открили друго обяснение.

— Труленко изчезна преди около два месеца.

— Именно — отвърна Ричър. — А той е компютърен гений. Вероятно той отговаря за изпълнението на договора. Руското правителство плаща на Грегъри, а Грегъри плаща на Труленко. След като си удържи тлъста комисиона за посредничеството. Сигурно смята, че е ударил джакпота. Според журналистката договорът вероятно е на стойност десетки милиони долари.

— Какво ти каза портиерът?

— Става въпрос за секретна операция, която се провежда извън централния офис. Портиерът няма представа къде или в какви мащаби. Няма представа нито колко души работят там, нито кои са.

— И твърдиш, че това ти дава някаква информация?

— Замислим ли се какво всъщност им трябва, ще се доближим до истината. Помещения, охрана, надеждно захранване, високоскоростен интернет. Мястото трябва да е достатъчно изолирано, но едновременно с това комуникативно.

— Може да е всяко мазе в града. Може да го окабелят сами и да сложат няколко походни легла.

— Трябва им нещо повече от походни легла — възрази Ричър. — Това е годишен договор. Който може да бъде подновен. Нищо чудно проектът да е дългосрочен.

— Добре тогава, ще им трябват не само оптични кабели, но и боя, гипс, килими на пода, удобни легла…

— Да се захващаме с търсенето — каза Аби.

— Но преди това трябва да свършим нещо друго — отвърна Ричър. — Онази тъпа снимка ме подсети нещо. Искам да отида на гости на един господин. Вече минава дванайсет. Обзалагам се, че е събрал достатъчно вноски по заеми. А семейство Шевик се нуждаят от парите именно днес. Все още не ни стигат хиляда долара.

 

 

Този път шофираше Аби. Ричър усещаше тежестта отзад. Задното окачване скърцаше. В багажника имаше близо триста килограма. Вероятно конструкторите на линкълна не го бяха проектирали за подобна тежест.

Спряха на известно разстояние от бара в една пряка. Дали ситуация В включваше разполагането на усилена охрана? Ричър предполагаше, че това едва ли е възможно навсякъде. Украинците просто не разполагаха с достатъчно хора. И щяха да концентрират усилията си само върху най-важните обекти. Най-ценните мишени. Тук включваше ли се лихварският бизнес? Ричър не бе сигурен. Излезе от колата, отиде до ъгъла и надзърна. Предпазливо. Едва-едва.

Улицата бе пуста. Пред бара нямаше паркирани автомобили. Не се виждаха и мъже в костюми, подпрели се на стените.

Ричър се върна в колата. Аби потегли, излезе на улицата с бара, а после сви в пряката зад него. Кварталът беше стар, построен по времето, когато Александър Греъм Бел е изобретил телефона и всичко ново, появило се след това, приличаше на придатък. Навсякъде имаше килнали се на една страна улични стълбове с дебели провиснали снопове жици и кабели. По стените бяха монтирани водомери, електромери и газомери. Кофите за боклук бяха препълнени.

Зад бара завариха паркиран черен линкълн. Празен. Несъмнено колата, с която бе дошъл мъжът с бледото лице. И която го очакваше, за да го отведе у дома след края на работния ден. Аби спря зад линкълна.

— Мога ли да помогна с нещо? — попита тя.

— Искаш ли? — отвърна с въпрос Ричър.

— Да.

— Тогава мини отпред. Влез като обикновен клиент. Спри за секунда. Нещастникът седи в дъното вдясно. Тръгни към задната стена.

— Защо?

— Искам да му отвлечеш вниманието. Няма да свали поглед от теб. От една страна, защото си нов клиент, но най-вече защото си най-прекрасното нещо, което ще види за целия ден. Може би за целия си живот. Не обръщай внимание на бармана, каквото и да каже. Той е задник.

— Ясно — отвърна Аби.

— Искаш ли пистолет?

— Ще ми трябва ли?

— Няма да навреди.

— Добре — съгласи се тя.

Ричър й даде хеклера, който бе взел от портиера в бара. Пистолетът изглеждаше толкова малък в ръката му и толкова огромен в нейната. Тя го претегли на длан и го пъхна в джоба си. Тръгна по уличката. Ричър откри задната врата на бара. Беше стоманена, стара и очукана от ръчните колички, с които пренасяха кеговете с бира. Той натисна дръжката. Беше отключено. Вероятно в отговор на някоя общинска разпоредба. Все пак задната врата служеше и като противопожарен изход.

Ричър се промъкна вътре. Озова се в далечния край на къс коридор. Вляво и вдясно имаше тоалетни. Следваше служебно помещение. Офис или склад. Или и двете. След това коридорът свършваше. Появи се самият бар, но сега Ричър го виждаше от другата страна. Барплотът бе в близкия десен ъгъл. Всичко останало бе същото както преди. Светлината бе все така оскъдна, а въздухът миришеше все така на разлята бира и дезинфектант. Този път имаше петима клиенти, всеки седнал сам на отделна маса, стиснал чашата в ръка с унило изражение. Зад бара стоеше същият дебелак, чиято брада вече сигурно бе на шест дни, но кърпата, преметната през рамото му, бе чисто нова.

Мъжът с бледото лице седеше на същата маса в дъното, но вляво от Ричър. Кожата му бе толкова бяла, че сякаш флуоресцираше в сумрака. Косата му блестеше. Имаше дебели бели китки, масивни бели ръце и голям черен бележник. Същият черен костюм, същата бяла риза, същата черна копринена вратовръзка. Същата татуировка.

Аби прекрачи прага. Застина за миг и вратата се затвори зад гърба й. Изигра ролята си блестящо. Всички погледи бяха вперени в нея. Слабата светлина от неоновите реклами на витрината я озаряваше в контражур. Дребничка, слаба, облечена изцяло в черно. Къса черна коса, жизнерадостни черни очи. Свенлива, но очарователна усмивка. Непозната, отбила се за едно питие с надеждата да бъде посрещната с „добре дошла“.

Не се получи. И петимата клиенти извърнаха погледи. Но не и барманът. Нито пък украинецът с бледото лице. Аби тръгна към бара и те проследиха всяка нейна крачка.

Ричър пристъпи напред. Намираше се на почти два метра зад украинеца и на други два метра встрани от него. Несъмнено попадаше в обхвата на периферното му зрение, но се надяваше вниманието му да е насочено изцяло към Аби. Тя продължи към бара и Ричър направи още една крачка напред.

Барманът извика:

— Хей!

Ричър попадаше в обхвата и на неговото периферно зрение. Два метра зад него, два метра встрани. В следващия миг се случиха няколко неща едновременно. Като в сложна балетна хореография. Или като тройна комбинация в бейзбола. Украинецът погледна назад и понечи да се изправи, Ричър пристъпи напред към бара, сграбчи с две ръце дебелата глава на бармана, блъсна я рязко назад, след което я дръпна също толкова рязко надолу и я заби в махагоновия плот. Почти като баскетболна забивка. Ричър използва инерцията, за да отскочи към украинеца. Направи една крачка, втора и му нанесе страховит десен прав с цялата си сила. Юмрукът му се стовари в лицето на украинеца, който тъкмо се надигаше от мястото си. Мъжът отлетя назад като изстрелян от дулото на оръдие и се просна на пода. От носа и устата му потече кръв.

Петимата клиенти станаха едновременно и забързаха към вратата. Може би това бе обичайната реакция в подобни ситуации. Ричър можеше само да приветства решението им. Защото то означаваше, че няма да има свидетели. По барплота се виждаха кръв и зъби, но самият барман се бе свлякъл отзад.

— Предполагам, че по някое време е откъснал поглед от мен — отбеляза Аби.

— Нали ти казах, че е задник — отвърна Ричър.

Двамата приклекнаха до украинеца и извадиха пистолета, телефона, ключовете и близо осем хиляди долара от джобовете му. Носът му изглеждаше смазан. Дишаше през устата. В ъгълчетата на устните му се събираше кървава пяна. Ричър си спомни как този човек бе допрял белия си като тебешир пръст до главата си. Сякаш за да го сплаши. А сега не беше толкова самонадеян.

— Да или не? — попита Ричър.

Аби се замисли за миг. После каза:

— Да.

Ричър постави длан върху устата на украинеца. Едва я удържаше там, защото лицето на нещастника бе мокро и хлъзгаво от кръв. Но въпреки това надделя. Украинецът напразно се опитваше да бръкне в джоба си и да извади пистолет от там. Последните си сили прахоса в тропане с пети по пода и забиване на нокти в китката на Ричър. Накрая тялото му се отпусна и той притихна.

 

 

Ричър и Аби взеха линкълна на лихваря, защото багажникът му бе празен. Той се управляваше по-леко и возеше по-добре. Отидоха в центъра, където спряха до пожарен кран на една пряка от хотела на Шевик. Аби провери новия телефон. Нямаше други съобщения. Не и след онова, в което Грегъри бе изложил конспиративната си теория.

— От неговия номер ли е изпратено? — попита Ричър.

Аби направи справка с предишните съобщения.

— Предполагам — заключи тя. — Не е обичайният номер.

— Трябва да му звъннем отново. Да му съобщим новините.

Аби набра номера, изписан на дисплея, и включи на високоговорител. Чу се позвъняване. Чу се и как някой отговори. Грегъри. Изрече някаква непозната дума, кратка и сърдита. Явно не беше „здравей“, а по-скоро: „кажи“ или „какво има?“.

— Говори на английски — отвърна Ричър.

— Ти ли си?

— Изгуби още двама души. Идвам за теб, Грегъри.

— Кой си ти?

— Не съм от Киев.

— Откъде си тогава?

— Сто и десета специална част.

— Какво е това?

— Много скоро ще разбереш.

— Какво искаш от мен?

— Направи грешка.

— Каква грешка?

— Премина границата. Затова се приготви. Наближава часът за разплата.

— Ти си американец.

— Чистокръвен.

Грегъри замълча. Очевидно размишляваше. Очевидно върху мащабната мрежа от дадени подкупи, извършени услуги, лостове за влияние, както и върху задействаните механизми за предупреждение. Всички тези неща трябваше да доведат до залавянето на Ричър. И то отдавна. Грегъри обаче не бе чул нищо. От никого.

— Ти не си ченге — каза той. — Не работиш за правителството. Действаш сам. Нали?

— Ще ти бъде още по-трудно да го приемеш, когато цялата ти организация ще лежи в руини и всичките ти хора ще бъдат мъртви освен теб самия. Защото тогава аз ще чукам на вратата ти, а ти ще си сам-самичък.

— Дори няма да се доближиш до мен.

— Как се справям засега?

Мълчание.

— Приготви се — каза Ричър. — Идвам за теб.

Той затвори и изхвърли телефона през прозореца. Завиха зад ъгъла и паркираха точно пред входа на хотела, където можеха да оставят колата за не повече от десет минути.