Лий Чайлд
Едно на милион (51)

51

Прекараха нощта в дома на Аби. В дневната с приглушените тонове и протритите, но удобни мебели. В кухнята с кафе машината, порцелановите чаши и масичката до прозореца. Но най-вече в спалнята. Първо взеха дълъг горещ душ, действие, което вероятно криеше известна символика, но което също така бе необходимо, практично, успокояващо… Ухаеха на чистота и свежест. На невинност. На цветя. Ричър не бе казал нищо, но Аби предполагаше, че това е последната им вечер заедно. Предполагам, че не завинаги. Тя беше смела. Забавна. Движенията й бяха силни и гъвкави. И експериментални. От време на време се сгушваше в Ричър, но не търсеше закрила. Вместо това се протягаше като котка. Усмихваше се щастливо. Чувството е страхотно, нали? Ние сме живи, а те не са.

На сутринта ги събуди ранно обаждане от семейство Шевик. Аби включи на високоговорител. Първа се обади Мария и заяви, че скенерът е показал невероятен напредък. Забележително подобрение. Малкото им момиченце щяло да се излекува. Докторите танцували от щастие. После се обади Арън и заяви, че е шокиран от сумата, постъпила по сметката им. Едва не получил инфаркт. Ричър повтори онова, което му бе казал и по-рано. Раздай остатъка. На хора в същото положение. И задели малко за адвокатите. Но след като откупиш къщата си от банката. Може би Мег ще заживее при тях, след като се възстанови. Може би ще си купят нов телевизор. Или нова кола. Или пък стара кола. Нещо интересно. Нещо забавно. Ягуар например. Чудесна машина. Ричър заяви, че лично се е убедил в качествата й.

После той си тръгна. Прекоси центъра, прекоси и Сентър стрийт, като гледаше да не минава през по-скъпите квартали. След по-малко от километър се озова пред автогарата. Влезе вътре, погледна таблото и си купи билет. Разполагаше с пет бона в джоба си. Парите от заложната къща. Тежестта им му доставяше удоволствие. С тях щеше да плати пътуването си. И да изкара две-три седмици. Може би повече, ако пестеше.

Десет дни по-късно Ричър пътуваше на север заедно с лятото. В един автобус случайно попадна на забравен брой на „Уошингтън Поуст“. Откри вътре дълга статия, посветена на прочистването на голям град от организирана престъпност. Която отдавна създавала сериозни проблеми. Но те вече били решени. Свършено било и с двете съперничещи си банди. Край на изнудванията. Край на наркотиците. Край на насилието. Край на страха. Новият началник на полицията си приписал всички заслуги. Заявил, че е изпълнен с идеи и енергия и ще действа като метла. Говорело се, че след време може да се кандидатира за кмет. Дори за губернатор. Защо не? Постижението му бе наистина блестящо.