Лорета Чейс
Скандал, облечен в сатен (1)

Пролог

Лондон

Четвъртък, 21 май 1835 г., рано сутринта

Проститутките знаеха как да пируват.

Всяка сряда вечер, след като се наситеха да танцуват и играят карти с каймака на лондонското аристократично общество в Алмак, неговите по-свободомислещи представители продължаваха с плам забавленията си сред доста по-различен декор в къщата на Карлота О’Нийл. На тяхно разположение имаше рулетка, както и други хазартни игри, а също и по-пикантни забавления с безнравствени жени, които разчитаха за прехраната си на настоящата лондонска кралица на куртизанките.

Хари Феърфакс, граф на Лонгмор, естествено бе част от свободомислещата прослойка на лондонския елит.

При Карлота не беше от онези места, в които баща му, маркизът на Уарфорд, би искал да вижда двадесетгодишния си син и наследник, но графът отдавна бе решил, че следването на бащината воля е най-лесният и бърз път към убийствена скука.

Не приличаше по нищо на родителите си. Бе наследил не само ненатрапчивия външен вид на чичо си, лорд Никълъс Феърфакс — черна коса, черни очи и високо, мускулесто тяло, по-подходящо за кръвожаден пират, — но и завидния му талант да се забърква в неприятности.

Затова нямаше нищо учудващо в присъствието на лорд Лонгмор при Карлота.

Самата тя се бе увила около него и се опитваше да го упои с парфюма и уменията си, но за негово съжаление не спираше да бърбори.

— Но ти си отблизо запознат с нея — настояваше тя. — Трябва да ни кажеш какво всъщност представлява херцогинята на Кливдън.

— Брюнетка — отвърна той, наблюдавайки въртенето на рулетката. — Хубавка. Твърди, че е англичанка, но се държи като французойка.

— Но скъпи, това можем да го разберем и от „Спектакъл“.

„Сутрешен спектакъл“ на Фокс беше водещото клюкарско издание на Лондон. Високоморалният маркиз Уарфорд го наричаше гнусен парцал, но го четеше, както и всеки друг аристократ или обикновен несретник в града. Доколкото бе известно на Лонгмор, всяко късче информация, което се публикуваше за новата съпруга на херцог Кливдън, бе внимателно измислено от светлокосата й сестра София Ноаро — талантлива шивачка през деня и най-умелият информатор на Том Фокс през нощта.

Лонгмор се зачуди къде ли е тя тази вечер. Не я бе забелязал в Алмак. Модистките — особено французойки — имаха точно толкова шанс да получат покана за Алмак, колкото и той — да става невидим по собствено желание. Но София Ноаро притежаваше умението да става невидима, а елегантно закръгленото й тяло се озоваваше навсякъде, където й се прииска, преоблечена като домашна помощница или сервитьорка. Именно по този начин успяваше да осигури голяма част от необходимата за списанието пикантна информация.

Рулетката спря да се върти, един от мъжете на масата изруга и прислужничката, която изпълняваше ролята на крупие, избута купчина жетони към Лонгмор.

Той ги събра в шепи и ги подаде на Карлота.

— Печалбата ти? — полюбопитства тя. — Искаш ли да ти я съхранявам на сигурно място?

Разсмя го.

— Да, миличка, запази ги. Купи си някоя красива дреболия с тях.

Добре оформените й вежди се стрелнаха нагоре.

Допреди момент, когато в съзнанието му блуждаеше образа на София Ноаро, той би си помислил същото, което и Карлота — как двамата ще се качат в спалнята му. Макар тя да бе държанката на лорд Горел, той, макар и достатъчно богат, не бе достатъчно жизнен, за да я забавлява истински.

Зависим от издръжката и хазартните си печалби, Лонгмор вероятно не бе достатъчно богат. Но за сметка на това нямаше никакво съмнение в мъжеството и изобретателността си, за да поддържа интереса й. Със съжаление осъзна, че тя обаче не можеше да задържи вниманието му за повече от пет минути. Дори и по неговите прахоснически стандарти това едва ли си заслужаваше финансовата инвестиция, още по-малко последващото опяване от страна на баща му за завишените харчове и просрочени дългове.

С други думи — Лонгмор вече бе отегчен от нея.

Скоро след като се прости с печалбата си, той си тръгна заедно с двама свои приятели и две от компаньонките на Карлота. Намериха файтон и след кратко обсъждане се насочиха към игрална зала с много лоша репутация в близост до „Сейнт Джеймс“. Там поне Лонгмор можеше да разчита на забавление.

Отегчен и от разговора в каретата, той се загледа навън. Слънцето изгряваше рано по това време на годината и макар прозорецът да беше мръсен се виждаше достатъчно. Бедно облечена жена със стара кошница пресичаше улицата. Походката и роклята й, заедно с кошницата, даваха да се разбере, че тя не бе една от безбройните просякини в града, а обикновена жена на път за работа, докато потенциалните й господари се прибираха по домовете си след изтощителни празненства.

Движеше се бързо, но явно недостатъчно бързо. От една пресечка изскочи тъмна фигура, грабна кошницата й и я бутна на земята.

Лонгмор стана, отвори вратата на файтона и скочи в движение, глух за ужасените протести на спътниците си. След първоначалното си залитане, той бързо възстанови баланса си и подгони крадеца. В оживените часове на деня вероятно щеше да изгуби следите му по тесните улички, но беше твърде рано и почти никой не се изпречваше на пътя на Лонгмор. Той не мислеше, а просто тичаше, заслепен от ярост. Когато мъжът скочи в една задънена уличка, нито за миг не му мина през ума, че може да има засада или някаква опасност, а дори и да беше помислил, едва ли щеше да се спре.

Човекът пред него се насочи към една врата, където без съмнение го очакваха, защото се отвори с проскърцване. Лонгмор обаче го беше спипал. Вкопчи се в яката на връхната му дреха и го издърпа назад. Вратата се затвори с трясък.

Графът блъсна крадеца в най-близката стена. Мъжът изгуби съзнание и се свлече, изпускайки кошницата.

— Не бих бързал да се изправям, ако бях на твое място — посъветва го Лонгмор. — Гнусен страхливец. Да нападнеш жена. — Наведе се и вдигна кошницата, а после погледна зад ъгъла. С малко късмет съучастниците му сами щяха да му паднат в ръчичките, докато се опитват да помогнат на пострадалия си приятел.

Не извади късмет. Кварталът остана притихнал, макар графът да бе напълно убеден, че го наблюдават. Закрачи към Пикадили.

Намери жената след по-малко от минута. Беше приседнала пред витрината на един магазин и ридаеше горко.

— Спести си вайкането — прекъсна я той. — Ето я безценната ти кошница. — Извади и няколко монети от джоба си и ги хвърли в кошницата в ръцете й. — Какво, за бога, си мислеше — да прекосяваш така очевидно непознат квартал?

— Работа — заекна тя. — Трябваше да отида на работа… ваше благородие.

Не я попита откъде се досети за титлата му.

Всеки знаеше, че той е лорд Лонгмор.

— По улиците гъмжи от крадци и пияни благородници, които си търсят белята, а ти си невъоръжена — констатира той. — Какво им става на жените в днешно време?

— Не знам.

Трепереше като листо. Беше охлузена и изцапана от падането си на улицата. Имаше късмет, че никой от пияните непрокопсаници не се натъкна на нея по пътя си към дома.

— Ела с мен — нареди й той.

Дали беше прекалено разстроена, за да възрази, или респектирана — той често плашеше дори собствените си приятели с властния си маниер — тя го последва през улицата до файтона. Приятелите му спокойно можеха да продължат по пътя си — бяха достатъчно пияни, — но вместо това бяха спрели да изгледат зрелището.

— Всички да слязат — заповяда Лонгмор.

Запротестираха шумно, но слязоха до един и зяпнаха опърпаната жена.

— Не е твой тип, Лонгмор — позволи си да коментира Хамптън.

Крокфорд поклати глава.

— Смъкнал си летвата, опасявам се.

Лонгмор ги игнорира.

— Къде отиваше? — попита вместо това момичето.

Погледна го, после приятелите му и накрая — файтона.

— Не им обръщай внимание — посъветва я, предусетил мислите й. — Никой не се интересува от работата ти. Искаме просто да се придвижим до следващото празненство. Къде искаш да те откара кочияша?

Тя преглътна.

— Благодаря ви, милорд. Бях на път към Обществото за образование на социално слаби жени на модистките.

— Това се казва изненада — възкликна Крокфорд.

— Работя там и закъснявам — подчерта момичето.

Даде адреса на Лонгмор, а той обясни на кочияша как да стигне дотам с изричното указание да заведе момичето за половината от необходимото време, ако не иска да пострада.

Помогна на младата жена да се качи, затвори вратата след нея и подвикна на мъжа да тръгват.

Замисли се за модистките. За една руса модистка, по-конкретно.

Остави компанията си да търсят следващо забавление, а сам продължи пеша към близката улица „Сейнт Джеймс“. За да стигне до Крокфорд, трябваше да мине покрай Уайтс клуб и да завие по една малка уличка, недалеч от която се намираше ателието Ноаро. Меката на френските модистки.

Мина покрай магазина им преднамерено бавно. След това се спря и погледна обратно към високите етажи на сградата, където за негово искрено недоумение все още живееха две от трите сестри Ноаро.

Продължи към Крокфорд, където продължи да губи много пари, преди да започне да печели още по-големи суми.

Когато след малко повече от час, прекаран в нарастващо отегчение, той напусна Крокфорд, все още бе непростимо рано по модните стандарти на съвременното елитно общество. Въпреки това Лондон започваше да се пробужда. Хората сновяха по „Сейнт Джеймс“, разбутвани от време на време от някой файтон. Магазините тепърва започваха да отварят.

Ноаро не отваряха преди десет и половина, макар че шивачките — доста внушителна бройка — пристигаха под строй в ателието още в девет сутринта.

През последните седмици бе придобил доста точна представа за навиците на София Ноаро.

Затова зачака.