Лорета Чейс
Скандал, облечен в сатен (2)

Първа глава

Лондон

Четвъртък, 21 май 1835 г.

Размахвайки екземпляр от „Сутрешен спектакъл“ на Фокс, Софи Ноаро връхлетя в дневната на херцог и херцогиня Кливдън, докато двамата закусваха в собственото си имение.

— Видяхте ли това? — попита ги, като хвърли вестника на масата между сестра си и новия си зет. — Обществото е пощуряло, не е ли смехотворно? Обвиняват трите сестри на Шеридън. Три сестри, които кроят коварни планове и това не сме ние! Мили мои, когато видях това, си помислих, че ще умра от смях.

В последно време някои членове на обществото си позволяваха да сравняват трите стопанки на ателие Ноаро — което Софи щеше да превърне в най-изтъкнатото модно ателие в Лондон, дори това да й струваше живота — с трите вещици от „Макбет“. Ако не бяха омагьосали херцога на Кливдън, твърдяха злите езици, той със сигурност никога не би се оженил за магазинерка.

Техни благородия сведоха тъмнокосите си глави над изданието.

Слухове за бягството на Шеридън и Грант вече кръжаха из елитното общество, но „Спектакъл“, както винаги първи потвърждаваше случилото се в писмен вид.

Марселина погледна сестра си.

— Казват, че таткото на госпожица Грант ще се опита да изправи Шеридън пред съда — обобщи тя. — Това наистина звучи вълнуващо.

Размяната на последващи реплика бе прекъсната от влизането на лакея в гостната.

— Лорд Лонгмор, Ваши благородия — представи той ранния посетител.

Не сега, по дяволите, помисли си Софи. Сестра й бе хвърлила висшето общество в смут, а това бе й създало почти смъртоносен враг в лицето на една от най-влиятелните жени в Лондон — която по случайност бе майката на Лонгмор. Клиентите се разбягваха на ята и Софи нямаше никакви идеи как да поправи щетите.

Не и той.

Графът на Лонгмор влезе бавно в стаята с вестник под ръка.

Черна коса и бляскави черни очи… аристократичният му нос, чупен навярно дузина пъти, оставаше непокорно прав и арогантно вирнат… острата линия на циничната му уста… и колко висок бе само.

Живо въплъщение на мъжкия идеал за красота.

Само да имаше и мозък.

Не, по-добре безмозъчен. Мъжете с остър ум създаваха на първо място неудобство. На второ, и доста по-значимо — тя нямаше време за него или за който и да било друг мъж. Вместо това имаше да спасява своя обичан бизнес от грозящата го сигурна смърт.

— Донесох ви последния брой на „Спектакъл“ — съобщи гостът на двойката на масата. — Но явно не съм бил достатъчно бърз, както забелязвам.

— Софи ви изпревари — забеляза Марселина.

Тъмният поглед на Лонгмор се обърна към Софи. Тя кимна в отговор и се приближи до масата, внимателно си взе чиния и се зае методично да я пълни.

— Мис Ноаро, станали сте рано, доколкото виждам — заговори я той. — Не бяхте в Алмак снощи.

— Определено не бях там. Испанската инквизиция не успя да накара домакините да ми изпратят покана.

— Откога ви е нужна покана? Бях много разочарован. Тръпнех в очакване да видя как ще се предрешите този път. Любима до момента ми е Ланкшърската камериерка.

Ролята бе любима и на Софи.

Въпреки това нерегламентираното й присъствие на светски събития, за да събира клюки за изданието на Фокс, се предполагаше да бъде много лична тайна. Никой не забелязваше прислужничките, а тя беше Ноаро и умееше както да остане напълно незабележима, така и да привлече цялото обществено внимание.

Но той явно беше забелязал. Явно бе развил изключително изострени слух и зрение като компенсация за липсата на мисли между ушите си.

Тя занесе чинията си на масата и седна до сестра си.

— Опустошена съм от мисълта, че съм развалила забавлението ви — заяви без грам емоция.

— Няма проблем — отвърна й любезно. — По-късно все пак намерих как да се позабавлявам.

— Така изглежда — прекъсна ги Кливдън, като го огледа от глава до пети. — Явно е било много бурно… празненство. Тъй като никога не си буден толкова рано, допускам, че си се отбил да ни видиш на път за вкъщи.

Като повечето представители на своята класа лорд Лонгмор рядко ставаше преди обяд. Разрошената му черна коса, разхлабената вратовръзка и намачканите дрехи подсказваха на Софи, че още не си е лягал, поне не и за да спи в леглото си.

Въображението й веднага се зае да си представи стройното му мускулесто тяло, увито в намачкани чаршафи. Макар никога да не го бе виждала гол, за което бе благодарна — притежаваше не само живо въображение, но и богата колекция образи на статуи, картини и — с доста завидни детайли — спомена за интимните принадлежности на един или двама парижани.

Наложи си да спре да разсъждава в тази посока.

Един ден щеше да се омъжи за уважаван мъж, който нямаше да се бърка в работата й.

Лонгмор не просто бе далеч от идеята за уважаван мъж, но беше и голям твърдоглавец, който винаги изникваше на пътя ти и по иронична случайност бе син на жената, която искаше да изличи сестрите Ноаро от лицето на земята.

Единствено саморазрушителен идиот би се забъркал с него.

— Винаги си бил интелектуалният двигател на семейството — отвърна Лонгмор на херцога. — Заключението ти е правилно. Отбих се до Крокфорд. После тук-там. Трябваше ми нещо, което да прогони отегчението от непоносимите часове в Алмак.

— Ти ненавиждаш тези събирания — констатира Кливдън. — Човек би си помислил, че отиваш само заради жена.

— Сестра ми — потвърди Лонгмор. — Тя е пълна глупачка по отношение на мъжете. Родителите ми не спират да се оплакват. Дори и аз забелязвам каква пропаднала шайка са в действителност — сбирщина от развратници и пропаднали типове. За да ги обезкуража, излизам с Клара и изглеждам застрашително.

Софи лесно можеше да си го представи. Никой не изглеждаше по-заплашително от него, когато гледаше на света отвисоко с лениво притворени очи, подобно на голям, дебнещ хищник.

— Колко необичайно братско от твоя страна — пошегува се Кливдън.

— Онзи глупак Адерли се опитваше да й се хареса, представяш ли си. — Лонгмор си наля кафе и седна до Кливдън, срещу Марселина. — А тя го смята за очарователен. Лично аз смятам, че той е очарован от зестрата й.

— Слуховете твърдят, че момчето се придвижва доста бързо нагоре по социалната стълбица — отбеляза Кливдън невъзмутимо.

— Не ми харесва усмивката му — бе категоричен Лонгмор. — А и не смятам, че чак толкова харесва Клара. Освен това родителите ми го ненавиждат. — Направи неопределен жест с чашата си кафе към вестника на масата. — Случката с Шеридън няма да ги успокои особено. Но си позволявам да отбележа, че е много елегантно удобна за теб, скъпи приятелю. Случилото се е отлично отклоняване на вниманието от вашите… необичайни клетви за вярност.

Тъмният му поглед се плъзна лениво към Софи.

— Не можеха да улучат момента по-точно, нали? Предполагам вие не знаете абсолютно нищо по този въпрос, мис Ноаро?

— Ако знаех, щях да си поискам бутилка от най-доброто шампанско на херцога и да вдигна тост за себе си — призна Софи. — Мога само да си мечтая да предизвикам толкова съвършено отклоняване на вниманието.

Макар и трите сестри Ноаро да бяха ненадминати модистки, всяка от тях имаше своите специални умения. Тъмнокосата Марселина, най-голямата от трите, бе талантлива художничка и дизайнерка. Червенокосата Леони, най-малката, бе финансовият гений. Софи, блондинката, бе родена търговка. Караше да се размекнат и най-костеливите сърца и можеше да изстиска щедри суми от най-стиснатите. Успяваше да накара хората да повярват, че черното е бяло. Сестрите й често казваха, че Софи може да продаде пясък на бедуините в Сахара.

Ако можеше да предизвика скандал, който да отклони повърхностния ум на лондонското общество от сватбата на Марселина и Кливдън, Софи щеше да го направи на драго сърце. Колкото и да обичаше сестра си и да се радваше, че се е омъжила за мъж, който я боготвори, Софи все още се възстановяваше от промените, предизвикани от сватбата в малкото им сплотено семейство и техния бизнес. Не беше сигурна, че Марселина и Кливдън наистина разбират в колко трудно положение бракът им бе поставил ателие Ноаро, нито в каква голяма опасност е магазинът.

В този момент младоженците размениха търсещи погледи.

— Какво смяташ? — попита Кливдън. — Би ли искала да се възползваш от това отклоняване на вниманието да се върнеш обратно на работа?

— Трябва да се върна обратно на работа със или без лупата на общественото внимание — възрази меко Марселина. Обърна се към Софи. — Хайде да тръгваме, малка моя сестричке. Лелите ще слязат на закуска след час или дори по-малко.

— Лелите? — почуди се Лонгмор. — Още ли са тук?

Имението Кливдън бе достатъчно голямо да приюти удобно няколко семейства. Когато лелите на херцога дойдоха да го посетят за кратко, без предварително предизвестие, нямаше време да подготвят собствените им имения в града, още по-малко да се търсят хотели, и затова отседнаха в северното крило.

Поначало те бяха избързали с пристигането си с надеждата да спрат сватбата, но нито една благородничка, нито дори самата кралица, би била достоен противник на трите сестри Ноаро и тяхното тайно оръжие — шестгодишната дъщеря на Марселина, Луси Корделия. Лелите капитулираха в рамките на часове.

Вместо това сега се опитваха да намерят начин да направят Марселина уважавана в обществото дама. Действително вярваха, че ще могат да я представят пред кралицата.

Софи изобщо не бе убедена какво добро ще донесе това на ателието им. Дори напротив — опасяваше се, че подобно нещо само ще разпали още повече омразата на лейди Уарфорд.

— Все още са тук — потвърди Кливдън. — Изглежда не могат да се откъснат от мястото.

Марселина стана и другите я последваха.

— По-добре да тръгвам, преди да са слезли — обясни тя. — Не са особено благоразположени към факта, че ще продължа да работя.

— Което означава, че ти опяват много повече, отколкото би могла да понесеш — уточни Лонгмор. — Не знаеш колко добре те разбирам. — Усмихна й се тъжно и й се поклони.

Грацията на високото му и силно тяло порази Софи за пореден път. Ако той знаеше какво въздействие й оказва с простото си присъствие в стаята, тя бе изгубена.

Стараейки се да запази благоприличие, Софи хвана сестра си под ръка.

— Да, по-добре да не се бавим повече. И без това обещах на Леони, че няма да се задържам при вас повече от половин час.

С тези думи тя съпроводи сестра си извън стаята.

Лонгмор наблюдава излизането им. Всъщност, той наблюдаваше Софи — поразителна комбинация от неподправена енергия и женско коварство.

— Ще работят? — позволи си да се учуди на глас, когато вече не можеха да го чуят. — С цялото ми уважение към съпругата ти, но те луди ли са?

— Зависи от гледната точка — отвърна невъзмутимо Кливдън.

— Очевидно не съм достатъчно интелектуално развит, за да разбера случващото се. Та те могат просто да спрат с глупостите и да се преместят да живеят тук. Не е като да ти липсва място. Или пари. Защо биха искали да продължават да се кланят и умилкват на някакви снобки?

— Страст — обясни простичко херцогът. — Работата им е тяхната страст.

Лонгмор не бе съвсем сигурен какво точно е страстта. Бе почти убеден, че никога не я е изпитвал, но нямаше нужда да занимава приятеля си с разсъжденията си по темата. Вместо това се приближи до масичката за храна и щедро отрупа чинията си с всевъзможни закуски. След това се настани спокойно на масата и започна да се храни.

Винаги бе добре дошъл в имението на приятеля си и след сватбата си херцогът отново го увери, че може и трябва да продължи да се чувства като у дома си. Херцогинята явно също го харесваше, но уви, не можеше да каже същото за светлокосата й сестра. Бе сигурен, че би го убила при първа възможност, което именно я правеше толкова интересна и забавна за него.

Именно заради това я бе изчакал и последвал от ателието до Чаринг Крос, където тя си купи списанието, а след това и до къщата на приятеля си.

Любопитен какво я водеше към имението Кливдън в този безбожно ранен час, Лонгмор си купи списанието на следващия ъгъл и дори отдели няколко минути да го прегледа, преди да продължи към дома на приятеля си. Макар Софи да нямаше нищо общо със събитията около бягството на Шеридън и любимата му, пито дори с отразяването й в изданието — вече се бе научил да разпознава стила й на писане, — тя правеше още много други неща, които му се струваха пленителни. Дори начина, по който ходеше, го караше да я зяпа като хипнотизиран — тя се носеше като истинска дама, като жена от най-висока класа, и все пак в лекото полюшване на бедрата й се таеше обещанието за нещо пленително порочно.

— Ожених се за Марселина с ясното съзнание, че тя никога няма да се откаже от работата си — казваше в този момент Кливдън. — Ако го направи, ще стане като всяка друга, няма вече да бъде жената, в която се влюбих.

— Любов — предъвка думата Лонгмор. — Това е лоша идея.

— Един ден любовта ще дойде и ще те повали от упор — засмя се херцогът. — А аз ще се разболея от смях, докато гледам как се опитваш да се съпротивляваш.

— Здраво ще трябва да се потруди, за да ме надвие — отбеляза графът. — Аз не съм като теб. Не съм чувствителен. Ако любовта иска да ме покори, няма да е достатъчно да ме повали от упор, а ще трябва да ме върже и да нарита на пихтия онова, което някои хора оптимистично наричат мой мозък.

— Напълно възможно — съгласи се Кливдън. — Това ще направи преживяването още по-забавно за гледане.

— Ще трябва да почакаш — възрази приятелят му. — За момента любовният живот на Клара е по-важен.

— Смея да допусна, че ситуацията в дома ви не е приятна за нито един от двама ви от сватбата ми насам — предположи херцогът.

След смъртта на собствения му баща лорд Уарфорд се бе превърнал в негов патрон и покровител, двамата с Лонгмор бяха израснали като братя, а обичта и всеотдайността на Кливдън към малката Клара се приемаше като сигурен знак, че двамата ще се оженят, когато настъпи точния момент. Но неочаквано херцогът срещна своята модистка и за изненада на родителите си, брат си и цялото лондонско общество Клара най-искрено му пожела дълъг и щастлив семеен живот, приемайки случилото се като леко отърваване от нежелана примка.

— Баща ми се примири — призна Лонгмор, — но не и майка ми.

Това не беше учудващо.

Майка му не беше на себе си. Дори най-малкия намек за херцога или неговата съпруга я караха да повишава тон и да крещи. Благословията, която Клара и брат й бяха дали на младото семейство с официалното си присъствие на сватбата им, бе превърнала имението Уарфорд в бойно поле, немислимо за обитаване.

— Много добре разбирам защо Клара се отказа от мен — каза Кливдън.

— Не виждам как не би могъл — закачи го приятелят му. — Тя ти обясни гледната си точка в подробности пред каймака на обществото.

— Това, което не разбирам, е, защо не прати Адерли по дяволите — продължи херцогът.

— Висок, бледен, изглежда като поет — заизрежда Лонгмор с отегчен глас. — Знае какво и как да казва на жените. Мъжете виждат какво леке е в действителност, но не и жените.

— Нямам представа какво се върти в главата на Клара — призна Кливдън. — Съпругата ми и сестрите й обаче биха искали да разберат всичко. Част от работата им е да разбират клиентите си, а Клара е специална. Тя е най-добрата им клиентка и представя моделите на Марселина в най-добрата им светлина. Не биха искали да се омъжи за мъж без средства и уважение.

— И те ли са се превърнали в сватовници? — опита се да се пошегува графът. — Ако е така, бих искал да й намерят някой наистина подходящ и да ми спестят отегчителните вечери в Алмак.

— Остави това на Софи — предложи Кливдън. — Тя обича да ходи на подобни празненства и по-добре от всеки ще разбере какво се случва в действителност.

— Включително и много събития, които хората биха предпочели да запазят в пълна тайна — допълни Лонгмор.

— Тя има изключително остро око за детайлите — не отрече приятелят му.

— И изключително остро перо — не му остана длъжен графът. — Не е трудно да се разпознаят нейните текстове в „Спектакъл“. Всеки поглед и всеки жест са отразени и разтълкувани до най-малката пикантна подробност, още дори преди да са се случили в действителност.

— Научила се е да долавя неизказаните желания на клиентите си — защити я херцогът. — Освен това слуша. Няма други истории като нейните.

— Няма спор. Досега не са се намерили прилагателно или наречие, които да не познава и използва умело.

— Именно това привлича клиентите — комбинацията от клюки и изпипани детайли в роклите, умело поднесени като светска история или дори драма. Казвали са ми, че има същия ефект върху жените, какъвто има гледането на голо женско тяло върху мъжете. — Почука с пръст по списанието на масата. — Ще я помоля да държи Клара под око. С двама ви като нейни пазители, няма да е трудно да я предпазите от проблеми.

Лонгмор нямаше възражение срещу нито една дейност, включваща Софи Ноаро.

Дори напротив, имаше наум голям брой дейности, в които с радост би я включил, а грижата за сестра му щеше да му даде идеалното извинение да й бъде винаги под ръка, независимо дали има нужда от него. С малко повече късмет можеше да се озове и под полите й.

— Не мога да си представя по-подходяща жена за тази задача — призна Лонгмор. — Мис Ноаро не пропуска нищо.

В ума му беше просто Софи, но тя никога не му бе давала позволение да я нарича с името, което използваше семейството й.

— С теб и Софи на стража развратниците и пропадняците нямат никакъв шанс — заключи Кливдън. — Сестра ти ще бъде в сигурни ръце.

 

 

Една седмица по-късно

— Уарфорд, как можа?

— Но скъпа, знаеш, че не мога да командвам Негово величество…

— Жива да не бях! Съществото, за което се ожени, е било представено в Двореца, в частните покои на Краля, на рождения му ден! Сякаш тя е благородничка, отишла да го посети.

Лонгмор беше пленен в карета с майка си, сестра си и баща си, докато отпътуваха от двореца Сейнт Джеймс. Макар дворцовите събития да го отегчаваха, той присъства на рождения ден с надеждата да се натъкне на една определена, неканена гостенка. Вместо това видя само сестрата на Софи — „Съществото“, заради което майка му беснееше.

— Учудващо е, съгласен съм — заговори лорд Уарфорд внимателно. Макар отдавна да не се гневеше на брака на Кливдън, още по-отдавна се бе отказал да спори със съпругата си по какъвто и да било въпрос.

— На мен не ми се стори чудно — възрази Лонгмор.

— Не е чудно?! — изкрещя майка му. — Не е чудно?! Никой не е бил представян на краля на рождения му ден, още по-малко, докато той рисува.

— Само чуждестранни посланици — вметна лордът.

— Шокиращо нарушаване на етикета е дори само да се поиска подобно изключение. Не мога да повярвам, че Нейно Величество би направила подобно нещо дори за лейди Аделаида — продължаваше майка му. — Но изглежда ще ми се наложи да повярвам — допълни огорчено. — Кралицата обожава най-младата леля на Кливдън. — Насочи изпепеляващ поглед към дъщеря си. — Лейди Аделаида можеше да използва влиянието си за доброто на теб и семейството ти, но не — ти трябва да си най-неблагодарната и разглезена дъщеря, живяла някога. Трябваше публично да се откажеш от херцога на Кливдън!

— Не съм се отказвала от него, майко — възрази Клара. — Не мога да се откажа от човек, с когото никога не съм била свързана.

Лонгмор бе слушал този скандал твърде много пъти, за да иска да остане затворен в каретата с майка си и сестра си, които започваха да викат. Ако не пътуваше със семейството си, щеше просто да помоли кочияша да спре, щеше да слезе и да продължи пеша. Вместо това му се налагаше да измисли друг изход.

— За мен стана напълно ясно, че представянето не е било официално, а по-скоро потулено и задкулисно, така че не разбирам защо се ядосваш, майко.

Думите му предизвикаха гневна тишина, докато родителите му обмисляха дали пък това не е един от онези редки моменти, в които е казал нещо умно.

— С всички лели накуп, кралицата не е имала много избор — продължи да набира инерция той. — Трудно би могла да пренебрегне целия род Кливдън — както би изглеждал евентуално отказ от нейна страна, защото лелите очевидно са приели булката на херцога.

— Неговата булка — майка му изсъска думите и изгледа Клара така, както Цезар вероятно е изгледал Брут, когато е почувствал острието на ножа му.

— По този начин поне нещата са се разминали без особена публичност — продължаваше Лонгмор. — Не е било в присъствието на цялото светско общество.

Докато майка му и сестра му умуваха над думите му, каретата стигна пред имението Уарфорд и Лонгмор побърза да слезе и да подаде ръка на дамите, които забързаха към дома.

Баща му обаче се забави за момент.

— Няма ли да влезеш?

— Бих предпочел да не влизам — отвърна му искрено. — Вече дадох най-доброто от себе си, за да потуша пламъците.

— Няма да приключи толкова лесно — призна баща му. — Не и за майка ти. Разбити мечти, наранена гордост и нито капка здрав разум. Сам виждаш как е. Не можем да се надяваме на нито миг покой, докато не се намери достоен заместник на Кливдън за Клара, а това няма да се случи, докато тя продължава да окуражава тази тълпа млади недоносчета. — Направи презрителен жест. — Накарай ги да се разкарат, по дяволите!

 

 

Балът на контеса Игби

Събота, 30 май, 1835 г.

Лонгмор търсеше с поглед лорд Адерли. Глупакът се бе оказал прекалено твърдоглав, за да разбере от намек, така че графът бе решил да заложи на простичък, но ефективен подход и да го пребие, докато не разбере, че трябва да стои далеч от Клара.

Проблемът бе, че Софи Ноаро също присъстваше на бала на лейди Игби, а Лонгмор имаше само един чифт очи на разположение.

Вече беше достатъчно разсеян, докато я наблюдаваше как се придвижва невидима сред гостите, забележима единствено за една определена прослойка благородни несретници, превърнали тичането по фусти в свой спорт. Но понеже той смяташе Софи Ноаро за свое лично предизвикателство, Лонгмор на няколко пъти бе опитвал да се намеси, само за да открие, че тя отлично се справя и сама с нежеланото внимание.

Забеляза как уж без да иска тя успя да разлее горещ чай по сакото на джентълмен, имал неблагоразумието да я приближи твърде много. Друг господин, който уж случайно я бе последвал в една от нишите на залата, явно не внимаваше къде ходи, защото се спъна и падна лошо по лице. По-напорист кандидат се върна след минута в залата, накуцвайки, след като я бе последвал надолу по коридора към сервизните помещения.

Запленен от женските й хитрости, Лонгмор не просто не успяваше да забележи Адерли, но и отдавна бе изгубил от поглед Клара, която в този момент нямаше как да разчита на закрилата на Софи заради собствените й сблъсъци с развратници и пропаднали типове.

Неочакваното раздвижване на гостите привлече вниманието на Лонгмор и му припомни основната причина за присъствието му на бала. Разбра, че нещо е надвиснало във въздуха, видя плавното насочване на присъстващите в една посока. Беше като промяната в атмосферата точно преди да се разрази буря.

Потокът от хора се стичаше към терасата.

Шестото му чувство му подсказа, че нещо не е наред. Не знаеше точно какво, но се доверяваше на инстинктите си и започна да се придвижва бързо към терасата.

Нямаше нужда да си проправя път през тълпата, защото всички го познаваха и знаеха, че е по-добре да не застават на пътя му.

Изхвърча на терасата за по-малко от минута. Там вече се бе събрала малка тълпа. Те също се отдръпнаха от пътя му.

Никой и нищо не пречеше на гледката, която се разкриваше пред очите му.