Лорета Чейс
Скандал, облечен в сатен (10)

Девета глава

— Би останала да пренощуваш тук, ако те оставя, нали? — подразни я Лонгмор по-късно, когато излизаха от имението. Софи не преставаше да се спира и възхищава на картини, гоблени и фрески по стените.

— Просто се опитвах да науча колкото е възможно повече за Клара, защото очевидно няма да ни е лесно да я убедим да се върне с нас в Лондон. Всяко късче информация може да ми бъде полезно — обясни му спокойно.

Лонгмор не искаше да разбира повече.

Разкритието на лейди Дъруич след пламенната реч на Софи в защита на сестра му го бе извадило от равновесие. Трябваше или да излезе от това уютно жилище, или да удари нещо.

Вече не искаше да убие Адерли. Смъртта бе прекалено милостиво наказание за онова, което нещастникът бе причинил на сестра му. Заслужаваше да бъде наказван всеки ден през целия си живот и красивото му, самодоволно лице да бъде размазвано отново и отново заради начина, по който бе наранил Клара.

— Трябваше да се махна от женския ви разговор за чувства — реши да бъде донякъде искрен Лонгмор. — Далеч по-полезно се оказа да поговоря с персонала. Дейвис е питала един от градинарите за добри местни странноприемници. Той си спомни коя й е препоръчал, така че е крайно време да тръгваме натам.

— Не мисля, че е редно да тръгваме, докато си толкова разстроен — отвърна Софи.

— Не съм разстроен! — възрази Лонгмор. — А дори и да бях, това не би се отразило на шофирането ми.

— Ти си страшно разстроен — настоя Софи. — Заради онова, което ти казах за Клара ли? А след това и думите на лейди Дъруич. И сега сигурно искаш да убиеш някого, или поне да го удариш. А пък не можем да си позволим да се сбиеш, защото ако те арестуват…

— Няма да ме арестуват.

Софи застана пред него.

— Изслушай ме! — Накара го да спре и го хвана за ръката. — Аз ще се погрижа за проблема на сестра ти.

— Ти! — избухна най-сетне графът. — Това не може да се поправи. Този нещастник съвсем целенасочено съсипа сестра ми. Дори не е бил воден от страст, този пресметлив кучи…

— Аз ще се погрижа за него — настоя още веднъж Софи.

— Та ти си жена! Модистка! Какво, по дяволите, си мислиш, че можеш да направиш?!

— Нямаш идея на какво съм способна.

— Да лъжеш. Да шпионираш. Да се маскираш.

— А ти си разглезен, аристократичен твърдоглавец! — нападна го на свой ред тя. — Не знаеш нищо за мен, нито за това през какво съм минала. Ти си дете! Разглезено, капризно, пораснало пеленаче, което удря хората, когато не става на неговото. Говедо!

Той се пресегна, обви ръка около кръста й, придърпа я и я притисна плътно към себе си.

— Пеленаче, така ли? — повтори на себе си.

Софи се заизвива, но беше все едно се опитва да се освободи от окови. Лонгмор наведе глава под периферията на шапката й и докато тя се опомни да се отдръпне, устните му намериха нейните и той я увлече в целувка, много по-целенасочена и коварна от първата.

Чувстваше я по цялото си тяло, до пръстите на краката си.

Сви юмруци и го заблъска по гърдите, но той не помръдваше, сякаш бе от камък.

Твърдите му, цинично извити устни танцуваха чувствено по нейните. Той бе толкова голям и топъл, и… закрилящ.

Ароматът му на сапун и одеколон проникна и замъгли сетивата й. Тялото, аромата и вкуса му сломиха волята й и тялото й се отпусна в обятията му.

Устните й се разтвориха под неговите и целувката стана дълбока и тъмна като водовъртеж от усещания, които не можеше да назове, но превземаха опасно бързо цялото й тяло и я караха да чувства непознат и неутолим глад.

Ръцете му я пуснаха и той я прикова с тялото си към стената зад тях, вероятно почувствал треперенето, което постепенно заплашваше да превземе цялото й тяло.

Тя също го пусна и опря длани в освежаващо студената стена зад гърба си. Почувства как той се подпря с ръце отстрани до главата й, променяйки ъгъла, под който се притискаха телата им едно в друго.

Целувката му стана настойчива, гладна и изискваща и тя откликна на свой ред.

Смътно долови далечен шум, но какво по-важно можеше да има.

Шумът се усили. Някой се покашляше тактично.

Очите й се отвориха в същия момент, в който Лонгмор откъсна устни от нейните и се обърна по посока на звука.

— Моля да ме извините, милорд, но господарката ме помоли да ви изпратя, сър — извини се лакеят.

Лонгмор се обърна към Софи и развеселения му самодоволен поглед я накара да се опита да го избута от себе си.

— Дяволите да те вземат! — изруга и отново се опита да го избута.

Лонгмор погледна облечените й в ръкавици ръце на гърдите си, а после и нея. Ъгълчето на коварните му устни потрепваше издайнически.

— Изчезни — просъска му Софи.

Лонгмор вдиша и издиша продължително и бавно се отдръпна. Нямаше време да прикрие възбудата си, но не това го притесняваше. Не бе в състояние да мисли и с удоволствие би си останал така блажено замаян, отколкото да се върне в яростното си вцепенение отпреди няколко минути.

Изгледа Софи и остана доволен от видяното — тя също едва си стоеше на краката, устните й бяха подути, а очите — разфокусирани и огромни.

Изглеждаше толкова апетитно!

— Просто се сбогувах — опита се да остроумничи.

— Така ли го наричаш?

— Оставям те тук, за да може на воля да си говорите за чувства с нейно благородие.

Софи изтръгна от стойката един окачен на стената до нея лък и започна да го удря по тялото, по ръцете и краката.

Когато му нанесе достатъчно удари или се умори, се врътна и продължи по коридора.

Лонгмор я догони, дръпна лъка от нея и хвана ръката й.

— Каза ми, че ще ме намушкаш, ако те целуна отново, но сега нямаме време за това — изпревари протестите й. — Трябва да намерим сестра ми.

Изненада се колко кротко тръгна след него и дори се почувства леко разочарован.

— Ако лорд Адерли е направил същото с лейди Клара, не се учудвам, че тя се е забъркала в проблеми — заговори след малко Софи замислено. — Изключително нечестно е от страна на мъжете, които имат години опит зад гърба си, да се възползват по такъв начин от млади и напълно неопитни момичета.

Реакцията и разсъжденията й го свариха напълно неподготвен.

Заболя го.

— Не съм се възползвал от теб — възрази бурно. — Ние само се целувахме.

— Само?! — повтори тя с изумление.

— Дори не докоснах дрехите ти, какво остава да се опитвам да ги сваля. — В някакъв момент инстинктите му за самосъхранение явно се бяха задействали, защото бе проявил достатъчно разум да държи ръцете си далеч от тялото й — на студената стена. В същия момент думите й достигнаха до съзнанието му. — Какво имаш предвид, като каза, че не се учудваш, задето Клара се е забъркала в проблеми?

— Не съм някое саксийно цвете — заяви тя. — Израснала съм в магазин в Париж и имам собствен бизнес. Смятам, че съм и достатъчно умна. Тя обаче е невинно момиче, свикнало другите да го защитават постоянно. Ако Адерли я е целунал така, тя не е имала шанс. Било е напълно нечестно.

Лонгмор не беше постъпил нечестно. Софи определено не беше внимателно отгледана неопитна млада дама, а сестра й бе превърнала херцога на Кливдън в заслепен от любов идиот. Едва ли бе нечестно от негова страна да я целува. Нали?

Нямаше нужда някой да казва на Софи, че целувките не означават нищо за граф Лонгмор. Той бе мъж, известен със завоеванията си.

За нея обаче те бяха шокиращо преживяване. За известно време в главата й нямаше място за нищо друго, освен за усещанията, които целувките му събуждаха в тялото й.

Ако това означаваше да бъде с мъж, тя нямаше да има никакво време и разум за магазина.

Как, за бога, се справяше Марселина?

Или може би бракът опитомяваше това диво усещане по някакъв начин?

Не можеше да си представи нещо по-ужасяващо от възможността да се омъжи за Лонгмор, защото това щеше да бъде лошо и за нея, и за ателието.

Въпреки това трудно щеше да изличи от съзнанието си усещанията, които предизвикваха ръцете му по тялото й. Дори мислите за лейди Клара и вероятните опасности, пред които можеше да е изправена в същия този момент, не й помагаха особено да се съсредоточи върху най-належащата задача за деня, а именно — да разберат накъде се е отправила бегълката.

След няколко мили стигнаха до странноприемницата, която градинарят бе препоръчал на Дейвис и Клара, и Лонгмор спря, за да хапнат, а и да поговорят с гостилничаря.

Макар странноприемницата да бе на главен път и наистина много посещавана, мъжът без проблем си спомни елегантната карета и двете дами. Дори им показа как са се записали в книгата с посетители: мис Питърс и мис Глазгоу.

— Тръгнаха преди обяд — услужливо обясни гостилничарят. — Отправиха се към Портсмут.

— Проклятие! — просъска Лонгмор през зъби.

— Портсмут, за бога — позволи си да се гневи по-късно, когато отново бяха на път. — Пристанищен град. Пръска се по шевовете от моряци, бордеи, пияници и всякаква друга паплач, която дебне невинни граждани. А има и кораби, които отплават за целия свят. Континента. Америка. Ирландия.

Това беше лошо, много по-лошо от представа за Клара сама на път.

Лонгмор чувстваше как паниката се надига в него и всячески се опитваше да я потисне.

— Няма да може да напусне страната — опита се да бъде разумна Софи.

— Да, но не го знае — възрази графът. — И ще се опита, а на такова място задължително ще се намери кой да я прилъже с фалшиви обещания.

— Тя не е сама — напомни ми Софи. — Дейвис няма да позволи и косъм да падне от главата й.

— Признавам, че е силна, оправна и достатъчно… плашеща, но все пак е само жена — възрази вече по-меко.

— При това страхотна — настоя Софи. — Лейди Клара бе в по-голяма опасност с лорд Адерли, отколкото е сега с Дейвис в пристанищен град като Портсмут.

Очевидно не си имала много вземане-даване с моряци.

— Щом така смяташ.

— Опровергай ме.

— Аз съм модистка. Най-общо казано — шивачка. Всички знаят каква слава ни се носи.

— Ти явно не знаеш — подкачи я той. — Дяволски си дръпната в това отношение.

— Говорех иронично — захапа го тя.

— Не си прави труда с мен. — Той се ухили.

— Освен това още вчера ти обясних причините да отказвам да ти съдействам. Не ми казвай, че не си ме разбрал.

— Не съм сигурен, че те слушах точно тогава.

— Ще ме накараш да те нараня.

— Ще ти трябва поне тухла.

— Имам голяма мишена — отвърна му и се усмихна хлапашки.

Преминаха през Гобхам Гейт, където им потвърдиха, че е минала карета с това описание.

Слънцето се смъкваше на хоризонта и щеше да залезе след осем вечерта. Чакаха ги повече от петдесет мили до Портсмут. Благодарение на луната пътуването нямаше да продължи в непрогледен мрак, стига само времето да остане сухо, затова Лонгмор не мислеше да спира.

Обърна се към Софи. Шапката й и финтифлюшките по роклята й изглеждаха прашни и измачкани. Спомни си как се опита да го набие с лъка и се усмихна. До него седеше една забележителна жена, без съмнение.

— Разкажи ми за моряците? Горещ чай ли разля върху тях? Или ги спъна със собствените им бастунчета?

— Знаеш ли, че можеш да убиеш човек с игла за шапка? — отговори на въпросите му с въпрос.

— Не знаех — призна той. — От опит ли говориш? Убивала ли си някого? И през ум не ми минава да те съдя, ако си го направила.

— Не, само съм ранявала, но се оказа изумително ефективно — призна с блеснал поглед. — Беше един нахален капитан, който се разпищя като момиче и припадна.

— Жалко, че не си могла да обучиш сестра ми.

— Няколко дребни умения биха й помогнали, но за мъже като Адерли понякога и цял живот опит не е достатъчен, за да не паднеш в капана. Точно това ме кара да мисля, дали през цялото време не се е опитвала да накара някого да ревнува. Да покаже, че двама души могат да играят тази опасна игра?

— Винаги ли си такава? — попита с любопитство. — Никога ли не оставяш съзнанието си просто да си почине?

— Ако не беше въображението ни, трите никога нямаше да стигнем там, където сме сега — обясни Софи. — Светът е създаден за удобство на аристократичните мъже, които го управляват. Затова жените се нуждаят от въображение, от мечти. Дори и лейди Клара. Ние я научихме да мечтае, да бъде по-смела, и аз отказвам да се чувствам виновна за това. Но това ме превръща един вид в Пигмалион? И може би трябваше…

— Препратки към класиката. Любимите на Кливдън, а сега и ти. Кой беше Пигмалион?

— Скулпторът, който е създал красива статия и тя е…

— Оживяла. Да, сетих се. А ти откъде знаеш тези неща? Кога една модистка намира време да научи кой е Пигмалион? Кога се научава да пише толкова образна проза?

Софи го изгледа дружелюбно и отклони темата към интелигентните мъже в съвременната история и техния принос за човечеството.

В един момент вдигна глава и откри, че Фенуик се е надвесил през козирката от покрива на каретата и слуша захласнат.

Продължи да забавлява като истинска Шехерезада с разкази за живота на Пигмалион, след това Атлантида и най-накрая Одисей и неговите премеждия.

Беше много по-различно преживяване да я слуша, отколкото да чете текстовете й, защото тя се вживяваше в образите и грабваше вниманието.

Докато Софи разказваше за Одисей, смениха два пъти конете, а при третата смяна Лонгмор реши, че изглежда гладна и уморена. Докато хапваха набързо в гостилницата, той я помоли да си почине.

— Луната изгря още в ранния следобед и ще залезе по-рано през нощта — каза той. — Искам цялото ми внимание да е фокусирано върху пътя, ако ще трябва да карам в тъмницата през напълно непознат град.

Тръгнаха и той подкара конете в постоянно темпо, позволявайки им да галопират на правите участъци. От време на време посочваше по някоя забележителност край пътя, но по-голямата част от пътуването премина в приятна тишина.

На два пъти Софи се буди, за да открие, че е заспивала с глава на рамото на Лонгмор, а това говореше много за отличните му умения на кочияш.

Когато отново се събуди, се отдръпна рязко от него и той се засмя.

— Знаех си, че си уморена.

— Унася ме ритъмът — опита да се измъкне тя.

— По-добре поспи, ако можеш — посъветва я. — Чака ни още доста път и мога само да се надявам, че ще стигнем Портсмут, преди луната да се скрие. Не ме блазни идеята да се лутам по неосветени улици.