Стефани Гарбър
Легендата (20)

18

Алено съзвездие грееше над Храмовия квартал.

Погледнато от небесната карета на Тела, съзвездието приличаше на букет разцъфнали рози. Сега, от улиците на квартала, образът губеше ясните си очертания. Вместо на букет рози, рубинените светлинки приличаха на капки разплискана звездна кръв, която огрява света в ниското с неестествен светлик.

Но дори и без зловещото червеникаво сияние на небето Храмовият квартал би бил странно място. Вой на богомолци, молитвен шепот на грешници, древни напеви и странно облечени хора обграждаха Тела по избелялата мозайка на старите улици под светлината на факли с човешки ръст.

Тела не знаеше дали тази част на града винаги е така претъпкана, или хората се стичаха насам заради Каравала и втората улика.

Бръкна в джоба си и препрочете първата улика под трептящата червена светлина на една факла.

Уликите са скрити из целия град, втората ще откриеш в квартал богат.

Тази част от Валенда била е трагична, ала днес улиците й вещаят вяра магична.

Описанието определено пасваше на Храмовия квартал, където се практикуваха всякакви причудливи религии, но можеше да се отнася до почти всеки молитвен дом в него.

Тела минаваше покрай високи храмове, древни параклиси и съвременни бани, където хората уж можели да се измият със светена течност.

Религията на Трисда беше простичка и без излишни финтифлюшки. Хората се молеха на определени светци за конкретни неща, а прошка търсеха от жреците, като записваха греховете си на листче хартия, което посветените мъже и жени изгаряха. Тук обаче религията граничеше с представление.

Чувала бе, че хората могат да практикуват всякаква религия, стига да не излизат от границите на Храмовия квартал, но някои от духовните практики приличаха повече на цирк, чиято единствена цел бе да привлече туристите и да им изпразни джобовете.

Говореше се, че в Храмовия квартал имало дори църква на Легендата, и беше логично втората улика да е скрита именно там. Само че въпросната църква явно не беше на видно място и намирането й се смяташе за нещо като игра. Тела не би имала нищо против, ако беше във форма, но краката трудно я държаха и лесно се задъхваше.

Докато обикаляше улиците, видя храмове, посветени на различните стихии. Най-много й харесаха последователите на огъня, които танцуваха пред храма си с горящи пръчки в ръце. В съседство имаше църква, направена от водопади, които се изливаха върху статуи на русалки, а хората хвърляха раковини като символично жертвоприношение. По-нататък Тела мина край редица от храмове, посветени на различни орисии. Ронещите се здания изглеждаха много стари. От някои бяха останали само руини, отломки от времето, когато орисиите са владеели света. Сега малцина им се кланяха, само пред светилището на Късметлийката имаше по-голяма група поклонници, всичките нагиздени с широки наметала и шапки със зелени пера.

Но колкото и да се оглеждаше Тела, никъде не видя символа на Каравала. Нямаше и рози, ако не броим онези в небето. Нямаше черни сърца. Нито цилиндри. Макар че хора в костюми имаше — или по-точно в „религиозни одежди“, както бе чула да ги наричат. Докато крачеше уморено, но упорито, Тела видя рогати шлемове на главите на онези, които почитаха древни богове на войната, и гердани от кости около вратовете на поклонниците на Смъртта. Не знаеше дали се нуждае от специално облекло за мястото, където отиваше, но всичко необходимо можеше да се купи от множеството амбулантни колички по улицата.

— Ще искате ли призрачна качулка? — предложи й някой. — Пази от демони. Само три медника.

— А ако предпочитате да се срещнете с демоните, ние предлагаме мъниста на развалата! — извика друг — Само един медник.

— Защо решихте, че се интересувам от демони? — подкачи го Тела.

Продавачът се ухили широко с беззъба усмивка.

— Ами, тук сте. Хората твърдят, че търсят спасители, но обикновено намират друго.

— Значи е добре, че онзи, когото търся, никога не се е обявявал за спасител.

Тела прати въздушна целувка на продавача и се гмурна отново в реката от нетърпеливи туристи, алчни амбулантни търговци и ентусиазирани участници в Каравала.

Хората по улиците бяха нагъсто като червеи в труп, освен в един участък пред Храма на звездите.

Тела позабави крачка. Знаеше, че не бива да спира, но гледката беше така изкусителна. Храмът на звездите беше много красив, най-красивият молитвен дом, който беше видяла дотук. Бастион от светъл камък, бял като одеждата на богиня и невинен като дребни жертвоприношения. Но Тела бе чувала, че отвътре Храмът на звездите не е нито бял, нито свят.

Звездите владеели земята много преди орисиите, толкова отдавна, че за това време се бяха запазили единствено легенди. Ала по един въпрос легендите бяха единодушни — без значение как изглеждат на небето, звездите не са светли ангелски създания. Според някои именно те създали орисиите, което ги превръщало в най-злите създания от всички.

И въпреки това мнозина доброволно им се кланяха и вярваха, че един ден звездите ще се върнат и богато ще възнаградят своите последователи. Тела беше чувала за богати хора, които залагали свободната си воля, красотата си или първородното си дете, за да ги приемат в паството.

— Ако искаш да влезеш, ще ти трябват подходящи дрехи! — извика някой от другата страна на улицата. — Продаваме тоги само по пет медника парчето.

— Не ти трябва да влизаш в онзи храм. Аз мога да ти предложа нещо по-добро и по-евтино — обади се друг търговец. Гласът му й се стори познат.

Тела се обърна и веднага съжали, че го е направила.

Джулиан, в зелената роба на търговец, стоеше с широко разперени ръце да привлече вниманието й към редица олтари с вързани за тях хора с побелели устни и застинали усмивки, вперили очи в рубиненото небе като доброволни жертвени животни.

— Джулиан, какво… какво правиш? — заекна Тела.

— Простете, прекрасна госпожице, познаваме ли се? — И я огледа, сякаш я вижда за пръв път.

Тела знаеше, че Джулиан играе възложената му роля, но въпреки това се смути дълбоко при вида на алчния му поглед, сякаш тя е агне, което той се опитва да тласне по грешния път.

— Не те помня — измърка той, — но си толкова хубава, че ще ти направя отстъпка. Можеш да изпиташ същия екстаз като моите вързани приятели само срещу четири медника!

— Можеш да се очистиш от греховете си и безплатно. — Жена с ослепително бяло наметало размаха ръце към Тела, откъсна вниманието й от тази стряскаща версия на Джулиан и го насочи към друга страховита гледка. Клетки, от които се разнасяше воня на пот, съжаление и немити тела. Хората вътре не изглеждаха толкова доволни като небесните поклонници на Джулиан, а и Тела не търсеше опрощение. Просто искаше да намери Легендата.

— Не се заглеждай много, иначе ще го приемат за съгласие и ще натикат и теб в някоя клетка.

Тя се обърна и видя Данте, застанал срещу фонтана на Кървящия трон. Облегнал бе лакът на врата от потъмняло сребро, цвета на разбитите илюзии и лошите решения. Или пък самият той приличаше на лошо решение.

В тестетата на съдбата Падналите звезди винаги се изобразяваха като богове или богини в прозирни бели тоги и златни наметала. Сега обаче, загледана в Данте и неговите индигови оттенъци на черното, които така добре се сливаха с нощта, Тела реши, че картинките на картите са сбъркани. Златото винаги блестеше, но малцина можеха да извадят блясък от мрака. За разлика от Данте.

— Престани да ме следиш — каза тя.

— А може би ти помагам. — Данте оправи черното шалче около врата си и насочи поглед към вратата зад себе си, към емблемата на Каравала, изобразена над кръглата дръжка.

Църквата на Легендата.

— И сама щях да я намеря — изсумтя Тела.

— Без съмнение. — Данте все така стоеше пред вратата и се усмихваше някак твърде доволно. Тя пристъпи към него.

— Нали сам каза, че гледаш на момичетата така, както ние гледаме на балните рокли — използват се само веднъж?

— Явно на теб гледам по различен начин. — Посегна към една непослушна къдрица и я уви около татуирания си пръст. Черната роза върху ръката му се завъртя и бързо придоби червен оттенък под рубиненото небе. С всяко завъртане притегляше Тела по-близо до себе си. Стана й някак по-леко да забрави за схванатите си крака и умиращото си сърце. Данте явно си представяше как върти и нея на пръста си по подобие на къдрицата.

Сякаш би му позволила такова нещо.

Нагъл. Самонадеян. Суетен. Невъзможен. Мразеше го, защото постоянно се влачеше след нея и приемаше обидите й така, както други момчета биха приели комплимент, мразеше го, защото интересът му към нея бе просто част от играта. Тогава защо никога не събираше сили да го отблъсне?

— А ако си дошла да питаш за Легендата — каза той, — аз мога да ти кажа повече от всеки в тази църква.

— Ще ми кажеш ли кой е той? — попита Тела.

— Знаеш, че не мога да го направя.

— Би могъл, ако ти си Легендата.

Смях оцвети гласа му.

— Ако бях Легендата, определено не бих ти казал.

— Защото ми нямаш доверие?

— Не — отвърна бавно той и нежно я притегли към себе си. — Бих запазил тайната си, защото бих предпочел и занапред да играя с теб в Каравала, а истината би съсипала забавлението.

Гледаше я право в очите, сякаш се опитваше да й внуши нещо неизречено. Ако друго момче я погледнеше така, Тела би се почувствала специална. Хората рядко се гледаха дълго в очите. В това имаше нещо по-интимно дори от докосването. Когато Данте я погледнеше в очите, оставаше беззащитен за останалата част от света. Забравяше да се пази. Излагаше на риск част от себе си, за да се съсредоточи изцяло върху нея.

Тела се запита дали това не е истинското вълшебство на Каравала, не магията или загадките, а умението на актьорите да ти влизат под кожата. По време на последната игра Джулиан постоянно бе тласкал Скарлет извън зоната й на комфорт. Сега Данте правеше същото с Тела, но вместо да я тласка, я придърпваше към себе си, опитваше се да я вкара в опияняващата си орбита, като се преструваше, че я обича, че не просто я иска, а част от него има нужда да са заедно. Усети го в едва доловимия начин, по който Данте затаи дъх, докато чакаше отговора й. Не беше за вярване, че нещо толкова дребно може да притежава такава сила.

Определено го биваше в работата му. Тела знаеше, че Данте просто играе роля. Не я обичаше наистина, нито се нуждаеше от нея. Но вместо да го избута и да влезе в църквата на Легендата, внезапно й се прииска да се включи в играта му.

— Ако ти си Легендата и с теб сме партньори, как щеше да постъпиш? Ще ми помогнеш ли да спечеля, или ще саботираш усилията ми?

— Определено щях да ти помогна. — Той измъкна нежно пръста си от навитата къдрица. Топлите му пръсти я погалиха по шията и се задържаха да усетят пулса й. — Дори да не бях Легендата — прошепна той, — пак бих искал да спечелиш.

Задържа погледа й, сякаш искаше да й каже още нещо. Тела не би му повярвала, разбира се, но би дала всичко да го чуе и това я плашеше до смърт. Всъщност не мислеше, че Данте е Легендата. Вярно, тя бе умна и забавна, но същото важеше за куп други момичета, а господарят на Каравала със сигурност имаше по-важни дела от това да върви по петите на някое от тях. И все пак не успяваше да прогони докрай тази мисъл, защото, макар да вещаеше само беди и унижение, беше и неустоима — мисълта, че нещо в Тела гори толкова ярко, че е уловило неуловимото внимание на Легендата.

Умореното й сърце прескочи един удар. Данте сигурно го усети, топлите му пръсти още бяха на шията й. Очите му грееха по-силно от усмивката му, но за това можеше да има различни причини. Защото е доловил например че тя започва да поддава, да се влюбва с персонажа, който той разиграваше.

— Де да можех да ти повярвам. — Подхвърли го уж на шега и се отдръпна леко назад, докато ръката му не се смъкна от шията й.

Посегна към вратата.

Данте я сграбчи за китката и я притегли отново към себе си. Имаше нещо отчаяно в движенията му, сякаш се държеше за нея като удавник за сламка.

— А ако ти кажа каква е истинската причина за тази игра? Тогава ще ми повярваш ли, че искам да ти помогна?

— Данте, не вярвам и на една твоя дума.

— Но помниш думите ми достатъчно добре, за да ги повтаряш дословно.

Тела не отговори, което той изтълкува като покана да продължи.

— Знаеш ли как Легендата се е сдобил с магията си?

— С желание? Онова невъзможно желание, което се полага на всички ни, ако искаме нещо достатъчно силно. — Изрече го скептично. Сестра й я беше върнала към живот в предишната игра със силата на желанието си, но въпреки това Тела не вярваше, че прочутата магия на Легендата е дошла от нещо толкова просто. Или пък й харесваше как реагира Данте, когато го предизвикаше, как грейваха очите му, как се стягаха пръстите му около китката й, все едно няма да я пусне, докато не надвие окончателно в спора им.

— Всеки има право на едно желание, вярно е — потвърди Данте. — Но желанията имат нужда от малко магия, за да се сбъднат. За желанието на Легендата била необходима особено силна магия, затова той издирил вещицата, която прокълнала орисиите.

— И как я намерил?

— В една далечна страна. Когато поиска нещо, Легендата обръща света, за да го намери. — Тонът му беше нарочно лековат, сякаш Данте разказваше вълшебна приказка на дете, но ръката му около китката й ставаше по-гореща с всяка следваща дума, докато Тела не придоби усещането, че казаното от него тази вечер има по-голяма тежест от всичко, което й е казвал досега. — Когато прогонила орисиите, вещицата си присвоила половината от магията им, така че дори да се върнат някога, да са значително по-слаби отпреди. Именно тази магия използвала за желанието на Легендата. Но го предупредила, че ако орисиите някога развалят заклинанието й, ще са готови да убиват, за да си върнат отнетата магия. Мисля, че от нейна гледна точка това е било гаранция, че орисиите никога няма да завладеят отново света. Вещицата знаела, че за да запази силата си завинаги, Легендата рано или късно ще трябва да унищожи орисиите или сам ще бъде унищожен.

Беше толкова близо до нея, че прошепна последните думи в ухото й. Не спомена Джакс, но и нямаше нужда. За Тела беше лесно да свърже онова, което вече знаеше за орисиите, с казаното от него сега. Парченцата от мозайката си пасваха идеално.

От Джакс бе научила, че орисиите са били заключени в тесте карти. Ако Данте й беше казал истината, значи не просто бяха затворени, а и половината им сила е била отнета. Което обясняваше защо Джакс иска да се докопа до Легендата. Явно той беше избягал от затвора си, но не беше във върхова форма и сега се мъчеше да си върне отнетото.

От думите на Джакс излизаше, че останалите орисии все още са в капана на тестето. Но Легендата явно знаеше, че Принцът на сърцата се е освободил, и това се бе оказало достатъчно да вдигне мерника на всички орисии. Да ги унищожи веднъж и завинаги.

Орисиите са заключени от векове, но сега всяка свободата си зове.

Успеят ли, светът ще е различен, и да ги спреш, печелейки играта, е единственият отговор логичен.

Тела поклати глава. Точно за това я беше предупредила Скарлет. Че ще дойде момент, в който вече няма да различава кое е истинско и кое е просто игра.

Тела бе сигурна, че Джакс е истински. Но да повярва, че играта е истинска, би било чиста лудост.

Тя издърпа ръката си от хватката на Данте.

— Благодаря ти за тази интересна история.

— Чакай. Преди да…

Сетне Данте млъкна внезапно.

Тела се напрегна от страх, че отново е започнала да кърви, но Данте не гледаше нея. Тя хвърли поглед през рамо и й се стори, че зърва Йован. Само че сега, за разлика от предната вечер, момичето не беше облечено като Лудия шегаджия, а загърнато с роба. Дългата дреха се развя около глезените й, когато тя хукна да бяга.

Данте се обърна отново към Тела, бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади оттам чифт черни ръкавици, дълги до лакътя.

— Щом не искаш помощта ми, поне тези приеми — каза той и натисна едно от перлените копчета на ръкавиците.

Щрак.

Щрак.

Щрак.

Щрак.

Щрак.

Пет остриета щръкнаха от върховете на пръстите.

— Даваш ми ръкавици с вградени остриета? — възкликна Тела, а миг по-късно я заля силно облекчение, че Данте вече не докосва кожата й, която бързо се сгорещи при спомена за казаното от Скарлет. „Ръкавиците са символичен подарък… прието е мъжът да подарява ръкавици на жената, за която иска да се ожени… вероятно като символ на желанието му да се грижи за нея и да я защитава.“

Кожата й буквално пламна, когато бръсначите уловиха светлината на факлите. Десет миниатюрни обещания за защита. Ала Тела знаеше, че Данте иска да се ожени за нея точно толкова, колкото и Джакс. Сигурно просто е откраднал ръкавиците на излизане от ателието на Минерва, а фактът, че й пасваха идеално като размер, беше просто съвпадение.

— Какво искаш в замяна?

— Може би просто искам да съм сигурен, че пак ще те видя. — Данте натисна отново перленото копче да прибере остриетата, преди да сгъне ръкавиците и да й ги даде.

А после си тръгна, проклетникът.

Пое в същата посока като девойката, която Тела бе взела за Йован. Тя се изкуши да го последва, но сигурно точно на това се надяваше Данте — да я отдалечи от църквата на Легендата и следващата улика.

Тела се обърна към вратата, но символът на Каравала беше изчезнал като по магия, което в нейните очи бе само поредното потвърждение, че е попаднала на правилното място.