Стефани Гарбър
Легендата (25)

23

Рай Изгубената

Издирва се за кражби, отвличане и убийство.

Тела не можеше да откъсне очи от портрета. Не беше сигурна дали иска да повярва.

Повярваше ли, това би дало отговор на един от множеството отчаяни въпроси, измъчвали я в продължение на години. Но не на такъв отговор се беше надявала. Че майка й е крадла. Похитителка. Убийца. Престъпница.

Предпочиташе да вярва, че плакатът греши. Майката, която бе познавала, не беше такава. Но после си спомни казаното от Джакс, че не я е намерила, защото Палома не е истинското й име.

Истинското име на майка й беше Рай, а приликата на Рай с Палома беше несъмнена. Не само заради същото овално лице и гъстата тъмна коса. Начинът, по който устните й се разтягаха в чаровна и загадъчна усмивка, която малката Тела така упорито се беше опитвала да имитира. Големите очи се издължаваха в крайчетата по съвсем същия начин, едновременно закачлив и замислен. В пристъп на неочаквана завист Тела осъзна, че жената страшно много прилича на Скарлет. А и на плаката беше на същата възраст като сестра й.

Скарлет знаеше ли истината? Затова ли отказваше да говори за майка им?

— Какво можеш да ми кажеш за Рай Изгубената? — попита Тела.

— Тя беше специална. — Айко се приближи и плъзна пръст по лицето на Рай. — Досега не го бях забелязала, но много прилича на сестра ти. Макар че Рай беше много по-смела от Скарлет.

— Какво друго можеш да ми кажеш за нея?

— За сестра ти или за Рай?

— Познавам сестра си по-добре, отколкото сама се познава. Питам за Рай.

Тъмните очи на Айко грейнаха по познат за Тела начин. С вълшебното си историографско тефтерче момичето беше магическо и измамно почти колкото истинска орисия. Или пък Айко беше Легендата… би било гениално, ако се окаже, че великият господар на Каравала е момиче.

— Ще ти кажа всичко, което знам, но първо трябва да платиш.

— Няма да ти дам ден от живота си — заяви Тела.

— Не си в позиция да се пазариш, ако искаш да узнаеш истината за Рай. Тя изчезна отдавна, преди почти осемнайсет години, и повечето хора вече са я забравили. Но аз произхождам от отколешен род на разказвачи.

Тела вдигна рамене, уж с безразличие. В действителност думите ехтяха в главата й безспир — осемнайсет години, осемнайсет години, осемнайсет години…

Родителите й се бяха оженили преди почти осемнайсет години. Знаеше това, защото след изчезването на Палома бе търсила информация къде е живяла тя, преди да се омъжи за баща им, но не беше открила нищо. Сега разбираше защо. Тела бе издирвала жена на име Палома, но преди да се озове на Трисда, Палома е била Рай Изгубената, известна престъпница.

Тела винаги бе усещала някаква горчивина, чувството, че е ограбена, задето е познавала майка си само през първата половина от живота си. А сега разбираше, че изобщо не я е познавала.

— С безплатната информация бях дотук — изтъкна Айко. — Ако искаш още, ще трябва да получа нещо в замяна. Не се тревожи, няма да открадна дни от живота ти.

— Какво искаш?

Айко кривна замислено глава и дългата й черна коса се изсипа настрани.

— Светът на Каравала е измислен свят и понякога на нас, хората от трупата, ни е трудно да почувстваме нещо истинско. Малцина биха го признали, но всички ние копнеем за реалното. — Замълча, сякаш се канеше да добави още нещо, но после явно се отказа. — Днес ще поискам от теб нещо реално. Спомен.

— Бъди по-конкретна. Искам да науча още за майка си, но нямам намерение да платя за това със… знам ли, със спомена за собственото си име, да речем.

— Това дори не ми е хрумвало. — Тъмните очи на Айко грейнаха. — Отлична идея. Но ще я запазя за друг път. Сега искам последния ти спомен за майка ти.

Тела отстъпи инстинктивно назад.

— Не. Няма да ти дам нито един свой спомен за нея.

— Тогава аз няма да ти дам повече информация за Рай Изгубената.

— Избери си друг спомен.

— Ти нарече Рай своя майка и аз искам да знам защо.

— Не съм я наричала така — възрази Тела.

— О, напротив, направи го. Каза, че искаш да научиш още за нея. А понеже съм експерт по история, мога да ти кажа всичко, което искаш да знаеш. Така че или си намери друг експерт, или ми дай последния спомен за майка си. Давам ти една минута да решиш.

Тела не можеше да се раздели със спомените за майка си. Бяха твърде малко и твърде ценни. Но ако Армандо беше прав и играта наистина се въртеше около саможертвата, то Тела вероятно би могла да жертва един спомен, ако това ще й позволи да си създаде бъдещи спомени с майка си.

А и онзи последен спомен я тормозеше открай време. Откакто намери картите в стаята на майка си, Тела постоянно мислеше за тях и се питаше какво би станало, ако не беше обърнала картите с Принца на сърцата и Девичата смърт. Дали майка й щеше да си тръгне, ако Девичата смърт не беше предсказала заминаването й? Дали самата Тела щеше да се е влюбила вече в някого, ако не беше обърнала картата с Принца на сърцата?

— Добре — съгласи се тя. — Можеш да вземеш последния спомен за майка ми.

— Чудесно.

Айко се плъзна към работната маса в дъното на магазина. Изглеждаше някак твърде нетърпелива, което изнерви Тела още повече. Айко отвори вълшебния си тефтер на нова, недокосната страница.

— Достатъчно е да сложиш ръка върху листа. На някои хора дори им харесва. Спомените ни тежат повече, отколкото си даваме сметка.

— Не ми обяснявай, че ми правиш услуга. — Тела притисна длан към сухата хартия. Тя се нагря при допира й, почти както Оракулът пареше пръстите й всеки път, когато го докоснеше. Само дето сега топлината се разля нагоре по ръката й и към врата, сякаш я заливаше с разтопено масло. Главата й се замая приятно.

— Книгата трябва да стигне до спомена, за да го вземе — обясни Айко, но гласът й прозвуча отдалече, като на човек в другия край на дълъг коридор.

Тела затвори очи, а когато ги отвори отново, видя майчината си стая на Трисда. Майка й седеше на пода до нея, образът бе много по-ясен, отколкото в спомените на Тела.

Ухаеше на плумерия. Аромат, който Тела смяташе, че е забравила. След като майка им си тръгна, баща им бе забранил да садят тези цветя в имението и Тела от години не се беше сещала за тях. Сега искаше да потъне в аромата и да прегърне крепко майка си, така че да запази завинаги спомена за уханието. Ала спомените не можеха да бъдат променени.

Малко преди началото на този спомен майка й я беше накарала да обещае, че повече никога няма да докосва тестето на съдбата. И точно него Тела бе очаквала да открадне Айко, ала се оказваше друго. Друг спомен, заровен толкова надълбоко, че Тела го беше забравила напълно. Забравила бе как майка й взема ръцете й в своите и се вглежда съсредоточено в пръстена с опал, който Тела току-що бе откраднала.

— О… какво е това? — попита Палома.

— Щях да го върна — увери я Тела.

— Не, милинката ми. Нека остане у теб, да го пазиш. — И целуна пръстите й, сякаш с това официално й предаваше пръстена. Майка й винаги подпечатваше нещата с целувка. Още един факт, който Тела бе тълкувала грешно.

— А сега — прошепна Палома, — ще ти кажа една тайна за картите, които прибрах. Нарисуваните на тях орисии някога са владели света, били са много зли и жестоки. Често заключвали хора в карти за игра, просто така, за забавление. И единствено орисия можела да ги освободи… освен ако…

Не. Тела се опита да задържи спомена, но той вече избледняваше невъзвратимо. Смуглата кожа на майка й стана прозирна, а устните й оформяха думи, които Тела вече не чуваше. Не. Не. Не! Точно тези думи трябваше да чуе. Те съдържаха отговора, който търсеше. Не знаеше какво се кани да каже майка й, но беше сигурна, че е от жизнена важност.

Тела посегна отчаяно към спомена, опита се да го задържи с нокти и зъби. Ала колкото повече се опитваше, толкова по-мътен ставаше той, превърна се в дим, който не можеш да задържиш, а после се разсипа напълно.

Когато отвори очи, Тела нямаше усещането, че от раменете й се е вдигнал товар. Чувстваше, че е загубила нещо. Сякаш се бе порязала лошо, но без да кърви. А и нищо не липсваше. Последният спомен с майка й не беше изчезнал. Очаквала бе Айко да го вземе, готова бе да се раздели с него, и сега си отдъхна, че споменът още е там.

Тогава защо имаше чувството, че Айко й е отнела нещо по-ценно?