Лорета Чейс
Скандал, облечен в сатен (6)

Пета глава

Графът прекоси улицата навреме, за да види как мъжете сгащват съпротивляващия се Фенуик зад каретата. По-едрият от двамата бе висок почти колкото Лонгмор, но два пъти по-широк, а по-дребният бе по-скоро кльощав и жилав. И двамата изглеждаха страховито, имаха нужда от бръснар и бяха доста луксозно облечени.

По-заплашителният бе сграбчил Фенуик за яката на палтото и го държеше пред себе си.

— Предупреждавам те, не ме карай да те гоня — избоботи в лицето му. Въпреки това ти не ме слушаш и сега вече няма да ти се размине, нещастно малко плъхче.

— Махни си мръсните ръце от мен, безмозъчно чудовище такова — не му остана длъжен Фенуик. — Опита се да се откопчи, но явно мъжагата го държеше здраво. — Имам приятели и те ще ме потърсят всеки момент. Да видим тогава кой ще съжалява! — Изплашеният му поглед попадна върху Лонгмор и светна. — Ето един от тях!

— Какво, по дяволите, става тук? — поиска да разбере графът. — Момчето се грижи за конете ми.

— Предупреждавахме го отново и отново, но той не ни слуша и продължава да се навърта неканен наоколо — опита се да обясни по-дребният. — Господарката не го иска тук. Разваля изгледа на квартала. Колко пъти го гоним вече?

— Скоро ще го обесят — заяви мрачно по-голямата горила.

— Пуснете го! — заповяда рязко Лонгмор.

— С цялото ми уважение, сър, но не го съжалявайте — опита се да го разубеди по-сговорчивият. — Целият квартал е пропищял от магариите му.

— Аз му наредих да наглежда конете и започва да ми омръзва от този безсмислен разговор — не пожела да ги изслуша Лонгмор. — Пускайте го и се пръждосвайте оттук.

Горилите се спогледаха безпомощно, след това погледнаха към момчето и към магазина през площада.

— Шефката не обича да й противоречим, сър — опита се да възрази по-едрият.

— Аз също — остана категоричен Лонгмор.

В този момент Фенуик, явно почувствал охлабване в хватката на мъчителя си, понечи да се отскубне. Мъжагата инстинктивно го сграбчи с две ръце и за малко да разбие носа му. Лонгмор се нахвърли върху него.

От приемната долетя приглушен вик.

Софи го чу, заметна се с пелерината си и изхвърча като вятър от пробната.

Спря за миг пред прозореца, откъдето видя как Лонгмор умело избегна един удар и на свой ред нанесе няколко силни юмрука върху противника си.

— Извинете ме за Фарли и Пейтън, ваше благородие, но това ужасно момче отново се навърташе…

Софи я прекъсна с махване на ръката си и се огледа за оръжие. Забеляза декоративния бастун на Лонгмор и изфуча с него през улицата, преди Дауди или някой друг да се е опитал да я спре.

Зашеметил по-едрият, Лонгмор се насочи към втория, когато Фенуик реши да помогне и се хвърли към нападателя си с размахани ръце и крака.

В този момент се появи Софи и издърпа момчето от мелето въпреки шумните му протести.

Лонгмор моментално сграбчи противника си и го блъсна в металната ограда зад себе си. Той обаче не се зашемети достатъчно и опита да нападне в същия момент, когато и по-едрият се свести и се насочи към него.

С едно ловко движение на бастуна Софи успя да обезвреди по-едрия, който падна тежко на улицата и не помръдна, а Лонгмор се справи с по-дребния с два добре преценени удара, които го оставиха в несвяст до оградата.

— Време е да вървим — подвикна графът и се метна на капрата.

Софи го последва чевръсто, но Фенуик се поколеба.

— Ти също, малка напаст — подкани го графа, а Софи направо се протегна да го изтегли до тях.

С един удар на юздите Лонгмор подкара каретата и препусна по улицата.

— Кажете на шефката си, че отменям поръчката — извика Софи на свестяващите се мъже зад себе си.

Кварталът беше сравнително спокоен и неоживен и само за няколко минути Лонгмор се отдалечи на безопасно разстояние, спирайки каретата на малък безлюден площад.

В тишината на утрото чуваше тежкото дишане на спътниците си и знаеше, че самият той е по-разпален от обичайно.

— Милостиви Боже — проговори Софи първа. — Нито за минутка не мога да ви оставя сами.

— Доскуча ми — опита се да се измъкне с хумор Лонгмор. — Не ми ли каза да се сбия, ако ми стане скучно? Тъкмо започна да ми става интересно, когато ти и малката напаст се намесихте и трябваше да ви спасявам, вместо да се наслаждавам на боя.

— Нима мислеше, че ще остана да се мотая в магазина, когато ми предостави съвършеното извинение да изчезна набързо и да отменя поръчката за онази отвратителна рокля? — не му остана длъжна Софи. — В действителност нямаше как да стане по-добре дори и да го бях планирала.

Вече поуспокоен след случващото се и без да раздвоява вниманието си с лавиране из трафика, Лонгмор си позволи да разгледа с любопитство жената до себе си. Маскировката й се разпадаше. Бонето й висеше на една страна, косата й се бе измъкнала от мрежичката и полепваше по челото и страните й, а горната част на корсета й бе силно разхлабена.

— Дрехите ти се разпадат — не се сдържа да не отбележи на глас.

— О! — възкликна и мушна ръка под пелерината, за да оправи роклята си.

След кратка борба промърмори някакво проклятие на френски, а на висок глас помоли:

— Тази глупачка е пропуснала кукичка. Не знам как го е направила, но не мога да се справя сама. Фенуик, ще погледнеш ли какво се е объркало?

— Не и ако животът ми зависи от това — отказа момчето. — Има неща, които правя и такива, които не правя. Женските дрехи са от вторите.

— Не бъди такъв страхливец — подкачи го Софи. — Нима очакваш лорд Лонгмор да се държи като моя камериерка.

— По-добре той, отколкото аз — побърза с отговора момчето. — Няма да ви докосна повече дори с пръчка.

— Страхливец — присмя му се Лонгмор. Денят му определено не можеше да стане по-хубав. — Обърни се — изкомандва той Софи. — Не съм акробат.

Тя се извърна, разкопча пелерината си и я смъкна от раменете си, след това вдигна коса и сведе глава пред него.

Желанието да се наведе и като котка да оближе сметановобялата, нежна и уханна кожа пред себе си, го остави без дъх и той зяпна вцепенено като идиот.

— Справи се брилянтно в ателието, между другото — откъсна го тя от унеса му.

— Каза ми да бъда себе си — отвърна пресипнало. Ароматът на кожата й си играеше със сетивата му… лавандула, елша и нещо толкова специфично нейно.

Нямаше начин да се съсредоточи върху кукичките. Просто седеше и я гледаше.

— Мисля, че е някъде по средата — подсказа му.

— Кое?

— Кукичката, която не е закачена правилно. Клупчетата са ръчно шити, виждаш ли? С мънисто отгоре.

Насили се да се концентрира върху роклята. Платът се беше набрал по средата на гърба и се беше разтворил като застинали в изненада устни. Виждаше бельото й от фин муселин със ситна бродерия на цветчета.

Едва се въздържа да не изстене.

— Наистина влезе в духа на сценката и се представи невероятно — не спираше да го хвали Софи.

Наложи си да не се възгордява и да устои на изпречилото се пред него мъчително изкушение. Досега никога не бе виждал смисъл да устоява, вместо просто да получи онова, което желае, но знаеше, че със Софи това не е добра идея.

Свърши си работата и да се приключва, каза си наум.

Пръстите му обаче трепереха като на ученик и отказваха да му се подчинят въпреки годините натрупан опит в бордеите и частните покои на не една или две благородни дами.

— Тези кукички са истински дяволски творения — оплака се на глас, за да спечели време.

— Сигурно онази глупачка ги е изкривила — въздъхна Софи. — Би трябвало да са много лесни за работа, защото не разполагаме с лични камериерки и невинаги можем да разчитаме, че една от нас ще бъде наблизо, за да помогне на сестрите си.

— Трябва да си страшно гъвкава — изплъзна се от устата му, още преди да е успял да овладее мислите си.

Софи притихна, а цветният калейдоскоп в съзнанието му се завихри от пресъблазнителни картини. Та тя миришеше на зелена поляна, кожата й бе бяла като първи сняг и само на сантиметри разстояние, а той не можеше да я докосне, защото не знаеше дали това няма да провали всичко, за което всъщност копнееше.

Чувстваше как главата му ще се пръсне всеки момент от непознатото напрежение.

— Лорд Лонгмор — проговори Софи с една доловим въпрос в гласа си.

— Кукичката е или огъната, или заплетена в нещо, но не мога да видя в какво — наложи си той да се концентрира поне за момент.

— Тогава просто дръпни, не се притеснявай, че може да ги скъсаш, защото плата е здрав, а и ще го оправим, ако се наложи. — Гласът й трепереше необичайно. — Трябва само да стегнеш малко връзките, за да стои корсета на място, докато се приберем.

Лонгмор стисна зъби, свали си ръкавиците и докосна фината тъкан на гърба й.

Софи потрепери.

Дланите му се потяха и очите му се премрежваха от обзелото го животинско желание.

Наведе се по-близо и се намръщи. Кукичката действително се бе заплела в панделките от бельото на Софи. Посегна внимателно и откачи кукичката, издишайки дъха, който не бе осъзнал, че е затаил, когато се наведе.

Софи си пое дъх пресипнало.

Интересно.

Значи и тя бе забелязала.

Значи въздържанието му бе имало смисъл. Жертвата му си струваше и планът му да събуди интереса й и да я съблазни вече даваше плодове.

— Връщай се обратно, малки страхливецо — подвикна въодушевено на Фенуик. — Тя отново е прилично облечена.

Лонгмор препусна към „Сейнт Джеймс“ с безумна скорост под съпровода на писъци и ругатни от другите участници в натоварения сутрешен трафик.

Вкопчена в седалката на капрата, за да не падне, Софи все още чувстваше допира на ръцете му по гърба си, топлината на дъха му по шията си и тръпките, които я побиха от дрезгавия му глас в ухото й.

Още само минутка и просто щеше да се предаде и да се отпусне в обятията му, без да я е грижа за благоприличието или последиците.

За нейно щастие, той явно нямаше никакви претенции към нея. Освен това работата им заедно бе приключила и надали някога пак щеше да й се наложи повторно да подложи волята си на такова изпитание.

Нямаше търпение да се прибере у дома, да си сипе чаша бренди и да разкаже на сестрите си какво е научила.

Когато каретата спря пред ателието, тя буквално скочи от капрата и забърза към магазина. По дяволите! Забрави за момчето. Как изобщо й изхвръкна от ума?!

Обърна се.

— Какво чакаш, Фенуик? Идвай!

Момчето я изгледа колебливо, но понечи да слезе.

— Да не си посмял! — сръга го Лонгмор. — Идваш с мен. Ще се погрижа да те нахранят и да има къде да спиш. Зад ъгъла…

— Категорично възразявам — върна се до капрата Софи. — Аз бях тази, която пое ангажимент към него и обеща, че ще се погрижи той да има легло и храна.

— Може би все пак е по-добре да остана с него, мис — намеси се и Фенуик. — Той е по-голям и страшен от вас.

— Не, не е — възпротиви се тя. — Аз те открих първа.

— Не се обиждайте, госпожице, но той ме спаси от онези главорези.

— Аз те спасих да не бъдеш премазан в боя, а негова светлост от самото начало искаше да те предаде в полицейския участък — припомни му Софи и посегна да хване Фенуик за ръката.

— Нямам време за тези глупости — заяви Лонгмор и с яростно дръпване на юздите пришпори конете да тръгват. — Приятен ден, мис Ноаро!

Софи трябваше да се отдръпне, за да не я прегази, но в погледа, с който проследи каретата, се четеше твърда решителност.

Лонгмор знаеше, че не е добра идея да я оставя бясна на улицата, но не осъзнаваше колко точно, докато не чу пронизителен вик.

— Върни ми момчето! — крещеше с цяло гърло Софи и тичаше почти успоредно на каретата, а полите на роклята й се вееха.

— Прибирай се, жено! — опита се да я отпрати.

Тя изпищя пронизително, застина и се свлече на безжизнена купчинка на паважа.

Моментално се събра група зяпачи.

Лонгмор спря каретата, хвърли юздите на Фенуик и си проправи път през нарастващата тълпа.

— Махнете се от пътя! Да я стъпчете ли се опитвате.

Вдигна безжизнената Софи на ръце и за миг се паникьоса от усещането за напълно безпомощното й тяло в ръцете си. Наведе се, за да чуе дишането й, и няколко пъти си повтори, че припадането е просто част от репертоара на жените и не означава нищо тревожно.

Въпреки това знаеше, че жената в ръцете му работи до късно, подложена е на непривично за представителките на своя пол напрежение и преди няколко минути бе участвала в ръкопашен бой и бягство с карета. Припадъкът можеше да е симптом на много по-сериозно нервно изтощение.

— По дяволите, по дяволите, по дяволите — мърмореше си под нос, докато крачеше припряно по улицата към ателието й.

Когато стигна до тясната пресечка, в която бе задният вход на имота им, той се обърна и само с поглед успя да разгони малката процесия, която го бе последвала от каретата дотук.

Отвори с рамо малката врата и внесе Софи на сигурно в задната стаичка на приемния салон.

Една минута.

Само минутка й трябваше на Софи, за да спечели състраданието на момчето на своя страна и да го вземе при себе си. Зяпачите също щяха да се застъпят за нея, ако Лонгмор не бе решил да действа като рицар в бляскава броня и не разби съвършения й план на пух и прах. Сега тя бе притисната до топлите му, мускулести гърди и ясно долавяше препускането на сърцето му.

— Вече можеш да ме пуснеш на земята — отвори очи Софи и го изгледа кръвнишки.

— От колко високо? — Черните му очи буквално се опитваха да я изпепелят.

Хватката му около кръста и краката й дори не отслабна.

— Няма да ми вземеш момчето — премина в атака тя. — Аз го намерих. Ти искаше да го предадеш в полицията.

— И вероятно трябваше да го направя. Това момче ни навлече само неприятности, а и едва ли ще има достатъчно полза от него.

Тялото му беше толкова топло и тя започваше да се чувства все по-удобно в обятията му. Още малко и щеше да притисне глава до рамото му, да обвие ръце около врата му и…

— Пусни ме или ще викам! — настоя Софи.

Изгледа я продължително и нещо опасно проблесна в очите му. Пусна я, но не рязко, както се бе заканил, а театрално загрижено, позволявайки на тялото й да се плъзне по неговото. Тя почувства като електричество допира на твърдите му мускули под дрехите и аромата на сапуна и парфюма му.

Тя си знаеше, че е опасен, но не бе предполагала колко много. Не и по този начин.

— Момчето ми трябва за ателието — наложи си да се върне на темата Софи.

— Но нали по-рано ми каза, че със сестрите ти сте достатъчно оправни и сами.

— Казах, че не ни трябват биячи, но имаме нужда от някой, който да изпълнява поръчки, да разнася пощата и да върши други дребни задачи вместо нас. Момчето е на подходящата възраст, достатъчно умно и съобразително е, за да го обучим, а с подходящите дрехи и подстрижка никой няма да пита за произхода му.

Лонгмор я изслуша с напрегнато изражение, което според Софи вероятно показваше колко усилия му костваше размишлението над аргументите й.

Зачака, осъзнавайки болезнено сладострастните тръпки, които преминаваха по тялото й заради допира до неговото. Бе й необходима цялата сила на волята й, за да не се поддаде на порива си да направи нещо импулсивно, необмислено и определено неприлично. Цяло чудо бе, че успяваше изобщо да поддържа смислено разговор.

— Добре тогава — прекъсна мислите й той. Гласът му бе странно подрезгавял. — Признавам, че имаш известно право — изненада я с капитулацията си. — Но позволи ми най-напред да пречупя недоверието и непокорността му. Ще го нахраня и предразположа, а след това ще ти го доведа готов за обучение.

Измери го с поглед, докато обмисляше дали я лъже, или да се опитва да я заблуди. Вече му бе дала ясно да се разбере, че нямаше да му позволи да я разиграва, още по-малко — да очаква от нея да се държи като дама и да играе по правилата.

— Много добре. Но мисли му, ако се отметнеш — прие предизвикателството Софи и се врътна да влезе в приемната.

Последното, което чу, бе гръмкият му смях, преди вратата да хлопне след него.

— Кажи на сестрите ми, че съм се прибрала — помоли Софи, докато подминаваше камериерката Мари нагоре по стълбите към стаята си.

Имаше нужда да се изкъпе, при това с ледена вода. Кръвта в тялото й кипеше и тя не можеше да се залъгва, че това се дължи на топлината от излишните дрехи, нито от адреналина на преживяното приключение. Виновникът бе единствено Лонгмор и дори само мисълта за начина, по който ръцете му докосваха гърба й, докато оправяше корсета й, караше тялото й да потръпва предателски.

Баня и чисти дрехи, а после бренди и разговор със сестрите й. Ето как светът отново щеше да дойде на мястото си.

С резки умели движения свали наметката, корсажа и полата си. Наля вода в голяма купа, отлепи фалшивата бенка и се зае да плиска и търка лицето си.

Нямаше да има време да измие косата си, но искаше час по-скоро да облее тялото си с вода.

Къде, по дяволите, беше Мери?

Вратата се отвори и в стаята връхлетя Марселина.

— Скъпа моя, добре ли си?

— Не. Моля те, помогни ми да се отърва от тези дрехи, а след това ще ги изгоря. Носят ми само проблеми всеки път, когато ги облека.

— Но Софи…

— Задушавам се! Ще говорим, когато се съблека напълно.

След по-малко от минута остана по долно бельо и захвърли всички дрехи, под които бе крила истинската си фигура.

— Да разбирам ли, че нещата не са минали по план? — престраши се да попита сестра й.

— Напротив. Всичко се нареди просто съвършено — отвърна Софи.

Наложи си да не бъде глупачка и да не се разсейва от основните си цели само заради някакъв мъж, пък бил той и безбожно привлекателен и интригуващ.

Докато си приготвяше чисти дрехи и разресваше косата си, за да я приведе в поне приличен вид, Софи разказа на сестра си за безценната помощ на Лонгмор, благодарение на когото бе успяла да разгледа подробно не само платовете, но и кройката на роклята, която ги интересуваше.

Описа също и промените в ателието на Дауди, както и новата френска модистка.

— Това не е добре — отбеляза Марселина.

— Да, не е това, на което се надявахме, но можеше да бъде и по-страшно — заключи философски Софи. — Обзавеждането ни все още е по-добро от това на Дауди и е необходимо само малко да го освежим и разчупим, за да бъде разликата в класите ни отчетлива и категорична.

Това обаче щеше да им струва пари, които нямаха. Надяваше се Леони да измисли някое от своите чудеса и да ги измъкне, защото Софи не можеше да се справи сама с всичко.

— А кройката на роклята на лейди Уарфорд? — насочи разговора към по-належащата тема Марселина.

— Ще нарисувам модела и ще го дам на момичетата в Обществото на модистките, за да извадят кройките и да го пресъздадат — отвърна Софи. — Разбира се, лейди Уарфорд ще остане сляпа за недостатъците на модела.

— Как е възможно да стои редом с дъщеря си и да не вижда разликите в облеклото им?

— Същата е като лейди Клара, преди да се погрижим за преценката и вкуса й — обясни на сестра си. — Няма набитото око, което е необходимо, а в момента и не виждам начин как бихме могли да я обучим. Мисля, че най-напред трябва да се фокусирам върху проблема на лейди Клара, защото в момента единствено нейната подкрепа ни дели от банкрута. Ако тя се омъжи за Адерли, няма да може да си позволи да пазарува отново при нас.

Марселина закрачи мълчаливо из стаята.

— Леони е права, като казва, че трябва да си поставим приоритети — заговори отново Софи. — Изправени сме пред три проблема и ако трябва да ги подредя, бих казала, че най-трудно ще спечелим благоволението на лейди Уарфорд. По-малко сложна е ситуацията на лейди Клара, а Дауди ще изисква най-малко усилия. Какво мислиш?

Марселина кимна и продължи да крачи.

— Поне засега знаем какво ще ни е необходимо, за да се справим с Дауди, така че мисля да се фокусирам върху лейди Клара — продължи Софи.

— Ще ни бъде по-лесно, ако знаем какво си мисли и как се чувства заради предстоящата сватба. — Марселина спря да крачи.

— Можем ли да я извикаме за проба утре? — поинтересува се Софи. — Ако ме оставите насаме с нея, ще успея да я предразположа.

— Можем да изпратим някоя от шивачките с бележка, но не ми се иска да напомняме на майка й за съществуването си.

— Няма проблем. Лорд Лонгмор ще дойде до час и може да го помолим да говори с нея за утре — отвърна Софи, без да се замисли.

Ококореният поглед на сестра й в огледалото я накара да се обърне и да й разкаже накратко за Фенуик и приключението си пред ателието на Дауди.

— Колко мило от негова страна, че се е опитал да те предпази от момчето — засмя се Марселина.

В сравнение с опита им от парижките улици, особено при царящото беззаконие по време на епидемията от холера, Фенуик бе просто едно объркано хлапе, което си играеше на джебчия. Не че самите те бяха обирали или убивали хора, но нищо от мръсните тайни и трикове на най-окаяните обществени прослойки не им бе чуждо и непознато. Именно това бе калило характерите и подсилило вярата им в собствените им безгранични способности за оцеляване в невъзможни ситуации.

— Съгласна съм, че е по-добре да изгорим дрехите и ще помоля Мери да се погрижи за това. Но преди това трябва да ти приготви хубава баня и да разкара това нещо от косата ти — приближи се до нея Марселина и хвана кичур от косата й.

— Банята и косата ми ще трябва да почакат до довечера — възрази Софи, докато се обличаше в чистите си дрехи. — Оставих двете ви с Леони сами през по-голямата част от деня, а и скоро ще дойде клиентката, която уговорих за първа проба този следобед. Просто ще прибера косата си на стегнат кок и ще си избера красива шапка.

— Няма ли да излизаш довечера?

— Не. Нито едно от събитията няма да изисква бални рокли.

— Чудесно! Отдавна имаш нужда от здрав и продължителен сън — зарадва се сестра й.

Това, от което наистина имаше нужда Софи, бяха силни мъжки ръце, които знаят как да накарат тялото й да тръпне като струните на цигулка.

В съзнанието й веднага изникна топлината от допира на Лонгмор до кожата й, но присъствието му в живота й по какъвто и да било начин означаваше единствено неприятности. Искаше единствено да й доведе Фенуик, а после и лейди Клара на другия ден, след което да се изпари в някой от своите клубове и никога повече да не пресече пътя си с нейния.

Не и след като си даде сметка колко силно желание може да разпали в нея дори само с присъствието си.

Ако се отметнеше от уговорката им за Фенуик поне щеше да има пълното право да му спретне истински хубаво отмъщение за всичко, което й бе причинил. Мисълта за това я накара да се усмихне.

Два часа по-късно Лонгмор почука на задната врата и помоли Мери, която му отвори, да предаде на господарката си, че й е довел „малкия главорез“.

Камериерката ги въведе и помоли да изчакат в малко сервизно помещение, обзаведено далеч по-семпло и спартански в сравнение с пробните на горния етаж, но също толкова искрящо чисто и приветливо.

Имаха по-малко от минута да се огледат и почудят какво ли е скрито във всички шкафове по стените, преди в стаята да влезе Софи.

Бе заличила изцяло всяка прилика с образа си на Гладис и в първия момент момчето изобщо не успя да я познае, а само я зяпаше безмълвно.

— Да, това е същата млада дама — наруши мълчанието Лонгмор. — Както ти разказах, тя е царица на преструвките и измамите, има хиляда имена и още толкова самоличности, но спечелиш ли доверието й, си в пълна безопасност. А това, Софи, е твоят любим Фенуик.

— Какво си направил с него? — не се сдържа и възкликна тя.

— Премахнахме няколко слоя мръсотия.

— Изглежда така, сякаш са премахнати и няколко слоя от кожата му.

— Почти. Минахме през градската баня и реших, че там най-добре ще знаят как да се погрижат за него. А до банята имаше доста приличен магазин за дрехи. Вярно, нищо дори поне малко доближаващо се до тоалетите, които със сигурност ще му ушиете тук, но по-уместно за почистената му природа, от онова, с което беше облечен.

— А след това ядох пай със свинско колкото главата ми — похвали се и самият Фенуик.

Софи изгледа Лонгмор продължително и в очите й той за първи път забеляза непозната мекота и дори интерес.

Нима одобряваше постъпката му? Това си беше постижение.

— Двамата с Фенуик обсъдихме нещата продължи той по-делово, като пристъпи още по-близо до нея. — Стигнахме до заключението, че най-вероятно ще бъде най-доволен да бъде изцяло на твое разположение вместо на някое от местата, на които бих го изпратил аз. Ще има покрив над главата си, топла храна три пъти дневно, необичайно скъпи дрехи и място, където да спи, без да се притеснява, че може да бъде обран, наранен или прибран в затвора за подвизите си на улицата.

— Не бих могла да го кажа по-добре — усмихна се Софи развеселено.

Сестрите й влязоха, преди да успее да й отговори.

Фенуик застина с отворена уста.

Не можеше да вини момчето. Една от сестрите Ноаро бе достатъчно впечатляваща сама по себе си, но три — с бухналите ръкави и поли на роклите си във всевъзможни цветове — изглеждаха като прекалено реална халюцинация от вълшебна детска приказка.

— Това е Фенуик — представи го Софи.

Сестрите й го изгледаха с учтив интерес и Лонгмор се зачуди какво си мислят в този момент. Поправка, какво си мисли тя в този момент.

— Изкъпаха ме, облечен и нахранен съм — успя да каже Фенуик в своя защита.

— При това обилно нахранен — засмя се Лонгмор. — Е, ще го задържиш ли, или се отказа?

— Мисля, че ще се справи доста добре — усмихна се на свой ред херцогинята на Кливдън.

Леони подходи практично и постави ръка на рамото на момчето.

— Ела с мен, Фенуик. Ще те представя на камериерката ни Мери, която ще те настани и ще се погрижи за теб, докато приключим с работата в ателието. А след това ще си поговорим за новите ти задължения и възможности при нас.

— Колко мило от твоя страна да го изкъпеш и облечеш — обърна се херцогинята към графа, все още усмихната.

— Това беше най-малкото, което можах да направя — отвърна учтиво. — Сега, когато вече е на сигурно място във вашите ръце, не искам да ви отнемам повече от клиентите ви и моля да ме извините. — Поклони се и се обърна да си ходи, когато дочу шум иззад външната врата и застина на място.

За момент през ума му мина мисълта за биячите на Дауди, но я отхвърли и се зачуди дали пък момчето наистина няма някакви по-нахакани приятели на улицата.

Спря Софи, която понечи да отвори, бутна я зад себе си, намести се под ъгъл спрямо вратата и рязко я отвори.

Брат му Валентин го зяпна с недоумение.

— Какво по дяволите правиш тук? — не сдържа изненадата си Лонгмор.

— Цял ден те търся? Бях у вас, но там не знаеха къде си. В клуба никой не те беше виждал от онзи ден и реших, че просто си имал по-дълга вечер, затова отидох до Крокфорд, където също те нямаше, но някой спомена, че те е видял да завиваш в пресечка на „Сейнт Джеймс“. Изминах цялата улица нагоре от Пикадили и когато видях каретата ти в тази пряка, започнах да проверявам вратите една по една. Какво е това място?

— Това няма значение. Какво искаш?

Валентин се огледа, а после се приведе към брат си.

— По-добре да говорим в каретата ти. Тук и стените сигурно имат уши.

— Случило се е нещо с лейди Клара, нали? — намеси се Софи и се появи иззад Лонгмор.

Валентин зяпна като ударен от гръм.

— Как, по дяволите…

— Какво е направила Клара? — поиска да разбере Лонгмор. — Да не е убила годеника си или майка?

— Не говори тук — изсъска му Валентин.

— Това е сестрата на херцогиня Кливдън, дръвнико, а и каквото и да се е случило, лондонското общество ще го узнае с подробности най-късно до втория валс довечера.

Валентин изруга под мустак, влезе, затвори вратата зад себе си и погледна брат си в очите.

— Клара е избягала.