Стефани Гарбър
Легендата (23)

21

Светът на играта и светът извън нея започваха да се сливат опасно. Тела усещаше как парченцата на двете мозайки си пасват твърде добре.

Играта не беше истинска. Тела го знаеше. Всички го знаеха. Но докато вървеше по тунела на Армандо към втората улика, откри, че се пита дали играта не е по-истинска, отколкото й се иска на нея.

Впуснала се бе в Каравала с мисълта, че договорката й с Джакс е реална, че ако спечели играта и му доведе Легендата, ще успее да спаси майка си. След бала през първата нощ беше стигнала до извода, че Джакс е истинският Принц на сърцата, орисия, която незнайно как е избягала от затвора си. Но сега се разколеба.

Дори изкушението да повярва, че някаква част от играта е истинска, можеше да я тласне в ужасна спирала от умопомрачение. Легендата не се опитваше да унищожи орисиите и орисиите не се опитваха да унищожат Легендата.

Но ако е права и всичко е само игра, щеше ли наистина да се срещне с Легендата, ако победи? Или пак ще се появи поредният актьор, влязъл в неговата роля?

Легендата винаги се играеше от актьори. А беше повярвала, че този път ще е различно. Найджъл я беше уверил в това. „Ако спечелиш Каравала, първото лице, което видиш, ще е на Легендата.“

Когато Найджъл изрече тези думи, Тела бе усетила как светът се променя, почувствала бе силата в тях, същата предсказателска магия, която долавяше, щом докоснеше Оракула. Спечелеше ли Каравала, щеше да се срещне с Легендата. Но щом истинският господар на Каравала щеше да се появи в края на играта, означаваше ли това, че и всичко останало е истинско? Означаваше ли, че и други орисии, освен Джакс, правят опити да се върнат, и ако е така, щеше ли Легендата да пострада?

Дотолкова се изгуби в мислите си, че дори не забеляза колко дълго е вървяла по тунела, нито накъде завиват серпантините му. Докато не чу гласове да отекват в древните каменни стени на прохода.

Ускори крачка към гласовете и те я заведоха до покрита с паяжини врата. Беше минала и покрай други врати, но тази бе първата, пред която спря. Позна гласовете, които долитаха през вратата.

Бяха на Скарлет и Джулиан.

Чуваха се приглушено иззад мръсната врата, но определено бяха техните. Гласът на Скарлет познаваше по-добре от своя, а този на Джулиан беше незабравим.

Когато се запозна с него на Трисда, не изпита привличането, накарало сестра й да се влюби в него. Но гласът му наистина беше прекрасен. Кадифен и мелодичен, глас за заклинания. Не и тази нощ обаче. Тази нощ гласът му разваляше вълшебства. Звучеше като сол без море. Празен и все по-кух с всяка следваща дума.

Тела опря глава във вратата. Миризма на сажди и паяжини се промъкна в носа й. Сигурно стаята на Скарлет в двореца се намираше точно зад тази врата.

— Благодаря ти, че ми позволи да дойда — говореше Джулиан. — Не вярвах, че ще се съгласиш пак да ме видиш.

— Винаги ще искам да те видя — отвърна Скарлет. — Точно затова ме боли толкова много.

Мълчанието се проточи след тези думи. Тела си представи Скарлет от другата страна на вратата. Минаваше три след полунощ. Сестра й сигурно беше по нощница и вероятно е грабнала одеяло да се прикрие. Такава си беше Скарлет. Тела си я представи как придърпва одеялото все по-нагоре, докато благоразумната й глава и болката от лъжата на Джулиан се борят за надмощие с нараненото й сърце и любовта й към него.

— Сестра ми смята, че трябва да ти дам още един шанс.

— Съгласен съм с нея.

— Тогава изтъкни основателна причина да ти повярвам отново. Искам да ти повярвам, но ти ме лъжеш постоянно — почти проплака Скарлет. По тона й личеше, че е на ръба на сълзите.

Моментът беше твърде личен. Тела поклати глава и понечи да продължи по тунела.

— А сестра ти? Тя…

Тела се вцепени.

— … колко пъти вече…

— Тела няма нищо общо.

— Не виждам разликата. Защо на нея прощаваш лъжите за Каравала и Армандо, и за всички други неща, които тя скри от теб?

— Защото ми е сестра — тросна се Скарлет. — Точно ти би трябвало да го разбираш. Нали затова лъжеш постоянно заради брат си, Легендата?

Тела направо се вкамени.

Легендата беше брат на Джулиан.

И Скарлет го е запазила в тайна? Защо?

Защото Тела не се беше сетила да я попита.

Макар че такова нещо Скарлет би трябвало да сподели с нея и без да я питат. Ако беше вярно, щеше да реши всичките проблеми на Тела. Нямаше нужда да търси повече улики, за да спечели играта. Достатъчно бе Джулиан да каже на сестра й кой е брат му. Тела трябваше да убеди Скарлет, че това е необходимо, а Скарлет да измъкне истината от любимия си.

Но Джулиан беше непоправим лъжец и работеше за Легендата. Можеше ли да се вярва на думите му? Може би и това беше част от играта. Номер, който да отклони Тела от уликите, които биха я завели до истинския човек зад името на Легендата.

Освен ако това не е следващата улика?

Според Армандо, ако следваше тунела, щеше да намери втората улика.

Тела наостри уши за следващите думи на Джулиан.

— Карлита — казваше той, — моля те. Правя всичко възможно да не те загубя.

— Може би в това е проблемът — отвърна тъжно Скарлет. — Не искам да се опитваш да ме задържиш. Искам да знам кой си наистина.

Тела не разбра следващите му думи, после го чу да си тръгва.

Може би трябваше да изчака малко, преди да нахлуе в стаята, но пак щеше да стане ясно, че е подслушвала.

Затова натисна дръжката.

Дървената врата се отваряше в камина, която, за щастие, не беше запалена. Тела изтупа пепелта от полите си и пристъпи в апартамента.

Стаята на Скарлет беше студена като сълзи. На пръв поглед приличаше на музикална кутийка отвътре — кръгло помещение с мека тапицерия от сапфиреносин сатен по стените, масичките и столовете бяха от деликатен кристал. Дори леглото с балдахин приличаше на нещо ефимерно, направено от стъкло и мечти. Стая за омагьосана принцеса. Само дето Скарлет приличаше на прокълната принцеса. Лицето й беше бледо, тъмната й коса висеше край него като безжизнена рамка. Дори изненадата й при внезапната поява на Тела бе някак вяла.

Единственото жизнено нещо беше роклята й. Тела бе очаквала да я завари по нощница, но или Скарлет току-що се беше върнала от някакъв таен бал, или носеше вълшебната рокля на Легендата, която бе решила да направи всичко по силите си, за да я сдобри с Джулиан. Корсажът беше от червена коприна, която преливаше в алени поли, така пищни, че заемаха една четвърт от стаята.

Не й се вярваше Скарлет да е била на бал. Значи оставаше вълшебната рокля на Легендата, което изглеждаше още по-необяснимо. При последната им среща Скарлет бе заявила недвусмислено, че не вярва нито на Легендата, нито на актьорите му, а ето че беше облякла рокля, подарена й от него.

Не й се искаше да подозира сестра си, но роклята пораждаше въпроси. Възможно ли бе Скарлет да участва в играта? Например, за да си върне на Тела за последния Каравал?

Тела стисна устни.

А после видя сълза да се плъзва по бузата на Скарлет. И още една.

Не. Сестра й не играеше роля. Просто Тела я гонеше параноята. Точно както я беше предупредила Скарлет, бе започнала да губи усета си кое е истинско и кое е само част от играта.

Ядосана на себе си и на играта, че я е докарала дотам да се съмнява в сестра си, Тела се постара да измисли нещо съчувствено — все пак Скарлет очевидно беше нещастна, а Тела също толкова очевидно бе подслушала разговора й с Джулиан и бе разбрала откъде идва тъгата й, — но накрая от устата й излезе следното:

— Джулиан наистина ли е брат на Легендата?

Скарлет се отпусна на леглото като безжизнена купчина червена коприна.

— Каза ми, че са братя. След края на Каравала. Но започвам да си мисля, че би казал какво ли не, за да ме задържи.

— Поне знаеш, че държи на теб.

— Дали? — Нови сълзи потекоха по лицето й. — Когато наистина държиш на някого, не трябва ли да си честен с него, дори това да означава, че може да го загубиш?

— Не е толкова просто. Аз те обичам повече от всички на света, но въпреки това те излъгах, и то неведнъж — подхвърли с весела усмивка Тела с надежда да разведри малко сестра си.

Скарлет изду бузи като че щеше да прихне, но после отново застина унило.

— Не знам дали наистина мислиш, че трябва да му простя, или просто се опитваш да ме успокоиш.

— Естествено, че искам да те успокоя. А пък дали да му простиш, зависи от това дали Легендата наистина му е брат — отвърна Тела, уж на шега, но не съвсем. За миг я заболя, че се възползва така от сестра си. Но ако не спечелеше играта и не намереше Легендата, ако умреше отново, Скарлет щеше да е по-нещастна и отсега. Тела беше готова да унищожи света, ако нещо се случи на сестра й, но светът на Скарлет щеше да се срине непоправимо, ако нещо се случеше с нея.

— Вече питах Джулиан, но той не пожела да ми каже кой е Легендата — поклати глава Скарлет и се облегна на колоната на леглото. — Останах с впечатлението, че му е физически невъзможно да разкрие тази тайна, но същевременно не му беше трудно да намекне, че Легендата му е брат. — Изтри ожесточено сълзите от лицето си. — И това ме кара да се питам дали всичко не е било лъжа. На моменти съм склонна да приема, че Джулиан е Легендата, но не иска да ми го каже и е измислил някакъв брат. — Тя зарови глава във възглавницата и стана някак още по-крехка.

Тела размишляваше над думите й, загледана в роклята. Тя се скъси и стана по-тясна, не като бална рокля, а като нощница, цветът й изсветля до бледорозово. Истинска магия. Тела сериозно й бе завидяла заради роклята по време на предишната игра. Дрехата все едно имаше собствени мисли и чувства, променяше материята, кройката и цвета си по свое усмотрение. Магията й беше изключителна дори по стандартите на Каравала, а Легендата я беше дал на Скарлет. Тела бе чула изпълнителите да си шепнат за това по време на играта, да се чудят защо Легендата й беше направил такъв уникален подарък. Изведнъж й се стори много по-логично Джулиан наистина да е Легендата, както бе предположила току-що сестра й.

Тела приседна на леглото.

— Наистина ли вярваш, че Джулиан може да е Легендата?

— Не знам — измърмори Скарлет. — Мисля, че Легендата има власт над изпълнителите си. Не толкова, че да контролира всяко тяхно действие, но достатъчно, за да не разкриват определени тайни. Така че, ако Джулиан беше Легендата, едва ли би позволил на Армандо да ми каже истината за ролята, която е изпълнявал при последния Каравал.

— Мразя Армандо — изсумтя Тела.

— Само си е вършел работата. Но и аз не го харесвам особено. — Скарлет удари с юмрук възглавницата, в която ронеше сълзи допреди миг.

— А дали той може да е Легендата? — попита Тела.

— Всеки може да е Легендата. — Скарлет преглътна и последните си сълзи, после погледна решително сестра си. — Ако питаш мен, единственият начин да разберем кои е Легендата в действителност е да използваме Джулиан, за да спечелим играта.

— Предлагаш да го използваме? — Тела едва не падна от леглото. Направо не можеше да познае Скарлет. — Това пък откъде ти хрумна? Мислех, че не искаш дори аз да участвам.

— Така е, не искам. Но ако спечелиш и се срещнеш с Легендата, има шанс да разберем истината за Джулиан. — Скарлет извади от ръкава си лист хартия, сякаш бе скрит кинжал.

О, да, тази страна на Скарлет беше нещо ново.

Нещо ново, което Тела категорично харесваше.

— Джулиан ми даде това — каза Скарлет. — Следващата улика. Твърдеше, че искал да ти помогне, но според мен просто се опитваше да умилостиви мен.

Тела взе бележката. Шрифтът беше същият като на първата карта улика, която беше получила на бала.

Предназначението на тази игра е различно, за да го видиш, намери жената с пергамент и мастило магично.

У нея е уликата, за която нетърпеливо трепериш, и само ти ще я намериш.

— Това описание пасва на една жена, която срещнах онзи ден пред магазин за издирвани престъпници в Квартала на подправките.

И май наистина беше предназначена само за нея. Едва ли всички участници в играта бяха спрели пред онова магазинче. „Най-издирваните от Елантин“. Тела бездруго беше решила да се върне там през някой от идните дни, но фактът, че сега Легендата я насочваше право към мястото, което й беше помогнало да се свърже с Джакс, й се струваше прекалено голямо съвпадение.

Играта отново започваше да изглежда твърде реална.

Тела си напомни номерцата, които изпълнителите на Легендата бяха спретнали в Храмовия квартал. Само пълна глупачка би повярвала, че Каравалът е нещо повече от игра. Не, той беше една гигантска измама, което не му пречеше постоянно да я придърпва в паяжината си.

Загледа се отново в картата с втората улика, после вдигна очи към Скарлет.

— Ела с мен утре вечер да проучим това.

Скарлет прехапа устни.

— Какво, други планове ли имаш?

— С кого да имам планове? — попита Скарлет. Само че гласът й прозвуча някак пискливо, а роклята се промени отново. Сякаш примигваше от розово към черно и обратно.

Тела нямаше представа какво крие сестра й, но определено криеше нещо.

— Просто не искам да излизам нощем — добави Скарлет. — Не желая пак да се оплета в играта.

— Разбирам — каза Тела. Но не беше сигурна дали й вярва.