Стефани Гарбър
Легендата (14)

12

Тела си мислеше, че знае какво да очаква в Идиличния замък.

И преди беше участвала в Каравала; всъщност целта на последната игра беше участниците да намерят именно нея. Звучеше вълнуващо, но през повечето време Тела беше скучала до смърт — стоеше затворена като принцеса от приказките и чакаше да я намерят. Е, беше се измъквала няколко пъти. Но да наднича иззад кулисите на Каравала и да наблюдава сестра си от сенките не беше същото като да участва пълноценно, да се потопи в декадентския свят на Легендата и да й вземат ума.

Да й вземат ума не влизаше в плана й сега, разбира се. Минаваше полунощ и трябваше бързо да намери „приятеля“, преди той да си е тръгнал. Ала с всяка стъпка в замъка й ставаше все по-трудно да се придържа към плана. Импулсът да забрави защо е тук и просто да се потопи в играта беше почти непреодолим.

Дори въздухът ухаеше на вълшебство. Имаше вкус на захаросани пеперудени крилца, уловени в паяжини от карамел, на пияни праскови, оваляни в късмет.

Отново си помисли, че престолонаследникът едва ли е чак толкова лош, че слуховете за него сигурно са преувеличени, дело на хора, които му завиждат. Балът му приличаше на празненство, което самата тя би организирала. Макар че какво говореше това за нея или за домакина им, Тела нямаше представа.

Стискаше упорито злополучната монета и се надяваше „приятелят“ още да е тук. Оглеждаше се трескаво за него, но виждаше и всичко останало — залата, хората, пъстрия хаос.

Погледната от арковидния си вход, балната зала приличаше на сцена, завладяна от поредната оживяла орисия, събудила се за живот сред взривове на пух и пера във всички цветове на дъгата. Менажерията — тази карта символизираше началото на нова история или приключение.

Мъже и жени, покрити с пера и с извити рогца на главите, висяха от тавана, въртяха се в пируети и правеха въздушни салта около плътни ивици коприна в златно и пурпурно, които се спускаха към пода като панделки. Под тях изпълнители в костюми от животинска кожа, пера или просто с изрисувана гола плът пълзяха и дебнеха като диви химери, избягали от друг свят. Някои приличаха на тигри с драконови криле, други на коне с разцепени опашки, на змии с лъвски гриви, на вълци с еленови рога, ръмжаха, зъбеха се и дори посягаха да оближат краката на гостите. На няколко ниски балкона голи до кръста мъже с ангелски крила люлееха ухилени двойки на гигантски люлки под балдахини от цветя и тръни.

Данте изсумтя до нея.

Добре де, може и да се беше зазяпала по мъжете, които приличаха на ангели или паднали звезди, с напразната надежда един от тях да е „приятелят“, когото търсеше. А и защо да не се наслади на гледката? Винаги си беше мечтала за празненства като това. Знаеше, че няма време за губене. Но очите й се напрягаха да зърнат всеки искрящ сантиметър, а устата й се напълни със слюнка не само заради храната, а заради самия бал. Заради драконовите криле, радостния смях, превъзбудените гости, които се оглеждаха трескаво, някои срамежливо, други гладни за зрелища. Всичко изглеждаше хем невинно, хем опасно, и Тела копнееше да се гмурне в изкусителното му вълшебство.

На върха на стълбището в балната зала Тела вдигна поглед към Данте, който се бе лепнал за нея като сянка с острите крайчета на индиговите си татуировки, надничащи от реверите на опушено сивото му сако.

— Защо не си облечен като еднорог или като леопард с пеперудени крила?

Едва доловима усмивка раздвижи лицето му.

— Дори заради Легендата не бих се облякъл като еднорог.

— Но еднорозите са вълшебни и всички дами щяха да искат да те погалят.

Сумтенето му този път прозвуча като сподавен смях.

Тела се усмихна напук на всичко. Не харесваше Данте, но й беше приятно, че я намира за забавна. Както и че не проявява интерес към дамите, които току поглеждаха към него и май наистина искаха да го погалят, нищо че не беше маскиран като еднорог.

— Поздравления! — Йован, една от най-дружелюбните актриси на Легендата, се спусна пред двама им като марионетка на сцена. Дебели въжета бяха прикрепени към тъмнокафявите й ръце и крака, така че момичето да не докосва пода. Сребърните звънчета по обувките й пееха игриво.

Йован редовно играеше ролята на посрещан, но с това функциите й далеч не се изчерпваха. Често беше ходеща улика, дегизирана като приятелско лице, и насочваше гостите в правилната посока. Друг път използваше обичливата си усмивка да напомни на сащисаните участници, че това е само игра.

За разлика от повечето изпълнители в залата тъмнокожото момиче не беше облечено като химера, а като Лудия шегаджия — още една орисия от тестето на съдбата.

Маска с кръпки в ярки цветове скриваше наполовина лицето на Йован, а дясната половина на плаща й беше в същия десен. Другата му половина беше катраненочерна, точно като качулката, която засенчваше лявата страна на лицето й. Лудият шегаджия беше капризна карта и символизираше щастие, което не трае дълго.

— Добре дошли! Добре дошли на Каравала, най-великолепното представление по суша и вода. Тук може да се срещнете лице в лице с орисия, да си откраднете парченца участ…

— Да, добре — прекъсна я Тела. Искрено харесваше Йован. По време на предишната игра момичето неведнъж й беше помагало да се измъкне от лъскавия си затвор. Но точно сега не й се слушаше речта на девойката. Колкото и изкусителен да беше Каравалът, нямаше смисъл да се впуска в играта, ако сделката с „приятеля“ пропаднеше. Той беше единствената солидна връзка с майка й, а да я спаси беше по-важно от всичко. — Това вече съм го чувала. Направо ни дай първата улика.

— Може би само си мислиш, че си го чувала — отвърна Йован и звънчетата по обувките й пропяха. — Поздравът е различен този път. — Изкашля се и започна да рецитира:

Каравалът се усеща фантазен, но през идните пет нощи ще бъде напълно реален.

Елантин ни покани в своя град да спасим империята от най-големия й страх.

Орисиите са заключени от векове, но сега всяка свободата си зове.

Успеят ли, светът ще е различен, и да ги спреш, печелейки играта, е единственият отговор логичен.

За тази цел уликите следвай до предмета тъмен, който ще ги прати в гроб бездънен.

Намериш ли го. Легендата ще те дари с награда толкоз рядка, че да я назова сега не смея, нищо че е сладка.

Йован удари пети в края на рецитацията и звънчетата по пантофките й пропяха отново. После въжета я изтеглиха нагоре към ледената мъгла, която се кълбеше под тавана на залата. Някъде оттам към Данте и Тела падна червена карта с обгорени ръбове като опърлено перо на химера.

Тела се наведе да я вземе. На картата беше изписано стихчето, което Йован им беше изрецитирала, дума по дума.

— Това ли е? Няма нужда да подписвам договор с кръвта си или нещо друго? Като Скарлет в предната игра?

— Всяко представление е различно. Когато сестра ти игра, всичко трябваше да изглежда по-опасно. Тогава беше само игра и търсехме този ефект.

Тела изсумтя.

— Ако се опитваш да ми кажеш, че този път е истинско, откажи се. Вече съм чувала речта как не трябвало да си губим ума по време на Каравала.

— А тази нощ чу ли я? — тихо попита Данте и погали с пръсти цветята по роклята й.

Тела сведе отново поглед към обгорената поздравителна картичка в ръката си. Данте беше прав — стихчето не съдържаше познатото предупреждение. Всъщност казваше точно обратното: „Каравалът се усеща фантазен, но през идните пет нощи ще бъде напълно реален“.

Тела не се върза и за миг, но все пак вдигна очи към Данте и попита:

— Щом играта е истинска, значи ли това, че и всичко между нас е истинско?

— Ще трябва да бъдеш малко по-конкретна. — Данте откъсна едно листенце от роклята й и го потри между пръстите си, преди да я поведе надолу по стълбите.

С други думи — не.

Нищо между тях не беше истинско, защото Каравалът не беше истински. Хората обичаха Каравала, защото той бе оживяла фантазия, и без значение колко сложна и чудата ставаше играта, пак си оставаше просто игра. Игра, която нямаше да й вземе ума, и точка.

Стигнали бяха края на стълбището. Тела стисна злополучната монета и отново огледа навалицата за човек, който може би прилича на дегизиран престъпник, с надежда да открие най-после „приятеля“ си. Започваше да се бои, че той вече си е тръгнал. Полунощ беше минало отдавна, а той я беше предупредил в писмото си, че няма да чака.

Но Тела не беше готова да се откаже. Погледът й се плъзгаше по актьори на кокили, облечени в животински кожи, по изпълнители, дегизирани като лебеди с дълги зъби, които гребяха, седнали в големи чадъри на точки, по потоци от цветя, водещи към центъра на балната зала.

— Онова там май няма да ти хареса.

Тела се обърна и едва не заби нос в гърдите на Данте. Той отново стоеше плътно зад нея и беше толкова безобразно висок. Тела се вдигна на пръсти да проследи погледа му през залата — покрай някаква жена, която се боричкаше с върколак, и млад господин, който хвърляше пръчка на красива полутигрица… чак до гигантската сребриста клетка в центъра на балната зала.

Тела се вкамени.

Зърнала бе дебелите железни решетки още на влизане, но чак сега си даде сметка, че целият дансинг е затворен в клетката. Хората, които танцуваха вътре, приличаха на животни в плен. Раменете й потръпнаха. Вече разбираше защо на Данте му е било толкова забавно на идване.

— Твърдението, че мразиш клетките, май не е било шега, а? — каза той.

— Че кой обича клетки? — Макар че, като гледаше, май половината гости на бала ги обичаха. — Какви глупаци — продължи тя. — Та това е Каравалът. Нима не разбират, че Легендата може да е замислил клетката като капан? Влизат вътре уж да танцуват, а после става ясно, че няма да получат първата улика, освен ако един от тях не се съгласи да остане в клетката завинаги.

Пак онзи басов смях.

— Това ли прави Легендата според теб?

— Ами последния път се опита да ме затвори в клетка на онзи ужасен балкон.

— От който ти се измъкваше редовно. Ако бе искал да те държи в плен, това нямаше да се случи, повярвай ми.

— Може пък аз да съм изключително добра в измъкването.

— Или само си мислиш, че е така. — Докосна с пръсти тила й, съвсем леко и само за миг, но допирът отприщи лавина от ярки спомени за ръцете му от онази паметна нощ в гората.

Беше я оставил да си тръгне. Престорил се бе, че не проявява интерес, но все пак я беше намерил скоро след това, подкачил я бе за ругатните й и бе така добър да й върне монетата, без да се заяжда твърде много.

— Хм — каза замислено Тела. — Ако не те мразех, компанията ти сигурно щеше да ми е приятна.

Усмивката на Данте изчезна изведнъж.

— Трябва да се махнем оттук.

— Какво…

Стисна я за ръката, по-бързо и по-силно от всякога. Всичко се случи за миг, толкова внезапно, че Тела не забеляза кога погледът му се е преместил. Данте вече не гледаше към нея. Присвил бе очи към нещо… или някого… зад гърба й.

— Опитваш се да избягаш с годеницата ми?

Думите, бавни и надменни, се плъзнаха по голия гръб на Тела, хладни и излъскани като прясно наточен меч.

Престолонаследникът.