Стефани Гарбър
Легендата (44)

42

Стъпалата под Тела бяха студени, но не и наполовина колкото безсърдечния млад мъж, която я беше зарязал тук. И преди я бяха зарязвали момчета, но никога не я беше боляло толкова. Искаше да стане и да си тръгне с високо вдигната глава, сякаш той не значеше нищо за нея, точно както тя не значеше нищо за него. Но краката й все така бяха като от хартия, слаби, тънки и жалки.

Дълбока въздишка стигна до слуха й през пукота на фойерверките. Джакс се качваше бавно по стълбите и клатеше глава. Имаше вид на човек, който се е наконтил, а после е попаднал в кръчмарско сбиване. Златната бродерия на вталеното му сако беше разнищена. Кремавата риза отдолу беше хубава, ако не броим разпраната дантела по яката и маншетите. Двете най-горни копчета също бяха откъснати.

— Предупредих те, че е лоша идея да се озовеш затворена в карта.

— Откъде знаеш какво е станало? — попита Тела.

— Аз съм орисия. Знам това-онова.

Тела опита да се намести, но тялото й тежеше като олово върху студените каменни стъпала.

— През цялото време ли знаеше, че ще стане така?

— Това беше една от възможностите — отвърна Джакс и направи поредната ленива крачка към нея. И да беше разочарован, че е изпуснал Легендата, не пролича. Нито по гласа му, нито по красивото му лице. Изражението му беше съвсем безразлично, като се изключи малката бръчка между веждите. — Крееш, а не ти отива.

— Не крея. Ядосана съм — поправи го Тела. Точно пред Джакс не би искала да си излее сърцето, но само той й беше подръка, а и сърцето й вече зееше разбито. Думите се изтърколиха от устните й сякаш сами: — Една от причините да вляза в онази карта беше да ти попреча да отнемеш силите му или да го убиеш. А после той ме заряза тук, на стълбите.

— А ти сериозно ли си очаквала нещо друго от Легендата?

Може и да не беше очаквала друго от Легендата, но беше искала повече от Данте. Как беше възможно да се откаже от всичко, за което е мечтал, и после да я зареже? И защо си беше направил труда да отвърне на целувката й? Логично би било да я отблъсне веднага, още щом тя бе потърсила устните му.

— Определено крееш — подхвърли Джакс и изкриви устни с отвращение.

— Престани да ме съдиш. Изглежда ти така, защото не мога да помръдна. Ако можех, нямаше да лежа тук. Щях да съм при майка си.

— Значи знаеш къде е тя? — проточи Джакс.

Тела се намръщи.

— Нямаш ли си друга работа? Не трябва ли да празнуваш с другите орисии, задето Легендата ви освободи?

— Била си в картата само няколко минути, а виж колко слаба се чувстваш. Орисиите са затворени в тях от векове. Вече са на свобода, но ще минат седмици, докато съберат сили да си отворят очите. Същото важи и за майка ти, разбира се. А дори тогава няма да владеят цялата си сила заради Легендата.

— В такъв случай защо не идеш някъде да планираш следващия си заговор? Как да му измъкнеш остатъка от силите ви?

— Кой казва, че не го правя? — Усмивката му бе придружена от трапчинки като онези, които Тела помнеше от първата им среща. И сега й се сториха точно толкова омразни, колкото тогава. Трапчинките трябваше да са сладки и очарователни, но неговите винаги излъчваха заплаха.

Ръцете й краката й още бяха безполезни, но тя успя да го изгледа с омраза.

— Разкарай се.

— Добре. Но ще те взема със себе си. — Джакс я грабна на ръце, които се оказаха доста по-силни от очакваното.

— Какви ги вършиш? — писна Тела.

— Водя те при сестра ти. Не си хаби силите да се бориш.

Де да можеше. Но нямаше сили да се бори, а и се беше уморила от постоянните битки. Желанието й за борба беше умряло на стъпалата пред храма в мига, когато Легендата си тръгна. Сега искаше само нощта да свърши и слънцето да изгрее, така че да погледне към небето, без да вижда кървящите звезди и да си мисли за Легендата. Единствената й истинска победа беше освобождението на майка й, но докато не я видеше с очите си, щеше да живее с чувството за провал.

— Плачеш ли? — попита Джакс.

— Да не си посмял да ми се присмееш.

Ръцете му се напрегнаха. Студен полъх обля Тела като напомняне за времето, преди сърцето му да забие отново.

— Ако плачеш за Легендата, недей. Той не го заслужава. Но ако е заради картите… — Джакс сведе поглед към нея и за един много кратък миг високомерното му безразличие изчезна. — Аз също плаках. Няма да си човек, ако не плачеш.

— Мислех, че ти не си човек.

— Не съм. Но съм бил. За щастие, не трая дълго — добави той, но на Тела й се стори, че долавя намек за съжаление в гласа му.

Вдигна глава да го погледне. Той срещна погледа й и очите му се смекчиха почти все едно го е грижа за нея, сълзи се събраха в ъгълчетата им.

— Защо се държиш толкова мило? — попита Тела.

— Ако мислиш, че съм мил, значи не прекарваш достатъчно време със свестни хора.

— Не, наистина се държиш мило. Прегърнал си ме, споделяш ми лични неща. Да не би вече да ме обичаш?

Отговорът бе презрителен смях.

— Пак ли с тези глупости?

Тела се подсмихна самодоволно.

— Накарах сърцето ти да бие. Това на практика ме превръща в орисия.

— Не — процеди през зъби Джакс, беше сериозен. — Ти все още си обикновен човек и аз не те обичам.

Ръцете му станаха толкова студени, че Тела се уплаши да не я захвърли и да си тръгне също като Легендата. Ала по някаква причина Джакс продължи да я притиска към себе си дори след като я качи в една небесна карета. Кремавите възглавнички бяха обточени с ширит в кралско синьо, в същия цвят като перденцата на овалните прозорци. Тела се запита дали това не е същата карета, в която се бяха срещнали за пръв път, същата, от която беше заплашил да я изрита просто за да види какво ще стане. Полазиха я студени тръпки. Джакс наистина се държеше мило с нея, но не беше добър човек и тя не беше в безопасност с него.

— Спомни си колко ме мразиш, нали?

— Не съм го забравяла и за миг. Мислех си за първата ни среща. Знаеше ли коя съм?

— Не.

— Значи се държиш така очарователно с всички непознати?

Той погали бавно ръката й. Пръстите му не бяха ледени като в началото, но не бяха и топли.

— Когато владеех пълната си сила, бях способен на всякакви злини. Изричах много по-лоши думи от онези, които ти казах в каретата, и въпреки това хората предаваха майките си и любимите си, за да ми угодят. Макар да не съм толкова силен сега, фактът, че ще наследя трона, има същия ефект. — Очите му бяха с цвета на слана и напълно безразлични. — Мен никой не ме харесва, Донатела, но въпреки това хората правят каквото им кажа. Понякога единственото ми забавление е да проверя колко далеч мога да ги тласна.

— Наистина си напълно лишен от чувства, нали?

— Имам чувства.

— Но не като хората?

— Не. Нужно е много повече, за да почувствам нещо, но когато това стане, чувствата ми са несравнимо по-силни.

Джакс дръпна ръката си, за миг пръстите му се втвърдиха като метал.

Каретата кацна при двореца. Въздухът беше пълен с празничен дим. Джакс дори не я попита дали може да се изправи. Вдигна я на ръце и я изнесе от гаража точно когато последните фойерверки избухнаха в небето над тях и обляха със сапфиреното си сияние всяка педя от прекрасния дворец на Елантин.

Нечовешко подобие на тъга пробяга в сребърните очи на Джакс.

— Защо не гледаш фойерверките с императрицата? — попита Тела.

— Не си ли чула? Изчезналото й дете се върна, Елантин го призна официално, което означава, че аз вече не съм нейният наследник.

Не й беше жал за него. Управлението на Джакс би било катастрофално за цялата Меридианна империя. И въпреки това нещо в цялата ситуация я притесняваше. Когато Елантин й беше споделила за изгубеното си дете по-рано същата вечер, Тела не беше останала с впечатлението, че майка и дете са се събрали след дълга раздяла. Дали новият наследник на Елантин не беше самозванец, появил се с единствената цел да отстрани Джакс от трона?

Императрицата беше направила необходимото да защити империята от Джакс и това би трябвало да е достойно за възхищение. Но Тела не можеше да се освободи от чувството, че има нещо нередно.

— Недей да припадаш сега — каза Джакс. — Не ми се разправя със сестра ти.

— Няма да припадна — излъга Тела. — А като стана дума за Скарлет, ти така и не ми каза какво правехте двамата в каретата онази нощ.

— Целувахме се страстно.

Тела едва не се задави.

Джакс кривна устни в нещо като усмивка.

— Сега да не вземеш да издъхнеш. Пошегувах се. Казала си на сестра си, че съм намерил майка ти, и тя на свой ред помоли да й помогна да намери някого.

Това й прозвуча по-добре от страстните целувки, но повдигаше други въпроси.

— Кого търси тя?

— Е, не момчето, с което седи в момента. — Джакс се завъртя бавно към каменната градина.

Тук въздухът беше по-топъл, сякаш това кътче от двореца бе останало недокоснато от злини. Ала статуите изглеждаха някак по-нещастни от последния път, когато Тела ги беше видяла. По-уплашени, по-свити някак, сякаш знаеха, че Легендата е пуснал орисиите на воля, същите орисии, които бяха превърнали градинарите в камък само с декоративна цел.

Тела потръпна в ръцете на Джакс.

Скарлет май беше сляпа за всичко това. Двамата с Джулиан седяха сгушени на скамейка в средата на градината и изглеждаха влюбени до уши. Тела почти можеше да се закълне, че пеперудки пърхаха около главите им.

Е, поне едната от сестрите беше открила щастието тази нощ.

— Сдобрихте ли се най-после? — промълви тя.

Скарлет и Джулиан се стреснаха. Миг по-късно Скарлет скочи от пейката и хукна към Джакс и отпуснатата в ръцете му Тела.

— Какво си сторил на сестра ми? — Насочи обвинително пръст към орисията и белите й дантелени ръкавици станаха черни и кожени.

Сигурно нямаше да се ограничи само с жест, ако Джулиан не я беше прегърнал през кръста да я спре. Маскиран беше като Хаоса, с тежка броня и ръкавици с шипове. Изглеждаше готов да се хвърли в битка. Но под тази корава външност Тела долови истински страх. За разлика от Скарлет той явно знаеше, че Джакс е Принцът на сърцата. И ако наистина беше брат на Легендата, сигурно се питаше защо орисията е още жив.

Джакс само въздъхна.

— Никой в това семейство ли не казва „благодаря“?

— Всеки път, когато те видя, сестра ми е ранена — изтъкна Скарлет.

— Не всеки път. — Джакс разтегли устни в хищна усмивка и премести поглед от Джулиан отново към Скарлет. Тела не чу какво каза на сестра й, но тя млъкна веднага. — А и този път нямам нищо общо — продължи Джакс. — Сестра ти спечели Каравала, но й струваше много. Припадна в Храмовия квартал и Легендата, понеже е голям джентълмен, я заряза там.

— Видяла си Легендата? — ахна Скарлет, едновременно с неверие и любопитство. Същото смесено изражение изопваше лицето на Джулиан, сякаш и той беше колкото изненадан, толкова и притеснен. Обикновено не откъсваше очи от Скарлет, ала сега гледаше напрегнато Тела, сякаш се боеше какви ще са следващите й думи.

— Аз… — Езикът й надебеля изведнъж, а ръцете на Джакс се напрегнаха доловимо. Сигурно точно затова се правеше на толкова загрижен. Все още искаше да научи истинската самоличност на Легендата, за да си върне пълната сила, а не само да убива с целувки. Но дори и Тела да искаше да сподели с него тайната на Легендата, магията бе свила гърлото й така, че не би могла да я разкрие дори с цената на огромни усилия.

— Почти нищо не помня — промълви тя и погледна към Джулиан. — Веднага щом спечелих играта, Легендата си тръгна.

Облекчение се разля в очите на Джулиан.

Скарлет настръхна.

Джакс си пое дълбоко дъх, гърдите му се раздвижиха бавно под гърба на Тела.

— Време е да вървим. Трябва да намерим майка ти.

— Не! — изписка Тела.

Скарлет застина.

Джакс вдигна високо вежди.

— След всичко това не искаш ли да я видиш?

— Естествено, че искам. Но не желая ти да я докосваш.

— Ще си сложа ръкавици — обеща Джакс, после прошепна в ухото й: — Хората знаят, че е опасно да сключиш сделка с орисия, но въпреки това го правят, защото ние държим на думата си. Казах ти, че ако спечелиш играта, ще те събера с майка ти, и точно това смятам да направя.

После внимателно я остави в студената прегръдка на една статуя с протегнати ръце.

За миг Тела изпита странния импулс да му благодари. Но точно на Джакс нямаше да благодари никога.

— Все още те мразя — каза тя.

— И толкова по-добре.

Джакс излезе мълчаливо от градината, даже ботушите му не вдигнаха шум. Веднага щом той изчезна, Скарлет помогна на Тела да се измъкне от каменната прегръдка на статуята.

Краката й още се подгъваха, но можеше да стои права, стига Скарлет да я подкрепя. Облегна се на сестра си. Въздухът в градината още беше топъл, но студът вече се промъкваше. По самотните статуи лепнеше слана, а нощните пеперуди отдавна бяха изчезнали.

— Може ли да се върнем в двореца? — промълви Тела.

— Разбира се — каза Скарлет.

— Имате ли нужда от помощ? — попита Джулиан.

Скарлет поклати глава и нещо неизречено премина между двамата. Джулиан я целуна леко по бузата, после погледна Тела. В кехлибарените му очи се четеше съчувствие.

— Съжалявам — каза той. Не спомена името на Легендата, но Тела знаеше, че говори за него. — Когато човек е част от играта му, той може да му внуши, че целият свят се върти около него. Но свърши ли играта, винаги си тръгва и не поглежда назад.

Сигурно се надяваше да помогне, но думите му само влошиха нещата.

— Няма значение — отвърна тя. — Просто се радвам, че играта свърши.

Джулиан потри врата си. Тела се побоя, че ще каже още нещо, нещо, което ще я принуди да се изправи лице в лице с чувствата си. Но той сигурно нямаше търпение да намери брат си. Беше се досетил, че планът се е провалил, още щом я видя в прегръдките на Джакс.

Без да каже нищо повече, Джулиан тръгна към изхода на градината и изчезна в мрака.

Скарлет погледна Тела и очите й бяха пълни с въпроси. Въпроси за майка им може би или за играта, или как Тела се е докарала до това състояние.

Но Тела нямаше сили да спори, нито да се сблъска с разочарованието на сестра си. Скарлет заслужаваше отговори, но тя още не беше готова да й ги даде. Просто искаше някой да я утеши и да се погрижи за нея, докато слънцето най-после не изгрее.

Скарлет я прегърна силно.

— Нямам търпение да ми разкажеш всичко, когато си готова.

— Предпочитам да забравя — въздъхна Тела и се отпусна в прегръдката на сестра си. Уж нямаше желание да говори, но след като започна, останалото се изля по своя воля: — Направих грешка, Скар. Забранила си бях да се влюбвам, но май съм се влюбила в Легендата.