Лорета Чейс
Скандал, облечен в сатен (5)

Четвърта глава

Петък, 5 юни

Лонгмор хвана юздите с лявата си ръка и извади джобния си часовник с дясната. Отвори го с ловко движение на пръстите.

В единадесет часа, беше го помолила тя. Сутринта, защото аристократите пазаруваха следобед, а тя искаше да осъществи плана си преди това.

— Важно е да сме там, преди да пристигнат любимите клиентки на Дауди — обясни му Софи. — Жени като нея ще предпочетат да кръжат около изтъкнатите благороднички с тежки кесии, вместо да обърнат внимание на обикновени невзрачни провинциалистки. А на мен ще ми бъде наистина от голяма полза да видя плата и кройката за роклята на майка ти, защото тя е една от основните им клиентки. Не мога да си позволя да нямам цялото внимание на старата коза в магазина. Трябва да ме обслужи или самата Хортенз, или поне главната й шивачка.

Беше точно единадесет часа и за да успокои вълнението си, Лонгмор се загледа нагоре. Макар и мрачно, небето не предвещаваше дъжд, а само тягостна сивота.

Прибра часовника в джоба си и нетърпеливо погледна към вратата на магазина за панделки, пред който Софи го помоли да я изчака. Не искаха да будят прекалено подозрение още с отпътуването си.

Що за глупости!

— Братовчеде?

Премигна. Гласът бе на Софи, но не съвсем. Знаеше, че би трябвало да вижда нея, но съзнанието му отказваше да повярва — жената на тротоара до каретата му бе толкова безлична, че вероятно я бе гледал продължително през изминалите няколко минути, без изобщо да забележи, че всъщност е там.

Мръснокафява пелерина прикриваше тялото й, а подобно на цвят боне с дантелки събираше цялата й коса, която изглеждаше непривично пепелява и разчорлена, доколкото изобщо се подаваше изпод панделките. Бе залепила бенка от едната страна на изящния си нос в комплект с чифт очила с метални рамки и големи стъкла, които правеха очите й мишосиви и воднисти.

Буквално почувства как устата му увисва в нямо възклицание. Все пак си наложи да се окопити.

— Ето те и теб — възкликна уж непринудено.

— Щеше да ме забележиш и по-рано, ако не зяпаше по фусти — сопна му се тя съвсем в стила на Гладис и побърза да се покатери тромаво и несръчно на мястото до него. Сякаш наистина бе одрала кожата на братовчедка му.

Ако не знаеше какво се случва, би се заклел, че това в действителност е братовчедка му, която му прави номера. Само че тя нямаше достатъчно въображение за подобно нещо.

— Как го направи? — не успя да се сдържи да не я попита. — Няма как да си я срещала, защото не е напускала Ланкшир от години.

— Лейди Клара я имитира доста добре, а и работата ме е научила да разпознавам основни типажи, така че не беше особено трудно.

— Винаги съм мислил, че Гладис е единствена по рода си, а сега разбирам, че е представителка на цяла орда жени. Нима това е справедливо?!

Без да губи повече време, приятно развеселен от началото на необикновеното им приключение, той дръпна юздите и подкара каретата по населените с хора, коне, карета и други животни лондонски улици. Трябваше да бъде нащрек, защото нито той, нито конете му бяха свикнали с графика в ранните часове на деня и всяко непредвидено движение на участниците в движението ги стряскаше, объркваше и изнервяше.

— Какво, по дяволите, правят всички тези хора по улиците толкова рано? — не се сдържа и избухна, когато за малко да обърне каретата върху една невнимателно изпречила се пред конете му пазарска количка с картофи.

— Чули са, че графът на Лонгмор ще стане и излезе навън преди обяд и вероятно искат да отбележат събитието със заря и празненства — предположи тя с овладян тон.

Беше се научил да кара още от дете, но не можеше да си спомни кога за последно конете се бяха държали толкова необуздано. Буквално налитаха на неприятности, спъваха се, дърпаха се, искаха да хапят другите коне по улицата и да ритат хората.

За момент се изкуши да я подкачи, че плаши животните с дрехите и дегизировката си, но осъзна, че самият той бе изнервен от непривичната й визия. Единственото, което издаваше присъствието на пленителната жена под купчината парцали до него, бе ароматът й на жасмин, момина сълза и нещо толкова неуловимо, толкова женствено, че му се искаше да ръмжи като диво животно, подушило беззащитна плячка.

Искаше му се да я подчини и покори на волята си, а не можеше, и конете усещаха безпокойството му, ставайки на свой ред раздразнителни и непокорни.

Беше толкова абсурдно, че се разсмя.

— Какво има? — попита го сепната.

— Ти — обърна се да я погледне. — И аз с теб на път към ателието на някаква шивачка в този безбожно ранен час.

— Известно ми е, че понякога и ти ставаш преди обяд, ако има повод.

— Не и за да пазарувам.

— Не. Но за надбягване с коне, за боксов мач, за борба или търг на коне. Не съм убедена, че ще мога да ти предложа забавление от подобна висота.

— Очаквам да стане достатъчно забавно, когато те изобличат — призна той. — А те ще го направят. Ами ако фалшивата ти бенка падне, докато се събличаш. Или очилата ги се заплетат и свалят перуката от главата ти.

— Не се притеснявай — нищо от това няма да се случи, не ми е за първи път. А и не съм с перука, просто използвах яйчен жълтък, за да придам мръсен и неподдържан вид на косата си.

Щеше да й бъде доста трудно да й възвърне предишните блясък и мекота, помисли си и в миг в съзнанието му изникна картина на златистите й къдрици, падащи тежко по голия й гръб. Подобна гледка определено си струваше риска.

— Обеща ми биячи — реши да й припомни. — Очаквам боя с нетърпение и всъщност само заради него станах толкова рано. Имаш ли идея колко отдавна някой е отвръщал на ударите ми?

— Ако аз бях джентълмен и те видех да се приближаваш към мен със свити юмруци, щях да се изпаря по най-бързия възможен начин — призна Софи.

— Биячите не са джентълмени — възрази. — Те няма да избягат.

— Ако ти доскучае чак толкова, винаги може просто да се сбиеш без особена причина.

— Ако има с кого. Досега не бях чувал за биячи в модно ателие.

— Не си обръщал внимание, защото никога не си се замислял как се управлява един магазин, но двама здрави мъжаги обикновено са от полза не само за вдигане на тежките топове плат в склада.

— Къде държите вашите здрави мъже тогава? Последния път ме допуснахте почти до сърцето на ателието, а така и не видях никого.

— Не ни трябват — отвърна простичко. — Започнахме бизнеса си в Париж, ако не ти е известно, и беше семеен бизнес, а ние бяхме млади. Марселина беше на около девет, значи аз съм била на седем или осем, а Леони — на шест. А когато си част от един бизнес от дете, всеки негов аспект се превръща в инстинктивно умение. Пияници, крадци или разхайтени женкари — съвършено способни сме да се справим с подобни типове и без чужда помощ.

Спомни си стоманения поглед, който зърна в очите й, когато му каза, че със сестрите й са свикнали да се справят с неприятни ситуации. Но нямаше време да се замисли над това, защото на Оксфорд стрийт пред файтона им изникнаха две хлапета и той с мъка успя да овладее конете.

Сърцето му биеше в зъбите. Миг невнимание и момчетата щяха да бъдат размазани под копитата.

— Внимавайте къде ходите, диванета такива! — изрева над главите им.

— Мамка ти, грозна краво! — долетя ругатня откъм дясното му ухо. — Пусни ме да си вървя, тъпо животно!

— О не, нямам такова намерение — отвърна Софи с най-милата си усмивка.

Лонгмор се обърна към тях.

Софи наблюдаваше с видимо задоволство как един раздърпан хлапак се бори да се освободи от хватката й, увиснал наполовина през седалката помежду им.

— Откъде, по дяволите, се взе той? — успя да просъска през зъби, преди отново да обърне вниманието си към засилващия се трафик.

— Отникъде! — изръмжа момчето и безуспешно се опита да се отскубне. — Исках просто да се повозя безплатно, когато тая очилатка тук ме спипа и се опита да ми откъсне ръката.

— Докато ти се опитваше да я стоплиш в джоба на джентълмена до мен, нали? — не му остана длъжна Софи.

Лонгмор се задави от напушилия го смях.

— Дори не съм се приближавал до джоба му! Като обикновен джебчия ли ти изглеждам?

— Напротив — не се съгласи Софи. — Ти си умен и доста бърз.

— Явно недостатъчно — промърмори момчето.

— Ще ми се да бе по-наблюдателен, братовчеде. Докато двамата на улицата те разсейваха с номерата си, този тук се метна на капрата и смяташе да офейка с джобния ти часовник и каквото още успее да докопа. Вероятно е разчитал, че ще викам за помощ или дори ще припадна, ако изобщо го забележа с тези очила. Следващия път първо се увери, че има само един човек на капрата, момче — обърна се тя към хлапака.

— Следващия път? — не можа да повярва на ушите си Лонгмор. — Никакви такива. Ще се отклоним и ще го оставим в участъка, за да помисли над делата си.

Думите му отключиха порой от ругатни и клетви и младежът започна да се мята още по-ожесточено помежду им в опит да се откъсне от желязната хватка на Софи. Тя явно промени нещо в захвата си, защото момчето се укроти и започна да хленчи, че е счупила ръката му.

— Не мисля, че трябва да го водим в полицията — обади се Софи. — Мисля, че е по-добре да го вземем с нас.

Лонгмор и момчето реагираха едновременно:

— Нееее! — изкрещя момчето.

— Ти луда ли си?! — зяпна Лонгмор.

— Никъде не идвам с вас! — заяви момчето. Моите приятели ще ме потърсят всеки момент. Тогава ще съжалявате. А и мисля, че си счупих ребро заради вас и смятам да ви съдя.

— Какво точно смяташ да правим с него? — игнорира го Лонгмор и се обърна към Софи?

— Бърз и съобразителен е и може да ни бъде от полза — обясни тя.

Зает с маневрирането на каретата, Лонгмор успя да хвърли едва бегъл поглед на момчето. Изглеждаше на около десет години, беше светлокос и доста по-чист, отколкото се очакваше от улично плъхче като него. Дрехите му бяха износени, но грижливо закърпени.

— Не виждам с какво може да ни е полезен, освен ако някой не иска да бъде преджобен — възрази графът.

— Може да пази конете и да ни предупреди, ако забележи нещо нередно? — предложи Софи.

— Не съм сигурен, че напълно непознато хлапе, което може само да чака удобен момент, за да ти резне гърлото, е подходящо да ни пази конете и да наглежда хората около магазина — опита да се изрази достатъчно деликатно и ясно Лонгмор.

— Не съм конекрадец — обади се момчето.

— А обикновен джебчия — опита се да му натрие носа Лонгмор.

— Как се казваш? — намеси се Софи.

— Нямам име, нямам и проблеми — озъби се хлапакът.

— Значи ще те наричам Фенуик — реши тя.

— Моля?!

— Фенуик — повтори мило. — Нямаш име, така че ти подарявам това. Безплатно е.

— Ама то е ужасно, не го щъ!

— По-добре е от нищо — настоя Софи.

— Моля ви, господине, накарайте я да спре — обърна се момчето към Лонгмор.

Той не можеше да отговори, защото се опитваше да потисне изпушилия го смях.

— Той не е господин, а лорд, който ти се опита да обереш — не мирясваше Софи.

— Моля ви, ваше благородие, накарайте я да спре. И да не ми чупи ръката повече. Тази жена е ужасна. Не съм виждал друга като нея.

Лонгмор забеляза замисленото и донякъде спекулативно изражение, с което Софи наблюдаваше момчето. Нещо в килната й настрана глава и блесналите от задоволство очи му напомни на птичка, наблюдаваща червей.

— Сега вече наистина го загази, Фенуик — обърна се той към момчето. — Тя се замисли.

В рамките на краткото им познанство Софи бързо стигна до извода, че момчето е същински нешлифован диамант. С малко обучение то можеше да стане изключително полезно. Нямаше начин да го остави да отиде в затвора наред с най-обикновените престъпници и злодеи.

— Достатъчно близо сме до полицейския участък на Марлборо стрийт — заговори мило. — Няма да ни представлява трудност да те оставим там, Фенуик. Или, ако предпочиташ, може да продължиш с нас, да наглеждаш конете на негово благородие и да си държиш очите на четири, докато ние си свършим работата.

— И за какво ще си държа очите на четири — поиска да знае момчето.

— За неприятности — отвърна му искрено. — А съм сигурна, че си ненадминат в разпознаването им, нали?

Лонгмор се засмя.

— Ако си свършиш работата задоволително — не се остави да бъде прекъсната Софи, — ще се погрижа да получиш вкусна вечеря и място, където да преспиш.

— И къде точно ще е това? — полюбопитства Лонгмор.

— Не смятам да ти го натреса, ако от това се притесняваш. Нито мога лично да поема отговорност за него. Но „Обществото на модистките за образование на социално слаби жени“ сигурно ще може да се погрижи за него.

Момчето явно бе чувало за него или познаваше някого там, защото моментално наостри уши.

— Имам връзки там — продължи Софи, обърната към детето. Нямаше нужда да споменава, че тя и сестрите й основаха това общество преди година. — Ако спазиш своята част от уговорката, знаеш, че те не дават празни обещания и ще се погрижат за теб.

Момчето кимна отсечено и подаде ръка за ръкостискане.

Лонгмор се изненада от смелия жест и с удивление наблюдаваше ръкостискането между детето и Софи.

— Погледи натам, Фенуик — посочи тя. — Това е магазинът, който искаме да посетим с негово благородие. — Познаваш ли мястото?

— Правят дрехи за снобите — отвърна той. — Познавам момиче, което работеше там, но ги освободиха всичките без причина.

Софи се надяваше момичето да е потърсило помощта на Обществото им, но в момента имаше по-неотложни задачи, върху които да се съсредоточи.

— Докато двамата с негово благородие сме в магазина, ти ще наглеждаш конете и ще държиш под око всички наоколо — обясни тя внимателно. — Изсвири дълго и силно, ако някой реши да влезе и да ни прекъсне. Справиш ли се със задачата, ще изпълня своята част от уговорката. Съгласен ли си, Фенуик?

Момчето се ръкува с нея за втори път.

— Просто бъди себе си — помоли го Софи, когато се изравни с него на тротоара, след като даде последни наставления на Фенуик.

— Себе си? — повтори скептично. — Сигурна ли си?

— Трябваш ми като самия себе си повтори настоятелно. — Лорд Лонгмор, най-големият син на лейди Уарфорд. Синът на любимата клиентка на Дауди. Без преструвки. Просто бъди естествен.

— Трябва да се преструвам, че ти си Гладис.

— Ще приличам на нея толкова много, че няма да ти се налага да се преструваш. Остави това на мен и се отпусни.

— Ами ако те изритат?

— Остани верен на себе си и се смей на воля.

— Ако беше ти — да, но Гладис е съвсем друго нещо — възрази той. — Опасвам се, че ще се объркам.

— Няма! — не се отказваше Софи. — Иска се единствено да бъдеш себе си. Не мисли за това. Не се изисква да се замисляш.

Тя се запъти решително към вратата и влезе, както правят нетактичните провинциалистки.

Той дори не успя да й кавалерства.

Мислено Софи се настрои да бъде Гладис — обикновена, недодялана и тънкообидна. Прекрачи в приемната със стиснати устни и сключени вежди, давайки ясен знак, че няма да бъде лесно да й се угоди. В същото време критичният поглед на Софи Ноаро преценяваше обстановката около себе си. Видяното я изненада и дори обезпокои.

Макар че никой не можеше да пресъздаде атмосферата и стила на ателие Ноаро, някой определено се бе постарал да го направи. Стените бяха прясно пребоядисани в прасковен цвят, завесите бяха нови — поръбени със златиста дантела, а цветни акценти освежаваха интериора на ключови места. Дори платовете бяха подредени артистично, сякаш в очакване да бъдат показвани и използвани за нови дрехи. Нови меки кресла бяха подредени на групички около кокетни маси за чай, върху които се виждаха поставени дамски и мъжки списания. Помещението изглеждаше уютно и приканващо.

Макар и не на тяхното ниво, студиото на Дауди бе станало значително по-елегантно и чисто.

Обяснението за промяната Софи забеляза зад тезгяха.

Дауди бе наела французойка. Красива, елегантна и изтънчена, тя бе безукорно облечена и фризирана, за разлика от обичайния външен вид на господарката си. Дружелюбната й усмивка помръкна едва доловимо, когато погледът й се спря върху предрешената Софи, но блясъкът в очите й се върна, когато погледът й намери спасение в снажната фигура на Лонгмор.

Софи си отбеляза това и се зарече да не остави потенциалната обида да им се размине.

— Мис Даунс? — поинтересува се тя.

— Аз съм мадам Екривие, мадмоазел — представи се французойката. Мадам Даунс е заета в момента, но аз…

— Заета! — Лонгмор пристъпи напред, заставайки между Софи и Екривие. — С какво, за бога, може да е заета, когато явно не е в магазина си? Това е нейното ателие, нали така? Дано да е! Беше ми дяволски трудно да стигна дотук заради инцидент на Оксфорд стрийт. Всички бяха спрели да зяпат и движението беше спряло.

Софи бе твърде опитна в измамата, за да разкрива истинските си чувства, но за малко да зяпне от изненада заради невероятното начало на играта им, което Лонгмор така естествено постави с гнева си.

— Нима лейди Уарфорд не е уведомила мис Даунс да очаква членове на семейството тази седмица? — поинтересува се Софи. — Дъщеря й, лейди Клара, ще се омъжва. Със сигурност леля ми ви е информирала за това. Не мога да си представя, че не го е направила. Каза ми, че си е поръчала рокля за приема при вас. При това още този понеделник, доколкото ми е известно.

Освен това бе вдигнала грандиозен скандал на дъщеря си, задето не е последвала примера й, доколкото знаеше от самата лейди Клара.

— Да, мадмоазел, простете, милейди. И най-вероятно…

— Това е моята братовчедка, която е дошла, за да я облечете за сватбата на сестра ми — намеси се Лонгмор. — Това е първата сватба в семейството ми, ако ми позволите да отбележа. А къде е собственичката? Не бих казал, че това е подходящо отношение към клиентите ви. Хайде, Гладис, по-добре е да си вървим. Кои бяха другите шивачки, които спомена Клара? Нещо френско беше, нали? На „Сейнт Джеймс“. Ако знаех, че тук ще се окажем нежелани, нямаше изобщо да се блъскам по улиците.

Мадам Екривие се тресеше от притеснение.

— О, не, не, не милорд. Няма ни най-малко нежелание. Извинете ме само за един момент. Ще изпратя да извикат мадам. Приемете моите извинения. Мадам със сигурност ще се погрижи за младата дама. Само ме извинете за момент и аз ще уредя всичко.

Французойката се поклони и изчезна през една врата зад тезгяха. Макар да затвори след себе си, Софи чуваше как крещи на някого по коридора, високо и отчетливо.

Лонгмор се приближи до прозореца и погледна през него.

— Фенуик все още не е продал конете — отбеляза не без изненада в гласа си.

— Каретата ти няма как да е в по-сигурни ръце — увери го тя. — Той е на седмото небе от щастие и гордост.

— Не си личи.

— Научил се е да прикрива емоциите си отрано.

Изведнъж Лонгмор застина и кимна към вратата зад тезгяха, откъдето долитаха приглушени стъпки и разговор.

— Ако знаех, че лондонските шивачки се отнасят така с най-добрите си клиентки, щях да си поръчам роклята в Манчестър — заговори Софи преднамерено високо. — Да ме карат да чакам безкрайно, а в магазина дори няма други клиенти! Сигурна съм, че и у дома могат да ми направят нещо също толкова елегантно, при това за една трета от безумните пари, които сигурно ще искат тук.

Дауди буквално връхлетя в помещението, което бе доста трудно предвид болезнената й слабост и дребния ръст.

— Милейди, милорд, моля, приемете най-искрените ми извинения — заговори задъхано. — Не ви очаквах толкова рано.

— Магазинът отваря в десет — забеляза Лонгмор студено. — Или поне така са ми казвали.

— Така пише и на табелата отвън — услужливо допълни Софи.

— Напълно сте права, мис… милейди — побърза да се съгласи Дауди. — Повикаха ме при шивачките. Имаше малък… проблем за разрешаване, но сега вече всичко е наред и съм изцяло на ваше разположение. Трябва ви рокля за сватбата на лейди Клара Феърфакс, нали така? Ще желае ли нейно благородие да си избере дизайн от книгата с модели? Разполагаме с най-актуалната парижка мода и прекрасен подбор от копринени платове.

— Леля ми каза да се оставя на вашия вкус — реши да се дистанцира Софи. Ако съдеше по трохите върху дрехите на модистката пред себе си, тя явно се бе наслаждавала на късна закуска и изобщо не бе в настроение за толкова ранни и капризни клиенти. Сега бе моментът да си плати за небрежното отношение.

— И моля ви, помогнете й да избере нещо стилно — намеси се Лонгмор. — Не като онова зелено, от което миналата година пробутвахте в изобилие на дамите, а при неподходяща светлина приличаха на изплували от блатото сладководни чудовища.

Софи потисна смеха си.

— Братовчедка ми може и да е малко простовата, но…

— Аз! Простовата!

— Мило момиче, представата ти за изискана вечер е лекция за препарирането на птици в Манчестърския природонаучен музей.

— Най-добрите английски шивачки са в Манчестър! — проплака тя.

— Безспорно, ваше благородие — побърза да се съгласи Дауди. — Но не мога да не изтъкна пред вас предимствата на парижките коприни, които имаме тук, а и вярвам, че една от тях е точно за вас. Мадам Екривие, бихте ли показали на нейно благородие коприната, която имам предвид?

Екривие огледа Софи набързо и пристъпи към шкафа с платовете, откъдето се върна с топ синя коприна.

— Синьо! — възкликна Софи. — Но аз никога не нося синьо.

— С най-голямото ми уважение, милейди, но може би е време да опитате?

— Какъв цвят е избрала леля? — попита Софи. — Не мога да нося същия цвят, а знам, че тя обича синьо.

Дауди се усмихна.

— Съжалявам, но не можем да разкрием тази информация. Нейно благородие…

— Не може да я разкриете!? — избухна Лонгмор. — Чуйте ме добре. Няма да позволя да се отнасяте снизходително с братовчедка ми и нямам намерението да се оставя да ни губите времето. Не виждам какво ви спира да ни покажете какво ще облече майка ми за тържеството. Да не смятате, че ще го разгласим в пресата?

Хвърли подканящ поглед към Софи.

— Знаеш ли, братовчеде, намирам този магазин за безсмислено изтощителен — подхвана тя. — Леля ме увери, че тук ще ми обърнат внимание. Но вместо това най-напред ме накараха да чакам, а сега отказват да ми кажат каква ще бъде роклята на леля, въпреки че е изключително важно моята да се различава и да подчертава напълно нейната.

— Моля да ме извините, милейди, но лейди Уарфорд изрично ни забрани да споделяме детайли — прекъсна я Дауди. — Тя се притесняваше, че могат да се появят копия в навечерието на сватбата, което, за съжаление, се е случвало и преди. Други модистки в занаята нерядко пращат свои момичета да шпионират и… нали разбирате?

— Да ви приличаме на шивачи под прикритие? — не им остана длъжен Лонгмор. — Това е направо унизително преживяване. Тръгваме си, братовчедке. Наситих се на това презрително и грубо отношение.

Закрачи към вратата.

Господи, беше съвършен в ролята си!

Софи го последва.

— Не знам какво ще кажа на леля — мърмореше си под носа. — Знаеш, че ще ме попита защо съм отишла в другото ателие, онова френското на „Сейнт Джеймс“. Помниш ли как се казваше?

— Ателие Ноаро — отвърна Лонгмор и й отвори вратата.

Софи чу сподавена ругатня зад гърба си.

— Чухте негова светлост, мадам Екривие. Покажете на дамата коприната, която избра лейди Уарфорд.

Лонгмор затвори вратата и се обърна към двете жени.

— И модела — настоя той.

— И модела? — Очите на Дауди се разшириха като чаени чинийки.

— Чухте ме — повтори той. — Това е братовчедка ми, току-що пристигнала от провинцията. Все още не е свикнала с лондонските порядки и отношението, което получава от вас досега, с нищо ни допринася да се подобри впечатлението й. Покажете й модела. Ако й хареса, ще останем. Ако не — няма да се видим повече.

Софи буквално бе одрала кожата на Гладис и не излезе от образ нито за миг. Реагираше и говореше също като провинциалната благородничка, държеше се естествено арогантно, но едновременно с това несигурно и дори наивно. Беше дистанцирана и жадна за внимание едновременно, което я правеше толкова трудна за общуване.

Лонгмор също се справи повече от впечатляващо, макар в началото Софи поне за момент да се притесни дали вълнението няма да му дойде в повече и да преиграе поради неопитност.

Репликите помежду им бяха естествени и непринудени, спонтанно се редуваха кой да се кара и кой ще бъде саркастичен и заядлив в коментарите си и Лонгмор се забавляваше отлично, докато не я отведоха в съседната стая, за да й вземат мерки.

Софи така и не му каза какво да прави, ако я разкрият. Тя напълно отхвърляше подобна възможност.

Графът се замисли колко и какви ли дрехи е облякла, за да прикрие истинската си фигура. Колко ли време щеше да е необходимо, за да я съблекат?

В ума му се застрелкаха приятни, неканени образи, но той ги прогони, защото нещо отвътре го караше да бъде нащрек — сякаш чувстваше, че зад ъгъла го дебнат неприятности и трябваше да бъде готов да ги посрещне.

Разходи се из стаята и избра кресло, което му позволяваше да държи под око Фенуик и каретата отвън. Засега и двамата бяха там, където ги беше оставил — под две дървета встрани от площада, където хем нямаше да пречат на движението, хем бяха на закътано и леснодостъпно място.

Мислите му прекъсна уморено на вид момиче с поднос бисквити и чаша вино, което влезе, без да почука. Подаде му няколко спортни списания, остави таблата на масичката до него и излезе също така безмълвно и вяло, както бе влязла.

Тъкмо искаше да я спре и да я попита колко време отнема взимането на мерки, когато някаква глъчка отвън насочи вниманието му обратно към прозореца.

Видя как двама едри мъжаги се насочват към дърветата и каретата му, а от Фенуик нямаше нито следа.

Лонгмор изруга и излетя от магазина.