Метаданни
Данни
- Серия
- Каравал (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Legendary, 2018 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Милена Илиева, 2018 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Silverkata (2020)
Издание:
Автор: Стефани Гарбър
Заглавие: Легендата
Преводач: Милена Илиева
Година на превод: 2018
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „Бард“ ООД
Година на издаване: 2018
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Мултипринт“ ООД
Излязла от печат: 25.06.2018
Редактор: Мария Василева
ISBN: 978-954-655-850-3
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8337
История
- — Добавяне
25
Движеха се дебнешком към Тела като призраци, загърнати в тънки и някак овехтели сребристи плащове, отдавна изгубили блясъка си. Едната фигура беше висока. Втората — с много извивки. Третата сякаш място не можеше да си намери. И трите я лъхнаха на силен, стар парфюм със сладникави цветни акценти.
Изобщо нямаха място в студена и мрачна нощ като тази. Качулките на плащовете скриваха лицата им, а малкото, което се виждаше, или беше неестествено неподвижно, или беше покрито с маска.
Трите фигури я наближаваха.
Въпреки студа Тела усети как ръцете й се изпотяват в ръкавиците, когато разбра, че подозренията й за маските са верни. Трите фигури бяха маскирани като орисии — Немъртвата кралица и нейните Придворни дами.
Тела лесно позна боядисаните в синьо устни и обсипаната със скъпоценни камъни превръзка за око на Немъртвата кралица. Устните на Придворните й дами бяха зашити с ален конец. В тестетата на съдбата картите им символизираха мощ и неумираща лоялност. Ала сега появата им можеше да означава само едно — извънредно лоша поличба. Хората носеха маски само на празник или за да скрият престъпление.
— Малко сте подранили с костюмите — подхвърли тя. — Навечерието на Елантинин ден е вдругиден. Или го празнувате по-рано, защото сте толкова грозни, та не смеете да си покажете лицата?
— След края на тази нощ само ти ще си криеш лицето — изсъска фигурата с костюма на Немъртвата кралица. — Освен ако не ни дадеш каквото искаме.
Тела се обърна към вратата и потропа с всички сили.
— Това няма да ти помогне — каза Немъртвата кралица. — Той не е тук.
Трите фигури продължиха да се приближават и хладният нощен въздух отстъпи пред тежкия дъх на парфюма им. Луничавата слугиня явно я беше пратила за зелен хайвер, за да я причакат тук тричките и да я оберат, а Тела се бе оказала достатъчно глупава да се върже. Сигурно би могла да избяга въпреки слабото си сърце, но натрапниците бяха отрязали пътя й към моста. Вече нямаше накъде да бяга, освен ако не скочеше в тъмните води долу.
Можеше да се закълне, че чува гласа на Смъртта, който я подканя да скочи, ала беше решена да не го слуша. Мастилената вода в крепостния ров изглеждаше дълбока и спокойна, но при втори поглед се виждаха остри скали тук и там като неприятни изненади.
Тела извади кесията си.
— Ако сте дошли да просите пари, защото парфюмът ви е ужасен, а кичозните ви наметала отдавна са излезли от мода, ето. — Тела хвърли кесията към малкия участък суха земя вляво от себе си. Надяваше се поне една от досадниците да се спусне след кесията като куче след кокал. Само че кучетата явно бяха по-умни от тези тричките. Вместо да се втурнат след парите, те направиха още една крачка към нея.
Силният им парфюм я блъсна в носа, изостри се в смрад на гниещи цветя и маниакални копнежи. Тела едва не се задави. Трите дори не забелязаха.
— Не ти щем мръсните пари — изхриптя Немъртвата кралица. — Искаме да си върнем истинското ни великолепие. Искаме картите, които майка ти открадна, картите, които ти смяташ да дадеш на Легендата, за да ни унищожи и да вземе остатъка от някога божествените ни сили.
— Богу зъбите. — Които и да бяха тези жени, явно вземаха играта твърде на сериозно. — Вие сте полуди и от отровена риба!
Странната обида сякаш ги ужили за миг, но не достатъчно дълъг миг, че Тела да се шмугне между тях и да избяга. Би могла да се втурне към моста, разбира се, но тричките едва ли щяха да я пуснат без бой и шансът да стигне до другия му край беше много малък. По-вероятно бе да падне в рова отдолу.
Повя вятър и в повея му Тела чу смеха на Смъртта.
— Кажи ни къде са картите и ще обезобразим само половината ти лице.
Немъртвата кралица даде знак и Придворните дами моментално извадиха ръце от джобовете на наметалата си. Кожата им беше призрачно бяла на лунната светлина, а ноктите — черни, дълги, заострени като на грабливи птици. Това не беше част от традиционния костюм.
За щастие, Тела също имаше нокти. Натисна черните перли на ръкавиците си и благодари безмълвно на Данте, когато остриетата щръкнаха от върховете на пръстите.
Ала Придворните дами не се впечатлиха.
Немъртвата кралица направи нов жест и двете тръгнаха дебнешком напред като смъртоносни марионетки, съскайки през зашитите си устни.
Тела далеч не беше в най-добрата си форма, но събра каквито сили й бяха останали. Замахна с две ръце и ритна с единия си крак. Искаше да ги уплаши, а не да се бие с тях. Но само след миг-два стана ясно, че Немъртвата кралица не се е шегувала за обезобразеното лице. Придворните дами се целеха в очите и бузите на Тела, дращеха като бесни котки и скоро всичко се превърна в болка и хаос.
Тела размахваше диво металните си нокти, раздра ръката на едната Придворна дама достатъчно, за да потече кръв.
Но кръв нямаше.
От раната избликна единствено дим.
Тела политна назад миг преди Придворната дама да изчезне.
— Богу зъбите!
А сетне Придворната дама се появи отново, леко размазана по краищата, сякаш по-малко материална отпреди. Но категорично не беше призрак. Призраците не деряха така.
Силно задъхана, Тела продължи да рита и да дере.
— Какво сте вие?
— Разочарована съм, че питаш. — Немъртвата кралица сви ръка в юмрук.
Миг по-късно една от Придворните дами удари силно Тела в корема. Момичето падна тежко назад и сблъсъкът със земята изкара и последния въздух от дробовете й.
Хряс.
Пантофка се стовари с все сила върху китката й.
Тела изпищя. Костите на китката й се бяха счупили. Сърцето й замираше в гърдите, главата й се въртеше. Но дори паднала по гръб на земята, тя продължи да замахва с другата ръка по-ожесточено отпреди. Замахваше наляво и надясно и от горе надолу. При всяка рана, която нанасяше, ранената противничка изчезваше като по магия, но после се появяваше отново. Тела би предпочела да не вярва на очите си — бе получила предостатъчно преобръщащи живота прозрения за един ден, — но тези трите определено не бяха актьори или участници, увлекли се в играта. Бяха си истински орисии.
Не кървяха, защото не бяха хора.
Ако вече не лежеше на земята, коленете й сигурно щяха да се подгънат. Как се бяха измъкнали на свобода толкова орисии? Джакс трябваше да я предупреди, че и други като него се разхождат на воля и жадуват за кръв.
„Защо просто не се откажеш?“ — промъкна се в мислите й гласът на Смъртта.
— Никога! — изсъска Тела през зъби.
— Какво означава това? — попита Немъртвата кралица.
— Картите никога няма да бъдат ваши — изстена Тела. — Ще ги дам на Легендата и той ще ви прогони завинаги.
Придворните дами се разсъскаха отново и подхванаха с ново ожесточение атаката си, но за миг Тела спря да усеща болка, осъзнала, че неволно е изрекла самата истина — майчиното й тесте на съдбата не просто държеше орисиите в капан. Според казаното от Немъртвата кралица майчиното й тесте беше предметът, който можеше да унищожи орисиите.
Болката се върна като вълна, но Тела вече знаеше какво трябва да направи. Достатъчно бе да намери майчиното си тесте на съдбата. Него искаше Легендата.
Ала чувството за триумф, съпровождащо тази мисъл, не трая дълго.
— Щом няма да ни помогнеш, ще те използваме да дадем урок на онези, които дръзват да разсърдят орисиите — заплаши Немъртвата кралица.
— Нищо чудно, че вещицата ви е набутала в карти. И аз бих ви заключила само за да не ви слушам — измърмори Тела. Цялото й тяло крещеше от болка, все така лежеше на земята, но поне досега бръсначите в ръкавиците я спасяваха от пълно поражение.
Просто трябваше да издържи още малко, докато някой не се появи.
Защо Данте не я беше последвал този път?
Или е тръгнал след нея, но още не е пристигнал? Ако се появи, ще е по-мила с него, обеща си Тела.
Тъмни спирали замъглиха зрението й. Тела замахна по-силно и резна нечий прасец. Но и този път Придворната дама изчезна само за кратко.
— Довършете я — заповяда кралицата. — Времето ни свършва.
Пантофката се стовари повторно върху счупената й китка и натроши костите на прах. Сълзи на черна болка напълниха очите й. Двете Придворни дами надвиснаха над нея и посегнаха с нокти към лицето й. Тела вече бе наясно, че искат да я обезобразят, ала сега по всичко личеше, че я искат мъртва.
Тя застина за миг, после изкрещя през болката, замахна с две ръце и заби бръсначите в глезените и на двете.
Придворните дами нададоха вой и се превърнаха в дим. Тела разполагаше само с миг, преди онези да се появят отново. Отблъсна се със здравата си ръка от земята, ахна от пронизалата я болка и хукна към ръба.
Още първият допир с водата й подсказа, че е допуснала грешка.
Размина се със стърчащите скали, но водата беше прекалено студена. Счупената китка я болеше прекалено силно. Роклята й натежа моментално. Но Тела се бореше като демон, възжаждал да се откъсне от преизподнята и да се изкачи на небето. Не обърна внимание на нещата, които я дърпаха за глезените и се плъзгаха покрай босите й стъпала. Не беше избягала от баща си, от три орисии и от всички други беди в живота си, за да се предаде пред малко студена вода и една счупена китка.
Смъртта трябваше да се постарае повече, ако искаше да си я върне, а тя нямаше намерение да го позволи. Ако умреше, Скарлет би останала самичка, без сестра, която да я забърква в заслужени приключения и да я запознава с момчета, които си струва да целунеш. Скарлет заслужаваше да целуне и други, не само Джулиан. Всъщност Тела също заслужаваше целувки, и то такива, които не завършват със смърт.
След яростна борба с водата Тела се измъкна на калния бряг мокра, разчорлена и натъртена. Дишаше тежко, кожата й беше посиняла, но беше жива и на крака.
Уви, това важеше не само за нея.
Немъртвата кралица и ужасните й Придворни дами я чакаха.
Тела си каза, че може да ги надбяга. Но успя да направи само няколко крачки, преди онези да я настигнат. Цялата се тресеше от болка, изтощение и яд. Влажният въздух сякаш не стигаше до дробовете й. Дори най-слабият повей на вятъра можеше да я събори.
Ако Скарлет беше на нейното място, досега някой щеше да се е притекъл на помощ. Джулиан сигурно би долетял с балон, а после би се спуснал с ангелски криле да отнесе любимата си. За жалост Тела не беше от момичетата, които хората хукват да спасяват. Не, тя беше от момичетата, които хората изоставят.
Но също и от онези момичета, които хората подценяват.
Напомни си, че е дъщеря на двама опасни престъпници.
Неотдавна бе заложила живота си на сестрината си любов.
Целунала бе Принца на сърцата и беше оцеляла.
Тези орисии нямаше да я убият.
Всяка орисия си имаше слабост. Слабостта на Джакс беше единствената му истинска любов, онази, която ще съживи сърцето му. Придворните дами бяха просто марионетки, а Немъртвата кралица притежаваше ужасяващата способност да контролира напълно онези, които й се врекат във вярност. За да надвие Придворните дами, Тела трябваше да надвие кралицата. Кралицата беше споменала, че времето им изтича, а Придворните дами се превръщаха в дим при всяка нанесена им рана… означаваше ли това, че още са вързани към картите на майка й? Че не са свободни колкото Джакс? Може би ако Тела нападне кралицата, трите ще се върнат в хартиения си затвор.
За щастие, Тела знаеше коя е слабостта на Немъртвата кралица. „Говори се, че е разменила окото си срещу ужасните си сили.“
Просто трябваше да забие бръснач в превръзката на окото й и току-виж доживяла утрешния ден.
— Ако наистина си всемогъща орисия, ела и се бий лично. — Тела размаха оцелелите остриета. Останали й бяха само четири.
Немъртвата кралица кривна глава. Не личеше да е впечатлена от предизвикателството.
Още едно от остриетата падна, останаха само три.
А после Тела приключи. Сигурно би успяла да се задържи още малко на крака, но бе понесла достатъчно удари през живота си и знаеше кога е дошъл моментът да се престори на победена.
Падна на колене, после се свлече във водата, купчина подгизнали дрехи и провал.
Смрадлива вода плисна в лицето й, когато една от орисиите тръгна към нея. Тела не смееше да отвори очи, не още. Надяваше се Немъртвата кралица да идва към нея, най-после решила да си изцапа ръцете лично. Усещаше как орисията шари из смрадливата водя и я търси. Дълги, жестоки ръце я ръчкаха безмилостно. Търсеха пулс.
Тела погледна бавно през мигли. Гърлото на жената се белееше на тъмния фон. Наистина беше кралицата. С вдигната маска. Тела зърна хубаво лице, загрозено от злобно изражение.
Пое си лекичко въздух. Цялата трепереше отвътре. Въпреки демонстративната си дързост Тела не беше правила нищо подобно в живота си. Предпочиташе да бяга, вместо да се бие. Ако не беше умирала вече, сигурно щеше да се предаде и да пробва късмета си със Смъртта.
Но онова момиче, което беше преди, буквално беше умряло.
Отвори очи и замахна.
Политна назад и се стовари по гръб в плитката вода, но плясъкът се изгуби, заглушен от пронизителния писък на кралицата.
— Мръсна смъртна! — изпъшка кралицата, притиснала ръка към нараненото си око. Черна кръв се стичаше по лицето й. — Какво направи?
— Трябваше да те предупредя. С мен не си струва да се заяждаш.
Тела вдигна отново съсипаните си ръкавици, но в същия миг Немъртвата кралица и нейните Придворни дами се превърнаха в дим и изчезнаха.
И този път не се появиха отново.
Успяла бе. Сълзи замъглиха зрението й. Сама не знаеше защо плаче, дали от болката в натрошената си китка, или от облекчение, че е отървала кожата. Победила бе, но рядко се беше чувствала толкова зле. Никога не бе понасяла толкова сериозни наранявания, които да не я убият.
Усещаше мускулите си като разнищени въжета, цялата беше в синини. Напрягаше очи в мрака, сълзи на изтощение се стичаха по страните й. Пътят до гаража за карети беше тъмен и много дълъг. Можеше да се хване на бас, че се е удължил по време на битката.
Явно Скарлет изобщо не беше идвала в Идиличния замък. С малко късмет, вече се бе прибрала в двореца и щеше да помогне на Тела, да я позакърпи. Но преди това Тела трябваше да стигне до нея.
Уви, краката й бяха на друго мнение. Коленете й се подгънаха и тя потъна отново във водата, която сякаш не беше толкова студена, колкото я помнеше. А калта беше изненадващо мека. Щеше да затвори очи за миг. Само колкото да събере силите си, да се изправи и да пропълзи до гаража с каретите. Плискащата се вода бе изненадващо приятна, отнемаше болката от ранената й китка и отмиваше кръвта, мръсотията и вонята, докато тя потъваше все по-дълбоко във…
Стъпки. Тежки стъпки.
— Донатела?
Гласът прозвуча познато, но Тела беше толкова замаяна, че не разбра дали е на Данте, или на Джакс. Беше силен като на Джакс, но заповеден и звучен като на Данте. Трябваше да отвори очи, ала усилието й се стори непосилно. Ако гласът не беше на Данте, предпочиташе просто да заспи, и да спи…
— Донатела! — Този път гласът прозвуча по-отблизо и по-тревожно, а чифт силни ръце извадиха главата й от водата и я заляха с уханието на мастило и разбити сърца. Данте.
Идеше й да проплаче от облекчение. Ала болката беше толкова силна… Сигурно би се опитала да потопи отново глава под водата, но кучият му син я държеше здраво.
Придърпа главата й върху гърдите си.
— Отвори очи, моля те.
— А може би искам да спя тук — измърмори Тела. — На бас, че е по-безопасно от твоите обятия.
— Че какво им е опасното на обятията ми?
— За мен — всичко. — Тела бавно повдигна единия си клепач.
Ранна утринна мъгла увенчаваше тъмната глава на Данте като мрачен ореол. От колко ли време бе лежала тук, зачуди се Тела.
И защо Данте й приличаше на ангел отмъстител?
Очите му бяха черни. Челюстта му тъмнееше ъгловата, устните му бяха разкривени в хищна гримаса. Изобщо не приличаше на младия мъж със засмените очи, който й беше казал, че винаги трябва да се облича в цветя. Изглеждаше достатъчно вбесен да се сбие с изгряващото слънце, макар свирепият му поглед да се вледени, докато го местеше между увисналата й китка и издраното лице.
— Кой ти стори това? — попита той.
— Немъртвата кралица и нейните Придворни дами. Започвам да си мисля… — Тела замълча за миг, усетила, че заваля думите. — Че не е просто игра…
Очите й се затвориха отново.
— Хей, не заспивай, чу ли? — Данте я измъкна от водата.
Кап. Кап. Кап. Изцеждаше се като мокра черга, а се чувстваше по-зле и от това.
Данте я притегли към себе си. Нищо меко нямаше в него. Гърдите му бяха като мраморен блок, ала Тела пак би затворила с радост очи, би се прислонила в него и би спала така до края на времето.
— Недей, моля те — смъмри я той. — Няма да се предаваш, чу ли! Трябва да останеш в съзнание, докато те отнеса на сигурно място.
— И къде е това място? — Тела затвори подутите си очи. Главата й подскачаше върху гърдите му при всяка негова крачка. Кога я беше понесъл и защо се отклоняваха от пътеката покрай рова?
Не отиваха в замъка, но май не отиваха и към гаража с каретите. Тела се запита в полусън дали не получава видение за бъдещето си, защото й се струваше, че вървят през гробище. Виждаше само неясните очертания на обрасли с мъх надгробни плочи с изронени херувими или плачещи статуи с воали. Дърветата сякаш също скърбяха в траур и ронеха сухи вейки, които хрущяха под ботушите на Данте.
— Не е ли малко рано да ме погребваш? — попита тя.
— Няма да умреш. Ще намерим някого да ти помогне. — Данте пое надолу по изронено каменно стълбище покрай голяма скулптура на мъже с дълги роби и криле, които държаха ковчег над главите си.
Тела би изсумтяла, ако имаше сили. Явно смъртта и злата орис я следваха навсякъде.
— Излъгах те в ателието за дрехи — промълви тя. — Ти беше прав за Джакс… — Насили се да отвори отново очи. Главата й се въртеше. Виеше й се свят. Искаше това да спре. Искаше всичко да спре. — Дори не знам защо го целунах. Не беше от страх, че ще ме изрита от двореца заради лъжливия годеж. Май исках да ревнуваш.
— Е, успя — каза грубо той.
Тела би се усмихнала, ако не я болеше толкова много.
Данте я прихвана още по-крепко и махна внимателно кичур коса, залепнал за лицето й. После плъзна нежно пръсти по извивката на устните й.
— Никога не бях завиждал толкова много на друг човек, както когато го видях да те целува на дансинга.
— Ами, да ме беше поканил пръв да танцуваме.
— Следващия път ще го направя. — Целуна я леко по челото. — Ти само се дръж, Донатела. Стискай зъби, докато те отнеса някъде на топло, а аз обещавам повече никога да не те оставям сама. Заедно ще оправим нещата.
Острите ъгли на лицето му се загладиха и за миг Данте й се стори невъзможно млад. Тъмните му очи бяха широко отворени и обточени със звездна светлина, очи, в които да се взира вечно. Косата му падаше на разчорлени кичури от разлято мастило, а опасните му устни бяха леко разтворени и уязвими, сякаш всеки миг ще разкрият ужасна тайна.
— Ти си най-красивият лъжец, когото познавам. — Понечи да добави още нещо, но устата й отказа да сътрудничи. Всяко мускулче в тялото й беше на прага на пълното изтощение.
Данте я притисна плътно към гърдите си и продължи напред. Скоро стигна до някакъв мавзолей и отвори вратата. Тела си каза, че ще затвори очи само за миг. Данте говореше нещо и тя държеше да го чуе, защото й се стори важно. Но в мавзолея беше топло, а и нали често се бе питала какво би било да заспи в обятията на този мъж?