Стефани Гарбър
Легендата (10)

8

Не. Никой не беше канил Тела в двореца, но щом Скарлет беше в списъка, тя също би трябвало да е там. Легендата си играеше с нея. Явно беше зачеркнал името й след разговора й с Найджъл.

Пое си дълбоко дъх в опит да запази самообладание, но сърцето й биеше толкова силно, че сигурно всички слуги в крилото можеха да го чуят. Не й се мислеше колко лесно би могъл да я изрита навън стражът, който я бе придружил дотук. И никой не би забелязал навреме отсъствието й, защото Тела бе предупредила, че ще се забави, а и вече се бе отделила от групата. От Скарлет и от всичките си познати.

— Сестра ми — каза Тела. — Тя е отседнала тук, мога да остана в нейната стая.

— Това би било неприемливо — отговори камериерката далеч по-хладно отпреди.

— Не виждам защо — възрази Тела. — Сестра ми ще се радва да ме приюти.

— И коя е сестра ви? Кралска особа, която владее една пета от света?

Тела си прехапа езика, преди да е изтърсила нещо, заради което да я изритат на секундата.

— А в някое от другите крила? — попита със сладка усмивка. — Все ще се намери една празна стая в толкова голям дворец.

— Дори да имаше свободни стаи, вие не сте в списъка с гостите, значи не може да останете.

При тези думи стражът пристъпи с дрънчене към Тела.

С цената на огромно усилие тя не повиши глас. Вместо това накара устните си да затреперят и очите си да се напълнят със сълзи.

— Моля ви, няма къде другаде да отида — изплака с надеждата, че някъде под колосаната дреха на жената има сърце. — Просто намерете сестра ми и ми позволете да остана при нея.

Камериерката стисна устни и измери момичето с преценяващ поглед.

— Тук няма как да останете, но в отделението на прислугата може и да се намери някоя свободна койка.

Стражът се подсмихна.

Сърцето й се сви още повече. Койка в отделението на прислугата?!

— Простете. — Ниският глас се разнесе току зад гърба й, толкова близо, че косъмчетата по тила й настръхнаха.

Стомахът й се стегна на възел.

Само един човек й въздействаше по този начин.

Данте бе застанал небрежно до нея. Силует в гарвановочерно, от съвършения тъмен костюм до индиговите татуировки по ръцете. И с подигравателен блясък в очите.

— Проблем със стаята?

— Ни най-малко — отрече Тела, твърдо решила, че няма да се изчерви. Надяваше се, че Данте не е чул спора й с камериерката. — Имаше малко недоразумение, но вече го изяснихме.

— Чудесно. Защото ми се стори, че ще те настанят в отделението на прислугата.

— Само ако има място — уточни камериерката.

Идеше й да позеленее от срам и да потъне в земята, но за нейна изненада Данте не насочи презрението си към нея. Вместо да й се присмее, както правеше обикновено, той само кривна леко устни и прикова груб поглед в камериерката.

— Знаете ли коя е тази млада дама?

— Ще прощавате, но вие кой сте? — попита хладно жената.

— Аз отговарям за всички изпълнители на Легендата. — Гласът му винаги звучеше наперено, но този път Данте надмина себе си дотолкова, че Тела не можа да прецени дали говори истината, или измисля лъжа в движение. — Не ви съветвам да я настанявате в отделението на прислугата.

— И защо така? — не се даваше камериерката.

— Защото е сгодена за престолонаследника на Меридианната империя.

Веждите на жената се събраха в черта. Тела би реагирала по същия начин, но съумя да прикрие изненадата си зад високомерна гримаса, каквато вероятно би подхождала на въпросната годеница.

Дори не знаеше кой е престолонаследникът в момента. Елантин нямаше свои деца, а наследниците й измираха по-бързо, отколкото новините за кончината им стигаха до остров Трисда. Не че имаше значение кой е фалшивият й годеник, стига да я измъкнеше от отделението на прислугата.

Уви, камериерката не се впечатли особено.

— Не знаех, че Негово височество има нова годеница.

— Защото е тайна — обясни меко Данте. — Доколкото знам, планира да обяви годежа си на следващия бал. Затова ви съветвам да си мълчите по въпроса. Чували сте, предполагам, за особения му темперамент.

Жената се вкамени изведнъж. После премести погледа си от Данте към Тела. Видно бе, че ги смята за неблагонадеждни, но страхът й от „особения темперамент“ на престолонаследника явно беше по-силен от иначе точната й преценка.

— Ще проверя отново дали няма свободна стая — каза жената. — Всичко е заето покрай празника, но може би някой от гостите не е дошъл.

Веднага щом камериерката си тръгна, Данте се наведе към Тела и й прошепна така, че никой друг да не го чуе:

— Не е нужно да ми благодариш на мига.

Дължеше му някаква признателност все пак. Ала нещо в разговора дотук бе оставило в устата й неприятен вкус. Както и усещането, че Данте й е направил много лоша услуга.

— Не мога да преценя дали току-що ме спаси, или ме насади на още по-големи неприятности.

— Осигурих ти стая, нали така?

— Както и годеник с особен темперамент.

Едното ъгълче на устата му се вдигна нагоре.

— Другият вариант беше да те представя за своя годеница. Това ли би предпочела? Изкуших се за миг, но се отказах, защото… Хм, как точно се изрази ти, когато разказваше на сестра си за целувките ни? — Той вдигна пръст към гладко избръснатата си брадичка. — А, да, било ужасно, най-гадните целувки в живота ти и никога нямало да ги повториш.

Тела усети как страните й пребледняват. Мама му стара! Този човек нямаше капчица срам.

— Подслушвал си ни!

— Нямаше нужда, говорехте на висок глас.

Би трябвало да обясни, че не е говорела сериозно — всъщност той би трябвало да знае, че не е говорела сериозно, — но не искаше да налива масло в огъня на гордостта му.

— И сега си отмъщаваш, така ли?

Той се наведе още по-близо. Нещо се промени в погледа му, ала Тела не можа да прецени какво. Може би пренебрежителната усмивка се беше стопила. Или се бе променила в нещо по-дълбоко, по-тъмно и по-опасно. Топлите му пръсти се плъзнаха бавно по ключицата й. Тела затаи дъх, но не се дръпна дори когато очите му се изравниха с нейните, толкова близо, че усети милувката на ресниците му.

— Да кажем просто, че вече сме квит. — Устните му почти докоснаха нейните. Но само толкова. Той се дръпна рязко и добави: — Не бих искал да те подлагам на нещо, което ти е толкова неприятно.

И си тръгна, без да каже нищо повече. Широките му рамене се тресяха като от смях.

Тела пламтеше от гняв. След случилото се току-що двамата определено не бяха квит.

Миг по-късно главната камериерка се върна с усмивка, постегната от пресни шевове на рана.

— Изглежда, че имаме свободен апартамент в златната кула.

Тела преглътна шумно. Добре де, може би Данте наистина й беше направил услуга.

Златната кула на Елантин беше най-старият градеж в империята. Стените уж били от чисто злато и насечени от тайни проходи, за да я напускат монарсите тайно. Мнозина вярваха, че не е просто копие на Изгубената кула от тестето на съдбата, а истинската кула, пропита със спяща магия.

— По принцип в кулата не се допускат гости — продължи камериерката, докато извеждаше Тела от сапфиреното крило в стъклен двор, където модно облечени хора се разхождаха на групички под искрящи арки и кристални дървета със сребърни листа. Понеже не познаваше порядките в двореца, Тела можеше само да гадае дали тези хора са от придворните на Елантин, или са от гостите, дошли за празненствата. — Затова не може да приемате посетители. Дори годеника си.

Тела би могла да отвърне, че никога не би пуснала млад мъж в стаята си, ала реши да не трупа твърде много лъжи на купчина, иначе току-виж купчината се срутила.

Кулата се възправяше в дъното на вътрешния двор. Имаше само един вход с толкова масивни врати, че по трима стражи напъваха мишци, за да отворят всяко крило.

Чак на входа Тела забеляза, че стражът от гаража с каретите е продължил да я следва. Тях двете с камериерката ги пуснаха в кулата, но него го спряха на прага. Или мълвата за „годежа“ й беше плъзнала светкавично из двореца, или главната камериерка наистина беше толкова важна персона, за каквато очевидно се смяташе. Ако беше вярно първото, измамата рано или късно щеше да се разкрие и нея щяха да я изритат от палата, дори нещо още по-лошо. Дотогава обаче Тела бе решена да се възползва максимално от недоразумението.

За едно историите грешаха — вътрешността на кулата не беше златна, а стара. Дори въздухът миришеше на изхабено, пълен със забравени истории и отдавна заглъхнали думи. Хилядолетни каменни колони с износени релефи и капители като двулики мъже и жени обточваха приземното ниво, осветено от припукващи черни факли, които ухаеха на тамян и заклинания.

Камериерката я поведе по скърцащото стълбище етаж след етаж, всичките стари като първия. Вратата, пред която спряха накрая, беше толкова древна, че изглеждаше готова да се разсипе на прах от най-лекото докосване.

Нищо чудно, че не настаняват гости тук, помисли си Тела.

— Пред вратата ви денонощно ще пази страж. — Камериерката разклати звънчето на шията си и след миг на звъна се отзова страж в бяла броня. — Понеже сте годеница на престолонаследника, не бих искала нищо лошо да ви сполети.

— Нещо не ми се вярва тая работа — подхвърли Тела.

Усмивката на камериерката се върна, бавно, като разливащо се петно.

— Е, поне сте по-умна, отколкото изглеждате. Но ако наистина сте сгодена за престолонаследника, не от стражите на Нейно величество трябва да се боите.

— Да се боиш е глупаво — заяви Тела и затвори вратата под носа на камериерката, преди да я е ужилила с още някоя двусмислена забележка или самата тя да е изтърсила нещо необмислено.

Не е много умно да ядосваш прислугата. Е, не е особено умно и да се представяш за годеница на престолонаследник. Трябваше да благодари обаче на Данте за последното.

Междувременно, лъжата му й беше осигурила фантастичен апартамент. Кулата беше реликва, да, но стаите се оказаха великолепни.

Лунна светлина се изливаше през прозорците и обагряше всичко в цвета на мечти. Някой вече бе успял да остави поднос със сладкиши на една от изящните стъклени масички в дневната. Тела си взе на минаване бисквитка с форма на звезда, продължи покрай двете камини от бял камък и влезе в разточителна спалня, застлана с килими в наситено синьо. В същия цвят бяха и тежките завеси на масивния балдахин. Прииска й се да се срине в приканящото легло и да се наспи до насита.

Но първо трябваше да напише бележка на Скарлет, да я уведоми, че…

Отнякъде се чуха два гласа.

Тела погледна към една открехната врата в ъгъла на спалнята, която вероятно водеше към банята.

Шепотът се чу отново. Сигурно бяха слугини, които не подозираха за появата й. Единият глас беше лек и чуруликащ, другият — топъл и мек, все едно птичка си говори с дебело зайче.

— Жал ми е за нея, честно — каза момичето зайче.

— Твърдиш, че не би искала ти да си сгодена за престолонаследника? — изчурулика птичето. — Не си ли го виждала?

— Не ми пука как изглежда. Той е убиец. Всички знаят, че имаше седемнайсет души преди него на опашката за трона на императрица Елантин. И всички те умряха по ужасен начин, един след друг.

— Това не значи, че сегашният престолонаследник ги е убил.

— Не знам — каза дебелото зайче. — Говори се, че той дори няма кръвна връзка с императорския род, но е убил толкова много хора, та истинският наследник на Елантин не смее да изяви претенциите си.

Птичето се изкиска.

— Не ставай смешна, Барли! Не бива да вярваш на хорските приказки.

— Дори на слуха, че е убил последната си годеница?

Двете слугини млъкнаха внезапно.

И в напрегнатата тишина Тела сякаш чу гъгнивия смях на Смъртта. Стържеше като ръждив метал по кости. Съвсем същият звук я беше приветствал, когато се хвърли от онзи ужасен балкон по време на Каравала. Зловещо приветствие в царството на кошмарите, което сега й напомни, че Смъртта вече я е белязала и иска да си я вземе обратно.

Щеше да убие Данте. Бавно. Собственоръчно.

Или ще използва ръкавиците си — ще увие сатенените им панделки около татуирания му врат, после ще го довърши с голи ръце. Гаднярът не просто й беше натресъл фалшив годеник с особен нрав, не, беше й избрал убиец. Ако не се беше озовала в ролята на жертва, сигурно би се възхитила на хитроумното му отмъщение.