Катрин Купър
Гласруенската порта (9)

7. В Анун

От другата страна на портата зеленото сияние избледня и го замени ослепителна слънчева светлина. От двете страни на утъпкания път се простираха вълнисти поля. Малки облачета бавно плуваха по небето с цвят на метличина. Пътят се виеше в далечината и изчезваше по склона на ниско хълмче. Единствените дървета наоколо бяха Бдящите дъбове. Камелин го чакаше, кацнал на един от ниските им клони, и подскачаше от крак на крак от нетърпение.

— Мислех, че си се отказал. Хайде, губим време! Панаирът трябва да е някъде около крепостта в края на този път.

— Мисля, че трябва да се връщаме, Камелин. Нали каза, че само ще надникнем. А и откъде знаеш, че крепостта е в тази посока?

— Гуилам ми е казвал, че в Анун не можеш да се изгубиш. Всички пътища водят към Стъкления дворец, а той е в центъра на крепостта. Хайде!

Преди Джак да успее да отговори, Камелин литна напред.

— Идваш ли, Джак? — извика Чаркъл. — Какво толкова ще стане, ако само погледнем?

— О, моля те, Джак, нека идем да видим! — пригласяше му и Тимъри.

— Е, добре, надали ще ни стане нещо от един бърз поглед. Дръж се здраво!

 

 

Джак оглеждаше полята от въздуха. Не се чуваха птици, не се виждаха и хора. Може би всички бяха на панаира, но тази пустота бе странна.

— Тази работа не ми харесва — извика той. — Защо е толкова тихо? Къде са всички?

Камелин беше стигнал до върха на хълма и кацна на тревата.

— Джак, ела да видиш!

Джак кацна до него. Беше твърде смаян, за да говори.

— Какво има там? — изписука Тимъри.

— Вижда се от километри — отговори Джак. — И е толкова красиво!

— Точно както ти казвах! — вълнуваше се Камелин.

— Разкажете ми! — помоли Тимъри.

Джак си пое дълбоко въздух и се опита да опише най-красивото място, което някога бе виждал:

— Има езеро, заобиколено от високи дъбове. Насред езерото блести дворец с четири стъклени кули. От върха на всяка се вее знаме…

— Това е крепостта — прекъсна го Камелин.

— А зад двореца се виждат планините…

— Там са Пещерите на вечния покой — допълни Камелин важно. — Там отиват друидите.

Джак въздъхна.

— Кой разказва на Тимъри, ти или аз?

— Продължавай, моля.

— Има села, хълмове и нещо като тресавище с голяма могила и кръг от високи побити камъни около нея, като тези в Гласруен.

— Но най-хубавото е, че има панаир! — не се сдържа Камелин. — Затова е толкова тихо, цял Анун се е събрал там.

— В онези планини може да е семейството ми — обади се Чаркъл.

— Ще ги огледаме, когато се върнем на Сануин! — отряза го Камелин. — Сега ни чака сериозно похапване. Оттук надушвам наденичките.

Джак беше притеснен. Не му се искаше да продължават. Вече бяха погледнали. Струваше му се, че е крайно време да се връщат през портата.

— Ако всички в Анун са на панаира, няма ли Нора и Елан също да са там? Ще ни видят и здраво ще загазим.

— Не, няма шанс да са там. Виждаш ли онова дърво в далечината, близо до планините? Това е Дъбът Майка. Нора и Елан са там и събират от жълъдите на хамадриадите.

— Ами ако вече са ги събрали?

— Да беше поразпитал Книгата на сенките. Сега само си губим времето. Нора трябва да отиде и при Крохановото дърво да набере листа за еликсира. Това също ще й отнеме време. После трябва да отиде да поднесе ревена на Краля на празника.

— Кралят на празника ли?

— Той не е истински крал. В Анун има само кралица. Кралят на фестивала се избира само за деня на празника. Всички дарове от другия свят се дават на него, той ги предава на готвачите и те приготвят ястия за всички на панаира. Но това се случва чак след залез-слънце, така че няма да го дочакаме. Идвате ли или не?

— Аз отивам да огледам планините — отказа му Чаркъл.

— Не бива да се разделяме — обади се Джак.

— Няма да се бавя. Ще съм се върнал преди Камелин да се е наял.

— Хубаво — измърмори Камелин. — Върви! Вземи и Тимъри, ако искаш.

— Аз оставам с Джак, твърде светло ми е.

Не виждам нищо.

— Ще се видим от другата страна на портала. Няма смисъл да се уговаряме друго. Ако не се върнеш навреме, сам си си виновен — Камелин предупреди Чаркъл.

— До после! — изписука той и полетя към планините.

— Е, тръгваме ли?

Джак кимна.

 

 

Когато наближиха дърветата, вятърът започна да довява музика и смях. Джак видя тълпи от хора. Огледа се за Нора и Елан, но за щастие, май ги нямаше наоколо. На тревата беше насядала голяма групичка, явно събрана около разказвач на приказки. В езерото се носеха малки лодки, а в центъра му четирите стъклени кули на двореца блестяха на слънцето.

Джак видя жонгльори, после двама мъже на кокили с ярки шарени дрехи. Главите им почти опираха в клоните на високите дъбове. Под всяко дърво имаше кръгли маси, повечето отрупани с торти и пайове. Камелин обаче се насочи към масата с барбекюто. До нея в една яма се печеше прасенце. Имаше голяма тенджера със сладки кестени, а Джак долови миризмата на препечени картофи. Най-апетитно обаче ухаеха наденичките на скарата. Джак последва Камелин. Кацнаха на първото дърво, точно над една сергия с домашно приготвени сладки. Камелин подскачаше развълнувано от крак на крак.

— Виж само! Най-любимите ми сладки — бонбони от ружа, карамел и лакта! Първо ще опитам тях, после ще се заема с наденичките. А ти какво чакаш? Идвай да се почерпим!

Докато Джак успее да отговори, Камелин се спусна към масата. След миг се чу силен вик и една жена замахна с метла. Камелин ловко избегна удара и се върна на клона. В клюна си държеше няколко бонбона.

— Какво стана? — изграчи той.

— Мисля, че те нарече крадец! — засмя се Джак.

— Да — потвърди Тимъри, — и каза да държиш крадливата си човка далеч от сладките й!

Инцидентът не мина незабелязано. Хората вдигнаха очи към дървото, оглеждайки се за гарвана, причинил суматохата.

— Мислех си, че тук можеш да си вземеш, каквото душа ти поиска — измърмори Камелин. — От години си мечтая за този момент. Не очаквах такова отношение. Никой не ми е споменавал за метли и сърдити лели.

— Не съм сигурен, че е безплатно. Виж там, онези хора май плащаш с пари.

— Невъзможно! В Анун няма пари. А може би трябваше да изпълня специалния си танц?

— А може би трябва да си вървим. Тези хора не ми изглеждат приятелски настроени.

— Повярвай ми, знам какво правя. Ще ида да разсмея онзи човек до барбекюто и ще се върна с цяла наденичка. Ще видиш!

Джак знаеше, че няма смисъл да го разубеждава. Миризмата на скара, която вятърът донасяше, явно бе неустоима. Камелин пое дълбоко дъх и се спусна надолу.

— Ето ме и мен! — изграчи той, завъртя се грациозно и кацна пред мъжа, който печеше наденичките.

Камелин веднага затанцува, но на Джак му се стори, че мъжът не е въодушевен от това. Видя го как се навежда и хвърля на Камелин нещо, което гарванът веднага улови с клюн, подхвърли във въздуха и го глътна. Внезапно Камелин започна да кашля и да се дави.

— Ух, въглен!

Мъжът замери птицата с още два въглена, махайки гневно с ръце.

— План Б — изграчи Камелин и се стрелна към барбекюто. Прелетя ниско над скарата и грабна един синджир наденички. С тях му беше малко трудно да набере височина, но успя да се скрие в клоните, без да ги изпусне.

Мъжът крещеше ядосано и сочеше към дървото. Насъбра се тълпа. Камелин обаче не се трогна.

— Вечеря! — извика той победоносно. — Искате ли?

— Не, благодаря — отговориха Джак и Тимъри в един глас.

Джак ставаше все по-неспокоен. Гъстата корона на дървото ги криеше от хората долу, но така или иначе, не се чувстваше като на прекрасно, спокойно място, както бе обещавал Камелин. Нещо не беше наред. Колкото по-бързо си тръгнат, толкова по-добре, помисли си Джак.

— Мисля, че трябва веднага да се върнем през портата.

— Защо? Наденичките са страхотни, трябва да опиташ.

— Изобщо не биваше да идваме.

— Но ние току-що дойдохме! Дори не сме видели панаира.

— Не мисля, че тези хора долу се радват на гости.

Камелин довърши последната наденичка и погледна към разгневената тълпа.

— Може би си прав. Дойдохме, погледнахме… Нямам желание да ме замерят с още въглени.

След като минаха над малкия хълм над селото, Джак се поуспокои. Често поглеждаше назад. От Чаркъл нямаше и следа, но по-важното беше, че никой не ги следеше. Вече бяха близо до Гласруенската порта.

— Следващия път ще бъде различно. Когато дойдем с Нора и Елан, няма да те замерят с въглени. Тогава ще бъдем гости.

— Опитът си струваше. По-вкусни наденички не съм виждал. Трябва и ти да ги пробваш на Сануин. Жалко само, че не се добрах до сладките.

Джак се засмя. Чудеше се дали Чаркъл вече ги чака от другата страна на портата. Отворените врати бяха точно пред тях. Вече се виждаше зеленото сияние от свода.

— Готов ли си? — извика Камелин, приближавайки Бдящите дъбове.

Джак не успя да отговори. Видя как Камелин увисва във въздуха и колкото и да маха с крила, не помръдва напред. След секунди и самият той усети, че нещо го спира. Мъчеше се с всички сили да се освободи от невидимата преграда.

Иззад вратите изскочиха двама мъже.

— Хванахме ги, Джед! Паднаха ни в ръчичките!

— Да, Тег. Да ги връщаме в крепостта. Негова Светлост няма да остане очарован, че Западният портал е бил отворен.

Беше безсмислено да се съпротивляват. Бяха уловени в тънка сребърна мрежа, опъната между Бдящите дъбове. Камелин поклати глава и тихо изшътка, което Джак възприе като нареждане да не говори. Двамата се оставиха покорно в ръцете на мъжете, които откачиха мрежата, вързаха я и я надянаха на дълъг прът. После нарамиха пръта и тръгнаха към крепостта.

 

 

— Птички, ама доста тежат! — оплака се Джед, докато пъхтеше нагоре по хълма.

— По-тежки не сме хващали — съгласи се Тег. — Негова светлост няма да се зарадва, че са се вмъкнали.

Задъхани и пуфтящи, двамата мъже стигнаха до върха на възвишението. Оставиха мрежата на земята, за да си поемат дъх.

Джак се чудеше дали Камелин има някакъв план. Може би, като ги извадят от мрежата, ще им се удаде възможност да избягат. Вече беше опитал да пробие мрежата с клюн, но сребърните нишки не поддаваха. По-добре да не говорят. Може би Негова Светлост, който и да беше това, ще реши, че са просто две заблудени птици, преминали през портата. В този момент му хрумна още по-тревожна мисъл. Ами ако разберяха, че именно той е отворил Гласруенската порта? Това очевидно беше нещо, на което Негова светлост хич не се радва.

Тег и Джед отново нарамиха пръта. На Джак започна да му прилошава от люшкането на мрежата. Чуваха се гласове: наближаваха дърветата на брега. Когато минаха покрай група хора, разговорите и смеховете секнаха. Първо се възцари тишина, после плъзна гневен шепнат.

— Спрете! — изпищя една от жените. — Това е крадецът, който ми отмъкна бонбоните!

— И моите наденички! — присъедини се мъжът от барбекюто.

Джед спря и извади една дъсчица от джоба си. Тед му подаде калем.

— Ако дадете показания, ще ги предам на шефа на охраната. Ще му докладваме веднага щом стигнем до крепостта.

Без да се бави, жената разказа всичко за инцидента. После напред излезе мъжът от барбекюто.

— Гледайте да запишете всичко, както си беше. Открадна ми цял синджир от най-хубавите наденички.

— Най-хубавите наденички, цял синджир — повтори Джед, записвайки стриктно.

Джак се чудеше откъде тези хора са толкова сигурни, че това са същите птици от по-рано. После Камелин се оригна и всички се обърнаха. Вече нямаше измъкване. Толкова тежко престъпление ли беше птица да открадне храна? На Земята птиците отмъкваха храна, откъдето сварят. Джак сериозно се питаше как ли постъпват с прегрешилите гарвани в Анун.

Джед и Тег продължиха до езерото, където ги чакаше малка лодка.

 

 

В лодката беше много неудобно. Мъжете хвърлиха птиците в локва с вода, която ги заливаше при всяко полюшване на лодката. Джак се зарадва, когато люлеенето най-сетне спря. Тег и Джед нарамиха пак пръта. Вместо нагоре към крепостта обаче, те заслизаха от кея по каменните стъпала, издълбани в скалата. Стигнаха до голяма врата. Джед потропа с върха на пръта и извика:

— Затворници за тъмницата!

Джак преглътна. Наистина бяха загазили.