Лорета Чейс
Скандал, облечен в сатен (16)

Петнадесета глава

Софи отстъпи, сякаш я беше зашлевил и Лонгмор моментално пожела наистина да удари нещо, за предпочитане — себе си.

Държеше се като идиот, защото си позволи да се самонавие и ядоса, а за това можеше да вини единствено себе си.

Той настоя да се срещнат тази вечер, след като всеки от тях е приключил с поетата задача. Така се подсигуряваше, че ако Адерли реши да си опита късмета и последва Мадам до стаята й, той ще бъде на пост и ще го пребие.

Лонгмор беше на пост и му се стори, че чака цяла вечност, макар часът да не бе късен по стандартите на обществото. Не намираше за уместно обаче една порядъчна жена да се бави толкова на двучасова вечеря, още по-малко облечена по този начин.

Софи се прибра, полюлявайки хипнотизиращо бедра, усмихната самоуверено — усмивката на жена, която знае, че е желана и смята, че това й се полага по право. Влезе като кралица, сякаш носена от буреносен облак по залез — такова впечатление създаваше комбинацията от цветове и екстравагантни форми на роклята й.

Наблюдава я как бавно свали ръкавиците си и пулсът му се ускори. Когато отвърза пелерината си и я остави да се свлече по раменете й, прошумоляването на плата му се стори като шепота на хиляди примамващи гласове. А когато видя деколтето на роклята, което разкриваше овалите на съвършените й гърди, кръвта се отля от мозъка му. Знаеше много добре какви са ароматът и вкусът на кожата й.

И Адерли бе видял всичко това.

Бе седял на по-малко от една ръка разстояние от нея.

Този факт го разгневи неописуемо. Разгневи се допълнително от гнева си и че си е позволил слабостта да се чувства по този начин.

— Да те вземат дяволите, Софи!

— Не мога да повярвам, че правиш сцена от това — каза му тя открито. — Ти си мъжът, който не се интересува от чуждото мнение, надсмива се на правилата и живее на ръба на опасността. Приемаш половината си безразсъдства за детски шеги.

— Това не е шега.

— Тогава ми обясни какво се случи с чувството ти за хумор — помоли го. — Искам да разбера и какво се случи с жаждата ти за приключения.

— Ти ми кажи! Защо, по дяволите, да ме интересува какво правиш? Защо?

— Не мога да те разбера.

— И аз не мога, изобщо не мога да разбера какво ме прихваща. Позволих ти да ме въвлечеш в щурите си планове, защото са забавни. Но сега не са. Не можах дори да се насладя на приключението с Фенуик, защото през цялото време, докато ровехме из досадните сметки на онзи смръдльо, не можех да си представя колко отчаяно безскрупулен е бил, за да подмами сестра ми… а в това време ти си с него и вярваш, че можеш да се справиш, ако се наложи…

— И се справих! Познавам мъжете като него дори по-добре от теб. За тях всичко е част от една голяма хазартна игра и нищо няма стойност само по себе си, ако не служи за повдигане на адреналина им. Нима смяташ, че такъв човек може да представлява опасност за мен? Смяташ ли, че бих го оставила да ме съблазни? Как може да си такъв идиот?

— И аз бих искал да знам същото — отвърна той мрачно. — Как мога да съм такъв идиот, че да проваля една прекрасна вечер с тревоги за теб? И дори сега, когато все още има много от вечерта пред нас, аз продължавам да я провалям с караници с теб.

Софи поаленя и сините й очи се свиха в две тънки цепки. Впусна се в гневна гърлена тирада на френски:

— Вярно е! Това е ужасна загуба на време и за двама ни. Няма да ви задържам повече, милорд.

Закрачи към вратата, а коприната шумолеше и се виеше по тялото й като жива. Отвори и протегна ръка към коридора.

— Лека вечер, монсеньор — процеди през зъби.

— Лека вечер, мадам — пожела й Лонгмор, събра ръкавиците си и застана на прага.

Софи стоеше с вирната брадичка и предизвикателен поглед, а очите й хвърляха искри. Страните и шията й бяха поаленели от гняв. Гърдите й се издигаха и спускаха припряно над деколтето й.

Лонгмор се пресегна през нея и затръшна вратата в лицето на слисания лакей.

Хвърли на пода шапката и ръкавиците си.

Вдигна я на ръце.

— О, не, няма да го направиш — запротестира тя и се заизвива в ръцете му. — Няма да ти позволя! Пусни ме долу! — Тя започна да го удря с юмруци по гърдите.

— Накарай ме — предизвика я открито.

— Ще викам — размърда се яростно в ръцете му.

— О, не, няма! — Целуна я диво и безпощадно, за да я накаже за гнева, притеснението и страха, които го бе накарала да изпитва тази вечер.

Тя продължи да се съпротивлява в ръцете му, при това упорито, но той почувства как устните й се предават под неговите много преди тялото й да се разтопи в ръцете му. Заля го помитаща вълна на яростна възбуда.

Занесе я до дивана. Прекъсна целувката и каза:

— Сега си тръгвам.

— Добре — съгласи се Софи. — Крайно време беше.

Пусна я на дивана и сатенът се разпени със съскащ звук около нея, докато се опитваше да седне.

— Довиждане!

— Прав ти път — пожела му тя.

Той свали палтото си.

— Никога повече няма да се върна.

— Твърде скоро е.

— Приключих завинаги с теб — заяви и разкопча ризата си.

— Вече те забравих.

Лонгмор започна да разкопчава панталона си. Копче по копче. Бавно и преднамерено.

Софи го наблюдаваше през присвити очи.

— Мечтаеш си — предизвика го. — Никога, дори и след милион години няма да ме имаш отново.

— Дори не смятам да те събличам — отвърна й. — Не си струва усилието. Не заслужаваш да гледаш красивото ми тяло.

— Не е чак толкова красиво — излъга я.

Погледът й се плъзна по чатала му и той мигновено почувства как го залива нова вълна горещо желание.

Софи седна на дивана.

Лонгмор я хвана и я бутна обратно по гръб. Обкрачи я и подпъхна възглавница под главата й.

— Няма да се примиря с това — заяви тя решително. — Ти си най-отвратителния, твърдоглав, безчувствен кретен, който може да се пръкне на земята.

Наведе се и целуна ъгълчетата на устните й, преди да я целуне дълбоко и ненаситно, сякаш за да утоли глада на все още бушуващия в него гняв.

Бе я накарал да си изпусне нервите и тя бе точно толкова гневна и яростна, колкото се чувстваше и той. Не беше сигурен откъде започна кавгата помежду им, но нямаше значение.

Софи вдигна ръце към раменете му и се опита да го разтърси, което беше абсурдно и го разсмя. Дланите й се плъзнаха към врата му и за момент се запита дали няма да се опита да го удуши, но след миг тя се надигна, леко обви врата му с ръце и го дръпна надолу към себе си.

Рядко се бе чувствал по-щастлив да се подчини на женско желание.

Нарисува горещи пътеки от целувки от ключиците към гърдите й, настрани по раменете и нагоре към чувствителните трапчинки зад ушите й. Почувства как изви гърба си под него и му се стори, че долови прошепнато — проклет да си, когато съвсем естествено проникна в нея и се размърда.

Беше негова. Само и единствено негова. Негова. Негова.

Тази едничка мисъл отекваше в замъгленото му от желание съзнание с всеки тласък, с който потъваше все по-дълбоко в магията, наречена Софи.

Почувства как ръцете й се вкопчиха в рамената му, когато първите тръпки на удоволствието започнаха да пронизват тялото й. Неочаквано тя се надигна, вплете пръсти в косата му и го целуна свирепо. Лонгмор не можеше да си поеме дъх и съзнанието му се бореше да идентифицира завладяващото ново усещане, което целувката отключи у него. Сякаш на света нямаше никого другиго, освен тях двамата в този единствен миг на пълно и безусловно сливане.

Лежеше отпуснат върху нея, а Софи се опитваше да възвърне разсъдъка си.

Случилото се бе толкова… забавно. Толкова чувствено и диво.

Остана излегната за момент, притихнала под топлата тежест на силното му тяло.

В този момент искаше просто да се наслади на удоволствието, без да се замисля за нито една от възможните последици.

Лонгмор се размърда върху нея.

— Нека ти бъде за урок — предупреди я лениво.

Позволи си още миг наслада и прекара пръсти през косата му. Той извърна глава и за момент тя можеше да го сравни с жадно за ласки пале. С изненада осъзна, че той е много чувствен мъж, но това бе логично предвид лекотата и удоволствието, с които използваше тялото си.

— Излекува ли лудостта си? — попита го.

— Умът ми е кристално ясен.

В елегантна последователност от действия и движения той стана от дивана, целуна я по коляното и оправи дрехите й. В действията му имаше нещо толкова фамилиарно и познато, че тя неволно си помисли за уютните отношения на сестра си и Кливдън.

Лонгмор обу панталоните си и ги закопча.

— Нали няма да ми кажеш да си лягам? — попита го.

— По някаква причина изобщо не ми се спи — реши да се пошегува с нея.

— Тогава ще ти разкажа какво постигнах, а ти ще ме изслушаш, без да се държиш като полудял от ревност мъж — предложи му.

— Дори не мога да разбера за какво те ревнувах — отвърна, докато наливаше по чаша за двамата. Заобиколи масичката и й подаде питието. След това отстъпи и отпи от брендито. Затвори очи.

Тя изчака.

Отвори очи и я погледна с палаво блеснал поглед.

— Сетих се! Ти беше на вечеря с онова леке, което цяла вечер се е любувало на прелестните ти гърди.

Софи се смая от комплимента му, но си наложи да не издава емоциите си. Той не беше от мъжете, което ласкаеха жените. Беше много по-директен.

Тя… не толкова.

— Марселина нарочно изряза деколтето дълбоко, за да има върху какво да се фокусира, докато му изброявам и другите възможности, които има — огромното ми богатство, което споменах небрежно, и самотата ми. Не можеш да си представиш колко ми липсва съпруг.

Изчака за момент, докато Лонгмор осъзнае играта й. Той се настани до нея на дивана и бедрото му опря в нейното.

— Подмамила си го с по-голяма награда — оцени хитростта й той. — Накарала си го да мисли, че се цели прекалено ниско. Ако преди е искал просто да те вкара в леглото си, сега ще бъде изкушен да вдигне залога.

— Богатството на мадам може да съперничи на това на херцог Кливдън, ако вярваме на „Спектакъл“.

— Наследството на Клара може да се окаже недостатъчно — потвърди той замислено. — Но нали знаеш какво казват хората за птичето в ръката.

— Затова се постарах да изглеждам неустоимо примамлива.

— И си се справила отлично — потвърди той подрезгавяло. Взе чашата от ръката й и я постави на пода заедно със своята. Наведе се към нея и целуна гърдите й, я после прокара език по линията на деколтето.

Софи ахна. Езикът му рисуваше чувствени кръгове по гърдите и раменете й и й пречеше да мисли. Зарови пръсти в косата му.

— Имаме само няколко дни — припомни му.

— Знаем какво трябва да се направи — отвърна й с притворени очи и блажена усмивка на лицето.

Тя направи последен опит да устои.

— Не сме уточнили детайлите.

— Хайде да почакат още малко — предложи и я погледна с очи, обещаващи грях и нищо друго.

По-късно.

Този път Лонгмор си позволи да се наслади на тялото на Софи напълно и изтощително, след като внимателно я пренесе в уединението на огромната й спалня.

Заспа непробудно, след като се любиха, и може би щеше да продължи да спи до безкрай, ако не бе открил студени чаршафи вместо топлата Софи в далечната половина на леглото.

Отвори очи с нежелание, надигна се на лакът и огледа стаята през завесите на леглото. През прозореца нахлуваше приглушена слънчева светлина, характерна за ранните часове на деня.

Стана, обу панталона си от благоприличие и тръгна да търси Софи.

Намери я на бюрото в приемния салон, пишеше съсредоточено.

— Какво правиш? — полюбопитства той все още сънливо. Още не се е съмнало.

— Трябва да предам текста си за „Спектакъл“. — Ще бъде безсмислено, ако Том не успее да го отпечата днес, а вече закъснявам. Дай ми още три минутки да доставя текста и съм на твое разположение.

Облече тънък халат върху поредната си фриволна нощна риза и излезе от стаята.

Твърде сънен, за да я разпитва повече или да възрази, графът се приближи до прозореца и обходи с поглед пробуждащите се улици.

Няколко минутки по-късно Софи се върна, сключила вежди и с писмо в ръка.

— Това е интересно — констатира. — Доставено е едва преди минути.

Погледна писмото и му се стори, че познава почерка. Дали не го бе виждал наскоро.

Софи седна на бюрото и счупи печата.

Вчера. Ето кога го бе видял.

Тя прегледа писмото и се усмихна.

— Мили боже — възкликна, а после се зачете по-бавно и започна да се смее.

Лонгмор стоеше до нея и чакаше, а доброто му настроение се изпаряваше като утринна роса.

— Нещо тайно ли пише, или може да споделиш шегата?

Тя му подаде писмото, но той не го взе, а само потърси подписа с поглед. Адерли. Както вече се бе досетил.

— Не искаш ли да го прочетеш? — попита го. — Не мисля, че бих могла да го прочета отново, още по-малко на глас. Абсурдно е.

Разколебан, Лонгмор взе листа и се зачете.

— Що за глупости! — възкликна след малко. — Не ми казвай, че жените вярвате на всичко това. Не можел да спи от мисли за очите ти — друг път! Мръсен перверзник. Сигурно цяла нощ е сънувал гърдите ти. Това минава всякакви граници. Сгоден е за моята сестра, а иска да спи с моята… как-да-я-нарека?

— Леля? — подсказа му тя услужливо.

— Недей и ти! Много добре знаеш какво. Един мъж не може да ухажва половинката на друг.

— Чуй се само! Говориш така, сякаш Мадам е истинска. Това е измама, не помниш ли?

— Не това е важното.

— Напротив! Точно това е важното — възрази Софи.

— Няма право да ти пише любовни писма!

— Лонгмор! — извика името му, за да го вразуми.

— Мислех си, че вече съм Хари. Или и това е било измама?

— Не разбирам какво имаш предвид?

Той също не разбираше. Гледаше писмото в ръката й. Тази нежна ръка, която се заплиташе в косата му, с която се опитваше да го удуши и докосваше най-интимните кътчета на тялото му.

— Как смее да се прехласва по гласа ти? Как смее да твърди, че си откраднала съня му, като дори не те познава. Това си е жива обида.

— Не. Това е неговият начин да ме примами в леглото си. Нали каза, че съзнанието ти е ясно. Мислех, че сме разрешили вече този въпрос. Колко пъти трябва да се чукаме…

— Ние не се чукаме — процеди той през стиснати зъби. — Ние се любим.

Грабна писмото от ръцете й, смачка го на топка и го запокити през стаята.

— Ти и аз. Любим се. Има разлика. Огромна разлика. И той няма правото да прави любов с теб в съня си в онова гнусно писмо. И само защото не ти пиша идиотски лигави писма, от които да ти се догади, и не ти казвам…

Не довърши мисълта си, разкъсван от чувството да бъде едновременно много щастлив и много нещастен.

Наблюдава я мълчаливо за известно време.

Тя го наблюдаваше със скръстени ръце, изцапани с мастило, и прозорливият й поглед сякаш се опитваше да пробие дупка в черепа му и да разбере онова, което той самият едва осъзнаваше…

— Просто защото не казвам…

Върна се в спалнята.

Софи го последва.

Събра дрехите си от пода, хвърли ги върху един от големите столове в стаята и започна да се облича.

— Това е просто измама — наруши тя тишината. — Не си свикнал да се преструваш и това те измъчва, кара те да се чувстваш объркан.

Той натъпка ризата в панталоните си и ги закопча.

— Трябва да вярваш само докато го правиш, но да се връщаш към себе си, когато слезеш от сцената.

Взе сакото си, облече го и го закопча. Седна и се зае да се обува.

— В ръцете ни е. Още малко и ще го пипнем.

Изправи се. Взе вратовръзката си от стола и я завърза на обикновен възел.

— Адерли е жертвата. Той ще бъде измамен. Нищо от това не е истинско.

Облече палтото си.

— Напротив, истина е — възрази Хари тихо.

— Не, не…

— Истина е — повтори той. — Ти и аз — това е истинско. Обичам те.

Чу ахването й и рязкото вдишване.

— Това ми е проблемът, какъвто съм кретен. Влюбен съм в теб.

За първи път просто застина, неспособна да прикрие изненадата по лицето си.

Той се наведе и я целуна силно по устните.

— Сега тръгвам — каза й. — Това е прекалено шокиращо. Имам нужда от питие или да се сбия. Може и двете. Ще видим. Но те обичам. Това е положението. Това се случи. Да.

Обърна се, поклати глава, засмя се и излезе.

Софи зяпаше вратата известно време, след като той си тръгна.

— Това не се случи — прошепна. — Въобразила съм си.

Не можеше да го е направил. Той беше последния мъж на света, който би се обяснил в любов.

Но устните й все още тръпнеха приятно от страстта на последната му целувка.

Затича се през стаите и спря, когато стигна входната врата.

Какво правеше?

Не можеше просто да изтича след него по нощница.

Върна се обратно в дневната и седна на бюрото.

Сърцето препускаше в гърдите й. Думите, които бе изрекъл, не бяха на непознат език. Сърцето й разбираше смисъла им.

— Изглежда, че и аз те обичам, Хари, каквато съм глупачка — прошепна на себе си тя. — Какво ли ще ни донесе това.

Поседя така, втренчена в една точка. Ситуацията беше безнадеждна. Дори нейното съзнание не намираше изход, който да не съсипе всичко или всички.

Не можеше да бъде любовница — не беше добре за бизнеса.

За брак и дума не можеше да става…

Дори и да бе достатъчно лекомислен да й предложи, тя нямаше да приеме. Обществото все още не приемаше напълно Марселина и Кливдън, за да му поднася толкова скоро втори шок.

А и лейди Уарфорд щеше да поведе война срещу тях.

Поне Марселина бе проявила достатъчно разум да се влюби в сирак.

Софи тръсна решително глава, пое си дълбоко въздух и издиша.

Щеше да се занимава само с по една драма, а в момента случаят на лейди Клара изискваше по-неотложното й внимание.