Стефани Гарбър
Легендата (37)

35

Надяваше се слънцето да изгрее скоро, защото тази странна нощ трябваше най-после да свърши. Ако светът й се преобърнеше още веднъж с главата надолу, щеше да се разпадне на съставните си части.

Какво бе правила сестра й с Джакс?

Е, Тела не беше сигурна, че младата жена, слязла от каретата, е Скарлет. Така и не беше видяла лицето й. Но познаваше сестра си, познаваше и Джакс и знаеше, че той е достатъчно долен да въвлече Скарлет в тази каша.

Тела изскочи от каретата си веднага щом тя допря земята и едва не си изкълчи глезена. Въпреки това хукна към изхода на гаража, ала не успя да догони сестра си.

— Бягаш от някого или гониш някого? — Принцът на сърцата се появи откъм каменната градина и застана на пътя й. Подхвърляше в ръка лъскава пурпурна ябълка. Както обикновено, не носеше сако и ризата му беше изгладена само наполовина, сякаш му е писнало и я взел от слугинята, преди тя да си е свършила работата. Панталоните му не бяха измачкани, но когато изгряващото слънце огря светлата им кожа, се откроиха петна, които много приличаха на пръски кръв.

Тела си пое дълбоко въздух в опит да успокои препускащото си сърце.

— Ти какво правеше със сестра ми?

— А ти да не би да ревнуваш?

— Не си в ред.

— Сериозно? — Джакс тръгна бавно между вкаменените слуги навътре в градината и Тела го последва.

— Нашата връзка не е истинска — изпъшка тя. — Как бих могла да ревнувам?

— Може би ти се иска да е истинска.

— Ласкаеш се.

— Само защото годеницата ми не ме ласкае достатъчно. — Тонът му беше небрежен, но Джакс не откъсваше погледа си от нея. Опря крак на една ужасена каменна статуя досами Тела. Измъкна кинжал от ботуша си и започна да бели ябълката, сякаш внезапно е изгубил интерес към разговора им.

— Още не си ми казал защо беше със сестра ми — настоя Тела. — Искам да стоиш далече от нея.

Джакс вдигна поглед от кинжала си.

— Тя дойде да ме търси.

— И защо ще прави такова нещо?

— Обещах й да не казвам.

Тела изсумтя.

— Не се дръж като почтен човек.

Джакс отхапа голямо парче от обелената ябълка.

— Само защото етичният ми кодекс се различава от твоя, не значи, че нямам морални задръжки.

— А може би е време да го преосмислиш — изтъкна Тела. — За повечето хора убийството е по-осъдително деяние от издаването на нечия тайна.

— Да съм убил някого, откакто ме познаваш? — Джакс прокара език по острите си бели зъби, преди да ги забие отново в ябълката. Лъскав сок, червен като кръв, потече от ъгълчетата на устата му. Подиграваше й се.

Държеше се небрежно и дори лекомислено, но беше пресметлив и самоуверен в най-висша степен. Сигурно гледаше на Тела точно като на ябълката си — нещо сочно, от което да отхапеш и после да захвърлиш.

Още една червена капка се стече по брадичката му и тя не издържа. Нахвърли се отгоре му. Изби ябълката от бледата му ръка. Опита се да го хване за гърлото.

Той стисна китките й моментално.

— Не можеш да ме убиеш.

— Но мога да опитам — изсъска Тела и го изрита.

Джакс избегна с лекота ритника.

— Напразно се мориш — каза спокойно той. — И без това изглеждаш изтощена. Пести си силите за играта довечера.

Тя продължи да рита.

Той все така избягваше без усилие ритниците й. Изглеждаше отегчен.

Ала Тела можеше да се закълне, че усеща как кръвта препуска по вените му и затопля ръцете му, които още я стискаха за китките. Правеше се на безразличен, но сърцето му биеше бързо като нейното.

Тела застина. Сърцето му биеше.

Тя залитна назад и Джакс я пусна.

— Имаш пулс.

— Не. Сърцето ми спря да бие отдавна. Явно ти не си в ред. — Гласът му беше по-студен от всякога, но не заличи ясния спомен за горещите му ръце върху китките й.

— Може да съм всякаква, но знам какво усетих — каза Тела.

„Само заради един човек сърцето му щяло да забие отново. Заради единствената му истинска любов. Казват, че целувката му е смъртоносна за всички, освен за нея, неговата единствена слабост…“

— Накарах сърцето ти да забие — изграчи Тела. Беше нелепо и безумно. Но и вярно, както подсказваше собственото й сърце, което биеше все по-бързо, вместо да се забавя. Туп. Туп. Туп. Туп. Туп. Туп. Никога не го беше усещала толкова силно. Така свободно. — Аз съм единствената ти истинска любов. Целувката ти не може да ме убие.

Джакс свъси още повече чело.

— Не трябва да вярваш на всяка история, която чуеш. Да ти изглеждам влюбен в теб?

— Винаги си ми изглеждал като чудовище, но това не значи, че легендата греши. — А и сигурно не беше задължително Тела да го обича на свой ред, за да е истинската му любов. Предвид че беше орисия и въплътено зло, Джакс едва ли разбираше и усещаше любовта като обикновените хора. Но всичко това нямаше значение. Важното бе, че като неговата истинска любов, Тела не можеше да пострада от целувките му. Вече нямаше нужда да печели играта, за да оцелее.

— Това нищо не променя. — Изражението му толкова се изостри, че острие на кинжал би изглеждало меко в сравнение с лицето му.

Но Тела вече бе свикнала с безмилостните му погледи. Те, също като отровните му устни, не можеха да я наранят.

— Напротив — заяви тя. — Това променя всичко.

— Не и за майка ти. — Джакс притисна с тока на ботуша си ябълката, докато плодът не се размаза в локвичка сок на земята. — Без мен не можеш да я освободиш.

— А може би вече не държа да я освобождавам. — Тела го каза сериозно, но думите загорчаха в устата й. Не беше докрай лъжа, но не беше и истина.

Джакс, изглежда, долови колебанието й. Тръгна бавно към нея с разширяваща се усмивка.

— Наричаш мен чудовище, но дори по моите стандарти това е жестоко, Донатела.

Усмивката му изчезна и за миг тя зърна кухия ужас зад самодоволната му физиономия. Помнеше същото изражение от първия път, когато Джакс беше споменал какво е да си затворен в карта.

— Освен ако не си напълно сигурна, че не искаш повече да видиш майка си, ще се наложи да ми помогнеш. Легендата се страхува, че орисиите ще се освободят и ще откраднат силата му, макар самият той да иска нашата сила повече от всичко. Ако някога сложи ръка върху тестето на съдбата, което ни държи в затвор, ще ни унищожи, нас, както и майка ти. Единственият начин да я спасиш е да спечелиш играта и да ми помогнеш да я освободя. Освен ако не си достатъчно глупава да заемеш мястото й, а предвид думите ти отпреди малко, едва ли си склонна на такава саможертва.

Джакс я перна леко с пръст по брадичката и си тръгна, сякаш разговорът им не беше променил абсолютно нищо.

 

 

Когато се върна в двореца малко след зазоряване. Тела завари златната кула преобразена за Навечерието. Перилата бяха увити в разбухнат лъскав плат, който напомняше воала от сълзи на Невенчаната невеста. А за ужас на Тела, всички слугини бяха нарисували червени шевове през устните си като Придворните дами на Немъртвата кралица.

Същото беше и в сапфиреното крило, където бяха настанили Скарлет. Тела се беше отбила там, преди да отиде в кулата, с надежда да разбере защо сестра й е била с Джакс. Само че Скарлет не й беше отворила.

Сигурно би могла да тропа още на вратата й или да изчака повече, но тялото й копнееше за сън, а и може би Джакс казваше истината. Може би Скарлет го е потърсила, за да говори с него за Тела, да го предупреди да не я наранява. Скарлет определено би направила нещо такова.

По пътя към апартамента си в кулата се бе разминала с още слугини със зашити устни. По всичко личеше, че прислугата се е трудила от ранни зори. Предната вечер вратите си бяха съвсем обикновени, но сега над всички тях висяха различни маски, стара традиция в чест на орисиите, за да изпратят те благословии, а не проклятия.

Над вратата на Тела висеше перлената клетка на Девичата смърт. Знаеше, че това е просто традиция за празника, но въпреки това го прие като предупреждение, поредното напомняне какво може да загуби, ако откаже да завърши и спечели играта. Животът й вече не зависеше от победата в Каравала, но можеше ли наистина да остави майка си заключена в карта?

Искаше й се да я мрази. Помнеше колко добре се беше почувствала, докато крещеше към небесата, че не й пука дали майка й ще изгние в хартиения си затвор. Ала дълбоко в себе си искаше да я освободи, дори повече отпреди. Да й докаже, че не е просто безполезно украшение, което да дадеш с лека ръка, че е безстрашна, умна и достойна за обич.

Прокълнатият пръстен тежеше на ръката й. Може би Данте щеше да открие прословутата си задна вратичка, начин да заобиколи проклятието. Ако не, Тела знаеше, че не би могла да се обрече на робство, да се предаде на звездите, за да спаси жена, която не я е обичала и едва ли ще я обикне някога.

А ако Данте измислеше начин Тела да използва пръстена и да влезе в трезора под Храма на звездите, без да плати за това със свободата си?

И ако Данте наистина беше Легендата, можеше ли Тела да се обърне срещу него и да го предаде на Джакс, след като знаеше какво е намислил Принцът на сърцата?

Всичко бе толкова объркано.

Каза си, че ако Данте е Легендата, значи не я обича наистина. Но пък може би не беше предложил да я изцели по-рано през нощта, защото е знаел, че вече не е прокълната. Може би е вярвал, че я е спасил по-рано, когато й бе дал от кръвта си след случката при Идиличния замък. Но тогава Тела не би прокървила отново, нали?

Искаше й се да мисли най-доброто за Данте, но дали той я обичаше, или не, беше без значение в момента. Ако Данте беше Легендата, щеше да унищожи орисиите без колебание.

Тела рядко вземаше компромисни решения. Опитът й показваше, че компромисното решение е бягство от отговорност, като да отстъпиш любезно назад и да позволиш на по-влиятелните и силните да постъпят по свое усмотрение. И Легендата, и Джакс бяха по-силни от нея. Но и двамата се нуждаеха от Тела, за да получат желаното — майчиното й тесте на съдбата. Без нея не биха могли дори да го докоснат. Без Тела Легендата не би могъл да унищожи орисиите, и майка й заедно с тях; без Тела Джакс не би могъл да освободи орисиите и да открадне магията на Легендата, за да възстанови силите си в пълния им блясък и да владее сърцата и емоциите на хората.

Явно и двамата очакваха от нея да спечели играта заради тях. Да им направи услуга. Но може би единственият начин Тела да излезе победителка бе като откаже да участва в игричките им, като зареже майка си в хартиения й затвор, а тестето й — в трезора на звездите, където нито Джакс, нито Легендата можеха да го достигнат.

Жегна я подобие на вина при мисълта да остави майка си заключена в карта. Само че Палома се беше отнесла с нея като с имот, който даваш в гаранция. Майка й не беше по-добра от Джакс и Легендата, а Тела не възнамеряваше да я използват повече като пионка върху игрална дъска.