Лорета Чейс
Скандал, облечен в сатен (3)

Втора глава

Адерли.

И Клара.

В неосветения край на терасата.

И все пак недостатъчно тъмен, за да не забележи Лонгмор как Адерли несръчно помага на сестра му да намести обратно корсажа върху гърдите си.

Шивачките на сестра му бяха направили деколтето на роклята й доста дълбоко и по-наблюдателните гости на бала вече бяха имали възможността да се полюбуват на дантеленото й бельо. Сладострастните действия на Адерли само бяха извадили на показ още от скъпата дантела и немалко плът, която никоя порядъчна дама не показваше пред широка аудитория.

Жадните за скандал гости вече наобикаляха палавата двойка като лешояди, готови да пируват със съсипаната репутация на лейди Клара Феърфакс.

— Камериерката й никога няма да успее да оправи съсипания плат — промърмори прислужничката най-близо до Лонгмор.

В едно далечно кътче на съзнанието си графът разпозна основната виновница за разпиляното си внимание и забавените си реакции през тази вечер — Софи Ноаро. Цялото му съзнание обаче бе фокусирано върху сцената, която се разиграваше пред премрежения му от гняв поглед.

— Ей сега хубавичко ще му се отблагодаря на негодника — избуча през зъби.

— Не бъди иди…

Но побеснелият мъж до нея вече бе стигнал до Адерли, помитайки всеки гост по пътя си, и в момента му нанасяше силен удар право в благородническия, ехидно навирен нос.

— … от — довърши Софи и потисна въздишка.

Трябваше да си държи езика. Не се очакваше от прислугата да обсъжда действията на господарите си.

Наложи си да потисне емоционалната си реакция и да последва Лонгмор в опит да го спре. Вместо това се опита да мисли рационално.

Обективно погледнато случилото се бе истинска катастрофа.

Лейди Клара бе най-платежоспособният и лоялен клиент на ателие Ноаро. Купуваше най-скъпите им и екстравагантни творби въпреки неодобрението на майка си и с щедрата благословия на бащината си кесия.

Лорд Адерли, от друга страна, бе разорен благодарение на хазартните си навици и бе последният мъж, на когото Софи би се спряла дори за обикновен неангажиращ флирт, ако лейди Клара поискаше съвета й.

Ако Лонгмор бе по-интелигентен, не толкова избухлив и по-малко самовлюбен, Софи щеше да го посъветва да не се меси и да не напада любовника на сестра си. За съжаление той не отговаряше на нито един от критериите и затова тя не виждаше смисъл да му обяснява колко пагубни са действията му за репутацията на сестра му.

Графът бе извън себе си от гняв и искаше да удари някого, а Адерли напълно си заслужаваше боя — самата Софи бе изкушена да го нападне първа.

Затова и не отвърна очи от удара. А и гледката на разярения Лонгмор, готов да защитава на всяка цена важната за него жена, караше кръвта да кипи във вените й.

Крошето трябваше да свали противника му, но вместо това лордът някак си успя да се задържи на краката си. Лонгмор игнорира бликналата по лицето му алена кръв и се приготви да нападне отново.

— Само да си посмял, Хари! — изпищя лейди Клара и се хвърли пред любимия си като щит. — Не го докосвай.

Миг след това се разплака и се свлече за опора върху олюляващия се Лонгмор. Софи не можа да не се възхити от майсторското й изпълнение, достойно за главна роля в театъра. Нейно благородие щеше да пробуди симпатиите и съчувствието дори на най-коравосърдечните пуритани сред присъстващите джентълмени. Дамите, удовлетворени, че са станали свидетелки на падението на най-красивата девойка в Лондон, също щяха да изпитат съчувствие към нелеката й съдба.

За момент Лонгмор сякаш се поколеба дали да не избута сестра си от мъжа срещу себе си, но явно съзнанието му не бе чак толкова заслепено и той усети, че няма да постигне нищо повече. Вместо това въздъхна, махна с ръце и се извърна покрусен.

Тълпата побърза да затвори кръга около злощастната двойка.

Въпреки порива си да последва графа, Софи се чувстваше длъжна да остане на балкона заради „Спектакъл“. Всеки миг маркиза Уарфорд щеше да разбере за опетнената чест на дъщеря си и това бе събитие, което трябваше да бъде описано от първа ръка. Освен това имаше още няколко слуха, които искаше да проучи.

Нощта се очертаваше дълга.

Обърна се и се огледа за дискретна пътека към далечния край на балната зала. За разлика от сервитьорите и пиколата, камериерките се очакваше да бъдат буквално невидими, но винаги на разположение за дамите в стаите за освежаване и отдих.

Тъкмо преценяваше коя от двете врати в края на залата би била по-леснодостъпна, когато на пътя й се изпречи Лонгмор.

— Ти — беше единствената му дума.

— Аз, Ваша светлост? — Вдигна поглед към него, а големите й сини очи излъчваха неподправена невинност и лековерие, които тя дълго време целенасочено се бе упражнявала да имитира.

— Да, ти — повтори й. — Бих те разпознал от километри, госпожице…

— О, не, Ваша светлост, не съм госпожица, аз съм просто Нортън. Мога ли да ви донеса питие или нещо друго.

— Спри — заповяда й той. — Не съм в настроение за преструвки.

— Ще ми създадете проблеми, сър — притесни се тя и едва се въздържа да не го нарече „упорито магаре такова“. Продължи да се преструва и да му се усмихва широко с невинно ококорени сини очи. Надяваше се, че той сам ще разпознае сигнала й. — Нямаме право да общуваме с гостите.

— Как, по дяволите, е успял да я подмами? — Разсъждаваше на глас той. — И защо тя го направи? Да не е полудяла?

Софи се огледа. Гостите бяха заети да си шушукат за лейди Клара и лорд Лонгмор не представляваше интерес за тях, или поне не и такъв, че да оправдае риска да си навлекат неописуемия му гняв.

Хвана го за ръката.

— Насам — поведе го след себе си.

Смаян от неочакваната й смелост или също толкова вероятно развеселен от безразсъдството й, той я последна в един от коридорите на прислугата, без да се съпротивлява. Повечето от домашните помощници бяха много изобретателни, когато искаха да станат свидетели на зараждащ се скандал, така че Софи не очакваше някой да е останал в сервизните помещения. Въпреки това се огледа внимателно.

— А сега ме чуй — пусна го тя и застана пред него.

Той изгледа слисано свободната си ръка, а после и нея.

— Я колко приятно. Зарязахме глупашката ти роля на селянка от провинцията.

— Имаш ли някаква представа какво ме чака, ако някой ме разкрие? — не му остана длъжна тя.

— Нима те е грижа? — изненада се отново той. — Сестра ти е омъжена за херцог.

— Грижа ме е, твърдоглаво инатливо магаре такова!

Пламенното й възражение го свари неподготвен и той я погледна с вдигнати в почуда вежди.

— Нещо нередно ли казах?

— Да — потвърди тя през зъби. — Затова просто мълчи и ме слушай.

Той присви очи раздразнено, но не й възрази.

— Повярвай ми, точно толкова бясна съм от този развой на събитията, колкото си и ти — продължи тя. — Имаш ли идея колко зле ще е това за бизнеса ни?

— За бизнеса ти? — Не беше сигурен, че разбира какво му говори.

— Адерли е затънал до шия в ипотеки и кредиторите само чакат да връчат дълговете на неродените му синове — не се поколеба да обясни Софи. — Леони може да ти каже с точност колко е задлъжнял и ще бъда учудена, ако притежава дори едно пени в момента.

— Знам това — прекъсна я. — Онова, което искам да разбера, е защо сестра ми бе заварена на терасата с него. Знам, че не е наивна, но никога не съм мислил, че може да бъде глупава.

— Не знам какво се случи — призна Софи. — Можех да се закълна, че само се упражнява да флиртува с него. Никога не е давала признаци, че предпочита някого от многобройните си ухажори.

— Сигурна ли си? — усъмни се графът.

Тонът му не предвещаваше нищо добро за Адерли, но колкото и да искаше да гледа как мръсникът си получава заслуженото, Софи знаеше, че това няма да помогне на лейди Клара.

— Чувала съм, че може да бъде доста убедителен, а и знам как се чувстваше тя — започна да разсъждава на глас. Лонгмор я погледна изтерзано. — Но ще ти спестя детайлите и ще кажа, че в последно време лейди Клара се чувстваше особено дръзка и просто чакаше удобен момент да направи нещо нередно, докато майка й не я наблюдава под лупа. Очевидно Адерли превърна малката лудория в голяма пакост. — Намръщи се. Имаше нещо нередно в цялата ситуация, но щеше да помисли над това по-късно.

Приоритетът беше мъжът, който стоеше срещу нея в момента и който явно бе спрял поне за момент да се гневи на случилото се.

— Ще трябва да предизвикам този негодник на дуел — обяви той. — Ще трябва да се срещнем в някоя горичка по зазоряване — продължи да разсъждава на глас.

Софи го хвана за ръцете.

— Изслушай ме — помоли го простичко. — Само ме чуй. Не можеш да го застреляш хладнокръвно.

— Защо пък не?

— Защото той ще умре и репутацията на лейди Клара ще бъде безвъзвратно съсипана завинаги — обясни му търпеливо. — Моля те, Лонгмор, не прави, наистина не прави нищо на Адерли. Остави това на нас.

— Нас?

— На мен и на сестрите ми.

— Какво предлагаш? Да го изтощите от пробване на дрехи, да го завържете и да го накарате да слуша рецитал на модни журнали?

— Ако е необходимо — не се смути тя. — Но моля те, не се затормозявай с това.

Изгледа я свирепо.

— Каквото и да правиш, не го наранявай, обезобразявай или осакатявай — повтори тя още веднъж бавно и отчетливо, за да е сигурна, че я е разбрал. — Дясното кроше беше съвършено. Изразяваше огромна доза искрено неподправен гняв…

— Нямаш намерението да упражняваш драскаческите си умения върху репутацията на сестра ми утре, нали? — попита той подозрително.

— Ако не го направя аз, ще е някой друг, а по-добре да е някой, когото познавате, милорд — парира го тя. — Оставете ме да направя каквото мога с това, в което съм добра, а вие се върнете на празненството и се погрижете като джентълмен и закрилник за поверените ви дами.

— О! — ахна престорено той. — Значи това се очаква от мен да направя.

— Да. Ще се справите ли?

— Разбира се.

— Чудесно! — зарадва се тя. — Време е да тръгваме. Майка ви всеки момент ще разбере за случилото се, ако вече не е разбрала.

За момент никой от тях не помръдна и тя почувства изпиващия му поглед, който сякаш се опитваше да й каже нещо… нещо, което караше сърцето й да препуска лудо и кръвта да кипи във вените й.

Софи тръсна глава и побутна графа пред себе си.

Едва минути по-рано Лонгмор се чувстваше готов да убие човек. Сега изпитваше желанието да се разсмее.

Пред очите си все още виждаше ококорената с престорена наивност Софи, която се опитва да го убеди да не се занимава с нея, а в следващия момент най-безразсъдно го хваща за ръката, за да му каже да остави репутацията на сестра си на нея и сестрите й.

„Остави това на нас“, бяха точните й думи. Нямаше как това да се случи, помисли си той, но му беше приятно, че поне за момента й бе угодил.

Успокоен от подобни мисли, той се зае да открие майка си и сестра си, което се оказа много лесна задача — трябваше просто да следва виковете.

Той се погрижи да си тръгнат бързо и като цяло се държа точно като закрилящия джентълмен, който се очакваше да бъде.

Щеше да се разправя с Адерли по-късно.

А след това…

След това и със Софи, разбира се.

 

 

Имението Уарфорд

Събота следобед

— Клара, как можа?! — изхлипа за пореден път лейди Уарфорд. — Той е разорен!

Лежеше на едно от диванчетата в салона си, а на масичката до нея имаше най-различни успокоителни.

Клара чувстваше, че има по-голяма нужда от медикаментите от майка си и искрено искаше да бъде мъж и да може да се отърве от проблемите си като тях — да се напие, да се сбие, да поиграе хазарт и да помърсува.

Но беше дама, седеше на стола с изправен гръб и скръстени ръце.

— Що за въпрос е това, майко? Мислиш ли, че съм се унижила умишлено.

— Умишлено постъпи толкова глупаво, не ме лъжи — заяви майка й властно. — Нямам никакво съмнение в това.

Тогава не й изглеждаше чак толкова глупава постъпка. Чувстваше се замаяна от шампанското и пируетите и бе дори някак вълнуващо да се измъкнат незабелязани на терасата. А след това той заговори толкова пламенно за чувствата си към нея.

И после…

Ако беше сама, щеше да се разплаче, но майка й винаги постъпваше точно така — плачеше, викаше и припадаше.

Вместо това Клара изправи гърба си още повече и си пожела земята да се разтвори под нея и да я погълне.

В този момент вратата се отвори и в стаята влезе Хари.

Клара с въздишка потисна порива си да изтича и да се хвърли на врата му в мечешка прегръдка, както когато бяха деца и тя се чувстваше разстроена или изплашена от нещо.

— Ето те и теб най-накрая! — изхлипа майка им. — Трябва да предизвикаш Адерли, Хари. Трябва да го убиеш.

— Но майко, ако Хари убие лорд Адерли, репутацията ми ще е безвъзвратно съсипана завинаги — прекъсна я Клара пламенно. — Единственият изход е бракът. Лорд Адерли вече ми предложи, а аз приех и това е.

Хари я погледна с почуда.

— Така ли?

— Да — потвърди сестра му. — Майка е твърде изтощена, а и съм сигурна, че не е готова да се появи в обществото, затова ще те помоля да ме заведеш да си купя булчински дрехи.

— Булчински дрехи! — извика майка им. — Отдавна мислиш прекалено много за дрехите си и благодарение на онези френски модистки вече целият свят знае и най-малките детайли не само на дрехите, но и на бельото ти. Но защо ли се учудвам, та ти се държа като обикновена проститутка снощи. Ако кракът ти стъпи още веднъж в тяхното ателие, ще те оставя без зестра!

— По дяволите, каква е разликата? — намеси се Хари. — Освен ако Адерли не претърпи фатален инцидент, тя ще трябва да се омъжи за него независимо дали ни харесва. Нека поне има няколко хубави дрешки сега, защото едва ли ще има такива след сватбата.

— Адерли може да я вземе и без пукнат грош — заяде се маркизата. — Той е по-лош и от обикновен зестрогонец, той е истински мръсник. С какво заслужих да доживея този ден, в който детето ми ще се свърже с разорен барон. Та майка му е дъщеря на обикновен ирландски хотелиер. Като си помисля, че можеше да имаш херцога на Кливдън!

— Препоръчвам ти да не мислиш така — прекъсна я Хари. — Двамата нямаше да са щастливи заедно.

— А нима Адерли ще я ощастливи? — Майка им се отпусна обратно на възглавниците и затвори очи.

Докато Лонгмор обмисляше кой ще е най-добрият подход да се справи с вироглавата си майка, Клара заговори спокойно:

— Чудя се какво ли би казала лейди Бартхам, като разбере, че ще ме омъжите без чеиз и дори без булчинска рокля.

Лейди Бартхам и майка им бяха ревностни конкурентки и най-близки дружки.

Думите на Клара бяха последвани от оглушителна тишина.

След малко майка й отново приседна на дивана и отвори очи.

— Моите желания нямат значение. Трябва да се съобразим с решението на баща ти. Ще го убедя да ти позволи да имаш булчинска рокля. — Помаха си с кърпичката в ръката си. — Но няма да е от онези френски госпожички! Ще отидеш при мис Даунс.

— При Даунс! — изхлипа на свой ред Клара. — Да не се побърка, майко! Та тя затвори магазина си.

Затаи дъх. От нея се очакваше да бъде спокойната и уравновесената.

— О, това беше само временно — не се смути маркизата. — Вчера ми изпрати бележка, че отваря отново, слава на Бога. И ти ще отидеш при нея. Може и да не ти е останала капка срам, но ще бъдеш облечена като порядъчна жена.

— Добре майко — примири се Клара посърнало.

Хари я изгледа с подозрение.

Тя му отвърна с непоколебим поглед.

 

 

Междувременно на улица „Сейнт Джеймс“ 56 сестрите Ноаро гледаха с недоумение малка реклама.

Погледите на трите жени бяха приковани в дванадесет реда на предпоследната страница на днешния брой на „Спектакъл“.

В тях мис Даунс обявяваше радостта си, че след кратък период на „освежаване“ отново отваря шивашкото си ателие.

Софи вече бе подочула за това на празненството миналата вечер и спомена на сестрите си, но всички се надяваха, че това е просто неприятен слух.

И без нея си имаха достатъчно проблеми.

— Проклета да е! — възропта Марселина. — А уж се бяхме справили с нея. Затвори магазина си и разпусна персонала, макар да твърдеше, че е временно и само за ремонт. Мислех си, че вече е напуснала града.

Обект на обсъждане бе Хортенз Даунс, известна в ателие Ноаро като Дауди. Едва няколко седмици по-рано тя и една от подчинените й за малко да разорят френското ателие, но сестрите използваха собствените й трикове срещу нея и я изобличиха като лъжкиня и мошеничка.

Или поне така си мислеха.

Марселина поклати глава.

— Кражбата на дизайните ми трябваше да я е довършила.

— Обвини главната си шивачка и се измъкна невредима — обясни ядно Софи.

— Чумата да я тръшне дано — пожела си Марселина. — Кой би предположил, че хахавата Хортенз е достатъчно умна да възстанови репутацията си?

— На нейно място аз също бих обвинила някоя от шивачките — възрази Софи. — След това разчиствам всичко и се старая да внуша на клиентите си, че съм жертва, с която са постъпили неблагодарно и коварно. Веднага изпращам писма на редовните си клиенти и пускам обява.

— Това не е добре — продължи да се тревожи Марселина. — Колко клиенти изгубихме заради нея?

Сестрите й се спогледаха.

— Разбирам, явно е по-лошо, отколкото си мисля.

— Лейди Уарфорд е необуздана социална стихия и никой не иска да пазарува от място, което тя е заклеймила.

— Но роклите й са отвратителни! — протестира Марселина.

— Тя обаче не смята така и никой няма смелостта да й каже, че греши — отбеляза Софи. — А и останалите не са много по-модерни от нея, ако трябва да сме честни. Движат се като стадо, а тя е овцата водач.

— И ме мрази — допълни посърнало Марселина.

— С искрена, изгаряща омраза, която нейната класа обикновено пази само за анархистите и републиканците — уточни Софи.

Сестра й закрачи неспокойно из кабинета си.

— Нямаше да е толкова страшно, ако лейди Клара не се беше забъркала с напълно неподходящия човек — включи се и Леони. — Тя можеше да се превърне в модна лидерка, независимо от майка си и да ни спечели клиентела сред по-младата аудитория.

— Но избра грешния мъж — заключи Марселина, приближи се до бюрото си, бутна вестника настрани, извади скицника си и започна да рисува с резки, отривисти движения. — Кажи ми истината, Леони.

— Изправени сме пред фалит.

Никой не отваряше дума за съпруга на Марселина, който можеше да купи магазина само с дневните си джобни пари.

Те не искаха да бъдат купувани.

Това беше тяхното ателие, техният магазин. Преди три години пристигнаха от Париж без пукната пара в джоба, с болно дете и своите таланти. Марселина спечели началния капитал за бизнеса им на игралните маси.

А сега вероятно се чувстваше сякаш е разрушила всичко, за което бяха работили през изминалите години. И то заради любов.

Но Марселина имаше правото да обича и да бъде обичана. Работеше толкова здраво, беше преживяла какво ли не и не спираше да се грижи за тях. Тя заслужаваше да бъде наистина щастлива.

— И преди сме се справяли — припомни Софи. — Сега не е по-зле от холерата в Париж.

— Тук също преживяхме катастрофа — допълни Леони.

— С помощта на Кливдън — намеси се Марселина. — Която не искахме да приемаме, но нямахме избор.

— А и си обещахме, че ще бъде просто заем — каза Леони.

— Който явно няма да можем да върнем — констатира гневно Марселина, без да спира да рисува. — А сега или трябва да поискаме нов, или да приемем провала. Тази лъжица се оказа прекалено голяма за нас.

Преди няколко седмици херцогът на Кливдън бе намерил по-добро място за ателието им на търговската улица и Леони още тогава ги бе предупредила, че нямат достатъчно постоянна клиентела, за да си позволят да покриват наема спокойно.

— Ние винаги си избираме прекалено големи цели — възрази Софи. — Дойдохме от Париж без нищо и изградихме бизнес само за три години. Решихме да спечелим лейди Клара и успяхме, макар и не точно по начина, по който искахме. Не бихме били ние, ако се държим като нормални жени. Не виждам защо трябва да се променяме сега, само защото най-добрата ни клиентка е избрала грешния мъж, както правят повечето жени днес. Поне аз не смятам да се предам без бой заради някакви си неудобства.

Марселина най-сетне вдигна поглед от скицата си и се усмихна.

— Само ти можеш да наречеш фалита „някакви си неудобства“.

— Проблемът е, че си влюбена до уши и се чувстваш виновна, а не бива.

— Права е — намеси се и Леони. — Ти се омъжи за херцог. Очаква се да си невъобразимо щастлива, защото това е невероятен късмет. Доколкото знам никой в семейството досега не е постигал подобно нещо.

— И не просто херцог, а несметно богат наследник — допълни Софи. — Дъщеря ти си има собствен замък, в който да си играе.

— Така че престани да се мусиш — скара й се Леони.

— Изправени сме пред фалит — възрази сестра им. — Голям, неизбежен фалит, на който онова влечуго Дауди ще се смее злорадо. Позволено ми е да се муся.

— Не, не е — заяви Софи убедено. — Тя няма да се смее и ние няма да се провалим. Ще измислим нещо както винаги досега.

— Трябва да мислим бързо, защото имаме по-малко от месец до деня за годишния наем — отбеляза Леони.

Някой почука на вратата.

— Какво има? — попита Марселина.

Вратата се отвори и в рамката се появи Мери Парментър — една от шивачките им.

— С ваше позволение, ваше благородие, дами. Лейди Клара Феърфакс и лорд Лонгмор са тук.