Лорета Чейс
Скандал, облечен в сатен (12)

Единадесета глава

— Тя ще ме влуди — призна Лонгмор на Софи, когато тръгваха от поредната странноприемница. — Нямаме никакви шансове да стигнем в Лондон днес.

Сестра му караше пред тях и налагаше темпото. Глетчерите се движеха по-бързо.

— Ти сам каза, че пътува бавно, така че не знам защо се учудваш — припомни му Софи.

— Не си бях дал сметка, че може да откаже да сменя конете — каза простичко Лонгмор.

Мъжете се гордееха, че могат да се справят с всяко впрегатно животно, но лейди Клара предпочиташе да разчита само на едно, добре познато и проверено през годините конче, което налагаше по-чести и продължителни спирки по пътя й.

— Мога да я разбера защо се влачи — реши все пак да му обясни гледната си точка Софи. — Преди се е движела от емоциите и желанието да се спаси, вероятно не по-различно от участието в юмручен бой без мисъл за последствията. Сега обаче се чувства като агне на заколение и вижда само проблемите.

— Знам, че е нещастна — съгласи се Лонгмор. — Но точно в този момент не мога да направя абсолютно нищичко по въпроса.

— В момента никой не може да направи нищо — опита се да го успокои Софи. — Колко ни остана до Лондон?

— Не сме изминали дори половината път — отвърна той мрачно, наблюдавайки как слънцето се спуска все по-ниско. — Но трябва да призная, че съм изумен от Клара — опита на свой ред да поддържа разговора той. — Каретата й е предназначена изключително за градска среда, а и бях останал с впечатлението, че не може да обуе сама дори чорапите си, но ето че не просто избяга самостоятелно, но и успя да се опази от допълнителни проблеми.

— Не мисля, че може да обуе чорапите си сама — вметна Софи.

— А сподели ли ти как е успяла да избяга? Или нещо друго, което пропусна да ни каже сутринта?

— Не.

Софи и Клара споделяха една стая и спяха в едно легло като сестри.

Беше малко странно какво доверие й имаше момичето. Или може би я обожаваше. Но така или иначе й вярваше напълно и безрезервно.

— Най-важното е, че я намерихме и тя не се е забъркала в по-голяма каша — обобщи философски Софи. — Остава само да измислим брилянтно решение за нейния проблем и всички отново ще са напълно щастливи.

За съжаление до следващата им почивка не я бе осенила все още нито една гениална идея. Небето се обагряше в мастилено, а те бяха на цели тридесет и четири мили от Лондон.

— Ще нощуваме в Гилдфорд — реши Лонгмор, след като разгледа маршрута им до Лондон. — Там има множество добри гостилници, стаите са добри, а храната — вкусна и обилна. — До там са само четири мили — обърна се към сестра си. — Смяташ ли, че ще можеш да издържиш още малко?

— Разбира се — вирна тя непокорно брадичка. — Издържах пътя до Портсмут, така че няма причина да не мога да се прибера у д-дома.

Потреперването на гласа й явно направи впечатление не само на Софи, но и на Лонгмор, който предложи сестра му да продължи пътя си с Фенуик на капрата до нея, а те да вземат вярната й камериерка в каретата, за да облекчат донякъде товара на верния й жребец. Лонгмор със сигурност се надяваше, че малкият безделник ще намери начин да приповдигне духа на сестра му поне до времето за почивка и храна.

Малко по-късно вече бяха на път и Лонгмор разсъждаваше на глас, че вероятно ще е добра идея да пусне телеграма на родителите си, че се прибират с Клара, за да могат поне те да си отдъхнат и да се подготвят за посрещането им.

— Какво има? — спря да мисли на глас и се обърна към Софи, когато осъзна, че го гледа замислено, наклонила несъзнателно глава на една страна като любопитна птичка.

— Късметлии са, че те имат за син, а Клара — за брат — призна Софи. — Много други мъже изобщо не биха се опитали да разберат от какво имат нужда жените около тях, защото светът ги е научил, че се върти по тяхно желание и няма значение кого премазват по пътя си. Докато ти сякаш инстинктивно усещаш и реагираш по най-добрия възможен начин.

Думите й го трогнаха, но и обезпокоиха.

— Съвсем не съм синът за пример, какъвто се опитваш да ме изкараш — възрази хладнокръвно. — Нямаше да завърша училище, ако не беше приятелят ми да ме дърпа и бута нагоре. Като най-голям син и пряк наследник не се интересувам нито от политика, нито от благотворителност, защото намирам и двете за убийствено отегчителни с тези безкрайни и безвкусни вечери, които предлагат. Отказах се и от военната кариера, защото не мога да следвам заповеди, а дори офицерите си имат висшестоящи.

Софи се замисли. Като представителка на една по-бунтарска обществена прослойка намираше всичко от изброено от него за достойно за уважение, но в своята класа той със сигурност изгледаше недодялан и дори груб.

— Чувала съм, че църквата не е подходящо поприще за преките наследници, което е жалко, защото със сигурност щеше много да ти отива.

Изгледа я неразбиращо.

— Лорд Лонгмор — неразбраният грешник и покаял се многострадален — произнесе тя с напевен глас.

Шегата й се получи и той се разсмя от сърце, заличавайки бръчките от умора и напрежение от лицето си.

Може да не си син за пример, но със сигурност си брат за пример. А що се отнася до другото, си просто мъж, който обича да живее по собствени правила. Аз съм последният човек, който ще реши да те съди за това.

 

 

Гостилница „Уатхарт“, Гилфорд

Същата вечер

— Имах толкова време да мисля, но така и не измислих начин да се отърва от него — изплака лейди Клара.

След като ги настани в отделни съседни стаи с кушетки за Дейвис и Фенуик съответно при Клара и в неговата стая, Лонгмор се погрижи всички да имат на разположение топла вода, за да се освежат след пътя, и храна, за да се подкрепят и да възвърнат силите си.

Вечеря заедно със Софи и сестра си, а след това им пожела лека нощ и се прибра в стаята си, съветвайки ги също да се наспят хубаво, за да са добре отпочинали на другия ден и да не се бавят с излишни спирки по пътя.

Лейди Клара обаче покани Софи на чай в стаята си.

Но на подноса младата жена видя бренди вместо чай и по изражението на Клара прецени, че приятелката й е доста по-разтревожена, отколкото бе показала на вечерята.

С първата чашка обсъдиха пътуването, плановете за другия ден, телеграмата, която Лонгмор съвестно изпрати на семейството си в Лондон, и Софи реши, че може да се захване спокойно с належащите проблеми, един по един.

— Мислех си, че можем да разкажем как заедно с лорд Лонгмор сте отишли до Портсмут, за да доведете гостенка за сватбата, в случай че някой ви е разпознал по пътя и се е усъмнил във версията за простудата ви — предложи тя като най-просто решение.

Радостта се изпари от лицето на Клара и изражението й стана своеволно и упорито, каквото Софи не го бе виждала никога преди.

— Няма да има сватба — заяви категорично младата жена.

— Да, само така ще кажем — опита се да я придума Софи.

Нямаше начин да позволят на тази сватба да се осъществи, още по-малко да оставят репутацията на лейди Клара съсипана. Трябваше да има елегантен изход от всичко това, независимо, че все още нищо не й бе хрумнало.

В същото време дните на ателието им бяха преброени.

Софи се приведе към лейди Клара и постави ръце на раменете й.

— Чуйте ме — помоли я с възможно най-спокойния си и убедителен глас. Говореше уверено, ясно и отчетливо, трябваше на всяка цена да успокои момичето. — Ситуацията е наистина сложна и заплетена, както сама казахте. Заплели сте се в лепкавата мрежа на опитен паяк и ще бъде нелека задача да ви освободим и да запазим репутацията ви. Но аз съм ви приела като собствена мисия и няма да се откажа, докато не намеря изход. Моля ви единствено да бъдете търпелива.

— Ще се опитам — обеща лейди Клара. — Но имаме нищожно малко време.

Софи си наложи изражението на лицето й да не издава нищо и бодро попита:

— Колко?

— Преди последното за Сезона соаре у кралицата.

По дяволите! Искаше й са да не бе чула правилно, но ако Клара не си правеше лоша шега, разполагаха с малко повече от две седмици, за да се отърват завинаги от нежелания годеник.

— Затова избягах — продължи Клара с втора чаша бренди в ръка. — Това беше последната капка. Разчитах, че имам месеци и майка ще направи всичко възможно да отложи този ужас колкото е възможно по-дълго, но явно съм грешала.

Значи имаха точно две седмици да спасят репутацията й и бизнеса си, пресметна Софи. Щеше да се бори за това на всяка цена.

— Та това са цели четиринадесет дни — каза гласно. — Повече от достатъчно време. Просто оставете планирането на мен.

Да го вземат дяволите, а сега какво?

Софи затвори вратата на стаята на лейди Клара и тръгна по коридора, обзета от тревожни мисли. Изведнъж налетя на група млади, доволно почерпени мъже, които тъкмо се прибираха да нощуват в гостилницата.

— Я вижте какво си имаме тук — подхвана застаналия най-близко до нея.

Мамка му! Можеше ли вечерта да стане още по-непоносима? Софи бързо пресметна шансовете си, защото в тъмното не можеше да различи колко мъже има насреща си. Реши да спечели време, като направи един от съвършените си реверанси, чиито свидетели оставаха онемели поне за минута. В това време успя да напипа тайния джоб на роклята си и да вземе в ръка иглата за шапка.

— Имаме си балерина — реши един от младежите.

— Ще ни потанцуваш ли — добави втори, насочи се към нея, залитна, хвана се за нея за опора и от изненада тя изпусна оръжието си на пода.

Опита се да го избута, но той не я пускаше.

— Разкарай се!

— Точно така, разкарай се, умнико! Тя не иска да танцува с теб, а с мен — намеси се друг от почерпените.

Софи заби лакът в корема на най-близкия до себе си мъж, но той само се разсмя, твърде пиян, за да усети каквото и да било.

Тя отстъпи назад и се притисна към стената, а пияните мъже започнаха да се приближават около нея.

Огледа се отчаяно за нещо, което можеше да използва като оръжие, но освен чифт ботуши пред една от стаите не откри друго.

Почувства как паниката я сковава.

Едно от момчетата направи крачка към нея, но се олюля и буквално се свлече отгоре й, изкарвайки целия въздух от дробовете й. Това я сепна, тя го избута с все сила и изпищя колкото й глас държи.

Викът й бе заглушен от животинско ръмжене и тя инстинктивно се обърна по посока на звука.

Лонгмор стоеше пред врата си с потъмнели от ярост очи и свити юмруци. Цялото му тяло трептеше от гняв.

Взе разстоянието до нея на две крачки, вдигна свлеклия се на пода купонджия и го блъсна в отсрещната стена.

— Не е честно — опитаха се да спорят част от момчетата. — Ние първи я видяхме!

Един от тях се опита да придърпа Софи към себе си, но Лонгмор го повали в несвяст с един удар. Втори се опита да го удари откъм гърба, но Лонгмор му подложи крак и мъжът падна.

Друг се опита дори да го удари, но Лонгмор се отмести, хвана го за ръката и го пусна надолу по стълбите.

В коридора се възцари тишина.

— Още някой да иска да си поиграем?

Въпросът му увисна без отговор.

Едва ги виждаше като отделни фигури. Светът му се бе превърнал в размазано от гняв червено петно и той едва чуваше от шума на препускащата в тялото му кипнала кръв.

Пръстите му се свиха и отпуснаха в юмрук.

Той чакаше.

— Страхливци — процеди през зъби, когато долови хлопването на външната врата.

И тогава го чу.

Туп!

Туп!

Туп!

Погледна по посока на звука и видя Софи, подпряла чело на вратата пред себе си. Чу я да хлипа.

Забеляза, че звукът е от удрящия по вратата й юмрук.

Туп!

Хлип!

Туп!

Хлип!

Напълно забрави за пияниците. Озова се до нея и я обърна към себе си. По лицето й се стичаха сълзи и цялата трепереше като лист.

— Добре ли си? Направиха ли ти нещо? Знам, че бяха просто момчета, но ако…

— Идиот! — нарече го и подпря глава на гърдите му, след което започна да удря него.

— Хайде да се махнем от коридора — предложи й внимателно. — Вече привлякохме достатъчно внимание.

— Не ме интересува — отвърна Софи и изхлипа.

Все още трепереше.

Лонгмор я вдигна на ръце.

— Веднага ме пусни! — възпротиви се шумно.

— Спри се! Ставаш истерична.

Намести я така, че да поеме по-голямата част от тежестта й с една ръка, а с другата отвори вратата на стаята й. Внесе я вътре и затвори вратата с крак.

— Мразя ви! — продължи да го удря тя. — Глупави пияни аристократи! Не знаех какво да направя.

— Знам.

— Мразя да съм изплашена.

— Знам.

Занесе я до леглото. Самият той още трепереше от гняв.

И страх.

Нямаше да си прости, ако беше проспал вика й за помощ и нещо й се бе случило.

— Защо не извика? — попита я вместо това.

— Мислех, че ще мога да се справя и сама.

— Срещу четирима мъже?!

— Бяха много пияни. Но аз изпуснах иглата за шапки.

— Била си изморена.

— Не ми измисляй извинения! Не съм беззащитна.

— Знам. Просто трябваше веднага да извикаш за помощ.

— Никога не съм викала за помощ през живота си.

Какъв дяволски живот бе имала досега? — зачуди се Лонгмор.

— За всичко си има първи път — опита се да я успокои.

— Исках да извикам, но тогава онзи нещастник се строполи върху мен и не можех дъх да си поема.

— Разбирам те и съм напълно сигурен, че можеше да се справиш и сама, но те вече ме бяха разбудили от приятната дрямка, а нямаше как да стоя бездеен, когато има бой.

— Така е — съгласи се Софи.

— Просто те свариха в лош момент — продължи да я успокоява той, хвана ръката й и нежно я притисна към себе си.

— Не знаех какво да правя — изхлипа тя. — А винаги знам какво да правя. Ужасно е да се чувствам безпомощна. Мразя това чувство.

— Ти не си безпомощна, прекалено безскрупулна си, за да си безпомощна. Просто за момент си попаднала в непознати води и това е. Не е само заради онези говеда, нали?

— Не.

— И заради Клара също?

— Да.

— Какво друго?

— Майка ти — изхлипа. — Как да я спечелим на наша страна.

— От това спокойно можеш да се откажеш и да не се измъчваш повече. Насочи се към нещо реално като Адерли за начало. Фокусирай се върху него. Забрави майка ми. Забрави идиотите отпреди малко. Те не знаят колко леко се измъкнаха. Още минутка и ти щеше да си измислила нещо, а те щяха да се молят да се бяха отървали само с единия бой от подивял грубиянин.

Софи дръпна ръцете си и вдигна глава да го погледне. Отвърна на погледа й и забеляза как нещо в очите й просветна. Като първата звезда, предшестваща падането на вечерта.

След това устните й се извиха леко нагоре.

И докато наблюдаваше зараждането на несигурната й усмивка, напрежението, което не осъзнаваше, че е натрупал, започна да намалява.

Беше прекалено изкушен да докосне устните й.

Да ги погали… или захапе.

Тя се намести удобно в скута му и постави ръката му на бузата си, без да откъсва очи от неговите.

Дъхът му стана накъсан.

— Невъзможен си — констатира меко. — Точно когато най-силно искам да те нараня с нещо тежко или остро… ти казваш нещо… правиш нещо…

— Това е част от невероятния ми план да те впечатля — изстреля думите, без да мисли. Ако случайно се окажеха уместни, си беше чист късмет.

— Не се отказваш, така ли?

— Упоритостта е семейна черта — усмихна се насреща й.

— Да. А в моето семейство други неща са заложени по рождение. — Софи въздъхна и нежно целуна дланта му.

Докосването й му подейства като мълния.

— Благодаря ти, че ме спаси — прошепна. — Никой досега не го е правил?

— Защо, по дяволите?

— Защото не бяха като теб — отвърна искрено.

Смъкна се от скута му и го обкрачи. Подпря ръце на раменете му и се приведе, сякаш за да му каже някаква тайна… но вместо това го целуна по бузата. Докосването беше като милувката на пеперудено крило, но отново премина през тялото му като електричество. Сърцето му започна да бие тежко, изпомпвайки кръв към определени части на тялото му.

Мили Боже!

Целуна възглавничката на ухото му.

Зарови пръсти в косата му и я разроши.

— О! — възкликна той. — Това е непоносимо.

— Какво? — попита тя пресипнало.

— Самоконтролът.

— Откажи се и от него.

— Добре — съгласи се.

Вплете пръсти в косата му и го задържа, докато го целуваше решително, гладно и ненаситно…

Както той целуваше нея.

Както я бе научил.

Само че по-добре.