Стефани Гарбър
Легендата (43)

41

Не би трябвало да е в състояние да отвори очите си. Допреди миг Тела не можеше нито да диша, нито да помръдне или да почувства друго, освен капана, в който е попаднала. Безжизнена, безсилна.

Но сега усещаше лекия среднощен вятър в къдриците си и топлата ръка на гърба си, която я притискаше към още по-топло тяло… тялото на Легендата.

Сега той беше Легендата, не Данте, Тела усещаше това в магията, която пулсираше от горещите му ръце, магия достатъчно силна да разкъса света на парчета. Но те я придържаха нежно, крепяха я на крака, докато тя възвърне силите си. Нямаше представа от колко време е в картата, ала ефектът от заклинанието още се усещаше. Сърцето й биеше нормално, но краката й се подгъваха, а ръцете й висяха безсилно. Едва можеше да помръдне.

Съсредоточи се върху усилието да примигне, да раздвижи клепачите си, докато зрението й постепенно се възстанови. Бяха все така на стълбите пред Храма на звездите. Вечерта си беше все същата, сякаш никакво време не беше изминало, освен че небето изглеждаше по-светло. Огряно от повече звезди. Обаче Тела не искаше да гледа към звездите. Искаше да види него.

Изражението му беше толкова мрачно, сякаш бе откраднал парче мрак от нощта. Прииска й се да вдигне ръка и да заглади бръчките между веждите му, да изтрие болката от лицето му, но нямаше силите да помръдне.

— Какво стана? — промълви тя. — Защо не се получи?

— Получи се. — Притегли я още по-близо до себе си, плъзгаше ръце нагоре-надолу по гърба й, сякаш да е сигурен, че е жива наистина. — Видях те как изчезна и се появи на мястото на майка си в картата.

— Но тогава защо съм тук? И къде е майка ми? — Тела плъзна поглед по огрените от звездите стъпала, по статуите, все така неподвижни, но сякаш втренчени напрегнато в двама им.

— Не се тревожи. Майка ти е добре — каза Легендата. Гласът му беше напрегнат и тревожен, сякаш зад всяка изречена дума имаше друга, която не събираше смелост да изрече. — Предполагам, че е там, където е била, когато се е превърнала в карта, иначе щеше да е тук с нас.

— Не разбирам — прошепна Тела.

Ръцете на гърба й застинаха.

— Знам, че беше готова да се жертваш за нея, но аз не бях готов да жертвам теб.

Той отдръпна едната си ръка от гърба й и лъч лунна светлина огря дланта му, срязана през средата.

— Развалих проклятието на картите.

— Но… — започна Тела, а после млъкна, защото не знаеше срещу кое да възрази по-напред. Готова бе да пожертва всичко, да се превърне в карта, за да спаси него и майка си, да спре орисиите, преди да са завладели отново империята. Ала едно егоистично гласче в главата й си отдъхваше с огромно облекчение. Може би един ден историята й щеше да се сдобие с щастлив истински край.

Готова бе да седне на стълбите и да се разплаче от облекчение и невяра. Легендата е можел да унищожи картите и да придобие силата на всички орисии. Да получи всичко, което е искал. Ако беше унищожил орисиите, магията му нямаше да е ограничена само до Каравала. Щеше да има способността на Оракула да вижда бъдещето, късмета на Късметлийката, силата на Убиеца да пътува през пространството и времето, мъдростта на Затворничката, умението на Убития крал да избягва смъртта, не само по време на играта, а винаги. Вместо това беше избрал да спаси Тела.

— Не мога да повярвам, че си го направил за мен. — Вдигна поглед от срязаната длан към красивото лице на Легендата. — Това май означава, че все пак си добрият герой.

При последната дума изражението му потъмня, сякаш предпочиташе да не го наричат „герой“. Но на Тела не й пукаше. Той беше нейният герой.

Все още се движеше трудно, но успя да вдигне ръка към тила на Легендата миг преди първите фойерверки да разцъфнат в небето. Чу ги да свистят и припукват, докато придърпваше лицето му към своето. В първия миг устните му не реагираха. Обзе я паника, уплаши се, че Легендата вече съжалява за стореното. Понечи да се отдръпне, когато той я целуна лекичко по ъгъла на устата.

Може би се бе страхувал да не я нарани.

Целуна я отново, все така нежно до невъзможност. Ръцете му едва докосваха гърба й, а устните му се спуснаха бавно към шията й. Така леко, че беше почти болезнено. Като деликатен звук на музика, като далечен океански прибой… твърде далечен. Тела искаше да заличи разстоянието. Би трябвало да се усеща като начало, но незнайно защо го усещаше като край. Сякаш всеки едва доловим допир на устните му беше едно неизречено „сбогом“.

Още фойерверки избухнаха над тях, златни, виолетови и по-ярки отпреди.

Тя го притегли още малко към себе си в опит да задържи него и мига, но Легендата вече се отдръпваше.

— Какво има? — попита тя.

— Трябва да вървя. — Погледът му се затвори, устните му се стиснаха в черта, после той се отдели напълно от нея. Помогна й да седне на стъпалата и я заряза там. — Сбогом, Тела.

Бездна зейна в стомаха й. Ако стоеше права, коленете й щяха със сигурност да се подгънат.

Той си тръгваше. Оставяше я.

— Чакай… къде отиваш?

Той продължи надолу по стълбите.

За миг Тела се изплаши, че няма да се обърне. Но той се обърна и толкова по-зле. Очите му, така горещи и пълни с чувства преди, сега не блестяха. Бяха празни, черни и все по-студени с всеки удар на сърцето в унисон с угасващите фойерверки.

— Имам работа другаде. И без значение как ти изглежда, аз не съм добрият герой в твоята история.

Нещо се скърши в Тела. Сигурно беше сърцето й. Той се отдалечаваше от нея с отмерена крачка, след като беше освободил орисиите и беше обрекъл цял един свят на гнета им заради нея.