Лорета Чейс
Скандал, облечен в сатен (9)

Осма глава

Имението Уарфорд

Събота, 6 юни

— Болна? — повтори Адерли. — Не е нищо сериозно… надявам се?

Клара бе здрава като бик. Не, като крава. Беше всичко друго, но не слаба или болнава.

— Надяваме се, че не е много сериозно — отвърна лорд Валентин. — Може да се простудила миналата вечер у пралеля. Къщата е стара и неподдържана. Нощем става много влажно и студено.

— Простуда — отново повтори Адерли. Самият той се чувстваше приет студено. Атмосферата в имението Уарфорд бе доста потискаща.

По-потискаща от обикновено, ако изобщо бе възможно. Като цяло се отнасяха към него с хладно безразличие. Лейди Уарфорд го гледаше така, сякаш е помирисала нещо развалено, но възпитанието й я спира да го изрече на глас. Това, комбинирано с насилената й учтивост, бе просто ужасно. Клара започна добре, но постепенно започна да се отдръпва все повече и повече от него.

Не че чувствата им имаха някакво значение. Всеки го знаеше. Можеха да се съпротивляват колкото си искат и лейди Уарфорд можеше съвсем неделикатно да му напомня за по-нисшия му произход при всеки удобен случай, но той нямаше да се махне и те не можеха да си позволят той да се махне.

Единственото, което не беше предвидил, бе Клара да се разболее.

При това смъртоносно, ако съдеше по знаците.

Изражението на лорд Валентин бе категорично погребално. Адерли почувства как стомахът му се свива болезнено.

Тя не можеше да умре. Не и преди сватбата.

— Има ли нещо, което мога да направя? — поинтересува се.

— Мога да ви уверя, че за сестра ми се грижат специалисти и се надяваме да бъде отново на крак в най-скоро време — отвърна Валентин безизразно.

Не звучеше убедително.

Притеснен и ядосан Адерли си тръгна.

Беше посветил месеци на това да я омае. Време, което можеше да посвети на друга.

Не можеше да умре. Щеше да бъде дяволски неудобно. Кредиторите му едва ли щяха да изчакат погребението, за да го погнат отново.

 

 

Когато се настаниха в каретата на другата сутрин, Лонгмор се чудеше какво го бе прихванало предишната вечер, че не се възползва от предоставената му възможност.

Реши, че явно е бил прекалено изненадан. Беше наистина слисан да разбере, че Софи е толкова неопитна.

Обикновено бързо се възстановяваше от изненадите, но най-напред сестра му избяга, после Софи се запали, а след това и целувката.

Нищо чудно, че след това дълго се мята и не можа да заспи. Въпреки това бе достатъчно отпочинал и в добро разположение на духа, за да види нещата от по-различен ъгъл.

Може би Софи не бе съвсем неопитна, а просто твърде претенциозна към мъжете, които допуска до себе си, все пак бе французойка, така че защо да не бъде той мъжът, който ще обогати познанията и репертоара й?

Вярно, досега не бе имал отношения с неопитна жена, но бе винаги готов за нови преживявания.

Е, тя му каза да не я докосва повече, но това бе след, а не преди целувката.

По време на целувката тя откликваше по всички възможни начини.

Сутринта го поздрави лъчезарно на закуска и в поведението й не успя да открие нищо мрачно.

Същото се отнасяше и за роклята й за път, която този път бе екстравагантно творение в сиво и розово, с толкова много дантелки и панделки, че само мисълта как сваля всичко това от нея го накара да се ухили до уши като идиот.

Денят започваше весело, а предвид факта, че днес щяха да обикалят Ричмънд Парк бе повече от добре дошло.

Това, което Софи видя от Ричмънд Парк, бе наистина красиво. Макар да бе градско чедо, тя бързо оцени притегателната сила на природата, особено толкова естествена и близка до дивото. Представи си как лейди Клара гледа към Лондон от някое възвишение и се чувства достатъчно отдалечена и в безопасност от проблемите си.

Но знаеше, че тя не е в безопасност, защото нямаше никаква представа как да се грижи за себе си, а една камериерка не беше достатъчна.

Не искаха да се разбира, че са по следите на избягала благородничка и затова съчиниха проста история за пред пазачите в парка. Кочияшът й бил забравил тефтера й и портмоне с дребни пари в последната странноприемница, в която са отсядали, и сега те искаха да ги върнат на собственика им.

Бяха направили почти пълна обиколка на парка, преди двама от пазачите да си спомнят за Клара и как спътничката й ги е попитала за най-прекия път до Хемптън Палас.

Дотук с надеждите ни, че се е върнала в Лондон — констатира Лонгмор, когато отново поеха на път.

— Поне имаме следа — опита се да бъде позитивна Софи.

— Чувствам се сякаш преследваме митичната златна гъска. Само да ми падне в ръчичките, такъв пердах ще й хвърля.

— Лесно ти е на теб — констатира Софи. — Ако някой те засегне или обиди, просто го просваш на земята с юмрук. Какво може да направи сестра ти в такава ситуация?

— От нея не се очаква да прави нищо. Тя е момиче.

— Значи трябва просто да търпи? Минавало ли ти е през ума колко унизително се чувства? Колко ужасно е да знае, че така наречените й приятели я смятат за поредната лековерна глупачка, без да има начин да им отвърне? Може ли да си представиш как се чувства?

— Чувства?! — повтори саркастично графа и на нея й се прииска да го удари.

— Да, чувства — натърти Софи. — Клара не може да ги удари. Не може да им отвърне. Затова е избягала. Било е или бягство, или лудост, не се съмнявам. Безпокоя се за нея и ми се иска да не го беше правила, но не мога да не призная, че й се възхищавам за смелостта да зареже всичко и просто да си тръгне. Постъпила е смело.

— По-скоро безотговорно — възрази тихо Лонгмор. — Глупаво и безотговорно.

— Като брат си — не му остана длъжна Софи.

— Не мога да възразя — призна той.

Признанието й беше изненада за него, при това не единствената.

Когато Хемптън Палас се появи на хоризонта пред тях, Софи буквално изписка от въодушевление и заподскача на седалката до него.

— Никога преди ли не си виждала дворец? — учуди се Лонгмор.

— Кога бих могла? — отвърна тя, все още усмихната. — От три години насам целият ми свят е Лондон и макар да си мислех, че е достатъчно голям и разнообразен, излиза, че съм се заблудила.

— И не сте правили излети по реката?

— Притежаваме ателие, което е отворено дванадесет часа на ден през шест дни от седмицата. Нямаме време за подобен лукс.

А Софи работеше дори до много по-късно, когато събираше сведения за списанието на Фокс, осъзна Лонгмор.

Като човек, който не бе работил нито един ден през живота си, осъзна, че не знае нищо за живота на работническата класа.

Нито за сестра си, както изненадващо се оказа.

Не беше сигурен, че ще може да преживее още една подобна изненада.

— Знам защо Клара е дошла тук — възкликна изведнъж.

Думите на Софи го бяха накарали да се замисли кога за последно бе видял сестра си искрено щастлива.

Макар Лонгмор да не се бе отбивал при близката приятелка на баба си от години, пазачите на портата го разпознаха и с охота го информираха, че предния ден сестра му също е идвала да посети лейди Дъруич.

Опита се да пришпори Софи да го следва по-бързо, но тя бе искрено пленена от всяка тухличка и орнамент в имението и буквално не можеше да помръдне.

— Разбирам, че всичко тук е пленително за градско момиче като теб и обещавам да дойдем пак, но сега трябва да се фокусираме върху основната си цел — лейди Дъруич.

— Разбирам — кимна Софи.

— Не играй роля, а просто бъди себе си — инструктира я Лонгмор.

— Модистка?

— Лейди Дъруич е почти на сто години и едва ли има нещо, което може да я изненада. Така че просто ме остави да те представя като своя… специална приятелка и всичко ще бъде наред.

— За това можеш само да си мечтаеш, но обещавам да се преструвам толкова добре, че да повярваш в истинността на връзката ни — усмихна му се сладко.

Малко след това спретнат лакей ги отведе в приемната на лейди Дъруич.

За близо деветдесетте си години тя изглеждаше в цветущо здраве и единствено бръчките по лицето и ръцете й издаваха тежестта на годините, които носеше.

— Лонгмор, не съм те виждала от години — поздрави го тя и му подаде ръка за целувка. — В последно време семейството ти ме изненадва с вниманието си. Вчера оттук мина Клара, което несъмнено е довело и теб. Малката глупачка ми каза, че е избягала от неприятен брак, но се изненадах, когато разбрах обстоятелствата. Наистина смятах, че с баба й сме й налели повече разум… — В този момент прозорливия й кехлибарен поглед се спря върху Софи. — Коя е тя?

Старата дама си сложи очилата и преднамерено дълго измерва с поглед спътницата му, оглеждайки всеки детайл от безумния й тоалет.

— Изглежда ми позната, но не е Феърфакс — обърна се въпросително към Лонгмор.

— Действително е така, лейди Дъруич. Позволете ми да ви представя мис Ноаро, известна модистка.

Софи направи дълбок и грациозен реверанс, точно както бе постъпила и при представянето й на Валентин.

Лейди Дъруич кимна одобрително.

— Мис Ноаро е модистката на Клара — почувства се длъжен да обясни графът. — Тя е много загрижена за благополучието на сестра ми.

— Спри да говориш глупости — сряза го домакинята им. — Знам, че ти е трудно, но положи малко усилие. Нямам излишно време за губене, така че нека младата дама говори от свое име.

— Благодаря ви, лейди Дъруич — усмихна се Софи. — Въпреки всичките неоспорими качества на лорд Лонгмор, като вкусът му към дрехите, завидните умения на капрата и ненадминатото дясно кроше, не бих могла да го натоваря с отговорностите на тактичността и дипломацията. В същото време чувствам, че лейди Клара ще има силна нужда от тактично убеждаване, когато я намерим.

— Не знаете колко сте права, мис Ноаро — съгласи се лейди Дъруич. — Започвам да си мисля, че когато дойде при мен, клетото дете бе доста объркано.

В този момент на вратата се почука и влязоха прислужничките с чая и сандвичите. Лейди Дъруич с радост влезе в ролята си на домакиня и Лонгмор усети как все повече се откъсва от разговора между двете жени.

Долови смътно възторга, който Софи изрази от провинцията и любезностите, които си размени с домакинята им за подредбата на имението.

— Клара винаги е била много упорито дете — беше репликата, която привлече обратно вниманието на графа. — Хората обаче не го забелязват — констатира лейди Дъруич.

— Ангелската й красота кара идиотите да й пишат всякакви глупави стихове. Изобщо не я познават — намеси се и Лонгмор.

— Според мен я подценяват — допълни го Софи. — Виждат колко е красива и си мислят, че няма и капка мозък.

— Тя е жена — забеляза графа. — За какво й е мозък?

— За да се справя с мъжете, които нямат никакъв — не му остана длъжна Софи. — Не е лесно — обърна се отново към лейди Дъруич. — Може би, милейди, ако може да ми разкажете ковкото се може повече за разговора ви с Клара, ще разбера какво я е накарало да избяга и какви са намеренията й.

Това щеше да отнеме цяла вечност.

Лонгмор стана и отиде до прозореца, но гледката към безукорно поддържаната морава с тухлен зид около нея не успя да го разсее.

Опита се да следи с половин ухо разговора на жените зад себе си, но това се оказа сложна задача, защото лейди Дъруич скачаше от тема на тема, спомняше си разни случки и постоянно се отплесваше.

Двайсетина минути по-късно разговорът не беше довел, до нищо, което да им послужи при издирването. Лонгмор реши, че не бива да губят време.

— Съжалявам, че се налага да прекъсна очарователния поток на спомените ви, лейди Дъруич — намеси се в разговора Лонгмор, — но денят преваля, а ние все още не сме открили накъде е поела Клара, след като е тръгнала оттук.

— Нетърпението на младостта — констатира лейди Дъруич. — Това казах и на Клара. Така и не можа да ми обясни какво я е прихванало, че е излязла с онзи нехранимайко Адерли без придружител. Подозирам, че това няма нищо общо с него.

— Как така няма нищо общо с него — не се стърпя графът. — Та той разсъблече сестра ми пред половината лондонско общество, а после се опита да се направи на галантен и уж да прикрие факта, който нямаше как да бъде прикрит.

— Мило момче, ако той наистина е бил галантен, нямаше да му се налага да прикрива нищо — обясни лейди Дъруич. — Ако той наистина мисли за сестра ти, изобщо не би я извеждал на терасата. Разбира се, не съм казала това на Клара, защото не исках да я разстройвам допълнително. Тя обаче вече го знаеше. Именно това я бе тласнало към тази отчаяна постъпка. Разказа ми как онази отрепка Бартхам й е натрила носа с истината за поведението на Адерли, при това пред слушатели. Клара каза, че би могла да се справи с опетнената си чест, но не може да понесе факта, че причина за това е мъж, който я презира. Опитах се да я придумам, да я успокоя, но знаете колко навътре приема всичко. Баба й щеше да знае как да се справи с нея. Тя винаги намираше начин да я успокои и приласкае. Но аз със същия успех щях да си говоря на стената. Наистина не виждам как може да се оправи тази каша, а и тя също не смята, че нещо може да се промени за добро. Точно затова се страхувам за нея.