Катрин Купър
Гласруенската порта

Пролог

— Върнахме се! — изграчи Камелин, прелитайки над високия жив плет, който ограждаше имението Юел.

Джак летеше зад него. Видя Мотли и Нощните стражи, тичащи към кухненската врата, Герда, която се клатушкаше към вътрешния двор, и две малки прилепчета, кръжащи около портата.

— Върнахме се, успяхме! — извика Камелин.

— Къде е Орин? — нетърпеливо попита Джак, спускайки се надолу.

— Тук, горе! — чу се развълнувано пискливо гласче откъм отворения прозорец на гарванарника на Камелин.

Камелин кацна на тревата и гордо запристъпва към събралите се посрещачи. След няколко секунди Джак кацна до него. На вратата се появи Орин и се втурна към тях. Тимъри и Чаркъл пърхаха над главите им. Всички говореха едновременно. Камелин кацна на масата за пикник и направи важно-важно няколко крачки. Всички замлъкнаха в очакване на думите му. Той изду перушина, отметна глава на една страна и огледа бавно всички. Джак виждаше как плъховете треперят от възбуда да чуят какво ще каже.

— Всичко ще ви разкажа — рече Камелин, — но не и преди да закуся. Умирам от глад!

Всички въздъхнаха разочаровано и се обърнаха към Джак.

— И аз съм прегладнял!

— Е, да хапнем тогава! — предложи Нора.

Двете с Елан тъкмо се бяха присъединили към групата посрещачи.

Герда изкряка силно, после рязко спря и се обърна към езерото. В далечината се чуваше друго крякане.

— Имаш гост — усмихна й се Елан.

Герда щеше да е най-щастливата гъска, щом види кой я чака на брега. Всички я гледаха, докато бързаше натам.

— Гост ли? — изписука Тимъри. — Обичам гостите!

Камелин изсумтя, но никой не му обърна внимание. Погледите на плъховете бяха насочени към Нора.

— Скоро ще разберете кой е. Да вървим да хапнем!

— Чудесна идея! — изграчи Камелин и влетя през кухненския прозорец.

Всички се спуснаха натам, а на двора останаха само Нора и Джак.

— Трябва да знам всичко! Наистина всичко!

Джак кимна. Наясно бе, че ще трябва да разкаже на Нора за римските войници, за това, което някога се бе случило с Камелин, и как се измъкнаха на косъм от Вирокониум. Тя бездруго щеше да научи всичко.

Откъм плета се чу шумолене на листа. Джак видя как тисовете предават съобщението на другите дървета в гората. Скоро новината щеше да стигне до сърцето на Гласруенската гора.

— Кога можем да видим Арана?

— След закуска. Първо ще отидем при нея и ще вземем плочите, които се пазят от дриадите. После ще идем при Дженет, за да ни даде онези, които вие намерихте.

— Може ли първо да се преобразя? Чувствам се като смазан.

— Разбира се. Качи се в гарванарника, а аз ще пратя Камелин горе. Няма да умре от глад.

 

 

Джак скочи през прозореца в гарванарника. В средата бяха двете кошчета. Дрехите му го чакаха на купчина до меката възглавница — точно там, където ги остави. Имаше усещането, че го е нямало не часове, а седмици. Толкова се радваше, че се върна. Камелин прекъсна мислите му:

— Хайде, побързай, че съм гладен!

Двамата допряха чела. Въпреки здраво стиснатите клепачи ослепителната светлина сякаш изгаряше очите му. Когато Джак отвори очи, Камелин вече го чакаше, кацнал на перваза.

— Би ли побързал, ако обичаш? Нора каза, че закуската не може да започне без теб.

Джак се облече колкото можеше по-бързо и се завтече надолу по стълбите. Щом влезе в кухнята, всички заръкопляскаха. С пламнали страни той се приближи към единствения свободен стол. Камелин обаче над вика шумотевицата:

— Може ли вече да започваме?

1. Възстановяването на котела

Джак остави Камелин да разкаже за пътуването им в миналото, като само допълваше от време на време. Нора имаше много въпроси, особено за Медрик, така че разказът продължи дълго.

— И накрая седнахме да закусим — завърши Камелин и се поклони.

Плъховете изръкопляскаха. Орин скочи на рамото на Джак и потърка меката си козинка в бузата му.

— Искаме пак! — изписука Тимъри, пърхайки над главата на Камелин. — Разкажи пак за Дженет!

Камелин си пое дълбоко дъх.

— Джак подаде трите плочи за котела на Дженет. Без да ги погледне, тя ги пусна в извора. После видя префекта в лъскавата му броня и много се развълнува. В следващия миг префекта го нямаше! После се появи отново, целият вир-вода и само по туника! Трябваше да видите физиономията му, след като Дженет беше смъкнала от него лъскавия метал до последното парченце. Целият трепереше!

Всички се засмяха, освен Нора.

— Обещахте, че ако ви застраши опасност, веднага ще се върнете през прозореца на времето! Мислех, че държиш на обещанията си, Джак.

— И наистина държа. Но също така обещах да помогна да открием липсващите плочи.

— Трябваше да оставите плочите.

— Как, след като от възстановяването на котела зависи толкова много?

— Ако знаех, че ще стигнете до Вирокониум, изобщо нямаше да те моля аз това.

Камелин направи физиономия.

— Пророчеството предрича, че ще успеем, не помниш ли? „Изгубеното ще намери своя път.“ Джак е Избраният. Сама го каза.

— Можехте да пострадате!

Никой не продума. Джак сметна, че е най-добре да смени темата.

— Може ли вече да отидем при Арана?

— Да, но трябва да свършим още нещо, преди да тръгнем към Гласруен. Сега ще извадим плочите за котела и ще ги свържа една с друга, преди да вземем и останалите.

Тя излезе от кухнята и тръгна към хербориума. Елан, Джак и Камелин я последваха.

— Няма да отнеме много време. После ще идем да вземем плочите от Арана, а на връщане ще направим и размяната с Дженет.

Джак претърси джобовете си.

— Нямам какво да й дам.

Елан се разсмя и извади малко шишенце от джоба си.

— Не се притеснявай. Доста помислихме. Мисля, че на това няма да устои — подаде го тя на Джак.

Джак разгледа шишенцето.

— Лак за нокти!

— Много специален лак за нокти. Виж тук!

Елан размаха пръсти. Лакът беше тъмнозелен, също като косата на Дженет. Ноктите на Елан лъщяха и искряха на светлината.

— Леле! Много ще й хареса!

— Можем да започваме — каза Нора, когато всички насядаха около дългата маса в средата на хербориума.

В единия край имаше купчина кожени връзки, а в другия стояха плочите за котела — същите като онези, които държа само преди няколко часа.

Нора взе една книга от лавицата и запрелиства страниците, докато намери каквото й трябва. Елан постави на масата голямата кръгла плоча с гравиран тис — за основата на котела.

Нора подаде книгата на Джак.

— Ти чети, а двете с Елан ще подредим плочите, които имаме тук.

Книгата бе тежка и ръчно изработена — като всички останали книги в имението Юел. Страницата, на която бе отворена, беше красиво изрисувана. Виждаха се всичките дванайсет плочи, наредени около кръглата плоча на основата. Джак прочете подред имената им, започвайки от номер едно — тази с бора.

Нора и Елан подредиха шестте плочи около основата, оставяйки празни места за тези, които още им липсваха. Когато приключиха, Нора се усмихна.

— Вече почти бях изгубила надежда, че някой ден отново ще видя котела цял. А сега ще можем да го използваме за празника Сануин. Готови ли сте да вървим?

Без да чака отговор, Нора излезе и се насочи към дъното на градината. Джак и Елан я последваха, а Камелин летеше над тях.

 

 

Джак бе стъпил за пръв път в Гласруенската гора едва преди няколко седмици, но му се струваше, че я познава от години.

Нора отново застана пред бодливия плет и вдигна във въздуха долепените си една до друга длани. Този път, когато плетът се раздели пред очите им, коленете на Джак не се разтрепериха. Нямаше търпение да поговори с Арана. Искаше час по-скоро да й каже, че е удържал обещанието си. Гората щеше да бъде спасена. Котелът щеше да бъде сглобен и те можеха да идат в Анун. Нора щеше да събере жълъди от Дъба Майка за Арана и листа от Крохановото дърво за еликсира. Арана можеше да предаде знанията си на следващата хамадриада, която щеше да заеме мястото й в Свещената гора. Нора щеше да пие от еликсира и да продължи да живее.

Джак влезе в тунела. Чу познатото шумолене. Без да се обръща, знаеше, че плетът зад гърба му се затваря.

— Не се бавете! — изграчи Камелин, който летеше над тях, и после се изгуби в далечината.

Гъстите тисове закриваха слънцето и гората изглеждаше мрачна. В тунела беше задушно, но от полюшващите се клони лъхаше ветрец. Игличките гъделичкаха раменете на Джак. Въобразяваше ли си или високите тисове се протягаха да го докоснат? Потънал в мисли, той дори не забеляза, че Елан се спря, и едва не се блъсна в нея.

— Нещо не е наред — прошепна тя.

— Какво?

— Ей там. Погледни!

Джак видя група дриади, които леко се олюляваха. Когато се приближи, видя тъжните им изражения. Една от нимфите излезе напред, поклони се и заговори на Нора:

— О, велика Шанаки, Владетел на тайните и Пазител на Свещената гора, не можем да предадем съобщението. Мъдрата Арана не се събужда.

— Това не е добре — измърмори Нора.

Дриадите се хванаха една за друга.

— Когато двамата с Камелин дойдохме за последно тук, и ние едва я събудихме — спомни си Джак.

— Вече опитахме да й пеем — каза най-високата дриада.

Нора изглеждаше притеснена.

— Нямаме много време. Ако Арана умира, магията ми ще отслабне. Да побързаме!

Дриадите се разбързаха и скоро изчезнаха от погледа им. Когато се доближиха до центъра на гората, чуха глух скръбен стон.

— Бързо! — подкани ги Нора.

Щом стигнаха до поляната, спряха. Звукът идеше от дриадите, наобиколили Арана. Те обърнаха тревожни лица към новодошлите, но не прекъснаха тъжната си песен. Кръгът им се разтвори, за да пропусне Нора, Джак и Елан. Камелин също долетя.

— Да попея ли?

— Не, Камелин, не мисля, че ще помогне — отвърна меко Нора. Тя застана пред Великата хамадриада и вдигна глава.

— Мъдра Арана, Владетелко на горите и Най-свята от всички, носим ти добри новини.

Гората стоеше смълчана. Всички погледи бяха обърнати към Арана. Нора опита отново, но големият дъб не помръдна. Тя извади пръчицата си.

— Надявах се това да се размине — промърмори Нора на себе си. — Джак, ела да ми помогнеш. Вземи златния жълъд и го дръж в ръка. Когато засвети, насочи светлината към Арана.

Джак разтвори дланта си. Усети топлината и тежестта на златния жълъд. От връхчето на пръчицата на Нора се разлетяха малки червени искрици.

— Дефро хун! — заповяда тя.

От жълъда избухна златна светлина. Дриадите ахнаха. Ръката на Джак се разтрепери, докато се опитваше да насочи светлината. Нора насочи пръчицата си право към клоните на хамадриадата, като повтори думите:

— Дефро хун!

Гората се озари от зелената светлина на пръчицата. Стволът на Арана леко се раздвижи и всички затаиха дъх.

— Дефро хун! — повтори Нора.

Този път стволът се разлюля и постепенно пред очите им се появи Арана. Тя отърси коси и по земята се посипаха листа. Всички се поклониха.

Джак виждаше загрижеността в очите на Нора. Арана беше толкова слаба, че човек виждаше през нея. Почти всичките й листа бяха опадали. Дългите й коси изглеждаха изтънели.

— Имате новини? — попита Арана уморено.

— Да — потвърди Нора. — Изгубеното намери своя път. Готови сме да сглобим котела.

Чу се шумолене и шепот. Дриадите и дърветата сякаш заговориха в един глас. Арана ги изслуша, после се обърна към Джак:

— Добре се справи, Джак Бренин. Ела насам!

Джак се подчини.

— Всички ние сме ти много признателни, че намери изгубените плочи. Благодарение на твоята смелост горите ще бъдат спасени. Аз все още имам достатъчно сила, за да те възнаградя.

Джак се поклони ниско.

— Не ми е нужна награда. Исках да помогна.

Момчето усети как бузите му поруменяват. Не искаше да обира всички лаври.

— Без Камелин нямаше да се справя.

— И той не би могъл да изпълни мисията без теб. Можеш да поискаш всичко, което е по силите ми да ти дам.

Джак поклати глава. Наистина беше щастлив, че е помогнал, и не му се струваше редно да получава каквото и да било.

— Може ли да помоля нещо за другиго?

— Кажи.

— Може ли да дадеш лата^[1] на Камелин?

Всички погледи се впериха в момчето. Камелин от изумление зяпна с клюн, а очите му станаха като паници.

— За мен ще бъде удоволствие, но каква полза от лата за аколит^[2], който така и не е завършил обучението си? Камелин може да получи латата си, когато се научи да чете и пише.

Джак се усмихна, когато гарванът пристъпи пред Нора. Взе едно клонче в клюна си и написа името си в меката пръст.

— Камелин — прочете той и изду гордо пера.

Арана погледна Нора.

— Джак го учи да чете, но не знаех, че може и да пише.

— Желанието ти е изпълнено, Джак — каза Арана, после се обърна към Камелин. — Вземи тази клонка и я използвай добре. Част от Анун винаги ще те следва.

Камелин пое кривото клонче от Арана и се поклони ниско.

— Благодаря! — каза Джак.

— Това ли е всичко? Уморих се. А и вие имате много работа и малко време.

— Трябва да вземем плочите, които пазиш — напомни Елан.

— Ах, да! Плочите.

Арана бавно извърна глава и посочи висока тънка дриада с бледозелена кожа и дълга кестенява коса.

— Кори ще ви покаже къде са скрити. Аз трябва да си почина.

Арана въздъхна дълбоко, а кората й заблестя и затрептя. Хамадриадата изчезна, а всички се смълчаха пред чворестия ствол, докато Кори не пристъпи напред.

— Последвайте ме!

Тя бързо ги поведе по склона. Трябваше да се напрегнат, за да не изостават.

— Стигнахме — оповести дриадата, като се спря пред група храсти със странно изкривени клони. Бяха толкова гъсти, че през тях не се виждаше нищо.

Кори направи крачка навътре в първия храст и изчезна. Джак се питаше дали се очаква да я последват, но никой не помръдна. Появиха се още две дриади, които докоснаха листата на храста. Клоните му се раздвижиха и се отместиха.

— Елате! — повика ги Кори.

Озоваха се на кръгла поляна. В средата й имаше голям камък, а по края — по-малки.

— Това място е защитено със силна магия. Никой не може да влезе тук без волята на Арана — обясни Кори, като ги поведе към центъра.

Джак видя странни знаци, издълбани по камъните. Бяха различни от онези, които видя край кладенеца на Дженет. В най-високия камък имаше дупка. Кори пъхна ръце в нея и заговори на скалата. Чу се силен пукот и земята в основата на камъка се разтвори. Дриадата се наведе и вдигна нещо, увито в плат. Земята отново се затвори.

— Предполагам, че това търсехте? — каза тя, като подаде пакета на Нора.

— Благодаря ти, Кори. Моля те, благодари от мое име на дърветата, задето толкова дълго се грижиха за плочите ми. Скоро котелът ще бъде възстановен и възможно най-бързо ще идем в Анун, за да вземем жълъдите. Хамадриадите ще се върнат в горите, за да бдят над вас.

Кори се поклони и им даде знак да се върнат през омагьосания храст. След като се озоваха отново в гората, Нора разгърна плата и положи плочите на земята.

— Офика, ясен и бреза. Остават ни само три. Да вървим при Дженет!

 

 

На път към Кладенеца на глога Камелин подскачаше по тревата, хванал здраво латата в клюна си.

— Благодаря ти, Джак! Най-после си имам пръчица!

— Няма защо. Заслужаваш я!

Нора се намръщи.

— Добре би било да започнеш да се упражняваш заедно с Джак. Искам да я използваш както трябва.

Останалата част от пътя изминаха в мълчание, всеки потънал в мислите си. Вместо да се чувства радостен и въодушевен, Джак не можеше да спре да се тревожи за Арана.

Когато Джак и Елан стигнаха до кладенеца, Нора вече бе докоснала водата е устни и викаше Дженет по име. Кладенецът се разбълбука и от него се надигна воден стълб. Появи се зелената матова коса, последвана от сърдитото лице на водната нимфа.

— Няма и две минути, откак си отидохте.

Сега пък какво?

— Джак иска да те помоли нещо — каза Нора.

Джак направи крачка напред и запристъпва неспокойно от крак на крак, докато Дженет нетърпеливо душеше въздуха наоколо.

— Хайде, хайде! Нямам цял ден!

— Дойдох за плочите от котела.

— Да кажем, че са у мен — какво ще получа в замяна? Плочите са много ценни. Не са останали много като тях.

Елан също се доближи.

— Имаме силно вълшебство, което може да те направи още по-красива, отколкото си.

Дженет видимо се заинтригува. Елан й показа шишенцето.

— Вътре е.

Дженет протегна шия и се взря в шишенцето.

— Какво е то?

— Зелена магия.

Камелин се изкиска, а Джак стисна устни, за да не се разсмее.

— Покажи ми!

Елан отвори шишенцето. Въздухът се изпълни с острата миризма на лак за нокти. Дженет подуши, после изплези език да вкуси лютивия аромат.

— Силно вълшебство наистина. Как работи?

Елан показа пръстите си, после демонстрира магията, като лакира един от ноктите на нимфата.

— О, много приемливо. Ще ида да донеса няколко плочи.

Дженет се скри под водата и всички се разсмяха. От дълбините на кладенеца се чуха трясъци и дрънчене. От време на време на повърхността излизаха мехурчета. Най-сетне нимфата се появи с цяла колекция от стари плочи. Нора не остана никак доволна.

— Не тези, Дженет. Джак ти е дал три плочи с гравирани дървета. Помниш ли? Една от тях висеше до кладенеца и имаше нарисуван глог. На другите две са гравирани дъб и върба.

— Само това имам. Прерових всичко долу. Ако плочата от кладенеца беше у мен, отдавна да съм я върнала на мястото й. Освен това Джак не ми е давал никакви плочи, които да пазя.

— Напротив, дадох ти. А ти ги пусна в извора.

— В извора?

— Да, във Вирокониум.

— Не съм била аз. Както и да е, давайте шишенцето, че ме чака работа.

Нора разви пакета, който носеше.

— Виж, Дженет, приличат на тези.

— Нямам нищо подобно. Ако не ми вярвате, елате сами да разгледате.

— Би ли погледнала още веднъж? — помоли Джак.

— Знам какво имам, Джак Бренин, и нещо повече: знам, че не си ми давал никакви плочи от котел! Бих запомнила подобно нещо.

Водата закипя и Дженет се скри.

— Сигурен съм, че беше тя. Нали, Камелин?

— Беше тъмно. Може да е била коя да е друга водна нимфа. Те всички са избухливи. Приличат си като две капки.

— Какво ще правим сега? — попита Джак.

— Тя ще се върне. След като видя шишенцето, няма да се примири, докато не го получи — успокои го Нора.

— Колко дълго ще чакаме? Ти каза, че времето изтича. Трябва да си върнем плочите възможно най-скоро, нали?

2. Проблеми

— Ами моят символ? — попита Камелин, оглеждайки се около кладенеца.

— Боя се, че ще трябва да почакаш. Много по-важно е да намерим плочите — отвърна Нора.

Камелин се намръщи.

— Но аз отдавна чакам за лата!

— Е, значи нищо няма да ти стане да почакаш още малко.

Гарванът въздъхна дълбоко.

— А не може ли просто…

— Не! И точка по въпроса. Ще си получиш знака, когато му дойде времето.

Джак крачеше напред-назад.

— Смяташ ли, че е забравила за плочите?

— Водните нимфи не са от най-паметливите — рече Елан. — Може би ще помогне, ако й припомниш какво се е случило.

— Но тя ще се покаже пак, нали?

Преди Елан да успее да отговори, водата се разбълбука отново. Нора застана до ръба на кладенеца.

— Мисля, че разговорът ни не е приключил. Джак иска да те пита нещо.

— Вече ви казах. Нямам повече плочи.

— Ами части от броня? — попита Джак.

— Броня ли? За какво ми е броня?

— Префектът на Вирокониум имаше лъскава броня и оръжия. Реших, че една водна нимфа би се зарадвала на такива.

— Може би, но не и аз. Аз стоях далеч от римляните.

— Влизала ли си някога във Вирокониум?

— Никога!

Джак въздъхна. Нищо не му хрумваше. Елан сложи ръка на рамото му и пристъпи напред.

— Коя може да е била нимфата в извора на Вирокониум?

— Откъде да знам? Как изглеждаше?

— Като теб — отговори нервно Джак.

Дженет прокара дългите си зелени пръсти по бузите си, после се наведе към Джак.

— Толкова красива ли беше?

Джак понечи да каже, че е било тъмно и не я е видял добре, но Камелин го изпревари:

— О, не, не можеше и да се сравнява с теб! И косата й беше по-тъмнозелена от твоята.

— Хм, не толкова красива, по-тъмна коса, преди няколко века, Вирокониум. Стойте тук, ще се върна!

— Дали знае коя е била? — зачуди се Джак.

— Мисля, че знам какво ще донесе — отвърна Нора. — Дженет обича да е добре осведомена, затова има списък с всички водни нимфи. Да не би някоя да се окаже по-красива от нея!

— Ето ме — оповести Дженет, като отново се показа над водата. — А това е моят списък.

Държеше в ръка три гладки дъсчици. Върху най-горната Джак видя странни знаци, които много приличаха на тези от монолита на поляната в Гласруен. Дженет се прокашля и зачете имената:

— Исен, Нимет, Мирил, Керин, Корис, Уриел, Луси…

— Колко имена имаш в този списък? — прекъсна я Елан.

— Явно много — изсумтя Камелин.

Нора го изгледа укорително и се усмихна на Дженет.

— Можеш ли бързичко да откриеш коя е била онази нимфа?

— Аз не давам сведения, за тази цел си намерете боги — отвърна Дженет, мушна дъсчиците в ръката на Нора и пак изчезна в кладенеца.

— Май се налага да навестим Пийбоди. Надявах се, че няма да се срещнем отново толкова скоро.

— Ама ти пак не я попита за моя символ! — измърмори Камелин.

— А тя не си поиска… — започна Елан, но в този момент в кладенеца избухна взрив от мехурчета.

— Зелената ми магия! — Дженет протегна дългите си пръсти към Елан.

— Моят символ! — настоя Камелин.

— Символ ли? За какво ти е пък на теб?

— Камелин вече си има лата — обясни Джак.

Дженет се изненада.

— А в замяна на символа ще получа ли вълшебното шишенце?

— Добре — съгласи се Нора.

Дженет се надигна над ръба на кладенеца и подуши въздуха.

— Ето го. Ела го пипни.

Камелин се приближи и докосна скалата с върха на клюна си. Проблесна силна светлина и в камъка засия дълбоко врязан символ. Върхът на клюна на Камелин също засия.

— Па̀ри, па̀ри! — Камелин заподскача наоколо.

От върха на пръчицата му хвърчаха искри.

Една от тях попадна върху главата на Джак и се усети миризма на изгоряла коса.

— Горя! — изкрещя Джак.

Нора загреба шепа вода и я плисна на главата му.

— А казваше, че аз съм опасен е пръчицата! Гледай какво направи ти!

— Спрете и двамата! — сгълча ги Нора. — Беше случайно. Косата ти пак ще порасне, Джак. Петънцето е съвсем малко.

— Не може ли да ми я върнеш с магия?

— В момента нямам много магия за пилеене. Трябва да пестя малкото, която ми е останала, за случаи, когато наистина имаме нужда от нея. Освен това порастването на коса с магия не е препоръчително, човек никога не знае какво може да стане. Може да ти стане розова. По-добре я остави да си израсне по естествен път.

Камелин се закиска. От кладенеца се чу странен стържещ звук: Дженет също се смееше. После размаха нетърпеливо пръсти и щом Елан й подаде шишенцето с лака, мигом изчезна.

— Май имаме проблем — въздъхна Нора. — А се надявах още днес да сглобим котела.

Елан погледна дъсчиците с имената.

— Ще трябва да намерим Пийбоди. Нямаме време да търсим всички нимфи от списъка.

— Ние ще отидем — обади се Джак, усмихвайки се на Камелин.

— Така ли?

— Наистина ще стане по-бързо, ако летите — съгласи се Елан.

— Ние ще приберем дрехите и пръчиците ви. Върнете се вкъщи веднага, щом се сдобиете с нужната информация — заръча Нора. — С малко късмет няма да го търсите дълго. Може би още е в Гнори, в гората Нютън Гил.

Джак се преобрази и двамата с Камелин отлетяха натам.

 

 

Кацнаха на един нисък клон на Съсухрен.

— Привет! — извика Джак.

— И на теб привет — отвърна сънлив глас от ствола на дървото.

— Да сте виждали Пийбоди, богито, от което ме спасихте последния път?

— Физиономист съм, но не помня наскоро да съм разговарял с гарван!

— О, аз съм Джак, Джак Бренин.

Съсухреният завъртя очи и погледна нагоре.

— И той е момче гарван, като мен — поясни Камелин.

— Момче гарван! Защо не каза? Дошъл си да ни попееш ли, Джак? Нали обеща?

— В момента малко бързаме. Трябва да се видим с Пийбоди. Той още ли живее в Гнори?

— Да, там си е. Дори го ремонтира, сложи си нова входна врата. Все ходи насам-натам.

Много неща стават в гората, но нас никой не ни поглежда. А би било хубаво да чуем някоя песен, като и бездруго си тук.

— Добре, един куплет само, после наистина трябва да вървим.

— Какво ще кажеш за онази, която след всеки куплет започва наново? За онзи старец с мустака? Много я обичам, може да продължава вечно.

Джак кимна. Сещаше се за коя говори Камелин. Двамата се спуснаха на земята и заграчиха колкото им глас държи:

„Мъж на име Майкъл Финиган живял,

мустак дълъг под носа му растял.

Вятър духнал, мустака отвял.

Така започва куплет нов цял!“

Съсухреният сам ги спря:

— Стига толкова, не го започвайте! Нали казахте, че бързате? Може би друг път, когато имаш повече време и си момче, ще дойдеш пак да ни попееш?

— Непременно! — обеща Джак и двамата с Камелин се отправиха към Гнори.

Съсухреният се оказа прав. На мястото на зейналата хралупа в дънера на стария дъб се виждаше чисто нова врата. На нея беше забодена голяма бележка е разкривени букви:

— „Не съм у дома“ — прочете Камелин, преди да почука на вратата с клюна си.

— Не можеш ли да четеш? — обади се сърдит глас отвътре. — Не съм у дома!

— Първо, мога, и второ, явно си у дома.

— Не, за посетители не съм.

— Важно е! Идваме по заръка на Нора — изграчи Джак.

Чуха се забързани стъпки и вдигане на резе. В ключалката се превъртя ключ и вратата леко се открехна. През пролуката се подаде дълъг нос.

— На Великата Шанаки, казвате?

— Не се мотай, ами ни пусни. Важно е! — изсумтя Камелин.

— Тя има нужда от помощта ти — допълни Джак.

— От моята помощ! Защо не казахте веднага? Влизайте! Давайте направо по тунела.

Пийбоди тръшна вратата и пак заключи.

— Заповядайте! — каза той, когато стигнаха до голяма стая.

Някои от корените на кухото дърво бяха прораснали през стените и на тях висяха множество шапки. На масата бяха наредени монети и лъскави предмети, които Пийбоди побърза да покрие с парче плат.

— Напомня ми на тунела на сприганите — рече Джак, докато оглеждаше гладките стени на тунела.

— Може би защото е изкопан от спригани. Малка компенсация за неприятностите, в които ме забърка брат ми. Е, как мога да ви помогна? — попита Пийбоди, като погали дългия си нос.

— Трябва да разберем коя е била нимфата в извора във Вирокониум — отговори Джак.

Пийбоди потърка брадичката си.

— Това беше много отдавна. Ще трябва да си сложа мислещата шапка.

— Ама ти наистина ли? — Джак едва се сдържа да не се разсмее. — Мислех си, че това е просто израз.

— Да бе! Такаааа… да видим, коя ще ме върне няколко века назад?

Пийбоди закрачи напред-назад, оглеждайки шапките си, докато накрая избра най-вехтата.

— Имаше красиво перо, забодено в лентата, ама се изгуби някъде. На вас случайно да ви се намира излишно перо?

— Не, не ни се намира! — сопна се Камелин. — А сега, ако не възразяваш, ще ни отговориш ли на въпроса? Нямаме много време.

Пийбоди си сложи шапката, седна на един пън и затвори очи.

— Вирокониум, казвате?

— Вирокониум! — потвърдиха двамата в хор.

Пийбоди си замърмори нещо под носа. На Джак и Камелин им се стори, че мина цяла вечност. Накрая богито се изправи и върна шапката на мястото й.

— Е?

— Прегледах всички водни нимфи, за които се сещам. Знам само три, които някога са живели на запад оттук: Корис, Мирил и Уриел. Те са ундини, предпочитат кладенците и изворите.

— Чудесно, няма що! — изсумтя Камелин. — Три!

— Пак по-добре от списъка на Дженет — напомни му шепнешком Джак.

— Надявам се да съм бил от полза. Ще предадете на Великата Шанаки, че съм ви помогнал, нали?

— Задължително! Но сега трябва да вървим. Благодарим ти — каза Джак.

Пийбоди ги изпрати до входната врата. Докато се отдалечаваха, чуха как вратата се тръшна зад гърба им, ключът се превъртя и резето щракна шумно.

 

 

— Добре сте се справили — похвали ги Нора, когато й разказаха за срещата с Пийбоди. — Сега ме оставете да помисля.

— Познаваш ли някоя от тези нимфи? — Джак попита Камелин, докато се обличаше, след като се беше преобразил.

— Само Мирил, но беше много отдавна. Хайде да се надбягваме по стълбите!

Трудно можеше да се нарече „надбягване“. Камелин летеше, а Джак трябваше да тича по стъпалата. В кухнята Елан и Нора обсъждаха имената, които им даде Пийбоди.

— Мирил не беше ли специалист по котлите? — сети се Елан.

— Права си. Най-добре да почнем от нея. Тя знае почти всичко, свързано с котлите. Но това трябва да почака до утре. Стана късно. Джак, време е да се прибираш у дома. Беше тежък уикенд, а утре си на училище.

— Но аз исках да дойда с вас!

— Никъде няма да ходим без теб — успокои го Елан, а Нора потвърди.

— Ако си дал нещо на водна нимфа и си го искаш обратно, трябва да го направиш лично. Освен това трябва да имаш нещо специално за замяна.

— Какво да й дам? Дали и тя ще иска лак за нокти?

Нора поклати глава.

— Доколкото си спомням, Мирил харесва големи неща, по-общителна е от Дженет, обича да приказва…

— Не спира да приказва — намеси се Камелин, — досущ като Тимъри.

— Това не е ли добре? Поне ще ни каже всичко, каквото знае — рече Джак.

— Щеше да е добре, ако можеше да се съсредоточи върху едно нещо, а тя постоянно скача от тема на тема. Накрая ще се върне и на въпроса, който си й задал, но ще отнеме много време.

— Поне няма нищо против гости — продължи Нора.

— Нали ви казах, че е като Тимъри — измърмори Камелин под носа си.

— Та какво да й дам?

— Ще трябва да помислим, но съм убедена, че ще ни хрумне нещо подходящо.

— Ако Мирил е спец по котлите, добре би било да й дадем нещо свързано с тях — замисли се Елан.

— Какво ще кажете за кошница за Хелоуин, като онези, в които децата си прибират бонбоните, докато обикалят по къщите? — предложи Джак. — Може да я напръскаме със сребърна боя.

Камелин се сепна.

— Цяла кошница с бонбони? Къде ги продават? Кога може да идем да купим? Няма да я даваме на Мирил, щом е за бонбони!

— Със сигурност няма да й дадем — успокои го Нора. — Знам какво имаш предвид, Джак. Формата им е подходяща, но материалът, от който са направени — не. Трябва да е нещо лъскаво и метално. А боята бързо ще се изтрие под водата.

— Тогава голяма тенджера, с две дръжки — като онези в столовата на училището — продължи Джак.

— Това става — съгласи се Нора. — Но пак не съм убедена, че е достатъчно.

— Колко големи са тези кошници? — настоя Камелин. — В които се събират бонбони?

Джак показа с ръце.

— Колкото футболна топка.

— Не е много. По-добре да вземем кошче за боклук. В него ще съберем повече.

— Гениална идея! — възкликна Нора.

Камелин зяпна с клюн.

— Сериозно? Кошче за боклук?

— Да, би било идеално — обади се Елан. — Но не някое ново, пластмасово, а от старите никелирани кошчета.

Камелин още повече се развълнува и заподскача от крак на крак.

— Кога ще идем за бонбоните?

— Какви бонбони?

— Тези за кошчето ми…

— Кошчето е за Мирил! Ти не слушаш ли? Утре рано сутринта ще сляза в селото да купя. После ще се обадя на дядо ти да му кажа, че излизаме на пикник и те каним с нас. Ще те вземем веднага след училище.

— Далеч ли е? — попита Джак.

Елан взе картата на Нора от бюфета и я разгъна на масата.

— Тя живее някъде тук, в извор над едно от езерата близо до границата с Уелс. Някога имаше много езера в района. Хората строяха укрепления по могилите, но това беше отдавна. Сега много са пресъхнали.

Джак се обърна към Камелин, който не гледаше към картата.

— Какво има?

— Нищо.

Нора се засмя.

— Ще му мине, стига да прежали кошчето с бонбони, което никога не е имал!

 

 

През прозореца на стаята си Джак гледаше как небето потъмнява. В далечината гърмеше буря. Очакваше дядо му да го разпитва за уикенда, но вместо това изслуша разказа му за клуба по градинарство и с какво щял да участва в тазгодишния конкурс. Радваше се, че стана така. Не можеше да му каже истината — не можеше да каже на никого. Щяха да го помислят за луд, особено ако спомене, че се е връщал назад във времето.

Докато стана време за лягане, по прозорците вече биеше дъжд. На Джак му се искаше Камелин да е тук, да има с кого да си поговори. Липсваше му компанията му, но се съмняваше, че гарванът ще напусне сухия си таван в такава нощ. В небето изтрещя гръмотевица. Орин скочи на перваза до Джак. При всяка светкавица подскачаше, а щом се разнесеше гръм, потреперваше. Дъждът плющеше оглушително.

— Не се плаши, в безопасност сме — успокои я той и изпъна ръка, за да може тя да се покатери до рамото му. — Надявам се утре времето да е по-хубаво.

Тъкмо се канеше да си ляга, когато Книгата на сенките завибрира. Сигурно Елан му бе пратила съобщение. Той я отвори на първата страница. Когато видя думите, се усмихна. Не беше Елан.

„и ас си имам книгъ ште си пишем, за да не се мокря“

Джак се засмя. Камелин може да се беше научил да чете, но правописът определено му куцаше. Написа:

„Ще се видим сутринта.“

Отговорът на Камелин не се забави:

„колку бонбони се сабират в едно кошче“

Джак се разсмя отново и отговори:

„Зависи от кошчето.“

Отсреща не последва друго съобщение. Джак си легна, но не можа да заспи. Чудеше се дали Камелин сънува кошчета за боклук, препълнени с бонбони. Мислеше си, че след като се върнат през прозореца на времето, лесно ще съберат плочите за котела. Тази вечер трябваше да празнуват и да правят планове за връщането в Анун. Не можеше да пропъди тревожните мисли. Как ли щеше да изкара целия ден в училище утре? И какво щеше да стане, когато открият Мирил? Плочите трябваше да са у нея. А ако не са?

3. Мирил

— Насам, Джак! — Елан му махаше от отсрещния тротоар.

Джак се запровира сред тълпата деца и родители, скупчени до входа на училището.

— Дълъг ден беше. Имах чувството, че никога няма да свърши. Взехте ли всичко?

— Да, готови сме. Нора паркира зад ъгъла.

Джак се качи на задната седалка. До него лежеше голямо, лъскаво кошче за боклук. До него имаше продълговат предмет, увит в парче плат. Джак предположи, че е една от плочите за котела.

— Къде е Камелин?

— Тук съм — чу се приглушен глас от вътрешността на кошчето.

— Какво правиш там?

— Нора каза да стоя тук. Трябвало да бъда незабележим. Но сега съм най-вече схванат.

Нора се засмя.

— Потърпи още малко. Само докато излезем от Нютън Гил. Взела съм старите гумени ботуши на Елан за теб, Джак. Сигурно ще е доста кално след дъждовете нощес.

— Благодаря. Много път ли има дотам?

Елан му подаде пътната карта.

— Пътуваме на северозапад. Ще ни отнеме около половин час, но не знаем в кой точно извор ще намерим Мирил. Когато стигнем, Камелин ще огледа.

— Мога ли вече да изляза? Много е задушно тук вътре.

— Да, мисля, че е безопасно.

Джак се сети, че от вълнение е забравил да се похвали.

— Взеха ме в хора! Другата седмица започваме репетиции за концерта за края на срока. Помолиха ме дори за солово изпълнение.

Всички го поздравиха.

 

 

Джак се стресна и се събуди. Беше задрямал.

— Почти стигнахме — осведоми ги Нора. — Камелин, ти ще идеш да огледаш. Провери първо по-очевидните места. Сигурно се подвизава някъде на спокойствие. Обича гостите, но не и тълпи от хора.

Нора спря до една нива. Отвори вратата и Камелин излетя към малката могила, скрита между дърветата в средата на нивата.

— Някога всичко тук беше под вода, с изключение на тези две могили — заразказва Елан. — Бяха свързани с мост. Тук живееха корнови, също като в Гласруен. Районът опустя горе-долу по времето, когато нахлуха римляните.

Джак погледна малкото възвишение.

— Не изглежда внушително.

Нора въздъхна.

— Гледката беше величествена. Дигите и кръглите къщи се отразяваха във водата. А сега е останало само едно малко езерце. Човек не би казал, че някога тук са живели хора.

— Как изглежда Мирил? — попита Джак.

— Прилича на Дженет. Повечето водни нимфи много си приличат, така че нищо чудно, че си се объркал във Вирокониум, още повече в тъмнината. Отдавна не съм я виждала, но надали много се е променила.

— Не съм сигурна, че Мирил ще може да ни помогне — обади се Елан. — От вчера си го мисля. Далеч сме от Вирокониум.

— Това е единствената ни следа. Ще трябва да почакаме и да видим какво ще каже… ако Камелин я открие.

В този момент Камелин се върна и изграчи:

— Хайде, разбрах къде е!

Обуха гумените ботуши. Джак и Елан взеха кошчето за боклук, а Нора — увитата плоча за котела. Камелин литна напред да им показва пътя. Трябваше да вървят внимателно по пътечката по края на нивата, разкаляна след проливния дъжд. Камелин кацна на едно дърво и ги изчака.

— Най-добре скрийте кошчето зад дървото — предложи Нора, — да не я разсейва от самото начало.

Джак и Елан се погрижиха да го сложат така, че да не се вижда, и последваха Нора до извора. Тя коленичи и докосна водата с устни. Джак едва долавяше думите от бълбукането на мехурчетата.

— Мирил, имаш гости.

— На това не може да устои! — засмя се Елан.

Не след дълго водата заклокочи. От мехурчетата се надигна пара. Избухна висок воден стълб, после спадна, а на негово място се появи усмихната нимфа. Косата й беше много по-тъмна от тази на Дженет и в нея бяха оплетени значително по-малко водорасли и клончета. Мирил беше по-дребничка и не толкова слаба, но имаше същата зеленикава кожа и странни присвити очи. Най-голямата разлика обаче си оставаше дружелюбното й отношение.

— Мирил… — започна Нора, но мигом беше прекъсната.

— Прекрасно, прекрасно! Имам си гости! Обичам гости!

Мирил кимна на Нора, после направи реверанс към Елан. Нора опита отново.

— Имаш ли…

— Откога не сме се виждали! Май минаха няколко века, откак си приказвахме за последно! Как само лети времето!

Нора пак отвори уста, но без полза.

— Каква приятна изненада наистина! Последните хора, които видях тук, се опитаха да копаят в тресавището ми. Откраднаха най-хубавия ми котел. Дори не попитаха, нито пък ми предложиха нещо в замяна. Толкова грубо! Разбрах чак когато ги видях да се отдалечават с него. Кога ли беше това? Хм, преди стотина години някъде. После идваха и други, щяха да строят нещо върху могилата. Само като ме видяха, изтърваха лопатите в езерото. Добре ги подплаших! Така и не посмяха да се върнат. Хубави лопати бяха, тежки. Много мило, че ми ги оставиха. Но все пак не компенсират загубата на най-хубавия ми котел. Разказах ли ви за него?

Нимфата спря, за да си поеме дъх, и Нора веднага се възползва.

— Тъкмо по повод на котлите сме дошли. Чухме, че си специалист…

Мирил много се развълнува и без да дочака въпроса на Нора, им заразказва всичко, което знаеше за котлите. Нора издебна следващата пауза и бързо довърши мисълта си:

— Чудехме се дали имаш нещо такова в колекцията си? — попита тя и разви плочата, която носеше.

Мирил се протегна да разгледа по-добре плочата.

— Това е много старо, нищо не струва, освен това не е цяло. Аз не се занимавам с парчета, само с цели котли.

Мирил докосна гравираното дърво с дългите си зелени пръсти. Елан сложи ръка върху нейната, за да привлече вниманието й.

— Възможно ли е някой да ти е дал три такива плочи преди две хиляди години?

— Не биха ми били от полза. Наистина се съмнявам, но ще ида да погледна.

Мирил изчезна в дълбините на водния си дом сред фонтан от мехурчета.

— Мислиш ли, че са у нея? — попита Джак.

— Не. Преди да продължим обаче, трябва да я питаме дали някога е била във Вирокониум.

Нора се съгласи.

— А ти позна ли я?

— Определено не е тя — отвърна Джак. — Онази изобщо не беше дружелюбна. Знам, че я видях само за секунди, но бих казал, че беше… хм, агресивна.

— И силна — добави Камелин. — И очевидно любителка на броните. Не бих се изненадал, ако нимфата, която търсим, си има собствена колекция от брони. Не котли.

— Имате право. Ще я питаме, когато се върне.

Скоро Мирил отново изплува на повърхността. В ръцете си държеше няколко парчета метал, които подхвърли в краката на Нора.

— Само това намерих.

Бяха парчета от ръждясали щитове. Нора внимателно ги събра на купчина и ги върна на Мирил, която ги хвърли обратно във водата.

— Обичам само цели котли. Размерът и формата са без значение, макар, признавам, да предпочитам по-големите. В наши дни е трудно да се намери хубав котел.

Докато си поеме дъх да продължи, Елан бързо я разсея с въпроса си за извора във Вирокониум.

— Оооо, не! — изпищя Мирил. — Никога не съм се и доближавала до това отвратително място, онези римляни построиха цяла крепост около извора — съсипаха гледката, винаги гледах да съм по-далеч от римляните, те подплашиха хората по тия места. Може да се каже, че ми направиха услуга — откак и те се махнаха, тук е хубаво и спокойно, но вече нямам и гости, никой не хвърля нищо в извора, колекцията ми започва да се захабява.

— Знаеш ли коя нимфа може да е била там? — побърза да попита Елан, преди Мирил отново да подхване темата за котлите.

— О, да. Трябва да е била Корис, тя много си падаше по мечове и ножове.

За всеобща изненада Мирил не продължи, а очаквателно замълча. Нора се усмихна.

— Носим ти нещо в замяна на ценната информация.

Джак разбра, че Мирил си чака подаръка, но за разлика от Дженет беше прекалено учтива да си го поиска. Двамата с Елан донесоха кошчето от мястото, където го бяха скрили.

— Приемливо ли е? — попита Нора. — Надявахме се плочите да са у теб, но информацията ти също ни беше от полза.

Мирил се усмихна широко, откривайки яркозелените си зъби.

— Чудесно е! Толкова мило от ваша страна! Никога не съм виждала подобно, сигурно е много ценно. Дори не знам някой да има нещо подобно.

Нимфата прегърна кошчето. Нора се усмихна и каза:

— Един последен въпрос, преди да си тръгнем: къде да намерим Корис?

Мирил се замисли.

— Не съм сигурна. За последно я видях преди няколкостотин години. Тя не говори с повечето от нас, предпочита усамотението. Държа се много грубо, нарече ме дърдорка. Може ли такова нещо, питам?!

Джак и Камелин едва се сдържаха да не се разсмеят.

— Кой би могъл да знае къде да я намерим? — попита Елан.

Лицето на Мирил се изкриви от усилие да се съсредоточи. Джак я чуваше как си мърмори някои от имената от списъка на Дженет. Накрая нимфата кимна замислено и рече:

— Може би Дженет. Тя ни изпраща приятелите си богита да ни шпионират. Обича да знае къде сме и какво вършим, но преди всичко, за да се увери, че никоя от нас не е по-красива от нея самата. Винаги е била суетна, постоянно мисли за себе си и е една такава раздразнителна и злобна.

Джак беше склонен да се съгласи, описанието на Мирил беше доста точно.

— Ами Уриел? — попита Нора.

— Не ви трябва да я безпокоите, тя е опасна! — отвърна Мирил, като стисна здраво кошчето и поклати енергично глава.

Нора грижливо уви плочата за котела.

— Време е да си вървим.

— Толкова скоро?! — Мирил беше искрено разочарована, че си тръгват. — Нямахме време да си поприказваме. Не ми разказахте нищо за себе си — как сте, какво правите?

— Друг път — обеща Нора.

— Когато и да минете, сте добре дошли. Винаги ми е приятно да си побъбря с гостите си, особено когато ми носят такива чудесни подаръци. Не забравяйте, елате скоро!

Джак можеше да се обзаложи, че нимфата продължава да говори, дори след като се потопи заедно с новото си кошче в бълбукащата от мехурчета вода.

Нора приседна на края на кладенеца.

— Доста се изтощих от всичко това!

Камелин долетя и кацна в нозете й.

— Сега разбираш как се чувствам, като дойде Тимъри! И той е същият приказливец.

— Не чак толкова — засмя се Елан.

— Напротив, при това го прави в два през нощта!

— Какво става? Мислех, че сте изгладили противоречията си — поинтересува се Нора.

— И аз така смятах, но сутринта пак дойде да си говорим, докато се опитвах да спя.

— Искал е само още веднъж да му разкажеш за приключенията си в миналото — мило го успокои Елан.

— Е, казах му, че не приемам гости преди закуска.

— Защо довечера не наминеш покрай камбанарията? — предложи Нора. — Тогава няма да си уморен и ще можеш пак да разкажеш преживяванията си на Тимъри и Чаркъл.

— Когато се върнем, дали вече ще е мръкнало? И аз бих искал да отида с него — рече Джак.

Нора кимна.

— Убедена съм, че много ще Ви се зарадват. Но не се бавете. Утре сутрин си на училище. Двете с Елан ще се опитаме да измислим начин да говорим с Уриел… Трябва скоро да намерим Корис.

 

 

— Може ли да полетим? — попита Камелин, когато наближиха имението. — Може да отидем направо при Тимъри и Чаркъл, без да се отбиваме вкъщи.

— Без отклонения! — предупреди го Нора.

— Обещаваме!

— Тръгвайте тогава!

Джак се преобрази и двамата отлетяха.

Беше прекрасна вечер за летене. Свежият въздух им подейства ободрително след задушната жега в колата. Джак се издигаше все по-нагоре и се радваше на вятъра в крилата си. Автомобилът на Нора пълзеше ниско долу, но скоро го изгубиха от поглед. Джак си помисли какъв щастливец е, че може да лети. Откак бе дошъл да живее при дядо си, всичко се развиваше с такава бързина, че не бе имал възможност истински да се наслади на летенето. Но тази вечер беше различно.

— Може ли после пак да го направим? Имам предвид, след като намерим плочите и всичко се нареди? — извика той.

— Разбира се, когато поискаш! Нищо не може да се сравнява с приятния вечерен полет, особено по това време на годината.

Пред очите им се появи църковната камбанария, където живееха Тимъри и Чаркъл. Джак беше сигурен, че Тимъри ще се зарадва да ги види. И малкото прилепче, също като Мирил, обичаше гости.

 

 

Направиха кръгче над кулата и Камелин ги повика. Но отговор не последва. Кацнаха и отново извикаха.

— Май ги няма. Къде може да са отишли? — зачуди се Камелин.

— Не предполагах, че ще дойдем веднага тук. Мислех, че имаш нещо друго наум.

— Кой, аз ли?!

— Е, щом ги няма, да се прибираме. — Джак погледна гарвана. — Знаел си, че няма да са тук, нали?

Камелин се опита да си придаде невинен вид.

— Сутринта Тимъри спомена, че привечер ще излизат с Чаркъл да търсят семейството му. Съобразих, че ако дойдем тук, ще бъдем сами и няма да има кой да ни подслушва.

— И?

— Какво ще кажеш по-късно да дойда да те взема и да си направим едно нощно летене? Ще бъде чудесна нощ, а и никой няма да разбере, че липсваш.

Джак помисли. Не му допадаше да се измъква тайно, но пък дядо му наистина нямаше да разбере.

— Добре, но за малко. Утре съм на училище.

 

 

Когато Джак слезе от гарванарника, Нора и Елан бяха в кухнята, потънали в сериозен разговор.

— Много бързо се прибрахте.

— Нямаше ги. По-късно ще опитаме пак — отвърна Камелин, като смигна на Джак.

— Сега ще си вървя — каза момчето. — До утре!

Нора и Елан оставиха книгите и листата и станаха да си вземат довиждане.

— Много сме ти благодарни за всичко, което направи. Ако не беше ти, никога нямаше да стигнем дотук — каза Нора.

— Ще намерим липсващите плочи, нали?

— Разбира се, въпрос на време е.

Елан сложи ръка на рамото му.

— Да се надяваме, че утре ще имаме повече късмет. Ще те взема след училище, на същото място.

Джак се обърна към Нора.

— Какво да кажа на дядо?

— Не се притеснявай! Аз ще намина сутринта и ще му кажа, че искаме да те заведем на гости на моя приятелка. Което е вярно, само дето не съм я виждала от няколко века. Тази подробност обаче ще я пропуснем.

— Благодаря. До утре!

Когато стигна до плета, Джак им махна и тръгна през тунела към градината на дядо си. Вътре беше задушно като в колата на Нора. Единствената му мисъл беше как ще се забавляват по-късно двамата с Камелин. Можеше дори да похапнат някъде. Китайският ресторант беше отворен до късно. След всичко преживяно заслужаваха малко развлечение.

4. Полет в нощта

Джак нетърпеливо се оглеждаше през прозореца. Щом започна да се смрачава, в небето се появи познат силует.

— Камелин идва — каза той на Орин. — Няма да се бавя.

— Готов ли си? — попита Камелин.

— Да. Нека се преобразя под одеялото, за да не осветим цялата къща.

След миг и двамата се носеха във въздуха.

— Да се състезаваме до камбанарията! — предложи Камелин.

Джак го остави да лети напред. Наслаждаваше се на свободата и покоя на нощта. Когато стигна до камбанарията, Тимъри и Чаркъл вече пърхаха около Камелин.

— Колко мило от ваша страна да наминете! Много се радваме, че имаме гости! С Чаркъл тъкмо мислехме да излизаме, но ще останем да си побъбрим. Имаме много време.

Чаркъл въздъхна.

— Още не можем да открием семейството ми.

— Убеден съм, че ще ги намерите! — успокои го Джак.

— Вие може и да имате много време, но ние не — прекъсна ги Камелин. — Джак се измъкна тайно от къщи. Мислех да го заведа от другата страна на Гласруен.

— О! Може ли и ние да дойдем? Все още не сме проверили гнездата от южната страна.

— Не, не може! Организирали сме си специална гарванова вечер. Отбихме се само да ви поздравим. А сега тръгваме.

Прилепчетата изглеждаха разочаровани и не продумаха. Докато Джак измисли какво да каже, Камелин вече го чакаше на парапета.

— Хайде, побързай!

На Джак не му се искаше да си тръгнат толкова скоро.

— Ако видим някого в Гласруен, ще го попитам за семейството ти. И обещавам скоро пак да наминем и да се наприказваме.

Трябваше доста усилено да маха с крила, за да настигне Камелин.

— Какво има от южната страна?

— Ще видиш.

— Няма да се бавим много, нали?

— Не, само един бърз поглед. Искам да проверим нещо. Приеми го като малко проучване. Ако се окажа прав, утре ще си спестим много време и всички ще ни бъдат благодарни. Или поне на мен… не можем да кажем на Нора, че и ти си бил.

От въздуха двете страни на Гласруен изглеждаха еднакво. Камелин направи няколко кръгчета и започна да се спуска.

— Ще опитаме първо тук, изглежда подходящо.

— Подходящо за какво?

— За това, което търсим.

Преди Джак да успее да каже нещо, Камелин се скри в короните на дърветата. Джак го последва.

— Насам! Само не вдигай шум! Никой не бива да разбира, че сме тук.

— А къде сме всъщност?

— При кладенеца на Уриел.

— Мирил не ни ли предупреди да стоим далеч от нея?

— Ние няма да я безпокоим, само ще погледнем. Щом ти си тръгна, аз останах да подслушам Нора и Елан. Бяха извадили старата карта и Нора каза, че Уриел трябва да е някъде от южната страна, но няма да е лесно да я намерим. Затова сметнах, че ако огледаме тази вечер и разберем къде е, ще спестим много време.

— Чудесна идея, но откъде знаеш, че кладенецът й е тук?

— Помниш ли какво каза Мирил — че била опасна? Ако е така, около нея няма да живеят други водни нимфи.

— Тук не ми изглежда изобщо да живее някой.

— Търсим извор с кристалночиста вода. Нимфите не обитават води, които не са годни за пиене.

Джак надникна през дърветата. Намираха се над кръгло езерце. От едната му страна имаше няколко обрасли с треви могили, а от другата — отвесна канара. Изглеждаше злокобно на лунна светлина. Водата не потрепваше.

— Това ли е?

— Не, това е езерото, в което се стича водата от извора. Трябва да се качим малко по-нагоре. Но виж тръстиките и мъха — водата е чиста. Хайде, само че тихо!

Джак последва Камелин между клоните на дърветата. Кацнаха на земята до стар кладенец, издълбан в скалата. Чуваше се само ромонът на водата по мъхнатите камъни. Джак за пръв път виждаше кладенец без дървета наоколо. Усети как перушината по врата му щръква и го полазват тръпки. Чувстваше се точно както онзи ден на алеята, когато му се струваше, че някой го наблюдава. Само дето сега беше тъмно и дядо му беше много, много далеч.

— Да се махаме! — прошепна той.

— Чакай малко, трябва да се уверя, че тук живее Уриел.

Нещо се раздвижи и Джак се взря в тъмнината. Сигурен беше, че вижда две очи. Камелин явно не ги забелязваше, беше твърде зает да боде с клюна си мъха около кладенеца.

— Доста е обрасло, но някой със сигурност живее тук и това трябва да е Уриел.

При второто споменаване на името на нимфата скалата се разтресе. Чу се съскащ звук и очите, които видя Джак, премигнаха.

— Кой иссска да зззнае?

Джак затаи дъх. Луната освети скалата и разкри уродливо лице с широко зейнала уста и раздвоен език. Каменното същество вторачи жестоките си очи в Джак.

— Питам, кой иссска да зззнае?

Краката му се разтрепериха. Искаше да отлети, но не можеше да помръдне. Тялото му беше като вкаменено. Беше твърде изплашен, за да продума.

— Не я гледай! — извика Камелин, като закри очи с крилото си.

— Какво… е… това? — заекна Джак. — Какво става?

Той също се опита да закрие очи, но не можа да вдигне крилото си. Беше като прикован.

— Хайде, Джак, да тръгваме!

— Не мога да помръдна. Това нещо не ще да свали поглед от мен.

— Пусни го!

— Зззащо? Никой не ви е канил. Грол, сссъбуди сссе, имаме госссти.

От другата страна на кладенеца се размърда още едно същество.

— Правилно ли чух, Аджи, госссти? Какво си хванала?

— Гарван. Не сссме яли такова от години, много по-вкусссно е от мишшшки.

Джак преглътна. Защо ли послуша Камелин? Не можеше да помръдне. Сега как щеше да се върне при дядо си? Щеше ли изобщо да се върне някога, след като тези същества искаха да го изядат?

— Не можеш ли да направиш нещо, Камелин?

— Дошли сме да видим Уриел — каза гарванът.

Настъпи тишина. Джак не беше сигурен, че това е добър ход. Ако Уриел се появеше, положението можеше да стане още по-тежко.

— Никой не говори ссс Уриел, ако ние не раззрешим — изсъска Грол.

— Но първо да видим подаръка — обади се Аджи.

— Не носим подарък.

— Зззначи лъжете — изстърга гласът й. — Никой не безззпокои водна нимфа, ако не носсси подарък.

— Казззах ти, че шпионират!

— Явно е иссстина. Кажи им, че лъжците ги изззяждаме, та друг път да не ни безззпокоят.

— Пуснете го! — изписука тъничък гласец отгоре.

— Тимъри! — възкликна Джак смаяно.

— И Чаркъл! — обади се още едно гласче.

— Не ги гледайте в очите! — предупреди ги Камелин. — Извикайте Нора, тя ще им даде да разберат!

— Няма защо, положението е овладяно — успокои ги Чаркъл.

На Джак не му се струваше така. Не му се искаше Нора да разбере, но по-добре да си имат проблеми с нея, отколкото с тези същества.

— Пуснете го веднага! — повтори Тимъри. — Или…!

Грол и Аджи избухнаха в смях, който прозвуча повече като парен локомотив.

— Не знаете ли кои сссме ние?

— Вие сте гаргойли — отговори Тимъри. — Виждал съм много като вас, но никога досега не съм имал удоволствието да разговаряме.

— Най-посссле някой, който ни позззнава — засмя се Аджи. — Зззначи ти е ясссно, че няма да сссе уплашим от два прилепа дребосссъка и един дебел гарван. Нищо не можете да ни направите.

Джак чу шепот зад гърба си.

— Гениално! — възкликна Камелин. — Не се притеснявай, Джак! Ей сега ще те освободим.

Грол и Аджи вече се олюляваха от смях.

— Трябва ми помощта ти — извика Камелин. — Идвам, но със затворени очи. Упътвай ме! Кажи ми, ако попадна в обсега им.

Джак представа си нямаше какво става. Грол и Аджи едва дишаха от смях. Камелин замери Аджи с кал и я улучи по носа. Това предизвика нов взрив от смях у гаргойлите.

— Олеле! Заболя ме! — изписка Аджи.

— Ще трябва да измислите нещо по-сссериозно! — присъедини се Грол.

— Къде я уцелих? — попита Камелин.

— По носа.

Камелин прелетя отново и пак замери Аджи с буца кал.

— Сега вече уцели очите! — извика развълнувано Джак, схванал какво се опитва да направи Камелин. Опита се да се раздвижи, но явно погледът на гаргойла беше достатъчно силен и през калта. Грол се разхили още по-невъздържано, когато калта се стече по лицето му.

— Трети опит. Огън! — заповяда Тимъри.

— Право в целта! Ама пак се стича…

Преди да успее да довърши изречението, каменното лице на Аджи бе обхванато от пламъци. Тя запищя пронизително, а смехът на Грол секна. Джак усети как тялото му се отпуска и се свлече на земята.

— Добре ли си? — попита Камелин.

— Май да.

— Какво й направихте? Осссвободете я!

— Май не беше зле като за прилепи дребосъци и дебел гарван! — подигра го Камелин.

— Направи нещо, Грол! Тазззи кал ссстана на камък! Нищо не виждам!

— Може да сключим сделка и аз ще ти пробия две дупки за очите. Но ако не удържите на думата си, ще се върнем! — предложи Камелин.

— Каквото кажете! — съгласи се Грол.

— Първо, обещайте, че повече няма да вкаменявате гарвани.

— Нито прилепи и плъхове — допълни Тимъри.

— Обещаваме!

— Второ, нужна ни е информация. Затова и дойдохме да говорим с Уриел.

— Тя няма да иссска да ви види. Тя ссс никого не сссе вижда. Ние се разправяме ссс посссетителите.

— Да се надяваме тогава, че вие ще ни помогнете. Трябва да знаем къде можем да намерим Корис.

— Не сссме я виждали от години. Но ззззнам кой може да ви каже. Идете да намерите някое боги, те знаят тия неща.

— Вече говорихме с боги, затова сме тук. Все някой трябва да знае къде живее Корис.

— Ами някой дориссск? Първо обаче трябва да го хванете и осссвен това да ссси приготвите нещо зззза зззамяна. Ссссведенията им не ссса безззплатни.

— Дориск! — възкликна Камелин. — Защо не се сетих по-рано!

— Сссега ми върни очите! — изписка Аджи.

— Аз ще избода дупките — рече Джак. — Ако се опита да ни вкамени, можеш пак да я уцелиш. Мерникът ти е по-добър от моя.

— Няма, кълна сссе!

 

 

Джак избоде две дупки във втвърдената кал и се върна при кладенеца. Аджи изглеждаше така, сякаш бе надянала маска, но не се опита повторно да го вкамени.

— Хайде, да вървим да намерим някой дориск — рече Камелин.

— Какво е дориск?

— Ама ти нищо не знаеш! — разсмя се гръмогласно Камелин.

Четиримата отлетяха към Нютън Гил. Зад гърба си още чуваха мърморенето на гаргойлите. След малко единственият звук остана пърхането на собствените им крила.

— Благодаря ви! — каза Джак, когато краката му спряха да треперят. — Какъв късмет, че се появихте вие!

Камелин изсумтя и хвърли изпепеляващ поглед на прилепите.

— Надали е бил чист късмет. Проследихте ни, признайте си!

— Искахме да разберем какво сте намислили — оправда се Тимъри.

— Решихме, че едновременно с това можем да потърсим братята ми Норис и Снук — добави Чаркъл. — Можем да питаме и дориска дали не е виждал драгонети. Ако го хванете, разбира се.

— Какво искаш да кажеш? За твое сведение, мога да разпозная дориск, както и да се е маскирал. Но те отговарят само на един въпрос. Ако искаш да разпитваш за семейството си, ще трябва сам да си хванеш. И гледай да имаш какво да му дадеш в замяна, защото иначе нищо няма да ти каже.

— Някой ще ми каже ли какво е дориск най-после?

Всички погледи се обърнаха към Джак. Камелин въздъхна.

— Дориските приличат на богита, шпионират и търгуват с информация. За разлика от богитата могат да се преобразяват, но само в нещо със същия размер или по-малко, никога по-голямо от тях самите.

— И те ли харесват лъскави неща като нимфите?

— Взимат всичко, което ги заинтригува, но най-много обичат остри предмети като игли и карфици. Някои от тях имат милиони такива.

Джак представа си нямаше защо са му на някого милион игли. Чудеше се колко са големи дориските. И се надяваше да са дружелюбни.

— Какво ще каже Нора, когато разбере къде сме били и какво е станало?

Камелин ги изгледа един по един.

— Нора нищо няма да разбере. Ясно?

— Ясно! — съгласиха се всички.

— Това ще бъде нашата тайна! — изписука Тимъри.

— Точно така!

— А как изглеждаш дориските? — продължи Джак.

— Зависи каква форма са приели. Не знам защо не ми хрумна по-рано. Ако се бях сетил, досега да сме сглобили котела. Проблемът е, че не се хващат лесно.

 

 

Щом стигнаха до началото на гората Нютън Гил, Камелин започна да се спуска надолу към един изсъхнал ясен. Голите му клони бяха прогнили и изскърцаха, когато приятелите кацнаха на тях.

— Сега какво? — попита Джак.

— Ще се държим подозрително и необичайно. Това със сигурност ще предизвика любопитството на някой дориск. Те са по-големи клюкари и от богитата.

— А не може ли вече да се прибираме? Нора ще научи от дърветата.

— Не и от тези. Забрави ли, че мъртвите дървета не говорят? Единственото, за което дърветата и Нора си говорят в момента, е Арана. Няма време за други приказки, твърде заета е да се тревожи.

Джак също се притесняваше. Знаеше, че времето изтича. Стояха си там на клона, но никой не помръдваше, нито пък правеше нещо необичайно. Джак тъкмо започна да се чуди дали ще висят там цяла нощ, когато Камелин затанцува. Реши да се присъедини към него. За жалост, клонът не издържа на подскоците. Чу се силен пукот и клонът се стовари с грохот на земята. Никой не се удари, само дето всички същества наоколо се уплашиха и се разбягаха. Освен едно.

— Хванах те! — извика Камелин, стиснал голям бръмбар в ноктите си.

— Пусни ме, хулиган такъв! — изписка тъничко гласче.

— Не съм хулиган. Просто умея да хващам дориски.

— Добре де, разкрит съм. Задай въпроса си!

Камелин пусна бръмбара. Той за миг се превърна в нещо, наподобяващо на голям таралеж. Тялото му беше цялото в бодли, с изключение на лицето. На върха на носа му се мъдреха очила. Съществото се повъртя около краката на Джак, после седна и въздъхна:

— Да говорим за бизнес.

— Бизнес ли! — възкликна Джак.

— Спокойно. Остави на мен — рече важно Камелин.

Тимъри и Чаркъл се разкикотиха, но Камелин не им обърна внимание.

— Какво предлагаш?

— Не сме дошли за сделки, само на посещение. Джак е нов в района и го развеждам наоколо.

— Защо тогава ме хвана?

— Исках Джак да се запознае с най-осведомения дориск в западните части.

— Само в западните ли? Аз съм най-добре осведоменият дориск в цялото кралство.

— Казах ли ти, че е прочут! — обърна се Камелин към Джак.

— Щом сте на обиколка, къде бяхте преди това?

— При кладенеца на Уриел.

Джак и прилепите кимнаха за потвърждение. Дорискът изглеждаше искрено впечатлен.

— При кладенеца на Уриел! Никой не ходи там.

— Джак не беше виждал гаргойли, казах ти, че е нов. След това отиваме при Корис.

— В езерото Миър?

— Да, в езерото Миър. Което ме подсеща, че е време да тръгваме. Имаме още много път до зори.

Дорискът се замисли. Зарови острите си нокти в сухите листа и си намери личинка. Подхвърли я във въздуха и я лапна.

— Искаш ли и ти?

— Не, благодаря — отказа Джак. — Хапнахме, преди да тръгнем. А и наистина трябва да вървим.

— Няма значение — отвърна дорискът, като подхвърли още една личинка. — Сигурен съм, че пак ще се срещнем.

 

 

— Това беше гениално! — възхити се Джак, щом се издигнаха във въздуха.

— Не са от най-умните. Не могат и да се мерят с гарван.

— Дали се е усетил, че го преметна?

— Не. Сега е зает да се тъпче с личинки. Повече няма и да се сети за нас. Хайде, трябва да се прибираш вкъщи.

Когато стигнаха до дома на Сам Бренин, Тимъри и Чаркъл им пожелаха лека нощ.

— Обадете се, когато излизате следващия път! Много бихме искали пак да дойдем с вас — изписука Тимъри.

— А може и заедно да потърсим семейството ми — додаде Чаркъл.

— Само да възстановим котела и проблемите да се решат, ще дойдем да ти помогнем. Нали, Камелин?

Камелин измърмори нещо под нос.

— Непременно ще дойдем — повтори Джак. — Сега наистина трябва да се прибирам, че сутринта няма да мога да стана.

— Ще се видим след училище — сбогува се Камелин, след като Джак се преобрази и навлече пижамата си.

Джак се прозина, но докато отговори, гарванът вече беше отлетял. Момчето си легна, а Орин се сгуши до него на възглавницата. Каза му нещо, но на Джак му се спеше твърде много.

— Голяма нощ беше — рече той. — Надали ще изляза пак на нощна разходка, но поне разбрахме къде е Корис. Утре ще ти разкажа.

Джак затвори очи. Не можеше да ги държи отворени и секунда повече.

5. Езерото Миър

Джак чу, че дядо му го вика. Насили се да отвори очи, но те веднага се затвориха пак. Орин го побутна с носле. Знаеше, че е гладна и трябва да й даде да закуси, но просто не можеше да стане.

На вратата се потропа и той осъзна, че явно пак е заспал.

— Джак, ставай! Ако не се размърдаш, ще закъснееш.

— Ей сега! — отговори Джак и свали крака от леглото.

Следващият половин час мина на бързи обороти: Джак трябваше да се измие, да се облече, да нахрани Орин и да закуси. Когато стигна до училище, вече беше изтощен. Не запомни много от сутрешните часове, защото през по-голямата част от времето дремеше. За щастие, май никой не забеляза.

В обедната почивка помоли да използва библиотеката. Намери си едно спокойно местенце и отвори Книгата на сенките. Надяваше се да го чака съобщение и не остана разочарован:

„да не кажеж на Нора и Елан за

нъли помниш, че е тайна“

Джак се разсмя. Зачуди се не може ли да измагъоса проверка на правописа в книгата на Камелин. Тъкмо се канеше да отговори, когато се появи ново съобщение.

„Знаем къде е Корис. Снощи Камелин е хванал дориск и така е научил.

Двете с Нора сме измислили специален подарък, на който тя няма да устои.“

Джак се огледа. Наоколо нямаше никого. Той взе пръчицата си и отговори и на двете съобщения. На Камелин написа:

„Няма, спокойно.“

А на Елан:

„Какво е дориск?“

Надяваше се да научи още нещо, но тя му каза да погледне в Книгата на сенките или да пита Камелин по пътя към езерото Миър.

 

 

Следобедът мина бързо. Когато Елан го посрещна след часовете, вече се чувстваше по-добре. Качи се в колата и огледа задната седалка. Видя кошницата за пикник, увита плоча за котела и още един пакет с приблизително същата форма и размер като плочата.

— Камелин напред ли лети?

— Тук съм — обади се приглушен глас от кошницата.

— Умълчал се е — засмя се Нора, — сигурно лови трохи.

— Къде отиваме?

— Камелин ще ти разкаже за срещата си с дориска. Голям късмет, че го е намерил. Дориските са майстори на прикриването и трудно се хващат — обясни Елан.

— Не беше лесно. Дебнах го с часове.

— И няма да повярваш! Подлъгал го е да му каже къде е Корис!

— Аз ще разкажа на Джак, не ти! Може ли вече да изляза?

Камелин подаде глава. Джак задържа капака на кошницата, за да му помогне да излезе.

— Далеч ли е?

— Не, от другата страна на Бекънбъри. Скоро ще сме там.

 

 

Камелин беше прав. Много скоро Нора отби от главния път по малка уличка и влезе на един паркинг. Вместо да спре при другите автомобили обаче тя продължи до отсрещния край и чак тогава изключи двигателя. Пред тях имаше ниска преграда и табела, указваща пътеката към езерото Миър.

— Готови ли сте?

Нора взе плочата от котела и подаде другия пакет на Джак.

— Готови сме — отвърнаха всички в един глас.

— Предполагам, че отиваме на някое по-спокойно място.

— Да. Камелин ще ни води.

 

 

Езерото Миър беше уединено, а бреговете му бяха обрасли с високи тънки дървета, чиито листа потрепваха от лекия ветрец. Водата беше спокойна и само отделни вълнички от време на време преминаваха по гладката повърхност. Изглеждаше дълбоко и неприветливо. Джак се радваше, че не е сам.

Нора спря на брега. Вместо да коленичи и да докосне водата с устни, този път тя извади тежка монета от джоба си и я хвърли в езерото.

— Това трябва да я накара да се покаже — засмя се тя. — Съмнявам се, че някой й е хвърлял римска монета наскоро.

Нищо обаче не се случи. Джак започна да се чуди дали всъщност дорискът не ги е изиграл. Или пък Корис не бе харесала монетата на Нора.

— Мислех, че нимфите предпочитат лъскави предмети?

— Да, но трябва да я изкушим да излезе. Ще иска да разбере кой хвърля мръсни монети в езерото й. Скоро ще е тук.

— Тя има по-лош характер и от Дженет — предупреди го Елан. — Ако реши, че много държим на нещо, никога няма да ни го даде. Всичко зависи от това, дали ще одобри подаръка, който сме й донесли. Надявам се толкова да й хареса, че да ни даде плочите без много уговорки.

Джак се притесни. Ако това беше нимфата от Вирокониум, тя няма да иска да си приказват като Мирил. И той се надяваше подаръкът да й хареса. Така или иначе, нямаше какво друго да й предложи.

Когато Корис се показа, Джак беше шокиран. Досега беше виждал как излизат нимфи само в извори и кладенци. Този път беше различно. Водата закипя. Образува се водовъртеж и се появи черна дупка, от която бавно се издигна меч. Последния път, когато Джак видя този меч, той беше в ръката на префекта на Вирокониум. Сега зелени пръсти стискаха здраво дръжката му. После се показа и шлемът с червени пера, леко избледнели и оплетени с водорасли.

— Тя е!

Джак с удивление забеляза, че нимфата носи и бронята на префекта. Странно му бе да види под метала зелената й кожа вместо неговата червена туника. Но нямаше и сянка от съмнение — това беше нимфата, която обърка с Дженет.

— Аве! — поздрави Корис и удари с юмрук по бронята. — Кой дръзва да наруши покоя ми?

Тя извади нещо от перата на шлема и го хвърли на Нора.

— Не се отнасям доброжелателно към хора, които хвърлят боклуци в езерото ми. Ако искате нещо от мен, говорете! И гледайте да не ми губите времето!

Монетата се търкулна в нозете на Нора. Вместо да я вземе, Нора се усмихна и се поклони учтиво с глава.

— Каква красива броня и забележителен меч! Впечатляващо!

Корис изпъна рамене, после също се поклони в отговор.

— Комплект са. Най-великолепният подарък, който съм получавала. Съмнявам се, че някога ще има по-добър.

— Римски ли са? — попита Нора.

— А защо питаш?

— Издирваме нимфата, която някога е живяла в извора във Вирокониум. Преди много години е получила в дар броня и меч.

— И защо ви е тази нимфа?

— Заклели сме се да я търсим, докато я открием. Имаме нещо, което й принадлежи, а тя държи у себе си нещо наше. Бихме желали да ги разменим.

Корис се замисли. Нора отстъпи встрани, за да може Джак да мине напред.

— Помниш ли това момче?

Корис се взря съсредоточено в Джак. Нора го потупа насърчително по гърба.

— Дадох ти три плочи от котел в същата нощ, когато се сдоби с бронята. Би ли ми ги върнала, моля?

— А вие какво ще ми дадете? Не връщам нищо, освен в замяна на нещо по-добро.

Нора му даде знак да развие пакета.

Корис протегна шия, подуши въздуха и посегна да вземе подаръка, но Нора го грабна и вдигна толкова високо, че той заблестя на слънцето. Джак видя, че е тас за автомобилна джанта. В средата дори се четеше знакът на „Фолксваген“ — VW.

— Щит! — извика Корис. — Великолепен е! Какво означават буквите?

— О, те са много важни! Означават Viroconium Warrior, Воин на Вирокониум. Само най-благородните и отличени воини могат да го носят.

— Ще се върна — каза Корис и изчезна под водата.

— Удивително! Как се сетихте? — възхити се Джак. — Дали плочите ще са у нея?

— О, да! Тя много добре разбра за какво я питаш. Сега ще прерови всичко, докато ги намери.

Не чакаха дълго. Този път обаче нямаше водовъртежи и кипежи. Нимфата просто изплува на брега и заговори на Джак.

— Това ли търсиш?

Сърцето на Джак подскочи. В ръката си Корис държеше трите липсващи плочи. Беше твърде уплашен, за да каже нещо, но кимна енергично с глава. Тя му ги подаде, а Нора й връчи щита. Нимфата пъхна ръка в ремъка, който бяха закачили за таса, извади меча и като се върна в средата на езерото, нададе боен вик:

— Воинът на Вирокониум!

Цялото езеро отново се завихри във водовъртеж и Корис изчезна в черната дупка в центъра. Последно се скри острието на гордо вдигнатия меч.

— Фукла! — изсумтя Камелин.

— Какво значение има? Получихме това, за което бяхме дошли. Сега можем да сглобим котела.

— Веднага щом се върнем? — попита Джак, докато двамата с Елан увиваха мокрите плочи.

— Да, веднага щом се върнем.

— А какво има за вечеря? — полюбопитства Камелин, гладен както винаги.

— Първо ще сглобим котела, после ще вечеряме — отговори Нора.

— Нямам търпение да видя как изглежда! — вълнуваше се Джак.

Камелин вече беше отлетял към имението. Джак подозираше, че ще спре някъде да похапне — не беше задължително да чака до вечеря, за да залъже стомаха си.

— Тя наистина хареса щита — каза момчето, докато вървяха обратно през полето.

— Явно много се гордее с бронята — допълни Елан. — Забеляза ли колко добре се е грижила за нея?

— На нея й стои много по-добре, отколкото на префекта — засмя се Джак.

— Има нещо важно, което се налага да обсъдим тази вечер, преди да се прибереш у дома, но Камелин също трябва да присъства — рече Нора.

Джак се развълнува. Скоро щяха да идат в Анун.

 

 

Когато стигнаха до имението Юел, Камелин вече ги чакаше на масата за пикник. Джак забеляза следи от сирене по клюна му. Всички отидоха в хербориума. Нора постави трите плочи на местата им и прокара ръка по всички подред.

— Най-после! След толкова години чакане! И всичко това е благодарение на теб, Джак.

— И на Камелин. Нямаше да се справя без него.

— И на Камелин — съгласи се Нора. — Би ли го извикал, ако обичаш?

На излизане от хербориума Джак бръкна в джоба си да потърси салфетка.

— Нора те вика, но не можеш да отидеш с тия трохи от сирене по клюна. Стой така да те избърша!

— Сиренето за пица е много лепкаво. И аз се опитвах да го махна. Благодаря ти, ако Нора го забележи, ще си имам неприятности.

— Хайде, Нора ни чака да свържем плочите.

— Нямам търпение да отида в Анун. Там можеш да ядеш на корем и всичко е безплатно. Гуилам ми е разказвал за пайове, които се топят в устата. И наденици, по-вкусни, от които нямало по целия свят. На празник се организирал панаир с всякакви павилиони — имало разказвачи на приказки, жонгльори, игри, състезания и песни досред нощ край огъня. Толкова много неща ще видим и ще можем да правим. Надявам се да поостанем за по-дълго.

— Звучи страхотно.

— О, наистина е така. Крепостта се намира на един остров. Искам да прекося реката, за да видя Стъкления дворец. Гуилам ми е казвал, че в градината на кралицата имало бели гарвани. Ти как мислиш, Джак? Дали се е шегувал, или наистина има бели гарвани?

— Защо пък да няма? Звучи невероятно, но въпреки това…

— Хей, вие двамата ще побързате ли? — извика Елан от хербориума. — Готови сме.

— Боя се, че отново ще ни е нужна помощта ти, Джак — започна Нора. — Силите ми бързо отслабват. Не искам да ги пилея за неща, които знам, че и ти можеш да направиш.

— Но аз нямам твоите сили!

— Когато научиш всичко, което трябва да знаеш, ще ги добиеш, уверявам те. Засега обаче е достатъчно да намериш страниците, които ни трябват, в моята Книга на сенките.

— Ами аз? — изграчи Камелин. — И аз ли ще добия голяма сила?

— Ти си аколит на друид. Щом приключиш обучението си, също ще имаш магическа сила.

— Ама това отнема години! — измърмори гарванът.

— Какво искате да направя? — попита Джак.

— Трябват ни указанията за сглобяване на котела. Мисля, че си ги спомням, но толкова отдавна не съм го правила, че бих предпочела да проверя. Ето пръчицата ти, помогни ми да го възстановим.

Елан извади Книгата на сенките на Нора от библиотеката и я постави пред Джак. Щом момчето хвана грубата пръчица в ръка, тя мигом се изглади. Джак се съсредоточи и насочи всичките си мисли към върха на пръчицата. След това почука по книгата. Тя се отвори и кориците шумно хлопнаха по масата.

— Ти си роден талант, Джак — похвали го Елан и зачете на глас:

Котела на живота отново, за да имаш ти,

около тиса дванайсет плочи нареди —

пръв борът е, а втора — зелениката,

върба и глог един след друг вземи,

бреза и ясен, бряст и дъб —

вече осем подреди.

Бук и ябълка ги следват —

плочите окръглиха се десет.

Лешникът и самодивското дърво са най-последни.

Дванайсет станаха на брой плочите вълшебни.

Котелът цял е пак и за празник е готов!

Когато приключи, Нора отстъпи назад да се полюбува на творението си. Котелът беше по-голям, отколкото Джак беше очаквал.

— А сега дръжките.

Елан извади тежък метален обръч с две уши едно срещу друго. Нора го постави върху котела и се обърна към Джак.

— Сега ни трябват инструкциите за отваряне на портала към Анун.

— Какво да попитам?

— Западният портал е скрит в гората. Кажи името му и книгата ще се отвори.

— Но какво е то?

— Гласруенската порта — отвърна Елан.

Джак не знаеше как изглежда портата, но гората му беше позната. Съсредоточи се и докосна книгата с пръчицата си.

— Гласруенската порта — каза той.

Страниците се запрелистваха, докато книгата не намери това, за което питаше Джак.

Най-отгоре на листа с преплетени букви бе написано:

Гласруенската порта

Западният портал на Анун

— Какво пише? — попита Камелин.

Джак подаде книгата на Елан и тя зачете:

Свещените извори първо открий,

от всеки плоча вълшебна вземи.

Щом ги откриеш, в едно ги сбери

и с връзки кожени ги завържи.

— Това вече го направихме — рече Камелин.

— После?

Елан продължи:

Почукай по ръба на Котела — три пъти —

готов си да започнеш ти!

На залез-слънце в деня на ритуала

в Котела постави вейки пет.

Те трябва да са в този ред: дъб, бук, върба,

бреза и бор, и жълъд златен най-подир.

Пред портата в Гласруен Котела занеси.

— Готов ли си, Джак? — попита Нора. — Трябва да почукаш три пъти по ръба на котела.

Джак го направи и вътрешността на съда засия със зелена светлина. Кожените каишки сякаш се стопиха в метала, а плочите се сляха една с друга. Джак гледаше, зяпнал от удивление, а сърцето му биеше лудо в гърдите.

— Успя! Ти възстанови котела, Джак! — грачеше радостно Камелин и подскачаше по масата. — Скоро ще сме в Анун!

Джак погледна Нора и Елан, но те нищо не казаха.

— Сега вече можете да отворите портала, нали?

— Да, но с твоя помощ.

— Ще направя, каквото кажете.

— Дължим много и на двама ви. Много са тези, които ще ви бъдат вечно признателни. Но преди това трябва да обсъдим нещо важно — каза Елан и двете с Нора се спогледаха.

Тонът й подсказваше, че нещо не е наред.

— Налага се да променим плановете. Не можем да чакаме до Сануин.

Камелин още повече се развълнува.

— Кога тръгваме?

— Ще отворим портала тази вечер. Моментът е изключително подходящ: днес е празникът на лятото в Анун.

— Празник! — извика Камелин. — Колко дълго можем да останем?

Нора въздъхна.

— Съжалявам, но не можеш да дойдеш.

— Какво? Как така? Ти ми обеща! Не е честно Джак да дойде, а аз не!

— Джак също не може да дойде.

Възцари се мълчание. На Джак много му се искаше да попита защо. И той би казал, че не е честно, но виждаше болката в очите на Нора. Елан се пресегна и нежно погали Камелин.

— Наистина много съжаляваме, но ако не отидем веднага, ще стане безвъзвратно късно!

— Но защо да не можем да дойдем с вас? — настоя Камелин.

— Само вълшебни същества и друиди могат да влизат в Анун без разрешение. На смъртните е позволено да преминават през портала само на Сануин. Така повелява законът и ние сме длъжни да го спазим.

— Глупав закон! — измърмори Камелин.

Джак не можеше да продума.

— Ако обърнеш на последната страница, Джак, ще прочетем и обяснението.

Джак вдигна пръчицата и изпълни нареждането. Буквите се размазваха пред очите му, в които напираха сълзи.

Елан пое книгата и зачете вместо него:

Зад арката ще се покаже,

портал висок — блестящ, зелен.

За хора той не е предназначен.

Но всеки Сануин е изключение,

и в този ден човеците

се ползват с разрешение.

Законът на Анун постановява

и тази забрана не се нарушава.

Всеки, престъпил в тази земя,

ще се изправи пред Съвета.

— Не можем да чакаме до Сануин. Трябва да вземем жълъдите още тази нощ. Арана гасне бързо, моята магия също се изчерпва. Трябва да пия от еликсира. И Елан трябва да възобнови силата си, преди да е станало късно. Надявам се, разбирате, че ако имаше начин, щяхме да ви вземем.

Джак кимна. Нора и Елан се обърнаха към Камелин. Той също кимна бавно, увесил тъжно глава.

6. Гласруенската порта

— Добре, че успяхме да вземем плочите. Имаме много време до залез — каза Нора. — Ще имаме нужда от помощта и на двама ви.

Камелин се затътри с клюмнала глава към края на масата и обърна гръб на всички. Нора въздъхна и продължи да говори на Джак:

— Знам, че искам прекалено много, но не можем да отворим портата без теб, Джак. Трябва да ми остане достатъчно магия, с която да приготвя еликсира в Анун.

— Ще отвориш ли портата вместо нас? — попита Елан.

— Аз? Но как?

— Имаш силата, която ти е нужна, в пръчицата си. Тя е започнала живота си като жълъд от Дъба Майка в Анун. Порталът ще я разпознае и ще се отвори пред нея.

— Защо тогава не използвате вашите пръчици? Те също са от Анун, нали?

— Не, нашите са от Земята. Моята е от клон на леска, а тази на Елан — от бреза.

Камелин бавно се обърна.

— Искаш да кажеш, че моята пръчица е по-добра от вашите?

Нора се засмя.

— Да, Камелин, и твоята, и на Джак са подобри от нашите. А сега имаме много работа. Първо Джак трябва да отиде и да пита дядо си дали може да остане до по-късно у нас. Кажи му, че тъкмо сме се върнали от гостуването и ще си правим барбекю.

— Барбекю! Ама истинско барбекю ли? — развълнува се Камелин.

— Да, но не с гости. Ще празнуваме, както си му е редът, когато се върнем с жълъдите. Сега ела да ми помогнеш да нарежем малко ревен^[3]. Елан може да отиде с Джак.

— Чудесно! Обичам пай с ревен.

— Не е за нас. Тази вечер нямам време да правя пай. Ревенът е за Анун. Трябва да им занесем в дар нещо, което си нямат. Единственият начин за пренасяне на неща от този свят в другия е с котела. Там отдавна не са помирисвали ревен.

Джак не можа да сдържи усмивката си, като видя начумерената физиономия на Камелин. Нора и Камелин отидоха в градината, а Джак и Елан се упътиха към плета.

 

 

— Наистина ми е мъчно, че не можеш да дойдеш с нас — каза Елан, докато вървяха през тунела от тисове към къщата на Сам Бренин.

— Но ти ще се върнеш, нали?

— Да, само че имам да свърша някои работи в Анун. Може да се наложи да остана малко по-дълго и да не успея да се върна с Нора тази вечер. Зависи какво ще заварим там.

— Значи няма да мога да те видя такава, каквато си.

— Ще ме видиш на Сануин. След като отворим портала, ще мога свободно да преминавам между Земята и Анун. Двамата с Камелин ще дойдете там през октомври. Ще бъде чудесен подарък за рождения ти ден.

— Наистина ли е толкова прекрасно, колкото казва Камелин?

— Дори Камелин ще остане удивен, когато го види с очите си. Крепостта и Дворецът са издигнати в средата на езеро. Четирите им кули са от стъкло и от километри се вижда как блестят на слънцето.

— Вярно ли е, че има бели гарвани?

— Да. Живеят в градината на кралицата.

Джак въздъхна. До октомври оставаха цели четири месеца.

Когато стигнаха до градината, дядо му вдигна поглед от граха, който садеше.

— Рано се прибираш. Не те очаквах преди вечеря. О, и Елан е с теб.

— Здравейте, господин Бренин. Дойдох да попитам дали Джак може да остане у нас до късно тази вечер. Ще правим барбекю. Имате ли нещо против да се прибере към десет?

— Не, разбира се. Само се преоблечи, Джак. Не искаш униформата ти утре да мирише на пушек, нали?

Джак остави Елан в градината при дядо си и се качи в стаята да си смени дрехите. Но колкото и да се опитваше, не можеше да потисне разочарованието си.

 

 

Когато се върнаха през плета, Камелин ги чакаше до алпинеума.

— Доста се позабавихте — изграчи той.

— Има ли нещо за вършене?

— Не, всичко е свършено. Нора каза, че може да започваме с барбекюто, щом се върнете, така че хайде, размърдайте се!

Камелин литна към къщата. На минаване покрай хербориума Джак забеляза огромна връзка ревен, която се подаваше от котела. Когато стигнаха до вътрешния двор, откриха Камелин да спори с Нора.

— Ама аз искам!

— Прекалено опасно е. Нямаш никаква практика. Джак ще го направи.

Камелин се обърна към Джак.

— Не ми дава да запаля барбекюто! А аз мога, знам как! Гледал съм те как правиш искри, дори аз съм правил такива! Моля те, Джак, нека опитам!

Нора поклати глава и погледна към Джак. Той вдигна ръка към малкото обгорено петно сред косата си.

— Аз нямам нищо против Камелин да го направи, щом иска, стига да внимава пръчицата да сочи само към барбекюто.

— О, Джак, ти си истински приятел! — каза Камелин и подскочи няколко пъти около краката му. После се втурна към кухнята и излезе оттам с пръчицата в клюна си.

— Стойте далеч! — предупреди Нора.

Камелин кацна на масата за пикник и зае позиция. Джак се усмихна, когато чу как гарванът сам се изкомандва:

— Огън!

Нора ахна, когато видя пръчицата да бълва огромен пламък.

— Смали го!

— Защо? Нали искаше да запаля барбекюто?

— Да, но не така! Мисля, че ще трябва да ти взема пръчицата, докато ни няма. За всеки случай.

Камелин понечи пак да се нацупи, но видя тавичката в ръката на Елан.

— Наденички! Любимото ми!

— Какво представлява празникът на лятото в Анун? — поинтересува се Джак.

— Като всеки друг празник — отвърна Елан. — Има голям панаир с много сергии, павилиони и забавления. Събират се най-добрите разказвачи на приказки и се опитват да се надприказват един друг. Помня, че последния път имаше жонгльори на кокили и какво ли още не.

— Нали ти казах! Ами храната? — Камелин кацна възбудено на рамото на Джак.

Нора се засмя.

— Ти само за това мислиш! Хайде, вечерята е готова. Благодарение на твоя огън надениците станаха за нула време.

 

 

Малко преди слънцето да започне да залязва, Нора провери за последно дали са приготвили всичко необходимо.

— Време е — обяви тя. — Да вървим.

Тръгнаха към Гласруенската гора. Джак и Елан носеха котела. Двете пръчици — неговата и на Камелин — бяха прибрани вътре при ревена. На минаване през плета Нора взе голям сноп клони.

— Дъб, бук, върба, бреза и бор, за ритуала — обясни тя.

— Къде точно се намира Гласруенската порта? — попита Джак.

— Не знам — отвърна Нора.

— Как ще я намерим тогава?

— Книгата на сенките ще ни заведе. Трябва да е някъде в Гласруенската гора. Преди не се местеше, но когато започнаха нещастията, Свещеният съвет реши, че е по-безопасно портите да не стоят на едно място. Само Бдящите дъбове знаят местоположението на порталите.

— Бдящите дъбове?

— Да, те пазят четирите портала на Анун, по един от всяка страна. Техните клони образуват свод, под който трябва да минем.

Джак не разбираше съвсем за какво говори Нора, но нищо не каза.

Излязоха от тунела на тисовете, приближиха гората и Нора спря.

— Време е да се сменим — каза тя. — Ти вземи моята Книга на сенките, а аз ще нося котела заедно с Елан.

Джак взе книгата и пръчицата. Двете дървета на корицата заблестяха. Изглеждаха живи, по-живи от дърветата в гората.

— Използвай я като компас — посъветва го Нора. — Ще почувстваш притегляне като от магнит. Следвай го.

Книгата натежа в ръцете му като жива. Джак започна да я следва. Навлизаха все по-навътре в гората. Усещаше многобройни погледи върху себе си. От време на време зърваше някоя дриада, но нито една не застана на пътя им и не ги заговори.

В един момент книгата спря да го тегли и Джак вдигна очи. Намираше се пред два стари дъба. Клоните им се докосваха, като образуваха красив свод.

— Мисля, че е тук.

— Браво, Джак! Знаех си, че ще успееш. Сега да започваме. Скоро ще се мръкне.

— Но в книгата се казваше, че трябва да видим висока светеща порта. А тук няма нищо такова.

— Това са Бдящите дъбове — каза Елан, като сложи ръка върху ствола на по-близкото дърво. — Едно време биха ни поздравили, но отдавна са заспали. Трудно ще ни бъде да ги събудим.

— Това значи ли, че не можем да изпълним ритуала?

— Не, не се безпокой, Джак! С помощта на твоята магия ще отворим портала. След ритуала всичко ще се оправи.

Лесно й беше на Нора да каже „не се безпокой“. Тя беше изпълнявала много ритуали. А за Джак този щеше да е първият. Боеше се да не обърка нещо.

Елан сложи ръка на рамото му.

— Ако не се получи от първия път, ще опитаме отново — успокои го тя, сякаш прочела мислите му. — Това не е като прозореца на времето. След като знаем мястото на портата, можем да опитваме много пъти, докато успеем да я отворим.

— Джак, помоли Книгата на сенките за указания!

Джак вече боравеше спокойно с пръчицата. Той я насочи към книгата на Нора и нареди:

— Покажи ми указанията за отваряне на Гласруенската порта!

Страниците се прелистиха и Джак зачете:

Указания за отваряне на Портал към Анун

За да се отвори Портата сама

към Анун — вълшебната страна,

свещеното съкровище намери

и пред пазачите го представи.

Пет вейки в редица постави

и думите вълшебни изречи.

Съкровището в длани протегни,

додето жълъдът започне

като слънце да блести.

Джак се притесни.

— Но аз не знам думите…

— Аз ги знам — успокои го Нора. — Ти само повели портата да се появи, аз ще кажа, каквото трябва. Съсредоточи се и насочи пръчицата си към свода. Само светлина, без искри!

Джак въздъхна.

— Ще се постарая.

— Елан, ти вземи петте клонки и ги нареди, като започнеш от другата страна на Бдящите дъбове: дъб, бук, върба, бреза и накрая бор.

Елан изпълни указанието и застла голата горска земя със зелен килим. Нора й подаде жълъда и тя го постави в центъра на отворената си длан.

— Готово — каза Нора, — да започваме!

Джак насочи пръчицата си и с цялата си воля поиска да се появи портата. Нора зашепна думи, които той не разбираше. От ръката на Елан засия мека златна светлина. Колкото повече се концентрираше Джак, толкова по-ярко грееше жълъдът. Момчето се стараеше да държи стабилен лъча светлина от пръчицата си, но ръката му трепереше. Изведнъж светлината избухна ослепително и го принуди да затвори очи. Когато ги отвори, пред него се издигаха две високи зелени врати, гравирани със златни рисунки, които светеха ярко като жълъда.

— Успя! — извика Камелин. — Успя!

— Прекрасна е! Бях започнала да се тревожа, че вече никога няма да видим Гласруенската порта — каза Нора.

— Най-после! — въздъхна Елан. — Браво, Джак! Сега наистина има надежда за всички ни.

Джак не можеше да откъсне поглед от вратите между двата дъба. Никога не бе виждал нещо подобно.

— А сега какво? — попита той.

— Аз и Нора ще преминем в Анун — отвърна Елан.

— Няма да се бавим. Ще се върнем след миг, така че можете да ни изчакате тук. После ще те изпратим до вас, Джак. Ще вземем пръчиците ви, за всеки случай. Не бива да ги използвате без наблюдение — засуети се Нора.

Елан и Нора взеха котела, в който Джак и Камелин пуснаха пръчиците си и Книгата на сенките.

— Бъдете добри! — заръчаха двете, като стъпиха върху първото клонче.

В гората се разнесе тих тътен. Вратите се разтвориха и от процепа засия зелена светлина. Когато стъпиха върху второто клонче, вратите се отвориха по-широко, после силно изскърцаха и се отвориха докрай. Нора и Елан прекрачиха върху клон от бук и изчезнаха.

— Къде се дянаха? — смая се Камелин.

— Просто изчезнаха.

Камелин подскочи на първото клонче и надникна към зелената светлина. Джак още трепереше и не можеше да помръдне.

— Какво виждаш?

— Нищо. Ела да погледнеш и ти. Набързо само, нищо лошо няма да правим.

Джак не беше сигурен.

— Не бива да ходим там, нали обещахме!

— Всъщност грешиш, нищо не сме обещавали.

— Ти никога ли не слушаш? В книгата се казва, че можем да отидем там само на Сануин. Иначе ще загазим.

— Аз слушах много внимателно, но не чух нищо за гарвани.

Джак поклати глава и се опита да възрази, но Камелин продължи:

— И няма да ходим по клоните, а ще летим. Какво ще кажеш?

— Нора ей сега ще се върне. По-добре да изчакаме тук, както ни помоли. Какво ще стане, ако се върне и види, че ни няма?

— Искам да отида на панаира!

— Аз също! — изписука познато гласче.

— И аз! — присъедини се Чаркъл.

— Пак сте ни проследили! — скара им се Камелин.

— Никой не е ни е забранил. Трябваше да дойдете да ни кажете, когато се отправяте на ново приключение — оправда се Тимъри. — Не забравяйте, сега си имаме тайни.

Камелин се намръщи.

— Може и моето семейство да е отишло в Анун — през някой от другите портали, преди да бъдат затворени. Искам да огледам и там.

— Хайде, Джак! Ще кажем, че помагаме на Чаркъл! Нали му обеща, че когато поправим котела, ще му помогнем.

— Да, но…

— Без „но“. Да се преобразим. Ще оставиш дрехите си тук, никой няма да ги намери. Затворете очи!

 

 

Джак отърси перата си. Все още мислеше, че не е добра идея да минават през Гласруенската порта, дори като птици, но зеленото сияние наистина изкушаваше. И той искаше да види панаира.

— Обещай, че няма да се бавим! Само набързо поглеждаме.

— Ще се върнем за нула време.

— В Анун няма ли да е тъмно? — попита Тимъри. — Слънцето вече залезе.

— Ти погледни и виж какво е положението. Ако Нора още е от другата страна, ще ни види веднага, но теб няма да забележи.

— Еха, приключението започва! Обичам приключенията!

— Надали ще се забавим толкова, че да може да се нарече приключение, Тимъри — каза Джак, но малкото прилепче вече пърхаше към зеленото сияние.

— Бърз си — похвали го Камелин, когато Тимъри се върна. — Как е? Видя ли Нора? Някой забеляза ли те?

— Нищо не видях, от другата страна е много светло.

— Аз ще ида — обади се Чаркъл, — аз виждам и на дневна светлина.

— Ама съвсем нищичко ли не видя? — попита Камелин, след като Чаркъл тръгна.

Докато Тимъри отговори, Чаркъл вече се беше върнал.

— Безопасно е. Никого не видях. Изглежда съвсем пусто.

— Пусто ли? — изграчи Камелин. — Какво искаш да кажеш? Ами панаирът?

— Няма панаир, няма хора! Само хълмове и поля!

— Хайде, Джак, да идем да видим с очите си! Трябва да има панаир!

Джак се поколеба.

— Вие сте си добре, но аз съм смъртен. Ако ме хванат, ще стане голям проблем.

— Първо обаче трябва да ни хванат — засмя се Камелин. — Ние можем да летим по-бързо, отколкото някой може да бяга. Идваш ли?

— Ами… май да.

Тимъри пърхаше около свода.

— А аз какво ще правя? Нищо не виждам на светло.

— Тогава остани тук, Чаркъл ще ти прави компания. Като се върнем, ще ви разкажем — отговори Камелин.

— А може и да се качиш на гърба ми, но трябва здраво да се държиш — предложи Джак.

— О, така ще направя, Джак Бренин! Благодаря ти, благодаря ти!

— Готови ли сте? — попита Камелин, след като Тимъри се настани на гърба на Джак.

— Готови сме! — отвърнаха те.

— А как ще разберем кога е време да се връщаме? — попита Джак.

— Когато не можем да ядем повече, значи е време — изкиска се Камелин. — Хайде, да намерим панаира!

Джак видя как двамата изчезват в зеленото сияние. Поколеба се за миг, после литна и ги последва през Гласруенската порта.

7. В Анун

От другата страна на портата зеленото сияние избледня и го замени ослепителна слънчева светлина. От двете страни на утъпкания път се простираха вълнисти поля. Малки облачета бавно плуваха по небето с цвят на метличина. Пътят се виеше в далечината и изчезваше по склона на ниско хълмче. Единствените дървета наоколо бяха Бдящите дъбове. Камелин го чакаше, кацнал на един от ниските им клони, и подскачаше от крак на крак от нетърпение.

— Мислех, че си се отказал. Хайде, губим време! Панаирът трябва да е някъде около крепостта в края на този път.

— Мисля, че трябва да се връщаме, Камелин. Нали каза, че само ще надникнем. А и откъде знаеш, че крепостта е в тази посока?

— Гуилам ми е казвал, че в Анун не можеш да се изгубиш. Всички пътища водят към Стъкления дворец, а той е в центъра на крепостта. Хайде!

Преди Джак да успее да отговори, Камелин литна напред.

— Идваш ли, Джак? — извика Чаркъл. — Какво толкова ще стане, ако само погледнем?

— О, моля те, Джак, нека идем да видим! — пригласяше му и Тимъри.

— Е, добре, надали ще ни стане нещо от един бърз поглед. Дръж се здраво!

 

 

Джак оглеждаше полята от въздуха. Не се чуваха птици, не се виждаха и хора. Може би всички бяха на панаира, но тази пустота бе странна.

— Тази работа не ми харесва — извика той. — Защо е толкова тихо? Къде са всички?

Камелин беше стигнал до върха на хълма и кацна на тревата.

— Джак, ела да видиш!

Джак кацна до него. Беше твърде смаян, за да говори.

— Какво има там? — изписука Тимъри.

— Вижда се от километри — отговори Джак. — И е толкова красиво!

— Точно както ти казвах! — вълнуваше се Камелин.

— Разкажете ми! — помоли Тимъри.

Джак си пое дълбоко въздух и се опита да опише най-красивото място, което някога бе виждал:

— Има езеро, заобиколено от високи дъбове. Насред езерото блести дворец с четири стъклени кули. От върха на всяка се вее знаме…

— Това е крепостта — прекъсна го Камелин.

— А зад двореца се виждат планините…

— Там са Пещерите на вечния покой — допълни Камелин важно. — Там отиват друидите.

Джак въздъхна.

— Кой разказва на Тимъри, ти или аз?

— Продължавай, моля.

— Има села, хълмове и нещо като тресавище с голяма могила и кръг от високи побити камъни около нея, като тези в Гласруен.

— Но най-хубавото е, че има панаир! — не се сдържа Камелин. — Затова е толкова тихо, цял Анун се е събрал там.

— В онези планини може да е семейството ми — обади се Чаркъл.

— Ще ги огледаме, когато се върнем на Сануин! — отряза го Камелин. — Сега ни чака сериозно похапване. Оттук надушвам наденичките.

Джак беше притеснен. Не му се искаше да продължават. Вече бяха погледнали. Струваше му се, че е крайно време да се връщат през портата.

— Ако всички в Анун са на панаира, няма ли Нора и Елан също да са там? Ще ни видят и здраво ще загазим.

— Не, няма шанс да са там. Виждаш ли онова дърво в далечината, близо до планините? Това е Дъбът Майка. Нора и Елан са там и събират от жълъдите на хамадриадите.

— Ами ако вече са ги събрали?

— Да беше поразпитал Книгата на сенките. Сега само си губим времето. Нора трябва да отиде и при Крохановото дърво да набере листа за еликсира. Това също ще й отнеме време. После трябва да отиде да поднесе ревена на Краля на празника.

— Кралят на празника ли?

— Той не е истински крал. В Анун има само кралица. Кралят на фестивала се избира само за деня на празника. Всички дарове от другия свят се дават на него, той ги предава на готвачите и те приготвят ястия за всички на панаира. Но това се случва чак след залез-слънце, така че няма да го дочакаме. Идвате ли или не?

— Аз отивам да огледам планините — отказа му Чаркъл.

— Не бива да се разделяме — обади се Джак.

— Няма да се бавя. Ще съм се върнал преди Камелин да се е наял.

— Хубаво — измърмори Камелин. — Върви! Вземи и Тимъри, ако искаш.

— Аз оставам с Джак, твърде светло ми е.

Не виждам нищо.

— Ще се видим от другата страна на портала. Няма смисъл да се уговаряме друго. Ако не се върнеш навреме, сам си си виновен — Камелин предупреди Чаркъл.

— До после! — изписука той и полетя към планините.

— Е, тръгваме ли?

Джак кимна.

 

 

Когато наближиха дърветата, вятърът започна да довява музика и смях. Джак видя тълпи от хора. Огледа се за Нора и Елан, но за щастие, май ги нямаше наоколо. На тревата беше насядала голяма групичка, явно събрана около разказвач на приказки. В езерото се носеха малки лодки, а в центъра му четирите стъклени кули на двореца блестяха на слънцето.

Джак видя жонгльори, после двама мъже на кокили с ярки шарени дрехи. Главите им почти опираха в клоните на високите дъбове. Под всяко дърво имаше кръгли маси, повечето отрупани с торти и пайове. Камелин обаче се насочи към масата с барбекюто. До нея в една яма се печеше прасенце. Имаше голяма тенджера със сладки кестени, а Джак долови миризмата на препечени картофи. Най-апетитно обаче ухаеха наденичките на скарата. Джак последва Камелин. Кацнаха на първото дърво, точно над една сергия с домашно приготвени сладки. Камелин подскачаше развълнувано от крак на крак.

— Виж само! Най-любимите ми сладки — бонбони от ружа, карамел и лакта! Първо ще опитам тях, после ще се заема с наденичките. А ти какво чакаш? Идвай да се почерпим!

Докато Джак успее да отговори, Камелин се спусна към масата. След миг се чу силен вик и една жена замахна с метла. Камелин ловко избегна удара и се върна на клона. В клюна си държеше няколко бонбона.

— Какво стана? — изграчи той.

— Мисля, че те нарече крадец! — засмя се Джак.

— Да — потвърди Тимъри, — и каза да държиш крадливата си човка далеч от сладките й!

Инцидентът не мина незабелязано. Хората вдигнаха очи към дървото, оглеждайки се за гарвана, причинил суматохата.

— Мислех си, че тук можеш да си вземеш, каквото душа ти поиска — измърмори Камелин. — От години си мечтая за този момент. Не очаквах такова отношение. Никой не ми е споменавал за метли и сърдити лели.

— Не съм сигурен, че е безплатно. Виж там, онези хора май плащаш с пари.

— Невъзможно! В Анун няма пари. А може би трябваше да изпълня специалния си танц?

— А може би трябва да си вървим. Тези хора не ми изглеждат приятелски настроени.

— Повярвай ми, знам какво правя. Ще ида да разсмея онзи човек до барбекюто и ще се върна с цяла наденичка. Ще видиш!

Джак знаеше, че няма смисъл да го разубеждава. Миризмата на скара, която вятърът донасяше, явно бе неустоима. Камелин пое дълбоко дъх и се спусна надолу.

— Ето ме и мен! — изграчи той, завъртя се грациозно и кацна пред мъжа, който печеше наденичките.

Камелин веднага затанцува, но на Джак му се стори, че мъжът не е въодушевен от това. Видя го как се навежда и хвърля на Камелин нещо, което гарванът веднага улови с клюн, подхвърли във въздуха и го глътна. Внезапно Камелин започна да кашля и да се дави.

— Ух, въглен!

Мъжът замери птицата с още два въглена, махайки гневно с ръце.

— План Б — изграчи Камелин и се стрелна към барбекюто. Прелетя ниско над скарата и грабна един синджир наденички. С тях му беше малко трудно да набере височина, но успя да се скрие в клоните, без да ги изпусне.

Мъжът крещеше ядосано и сочеше към дървото. Насъбра се тълпа. Камелин обаче не се трогна.

— Вечеря! — извика той победоносно. — Искате ли?

— Не, благодаря — отговориха Джак и Тимъри в един глас.

Джак ставаше все по-неспокоен. Гъстата корона на дървото ги криеше от хората долу, но така или иначе, не се чувстваше като на прекрасно, спокойно място, както бе обещавал Камелин. Нещо не беше наред. Колкото по-бързо си тръгнат, толкова по-добре, помисли си Джак.

— Мисля, че трябва веднага да се върнем през портата.

— Защо? Наденичките са страхотни, трябва да опиташ.

— Изобщо не биваше да идваме.

— Но ние току-що дойдохме! Дори не сме видели панаира.

— Не мисля, че тези хора долу се радват на гости.

Камелин довърши последната наденичка и погледна към разгневената тълпа.

— Може би си прав. Дойдохме, погледнахме… Нямам желание да ме замерят с още въглени.

След като минаха над малкия хълм над селото, Джак се поуспокои. Често поглеждаше назад. От Чаркъл нямаше и следа, но по-важното беше, че никой не ги следеше. Вече бяха близо до Гласруенската порта.

— Следващия път ще бъде различно. Когато дойдем с Нора и Елан, няма да те замерят с въглени. Тогава ще бъдем гости.

— Опитът си струваше. По-вкусни наденички не съм виждал. Трябва и ти да ги пробваш на Сануин. Жалко само, че не се добрах до сладките.

Джак се засмя. Чудеше се дали Чаркъл вече ги чака от другата страна на портата. Отворените врати бяха точно пред тях. Вече се виждаше зеленото сияние от свода.

— Готов ли си? — извика Камелин, приближавайки Бдящите дъбове.

Джак не успя да отговори. Видя как Камелин увисва във въздуха и колкото и да маха с крила, не помръдва напред. След секунди и самият той усети, че нещо го спира. Мъчеше се с всички сили да се освободи от невидимата преграда.

Иззад вратите изскочиха двама мъже.

— Хванахме ги, Джед! Паднаха ни в ръчичките!

— Да, Тег. Да ги връщаме в крепостта. Негова Светлост няма да остане очарован, че Западният портал е бил отворен.

Беше безсмислено да се съпротивляват. Бяха уловени в тънка сребърна мрежа, опъната между Бдящите дъбове. Камелин поклати глава и тихо изшътка, което Джак възприе като нареждане да не говори. Двамата се оставиха покорно в ръцете на мъжете, които откачиха мрежата, вързаха я и я надянаха на дълъг прът. После нарамиха пръта и тръгнаха към крепостта.

 

 

— Птички, ама доста тежат! — оплака се Джед, докато пъхтеше нагоре по хълма.

— По-тежки не сме хващали — съгласи се Тег. — Негова светлост няма да се зарадва, че са се вмъкнали.

Задъхани и пуфтящи, двамата мъже стигнаха до върха на възвишението. Оставиха мрежата на земята, за да си поемат дъх.

Джак се чудеше дали Камелин има някакъв план. Може би, като ги извадят от мрежата, ще им се удаде възможност да избягат. Вече беше опитал да пробие мрежата с клюн, но сребърните нишки не поддаваха. По-добре да не говорят. Може би Негова Светлост, който и да беше това, ще реши, че са просто две заблудени птици, преминали през портата. В този момент му хрумна още по-тревожна мисъл. Ами ако разберяха, че именно той е отворил Гласруенската порта? Това очевидно беше нещо, на което Негова светлост хич не се радва.

Тег и Джед отново нарамиха пръта. На Джак започна да му прилошава от люшкането на мрежата. Чуваха се гласове: наближаваха дърветата на брега. Когато минаха покрай група хора, разговорите и смеховете секнаха. Първо се възцари тишина, после плъзна гневен шепнат.

— Спрете! — изпищя една от жените. — Това е крадецът, който ми отмъкна бонбоните!

— И моите наденички! — присъедини се мъжът от барбекюто.

Джед спря и извади една дъсчица от джоба си. Тед му подаде калем.

— Ако дадете показания, ще ги предам на шефа на охраната. Ще му докладваме веднага щом стигнем до крепостта.

Без да се бави, жената разказа всичко за инцидента. После напред излезе мъжът от барбекюто.

— Гледайте да запишете всичко, както си беше. Открадна ми цял синджир от най-хубавите наденички.

— Най-хубавите наденички, цял синджир — повтори Джед, записвайки стриктно.

Джак се чудеше откъде тези хора са толкова сигурни, че това са същите птици от по-рано. После Камелин се оригна и всички се обърнаха. Вече нямаше измъкване. Толкова тежко престъпление ли беше птица да открадне храна? На Земята птиците отмъкваха храна, откъдето сварят. Джак сериозно се питаше как ли постъпват с прегрешилите гарвани в Анун.

Джед и Тег продължиха до езерото, където ги чакаше малка лодка.

 

 

В лодката беше много неудобно. Мъжете хвърлиха птиците в локва с вода, която ги заливаше при всяко полюшване на лодката. Джак се зарадва, когато люлеенето най-сетне спря. Тег и Джед нарамиха пак пръта. Вместо нагоре към крепостта обаче, те заслизаха от кея по каменните стъпала, издълбани в скалата. Стигнаха до голяма врата. Джед потропа с върха на пръта и извика:

— Затворници за тъмницата!

Джак преглътна. Наистина бяха загазили.

8. Сериозни проблеми

— Ето тук — нареди пазачът, който им отвори вратата.

Джед и Тег откачиха сребърната мрежа от пръта и я хвърлиха на пода на килията, после излязоха и затръшнаха вратата. Възцари се мрак. Единствено от малката решетка на вратата се процеждаше слаба светлина от горящата в коридора факла. Стъпките на стражите заглъхнаха в далечината.

— Добре ли са всички? — попита Джак.

— Смазан, пребит и подгизнал — измърмори Камелин.

— Аз съм добре, само малко съм замаян — отвърна Тимъри.

— Какво ще правим сега?

— Ако се измъкна от тази мрежа, може да ида да огледам — каза прилепчето. — Ще разбера кое къде е и ще намеря начин да избягаме.

— Ти нали нищо не виждаше? — изсумтя Камелин.

— Това беше навън. В тъмното виждам чудесно.

Джак и Камелин останаха неподвижни, докато Тимъри успее да се отплете и да се промуши през една от дупките в мрежата.

— Ей сега се връщам — изписука бодро той и излетя през решетката на вратата.

— Да се опитаме и ние да се измъкнем от тази мрежа — предложи Камелин. — Мъча се да я пробия с клюн, откак ни хванаха, но не става.

— И аз опитах. Явно е направена от нещо много здраво. Мислиш ли, че мога да се преобразя вътре в нея? Тогава бих могъл да я развържа.

Камелин подскочи, доколкото мрежата му позволяваше.

— Страхотна идея!

Допряха чела и тъмницата се освети. Когато Джак отвори очи, отново се бе възцарил мрак. Очакваше, че мрежата ще го притиска, но не беше така. Протегна ръка да опипа наоколо и установи, че вместо ръце, все още има крила и пера.

— Нещо не е наред. Не съм се преобразил.

— Нещо хич не е наред! Аз се преобразих!

— Как така? Искаш да кажеш, че ти си станал момче?

— Аз съм момче! След толкова години отново имам ръце и крака! Аз съм момче!

— Но как?

— Не знам, може би защото сме в Анун. На Земята аз съм гарван, а ти — момче, тук е обратното. Нора ми каза, че в Анун мога отново да се превърна в момче, но аз мислех, че е свързано с някаква магия. Не съм и предполагал, че ще бъде толкова лесно.

— Можеш ли да развържеш мрежата?

— Ще се опитам.

Камелин дълго се бори с мрежата, но накрая успя да отвърже възела. Измъкна се и помогна на Джак да излезе. После заподскача радостно из килията:

— Аз съм момче! Виж как ходя!

— Дали не е по-добре отново да се преобразиш, преди някой да е дошъл?

— Не, не още! Толкова дълго чаках. Нека остана още малко момче. Прекрасно е!

Джак въздъхна. Определено не му беше спокойно.

— Да се надяваме, че Тимъри ще се върне с добри новини. Ако се измъкнем оттук, отлитаме право към Гласруенската порта.

— А ако там ни чака друга мрежа?

— Когато ни хванаха, видях, че мрежата не стига до върха на свода. Точно там ще се прицелим ние. Също както когато минахме през прозореца на времето. Вече знаем, че със свити крила можем да прелетим и през съвсем тесни места.

Джак се впечатли, че Камелин вече има план.

— Нямам желание да чуя какво ще каже Нора.

— Мислиш ли, че има начин да се измъкнем, без тя да разбере?

— Съмнявам се. А ти?

— Прав си. Ще си имаме големи неприятности. Съжалявам, че те въвлякох във всичко това. Обещавам вече никога да не крада храна, дори когато изглежда, че е безплатно. Нора няма да ти се кара. Ще й кажа, че аз съм виновен. Знаеш, че ще повярва.

— Не си виновен само ти. Аз не трябваше да идвам в Анун. Истината е, че много ми се искаше, но се страхувах.

— Поне не знаят кои сме. Чу ли стражите? Мислят, че сме просто две птици, вмъкнали се в Анун.

— Кой според теб е Негова Светлост?

— Нямам представа.

— Гуилам или Нора не са ли споменавали?

— Не, разказвали са ми за Свещения съвет, но не съм чувал за Негова Светлост. А и Анун си има кралица, както ти казах.

— Как изглежда тя?

— Не знам, но Гуилам ми е казвал, че има три глави.

— Три глави!

— Да, малко страшничко, не мислиш ли? Никога не съм виждал същество с три глави.

Джак не беше сигурен, че държи да се запознае с кралицата на Анун.

— Мислех, че я наричат Кралица на вълшебните същества?

— Да.

— Това значи ли, че всички вълшебни същества имат по три глави?

Преди Джак да отговори, Тимъри влетя обратно през решетката.

— Кой си ти? — изписука той.

— Аз съм, Камелин.

— Ама ти си момче! И си гол!

— Знам, но нали никой не ме вижда.

— Аз виждам доста добре в тъмното — отбеляза Тимъри.

— Джак, май е време отново да се преобразя. Затвори очи, Тимъри.

Джак и Камелин допряха чела, но нищо не последва.

— Може ли вече да ги отворя?

— Не, трябва да опитаме отново.

Двамата докоснаха глави още веднъж, този път за по-дълго, но пак нищо.

— Какво става? — попита Тимъри.

— Имаме голям проблем. Не мога да се преобразя. Дори да успеем да избягаме, няма да мога да прелетя през безопасната част на Гласруенската порта.

— Не се притеснявай, ще намерим начин. Когато се стъмни, Тимъри може да отиде да потърси Нора. Тя ще ни спаси.

— Ако и Тимъри успее да се измъкне.

— Мисля, че ще мога. Огледах наоколо. Единствената врата е тази, през която влязохме. Солидна е, но стражите все по някое време трябва да се сменят. Ще се скрия в качулката на този и ще изляза с него. Само трябва да почакаме.

Камелин започна да събира мрежата.

— И ти ли имаш план? — попита Тимъри.

— Не, но ще се опитам да се прикрия с мрежата. Не искам да ме гледате гол.

— Ама тя е с дупки! По-добре вземи онези чували.

— Не виждам никакви чували.

— Аз ги виждам. Върви направо от вратата към отсрещната стена… малко наляво… още малко… ето там.

Следвайки инструкциите, Камелин намери чувалите.

— Има и няколко свещи, но едва ли ще са ни от полза.

Камелин направи дупка в дъното на един чувал и още две отстрани, след което го нахлузи през глава.

— Боцка! — оплака се той.

— По-добре, отколкото да си гол — отвърнаха Джак и Тимъри в един глас.

— Шшшт!

По коридора се чуха стъпки. На решетката се появи лице, после ключът се превъртя и вратата се отвори със скърцане. Някой плъзна вътре две чинии, после пак затвори и заключи.

— Страхотно, храна. Не го очаквах.

— Какво е?

— Купичка с вода и… няма да повярваш! Семена за птици.

Джак се разсмя.

— Не е смешно. Сух хляб щеше да е по-добре.

— Колко дълго, мислиш, ще останат Нора и Елан в Анун?

— Защо?

— Какво ще стане, ако Нора се върне през портата и не ни намери?

— Няма да е добре. Трябва ни друг план, и то бързо.

— Чаркъл би могъл да помогне. Той вижда и на светло — предложи Тимъри.

— Само дето не знаем къде е, а той представа си няма къде сме ние — напомни му Камелин.

— Можем да му изпратим някакъв сигнал.

Той сигурно скоро ще прелети над крепостта на път към портата. Например гарванско бухане? Ако го чуе, веднага ще се досети, че сме в беда.

Камелин изсумтя.

— Друга идея? Никога няма да го чуе през тези каменни стени.

— О, ще го чуе — въодушевено отвърна Тимъри. — Драгонетите имат забележителен слух, а откак се превърна в прилеп, слухът му стана още по-остър.

— Не пречи да опитаме — настоя Джак.

— Няма да навреди — съгласи се и Камелин.

Джак отметна глава назад и започна да буха. Камелин също се включи, но не се получи добре като друг път. Тимъри се опита да им приглася, но неговото приличаше повече на пронизително писукане. Спряха чак когато на вратата се похлопа силно.

— По-тихо! — скара се пазачът.

Тимъри изпърха до тавана, Камелин се опита да се скрие, колкото може, в ъгъла, а Джак застана неподвижно в средата на килията.

— Измъкнахте ли се от мрежата? Не сте си изяли вечерята!

Пазачът насочи фенера към килията и замръзна на място.

— Какво… какво става тук? — заекна той. — Къде се дяна другата птица? Това трябва да се докладва. Май сме си хванали и формоизменящ се шпионин, освен крадлив гарван. Негова Светлост ще остане доволен.

Вратата се тръшна и в килията отново се възцари мрак.

— Сега е моментът, Тимъри. Ако стражите отидат в крепостта, можеш да се измъкнеш с тях — прошепна Джак.

Прилепчето не отговори.

— Тимъри?

— Май е излязъл. Да се надяваме, че скоро ще доведе помощ.

Двамата седяха мълчаливо на пода. Само Камелин нарушаваше тишината, бъркайки замислено в купата със семена.

 

 

Джак се стресна и се събуди. Силното хъркане, носещо се откъм тъмната фигура на пода, му подсказа, че Камелин също е заспал. Представа си нямаше колко време е минало. Зачуди се къде е Тимъри и дали скоро ще дойде помощ. Нямаше смисъл да буди Камелин. Може би най-добре ще е самият той да се опита пак да заспи. Затвори очи, но в този момент му се стори, че някой го вика по име. Ослуша се.

— Джак! Джак!

Този път гласът беше по-близо.

— Камелин! Къде сте?

— Чаркъл! — извика Джак. — Тук вътре сме!

През решетката влетя малко прилепне с дълга опашка.

— Къде ли не ви търсих!

— Как се вмъкна?

— Нека първо осветим тук — каза Чаркъл и избълва малък пламък, който бързо угасна, щом видя момчето на пода.

— Кой е това? Къде е Камелин?

— Аз съм Камелин.

— Ама…

— Знам, момче съм. Сега нямаме време за подробности. Кажи какво знаеш и как влезе тук. И най-важното, как можем ние да се измъкнем?

— Чакай малко! — прекъсна го Джак, — ти преди малко не намери ли свещи при чувалите? Така ще можем поне да си светнем.

Чаркъл избълва още едно пламъче, за да може Камелин да намери свещ и да я запали. Седнаха около нея.

— Можем ли да се измъкнем?

— Не и без помощ. Когато чух бухането, се досетих, че сте загазили, но не подозирах колко сериозно е положението. Как се озовахте в тази тъмница?

Камелин се прокашля.

— Дълга история. Можеш ли да се измъкнеш оттук и да намериш Нора?

— Ще ида да чакам при вратата. Влязох, докато някой излизаше. Скоро трябва пак да се отвори.

— Видя ли Тимъри?

— Не, но не съм се и оглеждал.

— Добре, намери Нора, кажи й къде сме и я помоли да дойде да ни измъкне.

— Къде да я търся?

Камелин разстла един от чувалите и започна да рисува със зрънца, докато очерта карта на околността. Чаркъл седеше на рамото му и внимателно гледаше. Камелин посочи една от купчинките.

— Помниш ли онова дърво до планината?

— Дъба Майка?

— Да, Елан и Нора трябва да отидат първо там. След като съберат жълъдите, ще отидат да се видят с Гуилам ето тук, при Северната порта.

— Откъде знаеш? Нали трябваше да набере листа от Крохановото дърво? — прекъсна го Джак.

— Крохановото дърво расте в градината на Гуилам, а дори да не беше така, пак щеше да отиде там. Все пак й е брат.

— Брат ли? — възкликнаха Джак и Чаркъл едновременно.

— Сега нямаме време за родословни дървета, имаме си по-сериозни грижи на главата. Е, мислиш ли, че ще се справиш?

— Надявам се. Сигурен съм, че Нора ще ви измъкне за нула време. Ще се върна с помощ колкото мога по-скоро.

Чаркъл изпърха през решетката и изчезна.

— Ами сега? — попита Джак.

— Сега ще чакаме.

— Започвам да огладнявам.

— И аз, но няма да ям птичи семена. Ти, ако искаш, хапни.

Джак поклати глава. Чудеше се кога ли ще дойде помощ.

 

 

В далечината изскърца врата и наруши тишината. Джак и Камелин напрегнаха слух да чуят стъпки. Някъде се превъртя ключ.

— Дали Чаркъл е успял да се измъкне? — попита Джак.

— О, да, успя — изписука развълнувано гласче и през решетката в килията влетя Тимъри.

— Не успяхме да си кажем нищо, но аз го видях и той мен — също. Отива за помощ, нали?

— А ти защо се връщаш? — попита Камелин.

— Мислех, че искате да знаете какво става. Положението никак не е добро — Тимъри пърхаше над главите им разтревожен. — Сериозно сте загазили. Стражът отиде в крепостта и го отведоха в една голяма зала. Дойде един важен човек, стражът се поклони и аз едва не изпаднах от качулката му…

— Остави подробностите, кажи важното. Колко точно сме загазили? — прекъсна го Камелин.

— Ще стигна и до това. Стражът наричаше важната особа „сир“. Мислех, че само към кралете се обръщат така.

— Прав си — потвърди Джак.

— Как се казваше?

— Велиндур.

Камелин изглеждаше озадачен.

— Анун никога не е имал крал. Нещо не е наред.

— Явно той е шефът — продължи Тимъри. — Побесня, когато стражът му каза, че единият от гарваните в тъмницата сега е момче. Разкрещя се, че си формоизменящ се шпионин и трябва да те разпита.

— Ами аз? — попита Джак. — Какво каза за другия гарван?

— Мислят, че ти си откраднал храната. Щели да те съдят за това. Каза, че ще свика Свещения съвет, който ще реши как ще бъдете наказани.

— Лошо! — въздъхна Камелин. — Наистина сме загазили. Ако се стигне до съд, Нора няма да може да направи нищо. Съдбата ни ще се реши от Свещения съвет. Още по-лошо ще стане, когато разберат, че сме влезли през Гласруенската порта…

— … и то неканени — добави Джак. — Това няма да им убегне, нали?

— Със сигурност.

— Какво ще ни правят?

— Не знам и нямам никакво желание да разбера.

9. Разпитът

— Какво е това? — Тимъри подскочи от необичайния звук.

— Камелин — обясни Джак.

Тимъри го погледна учудено.

— Прощавайте, ама този въглен доста разстрои стомаха ми.

— Но няма нищо общо с бонбоните и седемте наденички, нали? — закачи го прилепчето.

— Откъде знаеш, че са били седем?

— Джак ми каза.

— Много благодаря, Джак.

Замълчаха. Известно време не се чуваше нищо, освен къркоренето от корема на Камелин. Сепна ги подрънкване на ключове.

— Ставайте сега мирно и кротко. Не искаме проблеми — каза пазачът, отключвайки вратата.

Зад гърба му стояха Джед и Тег.

— Готов ли си с мрежата, Тег?

— Готов съм.

Тег скочи в килията с нещо, напомнящо на голяма рибарска мрежа. Докато той затискаше Джак с нея, Джед се насочи към Камелин.

— Ръцете напред, момче!

Камелин се подчини. Около китките му щракнаха студени железни белезници. Джед го повлече към вратата.

— Негова светлост иска да ви разпита.

— И птицата ли? — попита пазачът.

— И птицата. Каза да му заведем затворниците и ние изпълняваме.

Тег грабна един от чувалите и напъха Джак в него. После бързо го върза и преметна чувала през рамо.

 

 

С клюна си Джак успя да направи дупка в чувала, та да вижда. Хрумна му да се опита да избяга, докато се качваха по каменното стълбище, но не можеше да остави Камелин сам. Знаеше, че е престъпил закона на Анун и трябва да си понесе последствията. Щеше му се да бе разпитал по-подробно Книгата на сенките за закона, но пък не беше подозирал, че някой ден ще го наруши.

Докато стигнат до Стъкления дворец, му прилоша от люлеенето. Подмятанията нагоре-надолу най-после спряха, при това доста рязко, когато Тег застана пред две златни врати. Появи се страж, облечен в жълто-червена униформа.

— Водя затворници при крал Велиндур — съобщи Тег.

Големите врати се отвориха и пред очите на Джак се разкри великолепна зала. Овалните й стени бяха от стъкло. Явно бяха в една от кулите. На трона в дъното седеше строг на вид мъж с тъмна коса до раменете и с гъсти сключени вежди. Не изглеждаше нито стар, нито млад. На Джак му се стори, че не се радва безкрайно да види Джед и Тег.

— Влезте! — заповяда той. — Вкарайте затворниците в клетката и напуснете.

Тег и Джед се поклониха ниско, после бързо се отправиха към сребърната клетка в другия край на стаята. Клетката беше достатъчно голяма, за да може възрастен човек да стои изправен вътре. Когато отвориха вратата й, Джед блъсна Камелин вътре, а Тег хвърли чувала след него. Джак се приземи с глух удар на каменния под. Камелин се наведе и бързо развърза чувала.

— Сега вървете! — заповяда мъжът на стражите.

Джак за пръв път виждаше Камелин на светло. Странно беше да вижда в различно тяло някого, когото познава. Камелин щеше да стърчи с цяла глава над Джак, ако и двамата бяха момчета. Косата му беше тъмна и гъста. Приличаше повече на гамен, отколкото на друидски аколит. Дългите му ръце и крака бяха мръсни, а чувалът му беше доста широк.

Мъжът стана от трона и се приближи до клетката. Дали той е крал Велиндур, или е някой от Свещения съвет? Думите му веднага изясниха това.

— Очаквам поданиците ми да се покланят на краля си!

Нито един от двамата не отговори. Камелин стоеше със зяпнала уста.

— Все едно. В Анун няма място за шпиони и крадци. И двамата ще бъдете съдени от Свещения съвет. Той ще реши съдбата ви. Междувременно обаче искам да ми отговорите на някои въпроси.

Велиндур вдигна ръка и започна да отброява въпросите един по един.

— Кои сте вие? Как отворихте Западния портал? Кой ви изпраща? Защо сте в Анун? Сега те оставям да си помислиш, а когато се върна, искам да чуя отговорите ти. Разбрано?

Камелин кимна. Крал Велиндур се обърна и излезе през една малка врата. Щом се скри от погледа им, Джак чу пърхането на крила над клетката. И не само един чифт.

— Не поглеждай нагоре и не казвай нищо, в случай че някой ни наблюдава! — каза Тимъри. — Чаркъл има новини.

— Чаках до вратата на тъмницата, за да вляза и да ви кажа добрите вести. Но когато тя се отвори, вас ви изведоха, затова ви проследих дотук.

Джак видя как Камелин се намръщва. И на него му се искаше Чаркъл по-бързо да премине към съществената част.

— Открих Нора в дома на Гуилам. Разказах й всичко и тя каза да не се притеснявате. Но Камелин трябва да отговори искрено на всички въпроси, а Джак, ако може, да не казва нищо. Колкото по-дълго Велиндур си мисли, че е гарван, толкова по-добре. Камелин, ти трябва да кажеш, че си аколит на Гуилам, така ще имат по-добра възможност да ви измъкнат. Сега ще заведа Тимъри при Гуилам, Нора има план за нас. Не се притеснявайте. Само кажете истината!

Камелин въздъхна дълбоко. Двете прилепчета литнаха и се захванаха на една от колоните до златните врати. Не се наложи да чакат дълго. Чу се силно тропане и Велиндур се върна на трона. Щом седна, разпореди вратите да се отворят. Влезе един слуга, който носеше нещо на сребърен поднос, и втори, който носеше малка масичка. Последният постави масичката пред трона, а първият поднесе на краля уханен ябълков пай. Джак гледаше слугите, така че не забеляза кога се излетели Чаркъл и Тимъри. Надяваше се и никой друг да не ги е видял.

 

 

Велиндур изяде пая. Джак и Камелин гледаха как поглъща залък след залък. Стомахът на Джак изкъркори. Не беше хапвал нищо, откак минаха през портата.

Когато свърши, Велиндур стана и закрачи нагоре-надолу.

— Сега да чуя отговорите ти! Кой си ти?

Камелин преглътна и се опита да каже нещо. Гърлото му беше пресъхнало и от него се откъсна само дрезгав шепот:

— Аз съм Камелин, аколит на Гуилам, висш друид и пазител на светилището в Свещената гора край Кладенеца на Свещения дъб.

— Лъжеш. Гуилам няма аколит, нито пък е пазител на някакво светилище или кладенец.

— Аз съм аколит на Гуилам! — повтори Камелин по-силно и натъртено.

— Как отвори Западния портал?

— Не съм го отварял.

— Пак лъжеш. Как иначе би могъл да преминеш в Анун?

Джак виждаше, че Велиндур се ядосва.

— Кой те изпраща? — изкрещя той и удари с юмрук по решетката.

— Никой не ме изпраща. Дойдох, понеже исках…

— Защо?

— За да видя панаира.

— Това са най-нескопосаните лъжи, които някога съм чувал! Аз пък казвам, че си шпионин формоизменител. Можеш ли да отречеш?

— Не мога да променям формата си по своя воля и не съм шпионин.

Лицето на Велиндур почервеня и той впери гневните си очи в Камелин. Джак се опитваше да не обръща внимание, но когато кралят удари с юмрук по клетката, подскочи.

— СТРАЖА!

Златните врати се отвориха. В залата влезе един страж и се поклони.

— Доведи Тегфрин и Джедуин. ВЕДНАГА!

Стражът бързо изчезна и след малко се върна с Джед и Тег.

— Отведете затворника обратно в тъмницата. Без храна и вода. Свещеният съвет вече е уведомен. Той ще се изправи пред тях, когато се съберат. Не ме интересува, ако ще да изгние в килията. Ясно? После се върнете, имам работа за вас.

Джед и Тег се помъчиха с ключа, докато отворят клетката и извадят Камелин от нея. Изведоха го заднешком, като не спираха да се кланят. Тег натисна главата на Камелин и го накара също да се поклони.

След като излязоха, Велиндур продължи да крачи гневно напред-назад, мърморейки си нещо под носа. Джак се чудеше дали двамата стражи ще дойдат и за него. А ако няма да го връщат в тъмницата, какво ще правят с него? Дали в Анун ядат гарвани?

Велиндур изглеждаше потънал в мисли. Джак се надяваше просто да е забравил за него.

 

 

Когато се върнаха, Джед и Тег застанаха неспокойно пред Велиндур. Виждаше се, че кралят е недоволен.

— Кой е влязъл през Западния портал?

Джед и Тег се спогледаха.

— Задавам ви елементарен въпрос! Кой е влязъл в Анун?

— Затворниците, сир — смотолеви Тег.

— Някой друг?

— Никой, сир.

— Кой е отворил портата?

— Сама се е отворила, сир — обади се Джед.

— Портите не се отварят от само себе си! Видяхте ли момчето да отваря вратата?

Стражите поклатиха глави.

— Когато стигнахме, си беше отворена, сир, затова опънахме мрежата — обясни Тег.

— Мисля да ви хвърля и вас двамата в тъмницата при шпионина! Обграден съм от идиоти!

Джед и Тег забодоха поглед в краката си. Джак не разбираше как така не са видели Нора и Елан, но от друга страна, и тях не бяха забелязали на влизане. Може би бяха подремвали някъде.

— Имаме проблем — каза Велиндур, крачейки напред-назад. — Възможно е да има и други натрапници в Анун. Изпратих стража на портите. Не казвайте на никого, че Западният портал е отворен. Искам да претърсите за други пришълци. Разберете дали някой не е видял нещо необичайно или подозрително. Не арестувайте никого, но задължително ми докладвайте преди залез-слънце. Разбрано?

Джед и Тег заотстъпваха назад, кланяйки се. Джак въздъхна с облекчение. Велиндур явно не знаеше за Нора и Елан. Надяваше се Нора скоро да дойде да ги освободи. Потрепери при мисълта за Камелин, който беше сам в тъмницата. Надяваше се, че е добре. Не смееше да помръдне, за да не привлече вниманието на краля. Велиндур застана пред едно голямо огледало и докато оправяше одеждите си, заговори сам на себе си:

— Явно Котелът е бил възстановен. Няма друго обяснение. Аколитът го е използвал, за да отвори портала и да дойде при Гуилам. Това е заговор. Той има нещо, което Гуилам може да използва, за да ме изгони от трона. Е, няма да стане! Трябва да се отърва от Гуилам. Да, това е. Свещеният съвет слуша него. Ако се разкара, ще започнат да слушат мен. Трябва да докажа, че аколитът на Гуилам е шпионин и че двамата въртят заговор, така че да мога да се отърва от двамата едновременно. Момчето явно лъже. И защо е решило да се престори на гарван? Не знае ли, че гарваните са прогонени от Анун? — Велиндур се изкиска, после продължи да мисли на глас. — Гарвана лесно ще го осъдим. Той е нарушил няколко закона.

Джак преглътна. Кралят не беше забравил за него. Нещата, които чу, не бяха никак хубави. Май трябва да намери начин да избяга или поне да предупреди Нора и Гуилам. Огледа залата, но напразно. Тимъри и Чаркъл не бяха там.

Велиндур се върна на трона и потъна в мисли. Стресна го леко потропване по вратата.

— Влез!

В залата влезе старец с бяла коса и добродушно лице. В ръката си държеше дълъг жезъл, направен от клон, с различни украшения по него. От върха висяха листа, а от един израстък в средата се полюшваше малка кесийка. Напомняше на Джак на някого, но не можеше да се сети на кого. Велиндур не се зарадва на посетителя, който нито се поклони, нито го нарече „сир“.

— Получих призовка за среща на Свещения съвет. Проблем ли има?

— Да. Стражите ми са заловили двама натрапници. Единият твърди, че е твой аколит.

— Това трябва да е Камелин — засмя се старецът. — Какво е сторил?

Джак се сети защо старецът му се струва познат. Това явно беше Гуилам. Имаше същата усмивка като Нора.

Велиндур замълча за момент.

— Твоят аколит е арестуван за незаконно преминаване, шпиониране, формоизменяне, нелегално влизане в Анун и внасяне на незаконна птица.

Гуилам се огледа.

— Сигурен съм, че е станала грешка. Може ли да го видя?

— Не, не може! Когато се събере Свещеният съвет, той ще се изправи пред него заедно с гарвана, който пък е обвинен в кражба и незаконно преминаване.

— Моят аколит е просто едно момче.

— Нарушил е закона.

— Така да бъде. Ще се видим, когато се събере Свещеният съвет.

Гуилам обърна гръб на Велиндур и излезе през златните врати, без да поглежда назад и да се кланя. Когато старецът си отиде, Велиндур стана, излезе от залата и тръшна вратата зад гърба си.

 

 

Джак нямаше представа колко време е стоял сам. В Анун, изглежда, нямаше часовници. През стъклените стени нахлуваше слънчева светлина. Тъкмо беше задрямал, когато го разбуди отварянето на врата. Влезе Велиндур, облечен в широка червена роба. Панталоните му изглеждаха изтъкани от чисто злато. На краката носеше обувки с високи токове, а на главата си носеше златна корона с изумруди и рубини. Той се възхити на собствения си образ в огледалото, после взе златния жезъл. Седна на трона и грижливо оправи мантията си, преди да разреши да влезе онзи, който през това време потропа на вратата.

В залата пристъпиха Джед и Тег и ниско се поклониха.

— Какво ще докладваше?

— Нищо, сир, никой не е видял или чул каквото и да е — отговори Тег.

— Единствените натрапници, които някой е забелязал, са двете птици — допълни Джед.

— Продължавайте да търсите и наблюдавайте Гуилам. Сигурен съм, че той крие нещо. Гледайте къде ходи и с кого разговаря. Трябва да разберете какво става. Ясно?

Джед и Тег кимнаха.

В този момент се появи един страж, който носеше сребърен поднос с голям ключ върху него. Велиндур го взе.

— Свещеният съвет се е събрал?

— Да, сир. Чакат ви в Залата на Съвета.

Велиндур мина покрай Джед и Тег.

— Доведете затворниците в Залата на Съвета — заповяда той на излизане.

— Аз ще взема птицата, ти се погрижи за момчето — рече Джед. — И не се бави, знаеш, че Негова Светлост не обича да чака.

 

 

Джак отново се озова в чувала. Пренесоха го покрай множество хора с пелерини и качулки, които се бяха събрали на малки групички и разговаряха тихичко. Опита се да чуе какво казват, но Джед вървеше прекалено бързо.

— Сторете път! Сторете път! Водя затворник! Сторете път!

Някъде отзад Тег също викаше на хората да му направят път. Джак се тревожеше дали Камелин е добре, но не можеше да го види.

Тълпата замълча. Джак чу потропване на токове и звук от превъртане на ключ.

Когато го извадиха от чувала, Джак видя събрани около полукръгла маса мъже с качулки, застанали зад столове с високи облегалки. Пред масата имаше парапет, зад който се намираше издигнат подиум. Велиндур се качи по стъпалата и седна на украсения трон. Набутаха Джак и Камелин в клетката на пода до подиума.

Пръв заговори най-високият сред присъстващите. Джак разпозна гласа на Гуилам.

— Свещеният съвет е пред вас. Защо ни призовахте?

Велиндур се изправи и посочи Джак и Камелин.

— Това са натрапници, неканени гости, нарушители на закона. Момчето е шпионин формоизменител, а гарванът — крадец. Те са престъпили закона на Анун и трябва да бъдат наказани.

Членовете на Свещения съвет седнаха по местата си. Всеки от тях написа нещо на малката дъсчица пред себе си и я подаде на Гуилам. Той ги прочете и стана.

— Всички сме съгласни. Затворниците трябва да бъдат съдени.

Велиндур се усмихна, но Гуилам продължи нататък:

— Процесът ще се състои утре по залез-слънце.

— Процесът трябва да се състои веднага.

— На затворниците им е нужно време да си намерят представител. Такъв е законът.

Велиндур го погледна вбесено.

— Настоявам да бъдат съдени веднага!

— Законът ясно казва, че им се дава един ден да намерят кой да ги представлява. Делото ще се гледа утре.

Сред членовете на Свещения съвет се разнесе шепот на одобрение. Велиндур седна и удари три пъти със златния си жезъл по подиума. Щом се възцари тишина, той отново се обърна към Гуилам.

— Така да бъде тогава! Стража, отведете затворниците в тъмницата!

Сърцето на Джак се сви. Беше се надявал, че Свещеният съвет ще им прости и ще ги освободи. Искаше му се да им каже, че много съжалява, че не е искал да навреди на никого. Тялото му започна да трепери. Ужасяваше го мисълта за тъмницата.

Джед и Тег вече отваряха клетката, когато Гуилам ги спря:

— Почакайте! Момчето е мой аколит. Поемам отговорността за него, както и за гарвана. Позволете да ги отведа в дома си. Имате думата ми, че утре ще ги върна за процеса.

Членовете на Свещения съвет мълчаливо кимнаха в знак на съгласие. Джак очакваше Велиндур да се ядоса и да се развика, но вместо това той като че ли се усмихна и също се съгласи. Стражите свалиха белезниците от ръцете на Камелин и вратата на клетката се отвори широко. Камелин изтича при Гуилам, обви ръце около кръста му и зарида. Джак изскочи от клетката. Гуилам протегна ръка и той кацна на нея.

— Хайде — подкани ги друидът, — да вървим у дома!

10. Под домашен арест

Вървяха мълчаливо чак докато стигнаха до брега на езерото.

— Наистина много съжалявам! Но ти ми каза, че когато дойда в Анун, ще мога да ям колкото си поискам.

Гуилам се разсмя.

— Не се притеснявай! Бързо ще оправим тази работа, ще видиш.

Джак скочи на рамото на Гуилам и прошепна в ухото му.

— Не е безопасно да говорим, наблюдават ни.

Без да се притесни, Гуилам извика на единствения лодкар наблизо:

— Трябва да преминем!

Лодкарят протегна ръка и друидът му подаде голяма монета.

След като се настаниха в лодката, Джак скочи на носа. Забеляза Джед и Тег, които гребяха с всички сили откъм тъмницата. Не беше сигурен дали Камелин ги е видял, но не искаше да говори пред лодкаря.

Гуилам му смигна, после се обърна към Камелин.

— Ти наистина ли изяде седем наденички?

Камелин увеси глава.

— Също и няколко бонбона и един въглен.

— Въглен ли! Защо пък въглен?

— Не беше нарочно, нещастен случай.

— Това е много важно. Ти открадна ли нещо, Джак?

Джак се изкашля и посочи с клюн лодкаря. Вече беше предупредил Гуилам за опасността. Непознатият обаче се усмихна и се представи:

— Гавин, на вашите услуги.

Джак обаче продължи да мълчи. Нора беше казала да не говори. По-безопасно бе да си мислят, че е обикновен гарван.

— Гавин? Наистина ли си ти?

— Не мислех, че ме помниш. Беше толкова отдавна.

— Ти беше аколит на Гуилам преди мен. Не замина ли за една от горите близо до Граничните земи?

Гавин кимна.

— Каква памет! — възкликна Гуилам и потупа Камелин по гърба. После се обърна към Джак. — Можеш спокойно да говориш. Гавин е един от нас. Не е шпионин и няма никаква връзка с Велиндур.

Джак въздъхна дълбоко. Не му беше лесно да мълчи, особено в залата на Съвета.

— Ами Джед и Тег? — прошепна той.

— Не че се оправдавам, но понякога малко магия не е излишна. Не искаме да ни настигнат, нали?

Гуилам насочи дългия си жезъл към лодката, която ги следваше. Джак не видя искри, но усети как въздухът потрепери. Гуилам се усмихна.

— Това би трябвало да ни даде известна преднина. Дано могат да плуват!

Малката лодка започна да потъва бързо, докато накрая стражите се озоваха във водата. Те махаха бясно с ръце и крещяха за помощ. Гуилам вдигна отново жезъла си и от водата изплуваха двете гребла. Мъжете се вкопчиха в едното и се опитаха да привлекат вниманието, размахвайки другото. Джак се съмняваше, че някой ще ги чуе, преди да утихне шумът от панаира. Можеше доста да постоят във водата, ако не успеят сами да стигнат до плитчините.

— Докъде бяхме стигнали? А, да. Ти ял ли си от откраднатата храна, Джак?

— Не съм сложил и залък в уста, откак сме в Анун.

— Чудесно, просто чудесно!

Джак не разбираше защо това, че толкова време не е хапвал нищичко, е чудесно. Коремът му къркореше. Единственото, за което можеше да мисли, бе за храна. Коремът на Камелин също изкъркори.

— Ако аз съм гладен, Джак сигурно умира. Гладна работа е да си гарван, ама никой не ме слуша!

— Прав си! — потвърди Джак.

— Веднага щом се върнем, ще ви сложа да ядете. Но се намирате под домашен арест, така че няма да можете да ходите никъде, освен в моята градина. Отговарям за вас и се надявам, че няма да ме подведете.

— Няма! — обеща Джак.

— Значи ще ни върнеш обратно? Мислех, че си ни спасил, за да можем да се измъкнем през Гласруенската порта. Не вярвах наистина да ни дадеш на съда. Не можеш ли да кажеш, че сме избягали?

— Не, Камелин, не мога. И двамата сте нарушили закона, така че процес трябва да има. Но откак се появи Чаркъл, се опитваме да измислим начин да ви спасим.

— А какво ще стане, ако не успеете? — прошепна Камелин.

— Ще го мислим, когато му дойде времето.

— Нора много ли ми се сърди?

— Доста е ядосана, дори ти е определила наказание.

Камелин изохка. Джак запристъпва неспокойно от крак на крак. Не искаше Камелин да понесе цялата вина.

— И аз съм виновен. Трябваше да откажа и да не тръгна.

— Когато стигнем, ще разкажете всичко на Нора. Последният и най-важен въпрос е, отговорихте ли честно на всички въпроси на Велиндур?

— Да — потвърди Камелин.

— А ти, Джак?

— Мен не ме е питал нищо. Изобщо не е говорил с мен. Сигурен съм, че ме мисли за обикновен гарван. Чух го да си говори сам. Иска да се разправи и с теб. Затова нареди на Джед и Тег да ни следят.

— Да, той ще бъде много щастлив, ако мен ме няма. Неведнъж се е опитвал да убеди мен и останалите членове на Свещения съвет да се оттеглим в Пещерите на вечния покой. Знам, че ако аз отида и другите ще ме последват. А той няма право да се нарича крал. В Анун винаги сме имали само кралица.

— Какво е станало с нея? — попита Джак.

— Никой не знае. Някои казват, че е заключена в стая в крепостта, други — че е угаснала в безкрайното нищо. Искахме да дойде при нас в селото, но тя настоя да остане на острова. Не съм я виждал много, много отдавна. Велиндур не й позволява да се среща с никого, това е сигурно.

— А как така той е станал крал?

— Помниш ли онези ужасни времена, когато започнаха всичките ни неприятности?

— Да — отвърна Камелин, като докосна главата си.

Джак виждаше ясно белега му. Нямаше начин приятелят му да е забравил римлянина, който го е ударил по главата с намерение да го убие. Гуилам се натъжи и потъна в мислите си за кратко, после продължи.

— Велиндур направи много за Анун. Той поведе съпротивата срещу нашествениците, които грабеха земята ни в миналото. Когато римляните започнаха да преследват друидите, четирите съкровища трябваше да бъдат върнати. Налагаше се порталите да се запечатат, докато не стане безопасно да ги отворим отново. Най-напред беше върнат Великият меч, най-ценното от съкровищата. Тогава бе запечатан Южният портал. Когато се върнаха Копието на справедливостта и Камъкът на съдбата, бяха затворени Северният и Източният портал. За Котела знаете.

— Но това не обяснява как той е станал крал.

— Ще стигнем и дотам. Когато друидите избягаха в Анун, те бяха покрусени и съсипани. Повечето предпочетоха да се оттеглят в Пещерите и да прекарат останалата част от вечността в покой. Не можем да ги виним след всичко, което бяха преживели. Велиндур съзря своя шанс, когато остана само Свещеният съвет. Това бяха Законодателите, последните тринайсет друиди в Анун, които работеха рамо до рамо с кралицата. За разлика от Велиндур, членовете на Съвета не са силни и амбициозни. Котелът на живота не се връщаше и кралицата отслабваше с всяка изминала година. Рядко я виждахме, докато накрая съвсем изчезна.

— И тогава Велиндур превзе властта?

— Да. Един ден имахме кралица, на следващия — крал. Никой не му се противопостави, защото той винаги бе защитавал Анун. Отначало говореше от името на кралицата, после започна да говори от свое име. Свещеният съвет продължава да изготвя законите, но ако се отърве от нас, цялата власт ще остане в неговите ръце.

— А защо гарваните са били прогонени от Анун?

— Прогонени ли? — възкликна Камелин, който не знаеше за това.

Гуилам въздъхна.

— Едно време гарван предаде народа на Анун и поведе вражеската армия към крепостта. Враговете ни откраднаха Котела на живота. Някои казват, че гарванът е бил формоизменител, приел образа на гарван. Според други е бил гарван от градината на кралицата, което със сигурност не е вярно. Но така или иначе, от този ден насетне гарваните бяха прокудени от Анун.

— Стигнахме — обяви Гавин и насочи лодката към плитчините.

— Благодаря ти — каза Гуилам. — Оттук имаме съвсем малко път пеша и после сме в безопасност. По-добре да не говорим, докато стигнем до селото.

 

 

Крепостта и Стъкленият дворец скоро останаха зад гърба им. Пред тях се пресичаха шест пътя, единият от които бе този, от който идваха. Гуилам посочи наляво.

— Първият път отива в селото, където са фермите и градините на Анун. Вторият ще ви отведе право до Северния портал. Средният път води към Дъба Майка, а следващият се изкачва към планините. Този е за моето село, в което живеят друидите, включително всички членове на Свещения съвет. Хайде, почти стигнахме.

Джак не изгаряше от желание да чуе какво има да им каже Нора. Много скоро обаче я видя да ги чака пред първата къща.

— Слава на бога, че сте добре! Трябва да благодарите на Чаркъл и Тимъри. Не знам какво щеше да стане, ако не ни бяха намерили. Искам хубаво да ви огледам!

Нора завъртя Камелин и го огледа от главата до петите.

— Малко мръсотия, малко синини, иначе си точно такъв, какъвто си те спомням! Иди сега да се изкъпеш и да облечеш нормални дрехи. После имам една работа за теб. Ти добре ли си, Джак?

— Да, благодаря, само съм малко гладен.

— Ти само за това ли мислиш? — подигра го Камелин. — Откак сме тук, не е спрял да говори за храна.

— Може би защото не е ял нищо, за разлика от някои други, да не назовавам имена.

Джак въздъхна облекчено. Беше очаквал Нора много да им се кара.

Вървяха през селото, докато стигнаха до последната къща. Беше по-голяма от останалите, а заобленият й сламен покрив се спускаше надолу почти до земята. На дървената врата бяха гравирани причудливи рисунки. Три стъпала водеха към кръгла стая. В средата й имаше огнище, а над огъня къкреше голямо черно котле. В къщата беше уютно, макар и доста тъмно. Гуилам даде на Камелин дрехи и го поведе обратно към вратата.

— Ще идем заедно на водопада да отмием тази мръсотия от теб!

Камелин погледна жално котлето.

— Не се притеснявай! — успокои го Нора. — Ще има и за теб.

Джак скочи на едно ниско столче и наведе глава, за да покаже на Нора, че съжалява.

— Няма нищо, Джак, не е нужно да обясняваш. Знаем всичко.

— Наистина съжалявам!

— Знам.

— Къде са другите?

— Чаркъл и Тимъри отидоха да търсят семейството на Чаркъл. Според Гуилам в Анун няма драгонети, но той ще се почувства много по-добре, ако сам огледа.

— А Елан?

— Навън е по работа. Ще се върне по-късно.

— Тя ми каза, че ще мога да я видя такава, каквато наистина е.

— Да, но не сега.

— Гуилам каза, че сме под домашен арест. Това значи ли, че трябва да стоим само вътре?

— Къщата е много голяма.

Джак се огледа. Стаята беше по-малка дори от хербориума на Нора.

— Това е само кухнята — засмя се тя. — Онази врата води към още една стая, после още една и още една. По средата има градина, така че мястото е предостатъчно. Жалко само, че делото е утре вечер.

Джак въздъхна. Тревожеше се за процеса.

— Какво ще стане, ако ни признаят за виновни?

— Ако сте казали истината, всичко ще бъде наред. По време на процеса също задължително говорете само истината. Тя ще ви освободи. Какво ще кажеш сега за малко храна?

Джак кълвеше вече втора купа яхния, когато Камелин се върна. Косата му беше сресана и пригладена. Носеше дълга роба, привързана с въженце около кръста.

— Да беше ме изчакал!

Джак не можеше да отговори нищо, клюнът му беше пълен.

 

 

— Е, време е за наказанието — каза Нора, след като приключиха с яденето. — Елате с мен!

Тя ги поведе през вратата в дъното на стаята. Минаха през друга кръгла стая и излязоха в голяма градина. Слънцето бе толкова ярко, че Джак трябваше да закрие очи с крило. Нужни му бяха няколко секунди да привикне. Нора спря пред голяма дървена маса под старо ябълково дърво. На нея бе поставен котелът. Стъблата ревен лежаха до него.

— Не си ги дала — отбеляза Камелин. — Не каза ли, че са за Краля на празника?

— Така беше, но когато видяхме колко много неща са се променили, решихме да не задаваме много-много въпроси. Дойдохме право при Гуилам. Той ни каза, че вече няма Крал на празника, за сметка на това пък има крал на Анун. И така, за вечеря ще има пай с ревен.

Камелин много се зарадва.

— Но след като Джак махне всички жили — продължи Нора.

— Жили ли?

Джак огледа стъблата. Нора вече беше махнала листата и беше подрязала връхчетата. Не разбираше кое са жилите.

Нора взе едно стъбло и обели кората му. Подаде дългата лента на Джак.

— Тези трябва да се свалят, за да стане ревенът крехък. Ще си имаш занимание за известно време.

Камелин се закиска.

— Радвам се, че това не е моето наказание.

— И за теб има нещо — рече Нора и посочи котела. — Махни дръжките на листата.

Джак скочи на ръба на котела. Той беше пълен почти догоре с овални листа. На Камелин щеше да му трябва цяла вечност да им махне дръжките. Смехът на Камелин секна.

— Приятна работа! — пожела им Нора и влезе обратно в къщата.

 

 

Когато приключи със стъблата, Джак скочи на ръба на котела да погледне. Още беше пълен до средата. Камелин въздъхна. Пръстите му бяха разранени. Той го смушка по ръката с клюна си.

— Ще ти помогна. Ти ми подавай листата, аз ще късам дръжките. Ще свършим за нула време.

Работиха заедно, без да говорят. Купчината бързо намаляваше. Накрая на дъното на котела останаха само няколко листенца.

— Ще ида да кажа на Нора, че приключваме, и да разбера какво да правим с листата.

— Знам какво ще прави. Това са листа от Крохановото дърво. Сигурно са ги брали с часове.

Тази вечер тя ще приготви еликсир от тях.

— И той ще й върне магическата сила?

— Вече трябва да си я върнала. Предполагам, че е пила от еликсира на Гуилам. Всички друиди умеят да го приготвят; това е едно от първите неща, което научават. Нора ще приготви еликсир от тези листа, ще го налее в бутилки и ще го изнесе през портала.

— Ти също ли знаеш как се приготвя?

— Знам, но не бих могъл да го направя. За целта е нужна магическа сила, а аз никога преди не съм имал пръчица.

— Нямам търпение Нора да ни позволи да се поупражняваме с пръчиците.

— Аз вече малко се упражнявах, но тя не знае. Възможно е дори да съм направил беля в гарванарника си. Затова ще ми е нужна помощта ти, когато се приберем у дома.

— Каква беля си направил в гарванарника?

— Ами…

Нора се появи на вратата и Камелин млъкна.

— Свършихте ли?

— Почти. Остава съвсем малко.

— Побързайте! После елате вътре. Имаме посетители. Пратеници на кралицата.

— На кралицата?!

— Да, на кралицата. Хайде, всички ви чакат.

11. Посещението

Джак и Камелин последваха Нора в кръглата къща. Вътре беше пълно с хора, потънали в задълбочен разговор.

— Какво става? — попита Камелин.

— Не съм сигурен. Ще литна до онази греда и ще погледна — каза Джак.

Хората стояха в кръг около ниска масичка. Върху нея стояха две чисто бели птици с яркосини очи.

— Джак, насам! — изписука познато гласче. Джак се огледа за Тимъри, но никъде не го виждаше.

Пред очите му запърхаха две малки птички с ярки пера. По-малката беше лилава с бяла перушинка на гърдите, а другата — зелена с лилави гърдички.

— Не сме ли красиви? О, какво приключение! Сега сме колибри! — въодушевено писукаше Тимъри.

— Колибри ли?

— Да — потвърди Чаркъл. — Тимъри не можеше да вижда на дневна светлина, затова Нора ни превърна в колибри. Тук има много такива. Каза, че прилепите биха привлекли повече внимание, а драгонети тук няма, но е забавно да си колибри.

— Значи Нора си е върнала магичната сила?

— О, да — само махна с пръчицата и готово! Както си бях прилеп и не виждах нищо, в следващата секунда станах колибри. Видя ли красивите ми пера?

Тимъри хвърчеше около главата на Джак.

— Какво става? — извика Камелин отдолу. — С кого говориш?

— Ти обясни на Джак, а аз — на Камелин — предложи Чаркъл. — Така ще спестим време.

Зелено-лилавото колибри се стрелна надолу и запърха пред Камелин. Тимъри се завъртя за последно, за да покаже великолепното си оперение на Джак.

— Какви са тези бели птици?

— Това са гарвани, по-точно гарванки, от градината на кралицата.

— Бели гарвани! Значи е вярно! Какво правят тук?

— Носят съобщение за Свещения съвет и за вас двамата.

— За нас двамата ли? Защо?

— Не знам. Ще се разбере, когато всички се съберат.

Джак се огледа. Преброи дванайсет непознати мъже. Гуилам стоеше до вратата, а Нора разговаряше с Гавин.

— Кого чакаме?

— Елан, но и тя е вече на път.

Поне щеше да я види как изглежда, помисли си Джак.

Когато на рамото на Гуилам кацна малко червено колибри, той удари три пъти с жезъла си по пода. Разговорите секнаха и всички погледи се насочиха към него. Колибрито литна към единственото свободно място и започна бързо да се върти. Очертанията му се размазаха и на мястото му се появи Елан.

— Така е много по-добре — рече тя, като разкърши рамене.

— Можем да започваме — обяви Гуилам. — Съжалявам за теснотията, но Джак и Камелин са под домашен арест, така че трябваше всички да се съберем тук.

Двете бели птици изграчиха високо. След като всички се успокоиха, Гуилам продължи:

— Уинвър и Хеста ни носят важно послание от кралицата на Анун.

В стаята се понесе тих шепот. Когато утихна, Хеста заговори:

— Кралицата изпраща на Вас, най-верните си поданици, послание на надежда. Утре до залез-слънце вече няма да има крал. Неговото време изтече. Имайте вяра! Скоро в Анун ще се възстановят законът и традицията.

Присъстващите се зарадваха и възбудено заговориха в един глас. Наложи се Гуилам отново да потропа с жезъла.

— Уинвър има съобщение за Джак и Камелин.

Джак видя изчервеното лице на Камелин.

Сигурен бе, че ако беше момче, и неговото лице щеше да е такова. Той се спусна по наклонената греда и кацна на протегнатата ръка на Камелин. Направиха им път, за да се приближат до белите гарвани. Уинвър се поклони лекичко с глава, после заговори:

— Кралицата иска да ви види преди началото на процеса. Ще се върнете в крепостта с Гуилам и ще влезете в двореца през портата край водата. Ние ще ви посрещнем на дигата и ще ви заведем в градината.

В стаята отново се надигна шепот, който бързо утихна. Джак се чудеше защо ги вика кралицата. Допреди малко никой не знаеше дали е жива. Защо сега изпраща съобщения?

— Ще се срещне ли със Свещения съвет преди делото? — попита един от мъжете.

Хеста поклати глава.

— Ще говори с вас, след като процесът приключи и издадете присъда. Тя не желае да се меси в закона на Анун.

Сърцето на Джак се сви. Беше си помислил, че кралицата ще ги помилва. Явно проблемът беше по-сериозен, отколкото му се струваше. Това беше единственото обяснение за желанието на кралицата да ги види.

— Можете ли да поостанете малко? — попита Нора белите гарванки. — Сигурна съм, че Джак и Камелин имат много въпроси за Анун.

— Казано ни е да се върнем в градината на двореца веднага щом предадем съобщенията. До утре! — отвърна Хеста и отлетя през вратата.

— До утре! — пригласи Уинвър и я последва.

Настъпи мълчание. После Гуилам заговори:

— Да продължим ли съвещанието край Дъба Майка? Тя ще ни пази от съгледвачите на Велиндур.

Членовете на Свещения съвет се съгласиха и един по един излязоха от стаята. Преди да тръгне, Гуилам се обърна към Джак и Камелин:

— Съжалявам, че не можете да дойдете с нас. Трябва да обсъдим някои важни неща. Но ще имате възможност да видите Дъба Майка. Може би Нора ще ви позволи да й помогнете със събирането на жълъдите след делото.

Стаята изведнъж опустя. Нора протегна ръка, за да могат Тимъри и Чаркъл да кацнат на нея, после се усмихна на Джак и Камелин.

— Да излезем в градината — предложи Елан. — Можем да поговорим на слънце и да ми разкажете всичко, което се случи, след като двете с Нора ви оставихме от другата страна на Гласруенската порта.

Всички се съгласиха и излязоха навън.

 

 

— Не могат пак да ни затворят, нали? — попита Джак, след като разказаха всичко докрай.

Нора не отговори. Джак погледна към Елан.

— Ако Свещеният съвет отсъди, че сте невинни, ще бъдете освободени.

— А ако отсъди, че сме виновни?

— Ще имате избор. Ако настоявате, че сте невинни и знаете, че наистина е така, можете да поискате втора присъда, но не човешка, а от Копието на справедливостта. То никога не може да нарани невинен.

— Какво става, ако си виновен и избереш Копието?

— Умираш. Сурово наказание, поради което малцина избират Копието. Неговата присъда е мигновена и окончателна. Но ако докажете невинността си и оцелеете, можете да поискате справедливо възмездие за тези, които грешно са ви обвинили.

— Да се надяваме, че няма да се стигне дотам — каза Джак. — Не мисля, че ще мога да стоя спокойно и да гледам как някой хвърля копие по мен.

— Никой нищо не хвърля — обясни Нора. — Гуилам, като глава на Свещения съвет, трябва да насочи лъча светлина от Копието към гърдите на обвиняемия. Само Светлината на справедливостта може да проникне в сърцето на човека и да види цялата истина.

Джак потрепери. Радостта, която изпита преди малко, когато всички се събраха в обляната в слънце градина, сега бе засенчена от ужас. Не можеше да се каже, че чака с нетърпение срещата с кралицата на Анун. Камелин се оказа прав за белите гарвани, вероятно не грешеше и за кралицата. Чудеше се дали трите й глави изглеждат еднакво. Елан му се усмихна, но той само въздъхна дълбоко.

— Добре ли си, Джак?

— Притеснявам се за утре.

— Недей. Сигурна съм, че всичко ще бъде наред. Искаш ли да ме питаш нещо?

Джак се усмихна. Всъщност имаше нещо, което много му се щеше да разбере.

— Ще позволите ли на мен и Камелин да съберем жълъдите от Дъба Майка?

— Разбира се! Но след делото. Всички ще отидем заедно при нея. Много е красива, ще видиш. Никой не може да се доближи без позволение, оградена е със силна магия. Само друиди могат да разговарят с нея. Хората от Анун не смеят да се доближат, а не идват често и в селото на друидите.

— Ще успеем да занесем жълъдите навреме, нали?

— Ще видиш. Много скоро ще сме се върнали в земния свят.

 

 

— Кой иска допълнително пай с ревен? — попита Нора.

Всички изохкаха и като й благодариха, станаха от масата. Бяха се натъпкали. Джак погледна учудено Камелин: досега не го бе виждал да отказва храна.

— Какво има? Няма никого. Убеден съм, че Нора няма да има нищо против, ако си вземеш още. Мисля дори, че затова го остави на масата.

Камелин въздъхна и погледна жално към пая.

— Не е същото, когато съм момче. Не мога да ям толкова много.

— Не ти ли харесва да си момче? Мислех, че това искаш.

— И аз така си мислех. Толкова години мечтаех да дойда в Анун и отново да стана момче, но сега вече не съм сигурен. Ако си остана така, никога вече няма да мога да летя.

— Но когато преминем през портата, отново ще си бъдеш гарван.

— Ако се върна… Гуилам каза, че ако искам, мога да остана при него и да завърша обучението си. Ще ме вземе отново за аколит.

Джак не каза нищо. В гърлото му заседна буца. Бяха дошли в Анун само да погледат панаира. Не му бе хрумнало, че Камелин може да остане тук.

— Но ще мога да ти идвам на гости, нали?

— Разбира се, аз също ще идвам при теб. След като порталът е отворен, вече няма да го затворят, убеден съм в това.

В този момент Елан излезе навън.

— Нора ме изпрати да ви извикам. Утре е важен ден за всички ни. Елате, ще ви покажа стаята.

Преминаха през няколко стаи. Последната и най-голяма от всички имаше много врати. Елан отвори една от тях.

— Опитайте се да поспите!

— Непременно! — отвърна Джак, макар че сънят бе последното, за което можеше да мисли в момента.

12. Градината на кралицата

Джак и Камелин седнаха на дългата маса за закуска. Гуилам даваше нареждания и довършваше последните приготовления за съвета. Елан не се виждаше наоколо. Нора им донесе каша.

— Не забравяй да използваш лъжицата, Камелин. Трябва да свикваш с ръцете си!

Камелин направи физиономия и поклати глава зад гърба на Нора, после намусено взе лъжицата. Джак се засмя.

— Искам си клюна! — измрънка Камелин. — Без него храната няма същия вкус. Ти си си добре, никой не ти придиря за маниерите.

— Защото Джак винаги се държи възпитано, дори като гарван — рече Нора, която тъкмо се връщаше с куп дрехи в ръце. Остави ги на масата и продължи: — Когато приключите със закуската, се погрижете да се приведете в приличен вид. Искате да направите добро впечатление, нали?

Камелин се намръщи.

— Аз никого не мога да впечатля. Вече ме видяха.

— Кралицата обаче не е.

Камелин зяпна.

— Ти също, Джак. Оправи си перата. Някои са доста смачкани.

Джак толкова много се тревожеше за процеса, че напълно беше забравил за срещата с кралицата.

 

 

Момчетата се приготвиха и всички тръгнаха към езерото. Гуилам ги поведе в обратната посока на тази, от която пристигнаха. В края на селото имаше открита поляна, а в средата й — голям камък.

— Това е поляната, на която се събира цял Анун. В средата е Камъкът на словото.

— Искаш да кажеш, че камъкът говори?

— Не — засмя се Гуилам. — Който сложи ръка на камъка, има право да се изкаже, а останалите трябва да го слушат. Никой не може да го прекъсва.

Другите продължиха нататък, но Камелин загледа с копнеж камъка. Джак кацна на рамото му.

— Огромен е! Иска ми се да имам такъв в гарванарника и постоянно ще държа ръка върху него. Така, когато Тимъри довтаса, няма да може нищичко да ми приказва.

— Като стана дума за гарванарника, каква е белята, за която почна да ми разказваш?

— Ами… да кажем, че се опитах сам да направя магия и…

— Вие двамата какво си шепнете? — приближи се Нора.

Камелин се изчерви. Гуилам го спаси, като се спря и им показа друга забележителност.

— Това е Източният кръстопът.

Тук също се срещаха шест пътя. Гуилам им обясни накъде води всеки от тях.

— Направо е Източният портал, следващият път се изкачва в планината, този води към амфитеатъра, а онзи — към южното село до тресавището. Низината е влажна и блатиста, често има наводнения. Къщите там са построени върху специална платформа, свързана със сухата равнина с мост.

— Къде е амфитеатърът? — попита Джак.

— Оттук не се вижда, но онези три хълма в далечината са свързани. По склона на средния са изсечени скамейки от подножието до върха. Там се провеждат заключителните тържества в края на всеки празник. Хората се събират, а изпълнителите ги забавляват с жонгльорски номера, разкази и песни. И винаги има планини от лакомства.

— Какви лакомства? — не се сдържа Джак.

— Ти за друго не мислиш ли?

Джак не успя да отговори, защото Гуилам въздъхна и продължи:

— Сега всичко се промени. Хората пак се събират, но не се изнасят съкровищата, защото Велиндур ги държи заключени при себе си. Церемонията „Разделяне на пътищата“ също не е изпълнявана от стотици години, откакто последните посетители излязоха през порталите. Оттогава никой не е виждал Меча, Камъка и Копието.

— Да не говорим откога го няма Котела — допълни Нора. — Ако Велиндур знаеше, че сме го донесли, вече да го е прибрал при останалите съкровища.

— В селото на сигурно място ли е? Ами Джед и Тег? Те знаят ли за него? — попита Джак.

— На сигурно място е — усмихна се Нора. — С малко магия го скрихме от любопитни погледи. Съмнявам се, че някой ще се заинтересува от очукан стар чайник.

— Ами ако… — понечи да каже Камелин.

— Ако някой все пак реши да провери, ще открие, че вече не може да се отлепи от него. Направих магия на дръжката. Така че никой не би могъл да го изнесе от къщата на Гуилам.

Всички се разсмяха.

— Какво представлява церемонията „Разделяне на пътищата“ и защо се нарича така? — продължи Джак.

Нора въздъхна и погледна с копнеж към трите хълма в далечината.

— Церемонията започваше веднага след дневните празненства, щом слънцето тръгнеше да залязва. Беше невероятно красиво. Но сега, след като Котелът вече е тук, мисля, че ще имате възможност сами да участвате в нея.

— Когато си тръгнем за вкъщи ли?

— Искаш да кажеш, ако тръгнем за вкъщи — поправи го Камелин. — Забрави ли, че още сме под арест?

Гуилам сложи ръка на рамото на Камелин.

— Не се тревожи!

Нора и Гуилам тръгнаха напред. Камелин въздъхна и се обърна към Джак.

— Аз само исках да видя панаира…

— Ще дойдем и друг път. Ще отидем на панаира на Сануин.

— На Сануин ще бъде късно.

— За какво ще бъде късно?

— За кошчето за боклук.

— Какво кошче за боклук?

— Това се опитвам да ти кажа, откак сме дошли. Нали се сещаш за магията, дето опитах да направя в гарванарника? Е, сега си имам кошче за боклук.

— За какво ти е?

— За аварийни запаси, естествено.

— Колко е голямо?

— Колкото нормално кошче за боклук; като това, което подарихме на Мирил.

— Толкова голямо!

— Изглеждаше ми добра идея.

— Но какво общо има то с панаира в Анун?

— Исках да си взема жаба оракул да ми казва колко бонбона имам в кошчето.

Джак се разсмя и Нора и Гуилам се обърнаха.

— Шшшт! Не искам Нора да разбира.

— На какво се смеете вие двамата?

— Камелин ми разказваше за жабите оракул.

— Не съм виждала такива от години. Смята се, че доста точно предсказват времето…

— Не предсказват ли всичко? — прекъсна я Камелин.

— Не се намират често жабоци, на които може да се разчита, особено по панаирите. Там се продават само такива, които никой не ще — обясни Гуилам.

Камелин въздъхна разочаровано.

Гуилам се засмя.

— Не познават толкова, колкото хората си въобразяват. Освен това само мъжките предсказват времето.

— Не знаех — проточи тъжно Камелин.

— Не се натъжавай — успокои го Джак, когато Нора и Гуилам отново се обърнаха напред. — Може би не е толкова добра идея да държиш кошчето в гарванарника.

— Ами ако повече никога не си видя гарванарника? Ако ме затворят тук завинаги?

Джак не знаеше какво да отговори. Ами ако и той не успее да се прибере у дома? Отърси перата си. Искаше му се да полети свободно и да разгледа Анун. Тимъри и Чаркъл бяха на истинско приключение. Помисли си, че след делото ще помоли да иде с тях.

— Къде ли са Тимъри и Чаркъл?

— На някое вълнуващо място, предполагам, където Тимъри може да се прави на смел.

— Пак ли мърмориш срещу Тимъри? — обърна се Нора.

— Ами не е честно! Те се забавляват, летят си наоколо, а аз трябва да вървя. Спомних си колко хубаво беше да летя, прохладния вятър в крилата, обръщанията и завъртанията…

— Хайде — подкани ги Гуилам, — да побързаме, за да не закъснеем! Пътят за езерото е насам. Гавин ще ни чака при лодката.

Чу се леко шумолене. Джак литна да огледа.

Зад едно дърво се бяха скрили Джед и Тег. Джак се спусна и кацна на рамото на Гуилам.

— Следят ни — прошепна той. — Мислиш ли, че са ни чули?

Гуилам се усмихна.

— Затова минаваме оттук. Сега сме от другата страна на езерото. На брега ще има само една лодка. Тези двамата ще трябва или да плуват, или да обиколят чак до кея. Вече никой не минава от тази страна. Единственият път оттук е през водния портал, а той води право в градината на кралицата.

— Те няма ли да се досетят къде отиваме?

— Дори да се досетят, докато успеят да предупредят Велиндур, процесът ще е започнал. Няма да могат да говорят с него.

Скоро брегът се показа пред очите им. Когато приближиха, Гавин им помаха.

— Към крепостта, лодкарю! — каза високо Гуилам и извади голяма монета от робата си. — Ето ти един донар.

Гавин задържа лодката, докато всички се качат. Щом се отдалечиха достатъчно, върна донара на Гуилам.

— Имаме само един — засмя се той. — Да се надяваме, че скоро и той няма да ни е нужен.

 

 

Наближиха острова и Джак видя висока стена с арка, достатъчно широка, за да мине лодката под нея.

— Това е водната порта — обясни Гавин. — От другата страна има малко езеро, а градината на кралицата се намира съвсем наблизо. Велиндур забрани на всички лодкари да използват този вход, но ние имаме разрешение от самата кралица.

Лодката се изравни с кея, а от дървото се спуснаха двете бели гарванки.

— Кралицата поздравява всички ви! — изграчи Хеста.

— Но само Джак и Камелин могат да влязат в градината — продължи Уинвър. — С останалите ще се срещне по-късно.

Гарванките заподскачаха към красива сребърна порта. Щом Джак и Камелин доближиха до нея, портата се отвори сама. Пред тях се откри градина, отрупана с цъфнали цветя. Долавяше се сладкото ухание на орлов нокът. Пчели жужаха около пълзящите растения по високата стена на градината. В средата имаше шадраван с голям черен камък, по който игриво се стичаше вода. Под сянката на ябълковите дръвчета се гушеха две каменни пейки. Хеста и Уинвър скочиха на една от тях.

— Елате да поседнем, докато чакаме кралицата — покани ги Уинвър.

Джак кацна на рамото на Камелин.

— Аз ще постоя, ако не възразявате — рече Камелин, забол поглед в нозете си.

В този момент се отвори една врата. От нея излезе висока и стройна млада жена. Тя протегна ръце и гарванките веднага кацнаха на раменете й. Жената погледна Джак и Камелин и каза:

— Добре дошли! Анун ще ви бъде вечно благодарен, задето възстановихте Котела и отворихте Гласруенската порта. Отдавна чакаме този момент.

Джак не знаеше какво да отвърне. Това очевидно беше кралицата, но тя изглеждаше толкова прекрасна и красива, нямаше и помен от три глави. Той се спусна на земята и се поклони. Камелин също се поклони.

— Днешният ден ще бъде повратен в нашата история. Благодарение на вас двамата аз си върнах силата. От утре Анун отново ще бъде щастлива страна, както винаги е била, а вие двамата ще ни помогнете да го постигнем.

— Но как? — не се сдържа Камелин, но бързо добави: — Ваше величество!

— Като бъдете такива, каквито сте, и отговорите честно на всички въпроси, които ви зададат. Само истината ще освободи вас и народа на Анун от тиранията на Велиндур.

Никой, освен вас и двете ми гарванки, не знае, че отново съм силна. Съмнявам се, че някой ще ви повярва, ако кажете, че сте ме видели, но скоро всичко ще се разкрие.

Джак не разбираше за какво говори кралицата, но тя беше толкова спокойна и уверена, че той вярваше на всяка нейна дума. Напомняше му малко за Арана с нейните дълги одежди. Беше висока, с миловидно лице и дълга кестенява коса. Спомни си, че в Книгата на сенките беше наречена Корагуенелан, Кралица на вълшебните същества и Пазител на портите на Анун. Не носеше нито корона, нито лъскава мантия като Велиндур. А може би короната и мантията, които Велиндур носеше, бяха нейни. Следващите й думи към Хеста и Уинвър отговориха и на този въпрос.

— Време е да се подготвя за делото. Донесете ми нещата, а след това изпратете Джак и Камелин до Залата на съвета.

Хеста и Уинвър подскокнаха два пъти и излетяха през вратата. Върнаха се с изящна бяла пелерина със сребърни бродерии. Спуснаха я върху раменете на кралицата и тя я върза здраво. След това Хеста донесе сребърен колан. Корагуенелан го пое и пристегна талията си с него. От един от клоните на близкото ябълково дърво висеше дълга черна кадифена торбичка. Кралицата я развърза, извади отвътре пръчица и я втъкна в колана си. Накрая Уинвър й донесе великолепна сребърна корона, обсипана с малки перли и украсена с плетеници. Кралицата внимателно сложи короната на главата си.

— Готово! Време е да вървите. Гуилам ще ви чака пред Залата на съвета. Сбогом… засега.

Джак и Камелин се поклониха ниско. Когато се изправиха, кралицата си бе отишла.

— Последвай ме, Джак! — подкани го Хеста.

Докато Камелин успее да каже нещо, Уинвър вече беше кацнала на рамото му.

— Ще вървим ли?

 

 

Прекосиха градината на двореца и стигнаха до висока порта. Тя се отвори, а щом минаха, отново се затвори. С приближаването им шумът от тълпата долу се усилваше. Хеста влезе в покрития пасаж и почука три пъти с клюн на дървената врата отпред. Гуилам отвори.

— Благодаря ви — рече той на гарванките, които подскачаха нагоре-надолу. — Аз ще заведа Джак и Камелин в залата. Кажете на кралицата, че всичко е готово.

— Страх ме е! — прошепна Джак и кацна на рамото на Камелин.

— Мен също.

Гуилам се усмихна насърчително.

— Сега трябва да ви оставя. Стражите ще ви отведат при Велиндур.

Един страж в жълто-червена униформа пристъпи напред и отново постави белезници на ръцете на Камелин. Дръпна веригата, за да го накара да тръгне. Джак чу затръшването на вратата и стъпките на друг страж, който вървеше след тях.

13. Делото

В Залата на съвета бе тихо. Чуваха се само стъпките, които отекваха в празната стая. От другата страна на стъклените стени се бяха събрали множество хора и Джак се чувстваше като в аквариум. Двамата с Камелин бяха вкарани в сребърната клетка до подиума, на който стоеше тронът на Велиндур. Приглушените гласове отвън станаха по-силни и на Джак му се стори, че чува някой да крещи „крадец“. Двамата приятели не смееха да мръднат, обърнаха се само когато Велиндур влезе в залата. Токовете му тракаха, докато се приближаваше към клетката.

— Ето че пак се срещаме. Надявам се този, който ще ви представлява, да съзнава, че каузата му е загубена.

Джак видя как Камелин преглътна. И двамата напълно бяха забравили, че някой трябва да ги защитава на процеса. Никой не бе дошъл да се види или да говори с тях. Дори не знаеха какво ги очаква. Велиндур явно видя отчаянието в очите на Камелин и гръмко се разсмя.

— Нямате си никого, а? Та кой би се изложил да защитава двама виновни нарушители! О, очертава се прекрасен ден! И понеже няма как да изгубя, лично ще бъда обвинител.

Джак и Камелин се спогледаха. Велиндур се приближи до тълпата и вдигна ръка за поздрав. Виковете се усилиха. Кралят се отправи обратно към трона и двамата приятели го чуха да си мърмори под носа: „Въпрос на време е да се отърва завинаги от досадните друиди. Никога не съм и подозирал, че отварянето на Гласруенската порта може да ми донесе такъв късмет.“

Вратата се затръшна и шумът отвън стана още по-силен.

— Какво ще правим? — прошепна Джак.

— Обречени сме! Толкова съжалявам, че те забърках във всичко това. Не мисля, че е по силите на Гуилам да ни спаси.

— Ами Нора? Не може ли тя да ни представлява?

— Стражите още я издирват, тя трябва да се крие. Ако се появи тук, най-вероятно ще арестуват и нея.

Камелин се свлече на пода и се облегна на решетката. Джак се приближи до него и сложи глава на коляното му. Камелин го погали по перушината.

— Съжалявам!

— Знам.

Оставаше им само да чакат.

 

 

Силно тропане по вратата оповести пристигането на тринадесетимата членове на Свещения съвет. Облечени с пелерини и качулки, друидите влязоха и се отправиха към високите столове, наредени край масата с форма на полумесец. Щом заеха местата си, стражите затвориха вратата и застанаха в другия край на залата.

— Кралят! — съобщи един от тях, а друг отвори малката врата.

Велиндур прекоси бавно залата. Алената му мантия се влачеше по пода, а изумрудите и рубините на короната му проблясваха всеки път, щом завъртеше глава. Увери се, че всички гледат към него, и се качи на подиума.

— Седнете — каза той на друидите и се обърна към Джак и Камелин. — Затворниците да се изправят пред съда!

Издърпаха Камелин от клетката и го изправиха пред дървения парапет с лице към Свещения съвет. След това извадиха Джак и му позволиха да кацне на рамото на приятеля си.

— Делото може да започне! — обяви Велиндур.

Съветникът в края на масата стана и се обърна към другите. Джак разпозна гласа на Гуилам.

— Тъй като народът е част от този процес, бихме желали Залата да бъде отворена.

Джак видя, че идеята много допада на Велиндур. Той се усмихна и одобри:

— Направете го!

Гуилам насочи жезъла си към стените. Ярка светлина озари стъклата и те изчезнаха сред смаяните възгласи на хората. Шумът бе оглушителен, всички заговориха в един глас. Велиндур вдигна ръка и се възцари тишина.

— Тишина! Кой представлява обвиняемите?

Никой не се обади. Велиндур слезе от подиума и повтори:

— Питам, кой ще представлява обвиняемите?

На Джак му се плачеше. Видя как очите на Камелин също се пълнят със сълзи. Гуилам направи крачка напред, но Велиндур го изпревари:

— Забранено е член на Свещения съвет да говори от името на затворник.

— Нямам и такова намерение. Видно е, че никой не изявява желание и затова бих искал да се обърна към хората.

Велиндур кимна. Гуилам заговори към множеството:

— Някой готов ли е да говори от името на обвиняемите?

— Аз — обади се отзад висока фигура с качулка.

Всички ахнаха. Тълпата се раздели да направи път. Джак не можеше да види кой се крие под качулката.

— Името ви? — попита Гуилам.

— Хинада.

— Нора! — прошепна Камелин.

Джак поклати глава. Не беше сигурен, че е Нора. Но кой друг можеше да е?

Велиндур се приближи. Изгледа с изпепеляващ поглед Хинада, после се обърна към Съвета.

— Обвинявам момчето, че е шпионин формоизменител, а гарвана — в кражба. И двамата са проникнали в Анун без покана и разрешение. Против закона е смъртни да влизат в Анун. Настоявам за наказание за незаконното им влизане и за другите престъпления, извършени от тях.

Високата жена се приближи до масата и застана до Велиндур. Тя също се обърна към Свещения съвет.

— Момчето не е нито формоизменител, нито шпионин. Гарванът не е крадец.

Велиндур се засмя.

— Това ли е всичко?

— Това е истината.

— Първо да решим за момчето, после за гарвана. Съгласни ли сте?

Откъм Съвета се чу лек шепот. Всички кимнаха утвърдително.

— Призовавам първия свидетел на престъпленията на момчето — каза Велиндур.

Избутаха към масата един мъж. Джак позна стража от тъмницата.

— Кажи на Свещения съвет какво стана! — заповяда Велиндур.

— Поех двата гарвана и ги затворих в една от килиите. Никой не е влизал или излизал. Когато се върнах да им направя забележка за шума, който вдигаха, единият гарван беше изчезнал, а на негово място намерих ето това момче.

Сред тълпата се надигна ропот. Джак долови думата „формоизменител“. Велиндур се усмихна и посочи Камелин.

— Ти формоизмени ли се от гарван в момче?

— Аз не съм формоизменител — отговори Камелин колкото може по-силно, така че да го чуе тълпата.

Тълпата пак замърмори, Джак се надяваше Велиндур да не го попита дали може да се преобразява.

— Лъжец! — кресна Велиндур. — Аз твърдя, че си се формоизменил!

Гуилам даде знак на Хинада. Тя застана пред Камелин, после се обърна към Свещения съвет и множеството отзад.

— Ако момчето може да се формоизменя по своя воля, защо не се е превърнало отново в гарван? Защо е останало момче? Защо би се издало така?

Камелин погледна обнадеждено към Джак.

— Кой си ти? — попита го Хинада.

— Аз съм Камелин, аколит на Гуилам, Висшия друид и Пазителел на светилището в Свещената гора край Кладенеца на Свещения дъб.

Велиндур вдигна пръст към Камелин.

— Отново казвам, че лъжеш. Всички познаваме Гуилам и знаем, че той няма аколит. И в Анун няма Кладенец на Свещения дъб.

Тълпата се съгласи. Хинада изчака шумът да утихне.

— Призовавам първия си свидетел.

Велиндур беше поразен. Джак се зачуди кой ще дръзне да защити Камелин. Тълпата се раздели да направи път. До масата се приближи Гавин.

— Име? — попита го Хинада.

— Аз съм Гавин, бивш аколит на Гуилам.

— Гавин, ти познаваш ли това момче?

— Да, името му е Камелин. Той стана аколит на Гуилам след мен.

— Лъже! — извика Велиндур. — Измисля си!

Гавин отстъпи встрани. Велиндур се обърна вбесено към Камелин.

— Как влезе в Анун?

— Минах през Гласруенската порта.

— Казах ви, че е шпионин! Разбил си Западния портал.

— Не съм го разбивал, портата беше отворена. И когато се отдалечихме, продължаваше да бъде отворена.

Тълпата ахна от изненада.

Хинада се обърна с твърд глас към Съвета.

— Ако това момче е шпионин, защо ще привлича вниманието към себе си, оставяйки портата отворена? Не смятате ли, че един шпионин би се промъкнал тихо и би затворил портата след себе си?

Велиндур закрачи напред-назад.

— Искам да знам кой те изпраща. Защо си дошъл в Анун?

— Никой не ме изпраща. Дойдох, защото Гласруенската порта беше отворена и исках да видя панаира.

Част от хората в тълпата се разсмяха.

— Дошъл си като гарван и си довел гарван със себе си. Гарваните са забранени в Анун. Нарушил си закона! — изкрещя Велиндур.

— Така е — съгласи се Камелин.

Настъпи тишина.

— Най-после се призна за виновен! Време е за присъдата.

Хинада застана пред масата.

— Моля, момчето да бъде помилвано. Той не е знаел, че извършва престъпление. Искал е само да види Анун и да се позабавлява на панаира.

Всички замълчаха, докато членовете на Съвета пишеха присъдите на дъсчиците си и ги подаваха на Гуилам. Когато и тринайсетте дъсчици се събраха пред него, той се изправи и удари с жезъла си.

— Имаме присъда. Намираме затворника за невинен по обвинението във формоизменяне и шпионство.

Тълпата ревна гневно. Велиндур също не беше доволен. Камелин си отдъхна. Гуилам удари още веднъж с жезъла за тишина.

— По обвинението за незаконно влизане в Анун намираме затворника за виновен.

— Не! — извика Камелин и се свлече на колене, като едва сдържаше сълзите си.

Велиндур се обърна към него, но преди да каже нещо, Хинада го докосна по ръката.

— Моля ви, бъдете честен и справедлив в решението си! Не го наказвайте твърде сурово!

Велиндур се дръпна и се приближи до Джак. Посочи го с пръст и след като настъпи тишина, каза възможно най-силно:

— Гарванът е крадец! Призовавам първия си свидетел.

Към масата се приближи жената от сергията със сладкиши.

— Огледай добре обвиняемия, преди да кажеш нещо — предупреди я Гуилам.

Жената се втренчи в Джак.

— Той е! Това е грабливият гарван, който ми открадна бонбоните!

— И ние го видяхме! — обадиха се няколко гласа от тълпата.

— Това е всичко — каза Велиндур. — Призовавам втория свидетел.

Мъжът от барбекюто също огледа внимателно Джак.

— Той е! Открадна ми цял синджир от най-хубавите наденици, седем на брой.

Хинада се приближи до двамата свидетели.

— Откъде сте сигурни, че това е същият гарван?

— Той е, няма съмнение!

— Достатъчно! — викна Велиндур. — Гарванът е крадец и престъпник. Не само е откраднал, но е ял от храната на Анун без покана, което също е против закона. Нека Свещеният съвет издаде присъда.

Хинада бързо се обърна към съветниците, преди да започнат да пишат по дъсчиците.

— Гарванът не е имал възможност да отговори на обвиненията, повдигнати срещу него.

Велиндур се разсмя.

— Как е възможно една глупава птица дори да разбере какво й говориш?

Гуилам кимна утвърдително на Хинада. Тя се приближи до Джак.

— Крал ли си храна, откак си в Анун?

— Не! — изграчи Джак, колкото може по-силно.

Всички погледи се обърнаха към него. Краката му се разтрепериха. Велиндур зяпна от изненада.

— Не съм ял нищо, което не ми е било предложено.

— Лъжеш. И той е шпионин формоизменител!

— Шпионин ли си? — попита Хинада. — Можеш ли да се формоизменяш по своя воля?

— Не съм шпионин и не мога да се формоизменям. Дойдох в Анун с приятеля си Камелин. Искахме да видим панаира.

— Какво си тогава, ако не формоизменител? Кой си? — намеси се Велиндур.

— Казвам се Джак Бренин и съм гарван момче.

Тълпата и дори част от съветниците бяха смаяни. Велиндур подръпваше мантията си и крачеше напред-назад в залата.

— Невъзможно! Настоявам за незабавна присъда! Чухте всички доказателства.

Последва продължителна, приглушена дискусия между членовете на Съвета. Накрая всички дъсчици стигнаха до Гуилам. Той се изправи и всички замълчаха в очакване.

— Намираме затворника за виновен.

Тълпата изрева.

Сърцето на Джак се сви. Главата му клюмна.

Хинада пристъпи напред.

— Умолявам ви за снизхождение!

Без да й обръща внимание, Велиндур се приближи до масата.

— Прочетете правата на затворниците!

Гуилам стана и разви един пергамент.

— И двамата пледирахте невинни. По Закона на Анун, ако настоявате, че сте невинни и обвинителите ви грешат, можете или да приемете наказанието, определено от краля, или да се изправите пред Копието на справедливостта. Изберете ли второто, ако казвате истината, няма да пострадате. Ако лъжете, ви очаква смърт.

В залата се възцари тишина. Велиндур се качи бавно на подиума и седна на трона си.

— Законът е пределно ясен. Наказанието е смърт.

— Не! — изплака Камелин.

Джак замръзна. Не можеше да помръдне, не можеше да говори. Той погледна Хинада, която клатеше глава.

— Моля ви за последно да преразгледате наказанието. Обвиняемите са влезли в Анун, убедени, че ще бъдат добре дошли, а не арестувани.

Велиндур вдигна ръка да въдвори ред сред тълпата.

— Вече реших! Думата ми е окончателна!

По лицето на Камелин се стичаха сълзи.

Джак знаеше, че трябва да бъде смел. Трябва да каже истината, точно това бе и сторил.

— Аз ще се изправя срещу Копието на справедливостта! — изграчи той, но гласът му бе толкова пресипнал, че само няколко души го чуха.

— Не — изплака Камелин отново, — аз съм виновен за всичко!

— Какво? — бързо се намеси Велиндур.

Джак събра цялата си сила и изправи глава.

— Ще се изправя срещу Копието на справедливостта! Казах истината!

— Донесете Копието! — нареди Велиндур на стражите.

Джак усети как очите му се пълнят със сълзи. Едва успя да погледне Гуилам, който бавно се отдалечи и застана точно срещу Джак. Залата притихна. Никой не помръдна, докато вратата към покоите на Велиндур отново не се отвори. Влезе стражът и тълпата започна да скандира:

— Копието! Копието!

Хората вдигаха такава врява, че дори не чуха призива на Гуилам за тишина. Наложи му се няколко пъти да удари с Копието по пода, за да въдвори ред. След това го вдигна високо във въздуха, така че всички да го видят. Сред тълпата се разнесе шепот, после отново утихна. На Джак му се искаше да затвори очи, но не желаеше другите да разберат колко е уплашен, затова преглътна и застана твърдо на място.

Гуилам хвана Копието с двете си ръце и наведе глава. Изчака няколко секунди, които за Джак бяха като часове. Когато вдигна поглед, върхът на Копието светеше. Гуилам отново го вдигна високо и го показа на тълпата, след което обяви със силен глас:

— Нека Светлината на истината от Копието на справедливостта реши съдбата на затворника!

— Не! — извика Камелин. — Аз съм виновен! Джак не е ял от наденичките! Аз ги изядох.

Никой не му обърна внимание. Всички погледи бяха вперени в Гуилам, който бавно насочи копието към сърцето на Джак. Щом Копието зае хоризонтална позиция, от върха му изскочи мълния, но преди да достигне до Джак, Камелин скочи пред него.

— Не! — извика Джак. — Не!

Той се спусна напред. Камелин лежеше безжизнено на пода. Джак не можеше да преглътне сълзите си.

Всички притихнаха. Една жена от тълпата дотича с вик, падна на колене до Камелин и вдигна главата му в скута си. Въпреки сълзите Джак видя, че това е Нора. Тя нежно го прегърна с другата си ръка.

— Арестувайте я! — изкрещя Велиндур.

Двама стражи направиха крачка напред.

— Достатъчно! — извика Хинада. — Не мога да позволя всичко това да продължава! Затворниците казаха истината. Очаквали са топъл прием, а ги посрещна тъмница. Мислели са, че ще се забавляват на празника и ще похапнат с наслада, както правехме в едни по-щастливи времена. Вярно е, че Западният портал е отворен и Котелът е възстановен. За това можем да благодарим на гарвана момче, на Джак Бренин!

Джак чу името си, но какво от това. Хинада вече нищо не можеше да направи. Тя продължи да говори. Тълпата я гледаше с разширени от изумление очи. Никой не се опита да я спре.

— Кралицата е жива и здрава!

— Поредната лъжа! Анун вече няма кралица. Аз съм вашият владетел!

Хинада свали качулката си. Сребърната й корона заблестя на слънцето. Тълпата притихна. Тя се обърна с лице към Велиндур.

— Повтарям — кралицата е добре.

— Корагуенелан! — ахна той.

— Кралицата! — закрещя тълпата.

Нора прошепна нещо на Джак, но беше толкова шумно, че той не я чу. Кралицата извиси глас, за да могат всички да я чуят.

— Умолявах те за снизхождение, за честност и справедливост. Ти отправи несправедливи обвинения. Освен това кроиш заговор срещу Свещения съвет. Трябва да отговаряш за престъплението си.

— Обвиненията ми не бяха несправедливи: момчето е мъртво. И ти нямаш никакво доказателство за клеветата си.

Джак съзнаваше, че е време да говори. Той кацна на парапета, отметна глава назад и нададе гарвановото бухане. Множеството замълча.

— Аз чух как Велиндур замисля да се отърве от Гуилам. Каза, че ако той се махне от пътя му, Свещеният съвет ще прави каквото му каже.

— Гарванът има право да поиска да се изправиш срещу Копието на справедливостта заради неправдата, която му стори. Какво избираш, Велиндур? Светлината на истината или завинаги да бъдеш прокуден от Анун? — попита кралицата.

Велиндур се спусна срещу нея, но Гуилам го изпревари и препречи пътя му с жезъла си.

— Какво избираш, Велиндур?

— Аз съм кралят! Ти не можеш просто така да завземаш властта. Ако не бях аз, с Анун щеше да е свършено. Аз затворих порталите и спасих земята ни от унищожение. Трябва да ми се кланяш, а не да ме заплашваш с наказание!

— Нека народът реши. Аз ви предлагам мир и благоденствие. Сега, когато си възвърнах силата, можем отново да отворим порталите и да станем онзи щастлив и добруващ свят, който някога бяхме. Земята се промени, вече не ни грозят заплахи. Човечеството вече не се интересува от нас.

— Земята не се е променила. Хората са егоисти. Още не се е родил човек, който да извърши поне едно безкористно дело.

— Аз ще оспоря това — обади се Нора.

— Нима можеш да посочиш едно безкористно човешко същество?

— Да, и той стои пред нас.

Всички се огледаха да видят кого има предвид тя.

— Джак Бренин получи силата на Анун от самата Арана.

Тълпата ахна изумена.

— Тя му даде право на едно желание заради неговия кураж и себеотрицание при помощта му да възстановим Котела на живота.

Велиндур се засмя.

— Помогнал ви е, за да може да дойде и да ограби Анун, когато Гласруенската порта бъде отворена. Каквото и да е било желанието му, то не може да се нарече безкористно.

— Той поиска лата за Камелин.

Тълпата се разшумя, но веднага замълча, за да може Нора да продължи.

— Едно напълно безкористно действие.

— Защо не е поискал лата за себе си?

— Не беше необходимо. Арана вече му беше дала.

— Нямаш доказателства!

— Напротив!

Нора извади пръчицата на Джак. Вдигна я високо във въздуха, за да могат всички да я видят, после я постави в клюна му. Пръчицата веднага се изглади.

Кралицата се обърна към насъбралото се множество.

— Вие решаваше. Крал или кралица?

— Кралица! Кралица! Кралица! — заскандираха всички до един.

Корагуенелан се поклони, после се обърна към Велиндур.

— Копието на справедливостта или прокуждане?

— Няма да се отървеш толкова лесно от мен! Ще съжаляваш за това! Един ден ще си отмъстя!

— Значи избираш да бъдеш прокуден?

— Няма да се изправя пред Копието!

Корагуенелан вдигна пръчицата си, а Гуилам извади малко бурканче от джоба си.

— Веспула! — извика кралицата и насочи пръчицата си към Велиндур.

Велиндур започна да се олюлява и да се смалява. Гуилам махна капачката на бурканчето. Когато трансформацията завърши, от червената мантия, паднала на пода, изпълзя малка оса. Гуилам хвана озлобеното същество с бурканчето, затвори капачето и го подаде на един от членовете на Свещения съвет.

— Ще се занимаем с него по-късно. Сега имаме по-важна работа — рече той и приближи до Камелин.

— Всичко ще бъде наред — каза Нора на Джак.

Джак не виждаше как ще стане това след саможертвата на Камелин. Беше изгубил най-добрия си приятел. Чувстваше се смазан. Скочи долу на пода.

— Какво стана? — простена тихо Камелин.

— Ти си жив! — извика Джак. — Жив си!

Камелин бавно се надигна и отърси глава.

Попипа гърдите си, после ръцете и краката.

— Вие ми се свят.

— Ще се оправиш — успокои го Нора. — Получи сътресение, но след няколко часа ще бъдеш като нов.

Джак беше толкова щастлив, че Камелин е добре, че не можеше и дума да каже. Нора се изправи и се обърна към гарвана.

— Съжалявам, Джак! Опитах се да ти прошепна, че е само замаян, но ти не ме чу. После всичко стана много бързо. Камелин каза истината. Дори си призна, че той е изял наденичките. Копието на справедливостта не можеше да го нарани.

— И аз казах истината. И мен нямаше да нарани, нали?

— Не можех да ти позволя да рискуваш — каза Камелин. — Аз съм виновен, че се забъркахме във всичко това.

— Ще поговорим за това по-късно — рече Нора. — Сега мисля, че е време да се върнем в къщата на Гуилам и да си починем преди празненствата довечера. Денят беше наистина тежък.

— Празненства ли? — зарадва се Камелин. — И ще можем да обикаляме из панаира и да се забавляваме?

— След като се уверя, че и двамата сте добре.

— Аз вече съм добре!

— И аз! — присъедини се Джак.

— Бих желала първо да дойдете в градината ми — намеси се Корагуенелан. — Искам да ви покажа нещо специално. Тимъри, Чаркъл и Елан също ще са там.

— Към градината тогава! — каза Гуилам.

Всички последваха кралицата.

14. Жълъдите

В градината под сянката на ябълките беше опъната дълга дървена маса, отрупана с храна.

— Леле, виждаш ли това? — възкликна Джак възторжено. — Не се ли вълнуваш?

— Щях, ако бях гарван. Сега съм гладен, но не както някога. Просто храната вече не е толкова вкусна. А и не ми харесва, че не мога да летя. Сега, след като сме свободни, можем да разгледаме навсякъде, но щом трябва да ходя, а не да летя, няма да е същото.

Гуилам го чу и натъжено каза:

— Мислех, че си решил отново да станеш мой аколит и да завършиш обучението си.

— Не се чувствам добре като момче. Никак не е забавно. Мисля, че бих предпочел да се върна у дома с Нора и Джак, ако не възразяваш. Но ще можем да ти идваме на гости, нали?

— Разбира се, и двамата с Джак винаги сте добре дошли. Може би Нора ще довърши обучението ти. Сега, когато имаш собствена пръчица, ще трябва да се научиш да четеш и да пишеш.

— Но аз мога да чета и пиша.

Гуилам погледна озадачено Нора.

— Джак го научи.

— Ето виж!

Камелин взе една клечка и написа името си в пръстта.

Гуилам беше впечатлен. Камелин не спомена, че се е научил съвсем наскоро и му трябват още упражнения.

— Нора ми даде Книга на сенките, така че можеш и да ми пишеш — рече Гуилам.

Джак се усмихна. Гуилам сам щеше да види особеностите на правописа на Камелин.

— Можеш да пишеш и на нас — изчурулика Уинвър, стрелкайки Камелин със сините си очи. — Ние също умеем.

Камелин преглътна, но не отговори нищо.

— Нямам търпение да те видя като гарван — продължи тя. — Обзалагам се, че си красавец. Ти как мислиш, Хеста?

— Надали колкото Джак — отвърна дружката й.

Сега беше ред на Джак да се смути. Изпита облекчение, когато видя Елан на вратата. Тимъри и Чаркъл пърхаха над главата й.

— О, Джак! — извика Тимъри. — Чухме всичко за процеса. И двамата сте били много смели!

— Така си беше — потвърди Камелин.

— Добре ли сте? — попита Елан.

— Да — отвърна Джак.

Всички чакаха кралицата. Чу се шум и всички се обърнаха. Появи се възрастна жена, приблизително на възрастта на Нора, последвана от една по-млада жена.

— Нека ви представя майка ми, Кора, и баба ми, Гуен — каза Елан.

— Ваше величество — поклони се Гуилам, — мисля, че е време да разкриете тайната на най-верните си поданици.

Елан, Гуен и Кора сведоха глави. После се хванаха за ръце и ги вдигнаха високо. Около тях повя вятър, който се усилваше, докато не ги завъртя. Във всички посоки се разлетяха ярки цветни искри. Когато въртенето спря, кралицата пристъпи напред, озарена от светлина. Джак и Камелин бяха смаяни.

— Ама… — преглътна Камелин.

— Вие сте кралицата, и трите! Кора, Гуен и Елан! — възкликна Джак. — Ти каза, че в Анун ще мога да те видя такава, каквато си! И аз реших, че си колибри!

— Никой не знаеше, освен Нора и Гуилам — обясни Корагуенелан. — Когато Елан остана на Земята, без да може да се върне, вече не можехме да се появяваме като кралица. Трябваше да бъдем заедно, за да се преобразим. Изгубихме голяма част от силата си. Ако не бяхте отворили Гласруенската порта, Анун никога вече нямаше да има кралица. Светът ни щеше да остане в ръцете и на милостта на Велиндур.

— А то една милост… — измърмори Камелин, но после си спомни с кого говори и се изчерви: — Ваше Величество!

Всички се разсмяха.

— Сега, ако не възразявате, ще се разделим отново. Чувстваме се по-добре като три отделни личности. Отдавна не сме били Корагуенелан и ни е малко непривично.

— Разбирам ви — обади се пак Камелин. — Така ми се иска да се превърна отново в гарван. Не съм сигурен, че ми харесва да съм момче.

— Наистина ли го искаш? — попита Корагуенелан. — Можем да изпълним желанието ти. Ти направи толкова много за Анун и това е най-малкото, с което можем да ти се отблагодарим.

— О, моля ви! Превърнете ме отново в гарван!

Корагуенелан извади пръчицата от сребърния си колан и я завъртя. Около тялото на Камелин се завихриха цветове и го скриха.

После постепенно избледняха и на тяхно място се появи тъмна фигура.

— Успяхте! — изграчи той и заподскача наоколо. — Пак съм си аз! Кога ще ядем? Умирам от глад!

Джак видя как Уинвър смушка Хеста.

— Видя ли, казах ти, че ще е красавец!

Камелин обаче беше прекалено зает да поглъща с очи вкуснотиите по масата, за да обърне внимание на двете бели гарванки.

Корагуенелан вдигна ръце във въздуха и се завъртя. През експлозията от цветове Джак видя три силуета и пред тях отново застанаха Кора, Гуен и Елан.

Коремът на Джак изкъркори, а този на Камелин му отговори.

— Хайде да хапнем, преди Камелин отново да припадне — покани ги Елан през смях.

 

 

— Желанието на Камелин вече е изпълнено. Какво е твоето, Джак? — попита Елан, когато приключиха с вечерята. — Нека е нещо, което искаш за себе си. Заслужаваш го.

Джак нямаше защо да мисли, знаеше точно какво иска.

— Бих желал да видя Дъба Майка, когато събирате жълъдите.

— Това лесно може да стане. По-късно ще се срещнем зад къщата на Гуилам и ще отидем заедно при нея.

— Благодаря!

— Сега, когато Камелин отново може да лети, защо не идете да разгледате Анун? — предложи Нора.

— Чудесна идея! — отвърна Камелин с пълен клюн.

— Може ли и ние да дойдем? — попита Хеста.

— Съжалявам, ще бъде момчешка разходка! — отсече категорично Камелин.

— О, страхотно, значи ние можем да дойдем! — зарадва се Тимъри.

Камелин се намръщи.

— Разбира се — рече Джак, — много ще се радваме да се присъедините към нашата момчешка компания.

Хеста и Уинвър изглеждаха разочаровани.

— Ще се видим тогава на празненствата. Може да отидем заедно на панаира — предложи Уинвър.

— Би било прекрасно — усмихна се Нора. — Нали, момчета?

Двамата кимнаха без голямо въодушевление.

— Хайде, какво чакаме? Има толкова много места за разглеждане! Готови ли сте?

Двата гарвана литнаха от градината.

Джак имаше чувството, че сърцето му ще се пръсне от щастие. Бяха свободни и отново летяха заедно.

— Къде отиваме? — извика той.

— Какво ще кажете за планините? — предложи Тимъри. — Удивителни са! Вижда се чак до Пещерите на вечния покой, където спят друидите.

— Към планините тогава! — изграчи Камелин и направи любимото си тройно превъртане, след което рязко се завъртя по гръб.

— Твой ред е!

— Не мисля, че мога да го направя — рече Джак.

Чаркъл се стрелна към Камелин, но в последния момент се завъртя и полетя назад.

— Фуклъо! — изсумтя Камелин.

 

 

Щом наближиха планините, въздухът стана доста по-студен. В сянката на високите, заснежени върхове беше осезаемо по-хладно.

— Насам! — извика Чаркъл. — Входът е оттук.

Джак се спусна и видя скална площадка. Планинска пътечка водеше до естествен свод в скалата. Входът на пещерата бе закрит с нещо като стъкло. Тимъри пърхаше пред него.

— Елате да видите! Прозрачно е.

Джак надникна. Това, което му бе заприличало на стъкло, всъщност бе ледена завеса.

— О, Камелин! Виж това!

Камелин кацна до него и също надникна.

— Леле! Колко много скъпоценни камъни!

— Това са кристали — обясни Чаркъл. — Научихме много за тази пещера. Никой не може да влезе в нея. Ледът е вълшебен. Друидите го сложили, когато решили да се затворят вътре. Избрали тази пещера, защото е пълна с естествени кристали, излъчващи собствена светлина.

— Всички знаят къде е, но никой не може да влезе, защото е запечатана отвътре — добави Тимъри. — Виждаш ли онзи огромен диамант? Ако се обърне три пъти, ледът ще се стопи и друидите могат да излязат навън.

Джак погледна диаманта. Той светеше, макар да нямаше слънце и цялата пещера искреше.

— Дали биха искали да излязат, след като Велиндур вече го няма? — замисли се Джак.

— Как ще разберат какво е станало, щом спят? — зачуди се Камелин.

— Може би Гуилам знае как да ги събуди — предположи Тимъри. — Убеден съм, че биха искали да научат за завръщането на кралицата.

Приятелите останаха още малко да се полюбуват на пещерата. Стените й бяха изпълнени с изсечени в тях ниши. Във всяка лежеше по един друид с пръчица и жезъл до себе си.

— Стана ми студено — потрепери Чаркъл.

— И на мен.

— Да се връщаме в селото тогава! — предложи Тимъри.

 

 

— Ето ви и вас! — посрещна ги Нора, когато влетяха в къщата на Гуилам.

Четиримата заговориха в един глас, опитвайки се да разкажат на Нора за всичко, което бяха видели. Накрая тя вдигна ръка, за да въдвори тишина.

— Мислех, че искате да видите Дъба Майка. Ако продължаваме така, няма да успеем да се върнем преди края на панаира. А доколкото си спомням, казахте, че ви се ще да разгледате и панаира преди тържествата?

Всички закимаха.

— Да тръгваме тогава. Ние сме готови отдавна, само вас чакахме.

Джак се обърна и видя, че Гуилам и Елан са на вратата. Елан държеше кожена кесийка.

— За жълъдите — обясни тя.

— Колко ни трябват? — полюбопитства Джак.

— Колкото реши, че ще ни даде Дъбът Майка — отвърна Нора. — Ние ще й обясним за какво ги искаме и тя ще ни даде достатъчно жълъди, за да оправим нещата на Земята. — После се обърна към Тимъри и Чаркъл. — Моля ви вие да останеше тук. Трябва да внимаваме ядосаната оса да не попадне в лоши ръце.

Двете птички закръжиха около бурканчето, което Гуилам бе оставил на масата.

— За нас ще бъде чест да охраняваме дома, докато вас ви няма! — отвърна гордо Тимъри. — Ще се погрижим никой да не докосне буркана.

— Ако някой се опита, може да разчита на топло посрещане — засмя се Чаркъл, като издуха кълбо от пламъци към огнището.

 

 

По пътя към Дъба Джак и Камелин се надпреварваха, спускаха се и рязко се издигаха.

— Гледай! — извика по едно време Камелин. — Почти стигнахме.

— Огромен е! — удиви се Джак. — По-голям е дори от Арана. А какво е това по клоните й?

— Имел! Добре че Хеста и Уинвър не са с нас. Нямаше да имаме никакъв шанс. Момичетата си мислят, че ако застанеш под имел, могат да те целунат просто ей така.

— Да не кацнете върху нея! — предупреди ги Нора. — Изчакайте ни, идваме след минутка.

Джак и Камелин застанаха пред Дъба Майка. Стволът му беше широк колкото къщата на Гуилам, а клоните се спускаха почти до земята. Вратът на Джак го заболя от опитите му да зърне върха на дървото. За разлика от Арана, около Дъба Майка нямаше нищо друго, освен сини и бели цветя.

— По-красива е, отколкото си я спомням — прошепна благоговейно Нора.

Когато Елан и Гуилам се присъединиха към тях, иззад Дъба Майка се чу шумолене и се показаха две дриади. Дългите им сребристи коси се вееха на вятъра, а фините им като паяжина одежди блестяха на следобедното слънце.

— Фернела и Фернила! — извика Елан. — Откога не съм ви виждала!

Двете дриади се поклониха.

— Очаквахме търпеливо завръщането ви. Винаги сме знаели, че един ден отново ще дойдете. Чухме, че Котелът пак е цял — каза Фернела.

— Дъбът Майка е готова да ви повери децата си — допълни Фернила.

Джак не бе помислил, че Дъбът Майка възприема жълъдите си като деца. Значи и Арана беше нейно дете. Нора се приближи. Гуилам вдигна жезъла и удари с него три пъти по земята. Нора заговори:

— Силвана, Майка на всички хамадриади, Пазител на дъбовете и Владетел на свещения имел, имаме молба към теб.

Клоните се залюляха и разшумоляха. После целият ствол затрепери, докато изчезна и на негово място се появи красива старица. Сребърната й коса се спускаше на вълни до глезените. Тя се усмихна.

— Елеонора, Шанаки, Владетел на тайните и древните ритуали, Пазител на Свещената гора, ти се върна и най-сетне отвори Гласруенската порта! Как са моите дъщери?

— Не са добри новините ни, Силвана. Много години напразно търсихме плочите от Котела. Изгубеното намери своя път едва когато се появи Джак Бренин.

Като чу името си, Джак се поклони.

Камелин се покашля.

— Помогна му Камелин, аколит на Гуилам.

Камелин подскочи до Джак и също се поклони.

— Колко от дъщерите ми останаха? — попита Силвана.

— Само Арана. И тя бързо гасне.

Силвана затвори очи. Притаи дъх, после дълбоко въздъхна.

— Не това се надявах да чуя. Трябва да вземеш достатъчно жълъди, за да населиш горите отново с хамадриади. Сърцето ми ликува, че с твоя помощ дъщерите ми ще продължат да живеят на Земята.

Нора се поклони и отвърна:

— Когато Арана предаде знанието си на жълъдите, горите отново ще получат закрилата, която им е нужна. На Земята вече никога няма да има кухи дървета.

Силвана ги огледа един по един.

— Това Елан ли е?

Елан пристъпи напред.

— Днешният ден е щастлив за Анун. Кралицата се върна. Анун пак ще бъде мирната и щастлива страна, каквато беше някога. А вие често ще ни идвате на гости, нали?

Всички кимнаха. Това беше един от най-щастливите дни и в живота на Джак.

— Сега, Нора, ако се приближиш, ще ти дам моите жълъди. Грижи се добре за тях и им бъди приятелка.

Силвана сви дланите си в шепи и духна нежно върху тях. После ги свали и ги разтвори пред Нора. Бяха пълни с големи жълъди със същата форма и размер като златния жълъд на Нора, но за разлика от него, бяха тъмнозелени на цвят.

— Благодаря ти! — каза Нора и взе внимателно жълъдите един по един от шепите на Силвана, за да ги постави в кожената кесийка на Елан. — Сега наистина ще можем да възстановим изгубеното. Горите отново ще оживеят.

— Ще се върнеш ли скоро, Гуилам? — попита Силвана.

— Непременно! — обеща той. — Нора ми донесе Книга на сенките, така тя ще може да ми пише и да ти предавам новини от Земята.

— С нетърпение ще ги очаквам, Фернела и Фернила ми разказват какво става в Анун, но много ще се радвам да знам какво става и с децата ми на Земята.

Силвана изглеждаше доволна. Тя се усмихна и затрепери. Скоро изчезна и пред очите им отново се появи широкият ствол на Дъба Майка. Двете дриади се поклониха и бързо се скриха зад него. Нора въздъхна, а Гуилам я потупа по рамото.

— Добре е да се приготвите за завръщането си у дома.

— Но нали казахте, че можем да обиколим панаира и да присъстваме на празненствата! — натъжи се Камелин.

— Така и ще бъде. Заминаваме веднага след края на тържествата. Да тръгваме ли към панаира?

— Да, моля! — извикаха в един глас Джак и Камелин.

15. Разделянето на пътищата

Скоро чуха глъчката на панаира. Джак се притесняваше хората да не започнат отново да крещят по тях. Вместо това в мига, в който ги забелязаха, хората нададоха радостни възгласи.

— Така е по-добре — зарадва се Камелин.

— Къде искаш да отидем първо?

— При разказвача! — изписукаха две познати гласчета зад гърба им.

— Вие не трябваше ли да пазите буркана на Гуилам и Нора? — попита остро Камелин.

— Да, но те казаха да дойдем на панаира и да се позабавляваме.

— Май вече добре се позабавлявахте — измърмори Камелин.

— О, така е! — съгласи се Тимъри.

— Е, ние сме в тази посока, а разказвачите май са в онази.

Тимъри и Чаркъл запърхаха към малка групичка, скупчена около висок мъж с пелерина и жезъл.

— Ела, Джак! Трябва да опиташ тези наденички.

— Само че пак нямаме пари.

— Да опитаме с танца! И двамата го умеем. Ще помолим да ни платят с наденички.

Джак се съгласи и двамата кацнаха на един клон над голямата скара.

— Само помириши! — каза Камелин, дишайки с пълни гърди.

— Време за представление! Готов ли си?

— Готов!

Камелин водеше, Джак го следваше. Движеха се елегантно по клона, приклякваха и подскачаха. Долу се събра публика, но вместо да крещят, хората ги аплодираха и ръкопляскаха. Камелин направи грациозно завъртане на един крак, а после закима ритмично с глава, сякаш слушаше музика, и се плъзна настрани.

— Слезте долу! — извика мъжът зад барбекюто. — Ще хапнете наденички, нали?

— Да, моля! — отвърна Джак. — Само че нямаме пари.

— За вас двамата са безплатни! Според това, което чувам, заслужавате много повече. Това е най-малкото, което мога да направя за вас, след като вече знам кои сте.

Тълпата отново ги аплодира. След като двамата похапнаха от скарата, започнаха да ги викат и от други сергии да опитат и тяхната храна. Камелин не беше на себе си от радост.

— Кажи, не са ли това най-вкусните наденички на света?

— Да, обаче мисля да си оставя място и за други неща. Не каза ли, че сладкишите също си струват?

 

 

Джак изпита облекчение, когато най-после се присъединиха към Тимъри и Чаркъл, които слушаха запленено разказвача на приказки.

— Пропуснахте „Великанът от Гласруен“ — изписука Тимъри. — Не беше същата като на Нора, но пак много интересна.

— „Драконът от виещата планина“ беше невероятна — допълни Чаркъл. — Идвате тъкмо навреме, остава още една.

Джак се опита да се намести по-удобно, но изохка.

— Стомахът ми ще се пръсне.

— И моят! Не е ли страхотно?

Джак не мислеше точно така, но трябваше да се съгласи, че днес опита някои от най-вълшебните храни в живота си.

Разказвачът удари три пъти с жезъла по земята и публиката утихна.

— Тази приказка е много, много стара. Случила се далеч отвъд четирите портала на нашия свят…

На Джак му се струваше, че ще заспи — толкова тих и мек бе гласът на разказвача. Приказката обаче се оказа много увлекателна: „Плъхът и захарното петле“. Заслуша се внимателно, за да може да я разкаже на Мотли, Орин и останалите Нощни стражи, когато се приберат у дома. Когато разказвачът свърши, избухнаха гръмки ръкопляскания.

— Може ли сега да идем при жонгльорите? — помоли Джак. — Обичам да ги гледам. Ще ми се и аз да можех така.

— Нямаш големи шансове с тия крила — засмя се Камелин. — Но не виждам защо да не се научиш, след като се върнем.

— Може и да опитам.

— Жонгльорите са насам — показа им Тимъри и ги заведе при група хора, където няколко мъже на кокили си подхвърляха бухалки. Джак преброи пет бухалки във въздуха.

— Заповядайте в ложата! — извика Камелин от един клон наблизо. Останалите трима веднага го последваха.

— Сега ще огледаме сергиите — обяви Камелин, след като представлението свърши, — но само двамата с Джак. С вас ще се видим по-късно.

Тимъри изглеждаше разочарован, но Чаркъл май нямаше нищо против.

— Защо да не дойдат с нас? — попита Джак, когато полетяха към дъбовете.

— Искам да ти покажа нещо, а ти трябва да ми помогнеш да избера.

— Какво ще избираш?

Камелин не отговори, а литна напред. Джак го последва и се спусна след него, когато Камелин кацна до единственото дърво без маса.

— Какво има?

— Нищо. Чакаме.

— Какво чакаме?

— Гавин.

Джак тъкмо се канеше да попита защо, когато Гавин се появи.

— Готови ли сте?

— Да — каза Камелин.

— За какво? — не разбра Джак.

— Имам план и Гавин се съгласи да ми помогне. Елате, тук са.

Камелин заподскача към една сергия близо до малко езерце. Джак и Гавин тръгнаха след него. Камелин се надвеси над водата.

— Какво търсиш?

В този момент се появи продавачът и попита Гавин:

— Кажете, господине, каква жаба оракул бихте желали? Имаме такива, които предсказват дъжд или сняг, потоп или буря. Само кажете какво търсите и ще ви намерим най-подходящата.

— Предпочитам сам да избера, ако не възразявате — каза Гавин. — Ще разгледам какво имате и после ще реша.

Продавачът удари малкия гонг, който висеше над езерцето. На повърхността се появиха няколко квакащи зелени глави.

— По-живо, момчета! Кой ще бъде късметлията с нов дом?

Жабите заквакаха още по-силно и заподскачаха по големите листа на водните лилии. Когато продавачът се отдалечи, Камелин се приближи до брега на езерото.

— Е, какво мислиш, Джак?

— За кое?

— Коя да избера? Не знам коя е най-добра.

Гавин се засмя.

— Сигурен ли си, че ще се получи?

— Разбира се. Гуилам каза, че парите вече не му трябват, а ти обеща да ми купиш каквото си поискам от панаира. Вземи ми жабок оракул и ми го подари. Какво лошо има в това? Само че наистина не знам кой да бъде.

— Изпробвай ги — предложи Джак. — Задай им някакъв въпрос.

Гавин се обърна към жабите. Те също го гледаха очаквателно.

— Кога ще завали сняг в Анун? — попита той.

— Никога — отвърнаха всички без една.

— Ще взема тази — Камелин посочи единствената жаба, която не каза нищо.

— Не ти трябва точно тя — опита се да го разубеди Гавин. — За какво ти е жаба, която не може да предсказва времето?

— Знам какво правя. Нея искам!

Гавин отиде при продавача и посочи жабата.

— Ще взема тази, моля.

— Както желаете — усмихна се той и пусна жабока в един буркан. Върза гърлото му с хартия и канап и го подаде на Гавин в замяна на донара.

Камелин изглеждаше доволен.

— Няма да забравиш да ми донесеш жабата на тържеството довечера, нали? Нора няма да може да откаже, ако ми я подариш.

— Не се безпокой! — засмя се Гавин и им махна за довиждане.

Камелин се завъртя от радост.

— Имам си жаба оракул! — запя той, подскачайки насам-натам.

Джак продължаваше да не разбира.

— Но тя не каза нищо. Ами ако въобще не говори? Ако изобщо не е жаба оракул?

— На мен не ми трябва такава, която да предсказва времето.

— А за какво ти е?

— Да ми казва колко бонбона имам в кошчето! Значително по-важно е, отколкото какво ще е времето.

Джак се засмя. Нямаше търпение да се върнат в гарванарника и да види това прословуто кошче. Надяваше се жабчето да оправдае надеждите на Камелин.

 

 

На панаира беше претъпкано от хора. Джак се радваше, че може да лети и не се налага да си пробива път през тълпата.

Спряха да погледат няколко души, които хвърляха подкови върху забодена в земята пръчка. После отидоха на алеята за ходене с кокили. Двама мъже пък играеха канадска борба.

Тъкмо мислеха да продължат нататък, когато се появиха Хеста и Уинвър.

— Къде ли не ви търсихме! — извика Хеста. — Кралицата помоли да ви намерим. Трябва да се върнете в къщата на Гуилам. Време е за тържествата, а вие сте почетни гости.

Уинвър се засмя.

— Ще поставят две клонки за нас точно до трона на кралицата в амфитеатъра.

Джак и Камелин не казаха нищо.

— Колко хубаво! — изчурулика Тимъри.

— Не са за вас! — сопна се Камелин.

— Всички ще седнем близо до кралицата, Тимъри и Чаркъл също.

Камелин изпуфтя и без да каже дума на никого, литна към къщата на Гуилам. Джак, Тимъри и Чаркъл се усмихнаха извинително на гарванките и го последваха.

 

 

Гуилам ги чакаше на вратата.

— Радвам се, че се върнахте толкова бързо. Вие ще бъдете…

— Почетни гости — изпревари го Камелин.

— Откъде знаете?

— Хеста и Уинвър ни казаха.

— Добре, трябва да се подготвим. След края на тържествата поемаме направо към Гласруенската порта.

Сърцето на Джак подскочи. От толкова забавление почти забрави защо Елан и Нора са в Анун. Но тази вечер всички се прибираха у дома.

— Кралицата ни чака. Готови ли сте? — попита Нора.

Всички кимнаха. Гуилам и Гавин взеха котела. Джак видя в него своята пръчица и тази на Камелин, както и кожената кесийка с жълъдите. Нора излезе от къщата, после бързо се върна и взе буркана с разгневената оса.

— Без малко да го забравим!

Джак имаше неприятното чувство, че осата го гледа.

— Какво ще стане с Велиндур? Завинаги ли ще си остане оса?

— О, не! — отвърна Гуилам. — След като го освободим, заклинанието ще изгуби сила. Но вече никога няма да може да влезе в Анун. Ако се опита, ще се превърне отново в оса и ще си остане така завинаги.

Осата се разгневи още повече. Нора остави буркана в котела при другите неща, които трябваше да върнат през портала.

— Сега ще бъдат ли отворени и другите портали? — попита Камелин.

— Това ще реши Свещеният съвет, но знам, че кралицата би искала да се отворят — отговори Нора.

Джак още не можеше да свикне с мисълта, че Елан е част от кралицата. Странно му бе да я няма наоколо.

— Хайде — подкани го Нора, — трябва да вървим! Не бива да закъсняваме, защото вие двамата ще бъдете…

— Почетни гости — прекъсна я Камелин. — Знаем, вече ни казаха.

Когато влязоха в амфитеатъра, тълпата стана на крака и бурно ги приветства. Кралицата седеше на изящен трон, покрит със сребърни рунически знаци. Тя също ръкопляскаше, докато се приближаваха към нея. Камелин и Чаркъл кацнаха на клончето от лявата й страна, а Джак и Тимъри — от дясната. Хеста се настани до Джак. Той погледна към Камелин, Уинвър вече беше до него. Кралицата протегна ръка към тълпата и всичко утихна.

— Нека тържествата започнат! — извика тя.

На сцената излязоха най-добрите жонгльори, разказвачи и певци, които забавляваха публиката, докато започна да притъмнява. Нора подаде свещ на Корагуенелан, после и на останалите. Всички присъстващи също извадиха свещи.

— Позволете на мен — каза Чаркъл и духна малко пламъче към свещта на кралицата. Нора запали своята от нейната и така пламъкът се предаде от свещ на свещ, докато целият амфитеатър заблестя с малки трепкащи огънчета.

— Донесете Съкровищата! — извика Гуилам и удари три пъти с жезъла по земята.

Четири фигури с качулки излязоха в центъра на сцената, като всеки носеше по едно от Съкровищата на Анун. Нора сложи качулката си, взе котела и се присъедини към тях, заставайки с лице на запад, към Гласруенската порта. Джак за пръв път виждаше Меча на силата. Той беше много голям, а този, който го държеше, бе обърнат към Южния портал. Друга висока фигура държеше Копието на справедливостта и гледаше към Северния портал. Джак се смая, когато видя Камъка на съдбата. Вдигнат високо във въздуха и насочен към Източния портал, в синьо-зелената му повърхност се отразяваха светлинките на хиляди свещи.

Кралицата се изправи и се обърна към множеството:

— Настъпи време да се разделим с нашите гости. Анун ще им бъде вечно признателен за всичко, което сториха за нас. Без тях аз нямаше да се върна при вас.

Радостни викове обиколиха склоновете на амфитеатъра.

— Тимъри и Чаркъл, заради вашата смелост и безстрашие в лицето на опасността вие получавате правото да влизате в Анун през всички портали. Когато сте тук, ще се превръщате в колибри и за вечни времена ще се радвате на свободата в света отвъд четирите портала.

Тимъри и Чаркъл запърхаха около главата на кралицата, после обиколиха сцената под възторжените овации на тълпата. Когато се върнаха на местата си, всички притихнаха в очакване кралицата да продължи.

— Къде е Лойд Златарят?

— Тук съм, Ваше величество — обади се глас от тълпата.

Напред излезе висока фигура със свещ в едната ръка и малка кожена кесийка в другата. Мъжът се приближи до подиума и се поклони на кралицата.

— За теб, Джак, имаме подарък, изработен от най-добрия майстор златар на Анун.

Лойд застана до кралицата, отвори кесийката и изсипа в ръката й златен жълъд. Джак ахна, зашеметен от красотата му. Беше същият като на Нора, само че по-малък. През извитата му дръжка имаше прокарана верижка. Кралицата се приближи до Джак. Той наведе глава.

— Този специален златен жълъд е за теб, Избрания, който спаси всички ни. В него е събрана силата на Анун. Ти доказа, че си достоен, че си истински Бренин. За Анун е чест да приветства следващия Бренин.

Когато закачи верижката на шията на Джак, тълпата стана на крака.

— Бренин! Бренин! — скандираха всички.

Кралицата се обърна към хората и всичко утихна.

— Имаме още един гост, който трябва да почетем — каза тя, като се обърна към Камелин. — Има ли нещо, което можем да ти дадем в знак на благодарност?

Камелин наведе глава и смигна на Джак.

— Може ли да получа жабок оракул? Винаги съм искал да имам такъв.

— Разбира се. Ще изпратим някого да намери, преди да тръгнете.

Гуилам се приближи до кралицата.

— Ваше Величество, бившият ми аколит Гавин казва, че има жаба оракул, която с радост би подарил на Камелин.

— О! Благодаря, много благодаря! — изграчи Камелин.

Гавин вдигна високо буркана, за да може кралицата да го види. В него имаше малка зелена жаба. На Джак му се стори, че Камелин малко преиграва, но явно никой не подозираше, че това е постановка. Гавин отиде до средата на сцената и подаде жабата на Нора. Тя внимателно я остави при другите неща в котела.

— Време е за Разделяне на пътищата — обяви кралицата.

Гуилам удари три пъти с жезъла и когато всички погледи се насочиха към него, извика:

— Нека процесиите тръгнат!

Хората се изправиха и заслизаха надолу. Носителите на Съкровищата се раздалечиха един от друг и тръгнаха към четирите портала на Анун. Хората от север последваха Копието, тези от изток — Камъка на съдбата, а тези от юг — Меча.

Джак и Камелин кацнаха на раменете на Гуилам, а Тимъри и Чаркъл — на Гавин и всички заедно поеха към Гласруенската порта.

Джак се огледа да види кой върви след тях. Видя само кралицата, с Хестър и Уинвър, кацнали на раменете й.

Пътеката бе оградена от високи камъни, а отвъд тях беше тресавището. След известно време кралицата каза:

— Сега, когато сме далеч от очите на Анун, можем отново да бъдем себе си. Хеста и Уинвър, покажете на Джак и Камелин пътя. Ще се срещнем при портата.

Кралицата вдигна ръце във въздуха и се завъртя. Скоро на нейно място се появиха Кора, Гуен и Елан.

— Последвайте ни! — изграчи Хеста.

Джак и Камелин литнаха след белите гарванки. Те бързо се стрелнаха покрай една висока могила, после продължиха към Западния портал. Джак хвърли за последно поглед към крепостта. Не видя много, освен милиони ярки звезди в небето и свещите на виещите се процесии на хората, които се прибираха в домовете си. Въздъхна. Искаше му се да остане по-дълго, но още по-силно копнееше да се върне при Арана. Нямаше търпение да види лицето й, щом й покажат жълъдите.

16. Сбогуването

Щом всичко се докрай изпълни

и радостта в Анун се върне,

и всяко нещо и според закона,

Бренин пак ще нося своята корона.

Джак си спомни предишния път, когато се опитаха да минат през портала. Струваше му се, че са тук от много дни, но знаеше, че на Земята са минали само няколко минути. Той кацна при другите на ниските клони на един от Бдящите дъбове, загледан в приближаващите се свещи. Отдалеч се чуваха песните и на другите три процесии.

Скоро всички пристигнаха.

Гуилам и Гавин оставиха Котела до портата. Гуилам се обърна към Нора.

— Да пишеш често и да ми разказваш всички новини от Земята! — заръча той.

— Задължително! А и до Сануин не остава много, така че скоро ще се видим отново.

— Следващия път очаквайте подобаващо посрещане — усмихна се Елан.

Джак я погледна.

— Ти няма ли да дойдеш с нас?

— Не, Джак, трябва да поостана тук известно време. Ще си пишем. Ти ще ми разказваш всичко, което изпускам там.

— Но…

— Наистина се налага. Кора и Гуен имат нужда от мен. Трябва да се помъчим да върнем благоденствието на Анун. Когато приключа, ще се върна.

— Как мислиш, колко време няма да те има?

— Не мога да кажа, но обещавам да се върна. Сега, когато порталът е отворен, мога да ви идвам на гости по всяко време.

Джак се натъжи. Елан щеше да му липсва, но разбираше, че трябва да остане тук. Спомни си подаръка, който му даде.

— Благодаря ти за златния жълъд. Красив е.

— Ти доказа, че си достоен да го носиш. Един ден хората ще те видят такъв, какъвто си действително. Когато се върнеш за Сануин, ще заемеш мястото си като крал.

— Аз? Крал на фестивала?

— Не. Нима не разбра, че ти си Бренин, за когото предсказва пророчеството?

Джак беше объркан. Защо го наричаха все по фамилия?

— Не разбирам.

— Мислех, че знаеш — намеси се Нора. — „Бренин“ означава „крал“. Ти си Избраният, Кралят на гората.

— Затова можеш да използваш силата на Анун с пръчицата си. Ще можеш да го правиш и с помощта на жълъда. Арана ти предаде своето познание. Нейната сила е в теб. Трябва само да се научиш как да я използваш — обясни Елан.

— Нямаше да успеем да отворим Гласруенската порта без теб. И двете бяхме твърде слаби. Но силата на Анун е в теб. А след като бъдеш коронясан, ще можеш да заемеш полагащото ти се място.

Джак си пое дълбоко дъх. Думите на Елан и Нора го накараха да изгуби дар слово. Имаше толкова много въпроси, а не знаеше откъде да започне.

— Време е да вървим! — каза Нора. — Вие четиримата трябва да прелетите през портала.

Тимъри и Чаркъл запърхаха около главата й.

— Май е по-добре първо да ви преобразя — съобрази тя.

С едно махване на пръчицата те се завъртяха и на мястото на колибритата се появиха две прилепчета.

— Много ми хареса да съм птичка — изписука Тимъри. — Беше чудесно да виждам през деня.

Гуилам прегърна сестра си и погали Джак и Камелин по гърба. Гавин се поклони на всички. Елан също прегърна Нора, после се приближи до клона и погали перата на двата гарвана.

— Ще ми липсвате!

Джак не можа да отвърне нищо, едва сдържаше сълзите си.

— Готови ли сме? — Нора вдигна Котела.

— Готови сме! — отвърнаха всички.

— До скоро! — извика Елан и думите й застигнаха гарваните, които вече прелитаха през портата.

Зеленото сияние изчезна. Посрещна ги тъмната гора. Джак се огледа набързо. Нищо не се бе променило. Дрехите му лежаха, където ги остави. Нора прекрачи прага. След като мина по последния клон, тя остави Котела на земята. Обърнаха се за последно към зелената светлина от другата страна на Гласруенската порта.

— Време е да скрием портала — каза Нора.

Тя извади пръчицата си и я насочи към земята пред свода, където лежаха клоните.

Вратите се затвориха бавно и безшумно. Бдящите дъбове изчезнаха.

— Ще отидем ли при Арана?

Всички се съгласиха.

 

 

В края на Гласруенската гора Нора спря.

— Слушайте… чувате ли песен?

Това бе най-тъжната песен, която Джак някога бе чувал. Нямаше думи, само гласове, извиващи се в нощта. Нора се разтревожи.

— Това е Арана! Трябва да побързаме! Летете натам, трябва да я събудим! Ако не докосне жълъдите и не им предаде познанието си, всичко, което направихме, ще се окаже напразно.

Джак и Камелин се втурнаха през гората. Крилата им закачаха клоните. Бързаха, колкото им държат силите, към последната оцеляла хамадриада. Не видяха ни една дриада, но с приближаването им песента се усилваше.

Кацнаха пред Арана. Тя беше обградена от множество дриади. Те не казаха нищо, просто не откъсваха очи от хамадриадата и продължаваха да пеят.

— Арана! — извика Джак. — Мъдра Арана, Закрилнице и най-свята от всички, дошли сме да говорим с теб!

— Няма смисъл. Така никога няма да я събудиш. Трябва да изчакаме Нора. Тя ще я събуди с пръчицата си.

Джак знаеше, че трябва да направи нещо. Ако дриадите не са успели да я събудят, явно проблемът е сериозен. Възможно беше вече да е угаснала. Той скочи по-близо до ствола й и притисна глава в него. Заслуша се. Ако беше момче, щеше да я прегърне, та Арана да разбере, че са се върнали, и да не се чувства толкова самотна. Изведнъж златният жълъд докосна кората. Върху Арана плъзна златна светлина. Песента спря и гората сякаш затаи дъх. Джак чу гласа на Арана вътре в главата си. Спомни си думите й, че ако говори със сърцето си, тя ще го чуе. Затвори очи и й заговори с безмълвни слова.

„Арана, Силвана ни даде своите жълъди и ние ги донесохме. Гората може да бъде спасена, само се събуди да ги докоснеш.“

Джак усети как в ствола нещо се раздвижи. Той се върна назад и застана до Камелин. Стволът затрепери много бързо, а когато спря, на негово място се появи бледо очертание на Арана, едва видно в тъмнината. Дриадите зашепнаха, после отново подеха печалната песен.

„Арана — помисли си Джак, — носим жълъдите. Дръж се още малко! Нора идва насам.“

„Добре се справи, Джак Бренин, приятелю наш и Крал на гората — чу гласа й в главата си, — но аз отслабнах твърде много и не мога да предам знанието си на всички жълъди. Времето изтича. Приближи се… приближи се…“

Джак тръгна към нея. Зад гърба си чу хлип — беше на Камелин. Арана се наведе напред. Очертанията й почти не се виждаха. Тя насочи пръст към гърдите му. От пръста заблестя зелен лъч светлина. Щом достигна жълъда на шията му, избухна силна светлина, която озари цялата гора. Песента спря.

„Давам ти силата да довършиш моето дело. Ти притежаваш познанието на Анун, а сега ти дадох последния си дар — духа на хамадриадите. Използвай го мъдро, Джак Бренин! Без теб гората няма да оцелее.“

Стана му горещо. Задушаваше се. Жълъдът тежеше на шията му. Ярката светлина го заслепяваше. Вече не виждаше Арана, но усещаше присъствието и радостта й. После и това изчезна. Почувства се празен. Светлината избледня, а гората утихна. Когато зрението му се върна, Арана я нямаше. Докосна кората на дъба. Беше кух.

— Не! — изкрещя отчаяно Джак. — Не!

Дриадите заплакаха силно. В този момент се появи Нора и се завтече напред.

— Какво стана?

Джак се давеше. Не можеше да каже и дума.

— Арана си отиде — обади се Камелин. — Угасна. Закъсняхме.

Джак плачеше безутешно пред празния дъб. Нора обви ръце около кората му и също заплака. Камелин увеси глава и прегърна Джак с крилото си. В гората не се чуваше и звук.

Джак нямаше представа колко дълго са стояли така. В един момент осъзна колко неподвижно е всичко. Нищо не помръдваше, докато една от дриадите не пристъпи напред и не се поклони.

— Не всичко е изгубено — каза тя на Нора. — Арана предаде последната си сила на Джак. Той може да ни спаси, ако пожелае.

— Наистина ли?

— Не знам какво стана. — Гласът на Джак трепереше. — Арана посочи жълъда ми, избухна светлина и после тя изчезна.

Нора се обърна към дриадите.

— Вижте, Бренин се върна! Той ще въздаде на хамадриадите някогашното им величие. Вие няма да угаснете. Благодарение на дара на Арана той може да вдъхне живота на Анун в жълъдите. Горите отново ще процъфтят.

Джак не разбираше. Знаеше, че Нора говори за него, но понятие си нямаше как ще изпълни всичко, което тя обещаваше от негово име. Как да даде живот на жълъдите?

Нора му се усмихна.

— Не се тревожи. Не сме закъснели, ти си я събудил навреме. Само истинският Крал на гората би могъл да я събуди без магия. Арана ти е предала силата си, доверила ти е да предадеш познанието й.

— Но аз не знам как!

— Утре всичко ще се изясни. Но сега нека те приберем вкъщи, за да не се тревожи дядо ти.

Джак си пое дълбоко дъх. Дриадите запяха отново, но този път песента беше различна. Тъгата не беше изчезнала, но вече бе примесена с радост. Имаше думи и те разказваха за горите, за хамадриадите, които отново щяха да закрилят дърветата и всички техни същества. Нора взе Книгата на сенките от Котела и почука по нея с пръчицата си. Книгата се разтвори и тя зачете:

Щом всичко се докрай изпълни

и радостта в Анун се върне,

и всяко нещо е според закона,

Бренин пак ще носи своята корона.

— Това си ти, Джак — каза Камелин.

— Когато наследниците на Арана бъдат готови да я заместят и да продължат делото й, ти ще бъдеш коронясан за Крал на гората — обясни Нора. — Това е последната част от пророчеството.

— Но аз съм само момче!

— Момче-гарван — поправи го Камелин. — И Бренин. Само не очаквай да ти се кланям! Не и докато не сложиш короната.

— Хайде! — подкани ги Нора. — Донесла съм ти дрехите, Джак. Време е да се прибираш. Утре ще поговорим за това.

 

 

Джак чуваше гласа на Нора, която говореше с дядо му на долния етаж. Самият той им бе пожелал лека нощ и се бе качил веднага в стаята си. Искаше му се да заплаче, а не можеше. Знаеше, че не бива, че трябва да се радва, задето е събудил Арана навреме. В главата му гъмжеше от въпроси. Добре, че Орин спеше. Джак се съблече и нахлузи пижамата. Знаеше, че няма да може да заспи. Взе пръчицата и Книгата на сенките и написа съобщение на Елан. Докато й разкаже всичко, стана късно. Накрая усети как клепачите му се затварят. Остави книгата и се мушна в леглото.

 

 

На другата сутрин едва не закъсня за училище. Обеща на Орин да й разкаже всичко, като се върне. Все още имаше някои неща, които не разбираше. Прекара целия ден в училище, потънал в собствените си мисли. Дори не разбра за какво говорят в часовете. Чакаше само да свършат, та да се върне в имението Юел. Нора беше обещала да му обясни всичко. Искаше му се и Елан да е там. Струваше му се, че е минала цяла вечност, докато ги пуснат да си вървят.

Щом излезе от училище, той се затича с всички сили. Камелин го чакаше, кацнал на едно дърво.

— Готов ли си?

— Да — отвърна Джак.

Завтече се по улицата след гарвана и стигна задъхан до имението. Нора отвори портата в дъното на градината. Спря се до статуите.

— Оттук трябва да започнем.

— Кое? — не разбра Джак.

— Съживяването на дъбовете хамадриади. Успях да спася някои от сестрите на Арана. Те не угаснаха в безкрайното нищо като нея. Доведох тук духовете им и ги запечатах в тези статуи. Надявах се един ден отново да вземем жълъди от Дъба Майка. Когато духовете влязат в жълъдите, ще станат отново такива, каквито някога са били. Завръщането на живота в горите ще започне веднага щом предадеш на всяка хамадриада познанието на Арана. Тя ти даде дарбата си, сега аз трябва да ти покажа как да я използваш.

Джак си пое дълбоко дъх. Информацията беше твърде много, за да я осмисли веднага.

— Искаш да кажеш, че статуите всъщност не са от камък?

— Мисля, че си говорихме за това още първия ден, когато се запознахме. Казах ти също, че не са хора. Това, което не споменах тогава, е, че във всяка от тях живее духът на дърво.

Джак се приближи и се вгледа отблизо в статуите. Лицата им приличаха на това на Арана.

— Какво трябва да направя?

— Първо да вземем жълъдите от хербориума.

Камелин литна напред, а Джак и Нора го последваха бавно през градината.

— Добре ли си, Джак?

— Мъчно ми е.

— Последните няколко дни бяха много напрегнати, но скоро всичко ще се оправи. Помниш ли думите, които ти прочетох вчера? Последната част от пророчеството?

Дали ги помни? Те не излизаха от главата му:

Щом всичко се докрай изпълни

и радостта в Анун се върне, и…

— Но не разбирам какво означават.

— Означават, че когато нещата се наредят както трябва, и в Анун, и на Земята всички ще бъдат отново щастливи. Отнася се и до двата свята. Елан ще се заеме с проблемите в Анун, а от теб зависи да ги решиш на Земята.

Джак въздъхна.

— Ще мога ли да се справя?

— Разбира се, нали си Кралят на гората!

Джак се засмя.

— Все още ми е трудно да повярвам. Дядо и татко също са Бренин, защо те не са били избрани?

— Свързано е с времето и мястото на твоето раждане. Спомняш ли си пророчеството? Ти си роден в точния ден, на точното място. От самото начало си знаех, че ти си Избраният. И че ще ни спасиш.

— Ако „Бренин“ означава „крал“, това значи ли, че и предците ми са били Крале на гората?

— Да, но винаги е имало само един крал. Това беше много отдавна, когато светът на Земята бе по-хубаво място.

— Какъв е бил той?

— Когато беше на твоята възраст, много приличаше на теб, само че не беше готов да стане крал, преди да завърши обучението си. Ти си много специален, Джак. Вече притежаваш силата вътре в себе си.

— Специален ли?

— Много!

— А с него какво е станало?

— Когато римляните нахлуха, отнесе Меча на силата в Анун за по-сигурно, но така и не се върна. Избра да остане там и да изживее на спокойствие остатъка от дните си. Намери вечен покой в могилата, покрай която минахме на връщане към Гласруенската порта.

— Значи е бил смъртен?

— Да. Ако искаш да научиш повече, питай Книгата на сенките. А сега да вземем жълъдите. Имаме много работа преди вечеря.

При споменаването на вълшебната дума Камелин мигом се появи на прозореца на хербориума:

— Вечеря?

— Не още, така че не се радвай толкова. Ще ядем едва след като Джак върне хамадриадите в тези жълъди.

Камелин направи кисела физиономия.

— Хайде, побързай тогава! Умирам от глад!

17. Могъщите дъбове

Първият звук, който Джак чу на влизане в хербориума, беше гневно бръмчене. Погледна бурканчето с осата.

— Какво ще правиш с Велиндур?

— Сега имаме по-важна работа. Велиндур ще почака. Нищо няма да му стане да постои там до утре. Ще го освободя някъде далеч от Гласруен.

— Кога ще се обезсили магията?

— Ще минат дни, преди отново да стане човек.

— Надявам се да не се върне — рече Камелин. — Държа се отвратително. Заслужаваше да го превърнат в оса до края на живота му. Така са постъпвали с нашествениците едно време, Гуилам ми каза.

— Друг път ще разкажеш на Джак. Сега наистина имаме работа. Чакайте тук. Ще донеса пръчицата и Книгата на сенките.

Щом Нора се отдалечи, Джак надникна в Котела.

— Къде е жабата?

— Някъде в градината. Нора каза, че не може да я държа в гарванарника, защото й трябвали чист въздух и приятно местенце за живеене, така че сега си търси нов дом. Когато приключиш, ще ми помогнеш ли да я намерим? Така и не успях да й задам важния въпрос.

— Какъв важен въпрос? — полюбопитства Нора, която тъкмо влизаше в хербориума.

Камелин се прокашля и запристъпва от крак на крак.

— Ами… щях да питам Джак каква корона би предпочел.

Нора се разсмя.

— С този въпрос трябва да се обърнете към дриадите. Те решават от какво да я направят. Не бих я нарекла точно корона, не и като тази, която носеше Велиндур. Повече прилича на венец, в който са вплетени различни растения.

Нора остави пръчицата си на масата. Джак извади своята от чантата си и зачака да му кажат какво да прави.

— Първо ми подай онази кутия.

Джак отиде до другия край на масата и взе малка кутийка, украсена с плетеници и дъбове. Вътре имаше малко парче черно кадифе. Нора развърза кожената кесийка, която носеше от Анун, и внимателно изсипа жълъдите в кутийката. Те бяха лъскави и гладки. Изглеждаха огромни в сравнение с малкия златен жълъд, който висеше на шията му.

— Да започваме! Вземи си пръчицата, Джак, и ела с мен. Камелин, ти също можеш да дойдеш, ако обещаеш да не ни прекъсваш. Това наистина е много важно.

Тримата отидоха при статуите.

— Ще чета подред имената от книгата. При всяко име трябва да взимаш един жълъд в лявата си ръка и да поставяш показалеца на дясната си върху устните на съответната статуя. Ще усетиш как духът й преминава в теб. Когато почувстваш, че вътре в нея не е останало нищо, стисни златния жълъд на верижката си. Мисли усилено за Арана и познанието, което тя ти предаде, и така то ще премине в жълъда заедно с духа на хамадриадата.

Джак си пое дълбоко въздух.

— Разбрах. Ще опитам.

Нора почука с пръчицата си върху Книгата на сенките и тя веднага се отвори на правилната страница.

— Добрата Гроуина, Пазителка на гората и обичана от всички — извика тя.

Нора не каза коя е Гроуина. Джак огледа внимателно статуите и съзря слаба светлинка в една от тях. Когато се приближи, светлината се усили. Той сложи пръст върху устните й и здраво хвана един жълъд с палеца и показалеца на лявата си ръка. Веднага усети енергията, която заструи от статуята. Пръстът му се затопли. Изпитваше същото усещане, както когато докосна камъка пред кладенеца на Дженет. Не помръдна, докато не изгасна и последната искра. След това стисна златния жълъд с дясната си ръка. Почувства как по вените му потича мощна енергия. Тялото му сякаш гореше. Златният жълъд светеше между пръстите му. Жълъдът на хамадриадата в другата му ръка също засия.

— Готово! — каза Нора, когато светлината избледня.

Джак дишаше дълбоко. Не че беше неприятно, просто никога досега не бе изпитвал подобно нещо.

— Какво да правя с жълъда сега?

— Приготвила съм няколко саксии до алпинеума. Иди и го постави в меката почва. После ще продължим с останалите.

Когато отиде при алпинеума, откри там Камелин, който обикаляше усърдно наоколо и пуфтеше. Може би търсеше жабата оракул.

Нора продължи да чете имената едно по едно, а Джак прехвърляше духа на хамадриадата от статуята в жълъда й, предавайки й познанието на Арана. Не спря, докато не стигнаха до Красивата Алана, Пазителка на гората, най-добра и мъдра от всички.

— Това е хамадриадата от Нютън Гил! — възкликна той.

— Да, тя е една от последните, които спасих. Гората на Нютън Гил отново ще има хамадриада.

Джак много се зарадва. Нямаше търпение да иде при Съсухрените и да им съобщи добрата новина. Бързо прехвърли последните три хамадриади и ги засади в саксиите им.

— За тази вечер приключихме. Искаш ли да ни помогнеш със засаждането в гората в края на седмицата?

— Разбира се, особено за Алана. Толкова съм щастлив за Съсухрените. Това означава ли, че дриадите ще се върнат в Нютън Гил и Съсухрените вече няма да бъдат кухи дървета?

— Има още много работа за вършене, преди дриадите да започнат да се връщат. Трябва да израстат нови дървета. Дриадите не биха заживели в сухите. Но когато Алана се вкорени там, в гората ще покълнат млади дръвчета. Съсухрените ще си имат компания и вече няма да бъдат самотни.

— Още ли не сте свършили? — измърмори Камелин. — Трябва да покажа на Джак жабока оракул. Но не мога да го намеря.

— Хм… мисля, че твоят жабок е момиче.

— Какво! Имам си женска жаба? За какво ми е?

— Жабата си има име. Казва се Сеж.

— Не ме интересува как се казва. Исках жабок оракул. Само мъжките могат да предсказват. Женска жаба върши работа, колкото стъклена топка за футбол.

Джак едва се сдържа да не се разсмее.

— Може ли да ида да помогна на Камелин да я потърси?

— Разбира се. Направихме каквото можем засега. Жълъдите с хамадриади растат много бързо. До края на седмицата ще са се превърнали в здрави фиданки, достатъчно големи да бъдат засадени. Много скоро в горите ни отново ще има могъщи дъбове. И ти ще можеш да посетиш малките сестрички на Арана.

Камелин я погледна умолително.

— Добре де, добре, тръгвайте! Но искам жабата в градината, преди да е мръкнало. Няма да позволя да я държиш в гарванарника си.

Нора взе кутийката и се върна в хербориума. Камелин не изглеждаше никак доволен.

— Успя ли да зададеш на Сеж важния си въпрос?

— Не, не съм го… не съм я намерил още.

— Дали няма да се покаже, ако я повикаме по име?

— Опитай, ако искаш!

Джак вика ли, вика, но без полза.

— Става късно. Трябва да се прибирам за вечеря.

Камелин измърмори нещо, но Джак не го чу. Отиде да каже довиждане на Нора, после се запъти към плета.

— Ще се видим утре след училище! — извика той.

Камелин не отговори. Беше твърде зает да наднича в лехите и да рови между цветята с клюна си.

След вечеря Орин искаше да научи всичко за Анун. Джак я накара да обещае, че ще се преструва на изненадана, ако Камелин също реши да й разкаже всичко. Тъкмо се канеше да си ляга, когато Книгата на сенките затрепери. Той я разгърна и на първата страница се появи съобщение от Камелин:

„Нора каза дъ ти кажа, че утре вечер ште има парти дядо ти знае ела веднага след училиште дунеси си бутушите“

Джак се зачуди що за парти ще бъде това и попита:

„За какво са ми ботушите?“

Отговорът не се забави:

„не мога да си намеря жабата трябва да путърсиш в езеруту Герда е многу заета и не може да ми пумогне“

Джак се засмя. Прочете съобщението на Орин, а после написа:

„Добре. След училище ще ти помогна да намерим Сеж.“

— Мисля, че е време да поспим — каза той на Орин. — Утре след училище ще мина да те взема и ще отидем заедно на партито.

 

 

Камелин го чакаше до плета.

— Донесе ли си ботушите?

— Естествено.

— Обуй ги и да потърсим в езерото!

Следващият половин час премина във внимателен оглед на брега, но от жабата нямаше и следа. Прекъсна ги писукане от въздуха. Джак погледна нагоре.

— Нора каза, че е време за парти! — съобщи Чаркъл.

Дори мисълта за партито не можа да ободри Камелин.

— Сигурен съм, че ще я намерим — успокои го Джак, докато вървяха към къщата.

— Нора казва, че Сеж ще се върне, когато е готова и щом се почувства у дома си. Колко време, мислиш, ще отнеме на една жаба да се почувства у дома си? Обзалагам се, че по-дълго, отколкото ако беше мъжка.

Джак сложи отново обувките си и двамата заедно влязоха в кухнята. Посрещнаха ги радостни възгласи.

Плъховете бяха насядали по обърнатите си чашки в единия край на масата и нямаха търпение да научат всичко за приключенията им в Анун. Джак погледна празното място на Елан. Без нея нямаше да е същото.

Тимъри пърхаше около главата на Джак.

— Виж ме, отново съм птичка! Нора каза, че тази вечер мога да си остана така, за да виждам какво става. Чаркъл пък си е драгонетче!

— Много е хубаво да съм си както едно време! — изписука Чаркъл, който летеше радостно из стаята, а лъскавите му зелени люспи проблясваха, огрени от последните слънчеви лъчи.

— Камелин, гледай! — извика той и се превъртя над масата, бълвайки малки пламъчета.

— Фуклъо! — измърмори Камелин.

Нора почука три пъти по масата.

— Мисля, че е време да разкажете приключенията си на всички. На мен също ще ми бъде приятно да чуя цялата история.

Камелин скочи на масата, разходи се важно-важно от единия до другия край и зачака всички да млъкнат. Прокашля се два пъти и започна…

 

 

— Е, добре — каза Нора, когато разказът свърши, — това определено попълни някои липсващи моменти, за които досега не знаех.

Мотли стана и прочисти гърлото си.

— Смятате ли, че за следващото приключение ще се намери място за един особено умен плъх?

— Да… ако намерим такъв! — засмя се Камелин.

Нора се намръщи.

— Без непланирани приключения, моля!

Джак и Камелин сведоха очи.

— Обещаваме! — запискаха и Тимъри и Чаркъл.

— Добре. Какво ще кажете за няколко приказки? Коя ти стана любима, Чаркъл?

— О, „Драконът от виещата планина“! Много бих искал да я разкажа!

Когато стигна до края, всички му ръкопляскаха. Искаха още, но Нора вдигна ръка.

— Ще си запазим и за следващия път. Джак трябва вече да се прибира, но може да бъде при нас през целия уикенд. Дядо ти ще участва в базара на растенията и ще бъде много зает — каза тя, като се усмихна на Джак. — Мислеше, че ще ти бъде скучно с него. Би ли искал да дойдеш при нас?

— Не мога да се сетя за нищо по-хубаво от това — усмихна се и той.

— Трябва да ми помогнеш да намеря жабата — напомни му Камелин.

— Да, но не тази вечер.

Казаха си довиждане и Джак си тръгна. Мислеше си, когато се прибере, да пише на Елан, но беше толкова уморен, че веднага си легна.

18. Вести от Анун

В петък следобед, когато Джак се прибра от училище, в кухнята на дядо му кипеше усилена работа. Пристигаха хора с плакати и тавички с разсад и ги редяха в багажника на колата, за да бъдат готови за другата сутрин.

— Сигурен ли си, че нямаш нищо против? — попита го дядо му. — Можеш да дойдеш с мен, ако искаш.

— Няма проблем, наистина.

— В неделя изчакай у Нора. Когато свършим, ще дойда да те взема.

Джак взе Орин и ботушите си и преметна раницата през рамо. Когато стигна до плета, се обърна да махне за довиждане на дядо си.

— Нора иска да ти покаже нещо — посрещна го Камелин и продължи: — И побързай, днес на всяка цена трябва да намерим Сеж!

— Я виж това! — извика Джак и посочи към саксиите до алпинеума.

Камелин се обърна.

— А, това ли? Да, затова Нора каза да се срещнем тук. Точно тях искаше да ти покаже.

— Как бих могъл да не ги забележа! Много са пораснали. Вече приличат на малки дръвчета.

Нора излезе от къщата и забърза към тях.

— Видя ли ги? Не са ли прекрасни?

— Невероятни са! — съгласи се Джак.

Камелин скочи на върха на алпинеума.

— Намери ли Сеж? — попита го Нора.

Гарванът поклати глава.

— Явно не си търсил навсякъде. Огледа ли тайната си пещера?

— Тайна пещера ли? — повтори Камелин с невинно изражение.

— Онази от другата страна на алпинеума, където си мислиш, че не те виждам. Макар че надали място, пълно с трохи, ще се хареса на една малка жабка.

— Там няма трохи — обади се Джак.

Камелин го изгледа изпепеляващо, но все пак отиде и надникна в скривалището си.

— Тук е!

— Хубаво. Ще ви оставя да се запознаете.

Камелин помоли Джак да вдигне Сеж.

— Сега ли?

— Сега! Не мога повече да чакам. Това ме убива.

Джак остави ботушите и внимателно пое Сеж в ръце. Когато я вдигна да я огледа отблизо, тя силно се разквака.

— Прекрасна е. На колко ли години е?

— Десет — изквака жабата.

Джак не вярваше на ушите си.

— Чу ли това? Тя е жаба оракул.

— Откъде знаеш, че наистина е на десет? Може да ти приказва каквото си иска.

— Да я изпитаме! Гледай, на хранилката за птици има няколко скорци. Колко са?

— Десет — изквака жабата.

— Страхотно! Явно друго число не знае — измърмори Камелин.

— Не, преброй ги, наистина са десет.

Камелин ги преброи.

— Десет са!

— Ето, имаш си жаба оракул.

Камелин заподскача около алпинеума, като радостно повтаряше:

— Имам си жаба оракул!

Джак се усмихна на Сеж.

— Сега какво ще правим?

— Пъхни я в ботуша си. Трябва да я пренесем покрай Нора.

Джак наведе единия си ботуш и Сеж скочи вътре.

Не беше лесно да се промъкнат покрай Нора. Джак се надяваше Сеж да не каже нищо, докато не се отдалечат достатъчно.

Когато стигнаха до стълбата, Камелин заподскача нагоре по нея, а Джак го последва. Избута ботуша през отвора, после сам се провря. Зяпна от изумление.

— Откъде се взе това нещо?

— Нали ти казах, че опитах да направя магия. Същото е като кошчето, което подарихме на Мирил.

— Огромно е за твоя гарванарник. А и защо си го сложил там, а не в средата, където има малко повече място?

— Не искам Нора да го види.

— Надали ще й убегне.

— Трябва да ми помогнеш. Не мога да сваля капака и още не съм поглеждал какво има вътре.

— И аз няма да мога да го сваля, защото е заклещен под гредата. Ако искаш да го отвориш, ще трябва да го смалиш.

— Да го смаля! Но то е пълно с бонбони! Нали за тях е важният въпрос!

— А ти нали разбираш, че ако Нора разбере, веднага ще ти вземе пръчицата? — прекъсна го Джак. — И двамата бяхме предупредени да ги използваме мъдро.

— Аз я използвах мъдро. Поисках различни сладки и бонбони, но без бананови.

— Е, ако не го смалиш, там ще си мухлясат.

— Не мога да се принудя… ти го направи. Джак извади пръчицата си и я насочи към лъскавото кошче.

— Лунио!

Синя светлина озари ъгъла на гарванарника. Малките искри пукаха и фъскаха, отскачайки от метала. Чу се странно скърцане и кошчето започна да се смалява.

— Не много! — изписка Камелин.

Джак не спря, докато на мястото на огромното нещо не се появи малко кошче.

— Сега можеш да вдигнеш капака.

Камелин се приближи, мушна клюн в дръжката и го отвори.

— Леле! Джак, ела да видиш! Чудя се колко ли бонбона има вътре?

— Сто шестдесет и два — изквака жабата. Джак и Камелин погледнаха малката жабка, която подскачаше из гарванарника.

— Не са кой знае колко — рече Камелин разочарован. — Сега няма да мога да черпя с тях, едва ще стигнат и за мен.

Преди Джак да отговори нещо, се чу гласът на Нора, която ги викаше в кухнята.

— Ще се видим долу — каза Камелин и изскочи през прозореца.

— Ами Сеж?

— Нищо й няма. Може преди лягане да я изнесеш в градината.

Книгата на сенките лежеше отворена на кухненската маса. Нора изглеждаше развълнувана.

— Имаме съобщение от Елан.

Камелин кацна на рамото й, за да може да вижда.

— Иди седни до Джак, аз ще ви го прочета.

Камелин бързо се премести.

Нора седна и зачете:

„Имам чудесни новини! Свещеният съвет се съгласи да отворим всички портали.

И нещо още по-хубаво — Гуилам се качи в планината при Пещерите на вечния покой и изпрати съновно съобщение на спящите друиди, за да ги осведоми за завръщането ми.

Те се съгласиха да се събудят и да излязат от Пещерите. Искат да се върнат.

С тяхна помощ работата ми ще бъде по-лесна, отколкото очаквах.“

— Това означава ли, че Елан скоро ще си дойде?

— По-скоро, отколкото мислеше. Надяваше се да се върне с нас след гостуването ни за Сануин, но сега може да успее още през лятото.

Има и още едно съобщение. То е за теб, Джак:

„Свещеният съвет реши, че церемонията за твоята коронация може да се състои в Анун на Сануин.“

— Крал — каза Джак, опитвайки се да свикне с думата. — Все още не мога да повярвам.

 

 

След вечеря Нора извади картата и започна да отбелязва всички места, на които трябваше да засадят фиданки с хамадриади.

— Може ли първо да отидем в Нютън Гил? — помоли Джак. — Обещах скоро да се върна и да им попея. Последния път останаха малко разочаровани.

— Разбира се, редът няма значение.

— Нищо й нямаше на песента — обади се Камелин, — просто ти не си свикнал да пееш като гарван.

Като заговориха за пеене, Джак се сети нещо.

— Без малко да забравя. Мога да поканя двама души на училищния концерт за края на срока. Ще пея в хора. Би ли дошла заедно с дядо?

— С голямо удоволствие — отвърна Нора. — А Камелин може да слуша зад вратата.

— Няма нужда, може да си избере по-добро място. Концертът ще бъде навън, на игрището под дърветата.

Камелин нищо не каза.

— Ще чакаме с нетърпение. Сега обаче е време за лягане. Утре ни чака дълъг ден.

Пожелаха си лека нощ. Джак едва-що затвори вратата на стаята си, когато Камелин се появи на перваза.

— Хайде, сега е безопасно. Нора отиде на езерото да съобщи новините на Герда и Медрик.

— За какво е безопасно?

— Да върнеш Сеж при алпинеума. Нора със сигурност ще провери на връщане.

Джак провря глава в гарванарника и протегна ръка. Сеж скочи в нея, а после се качи на рамото му.

— Благодаря! — каза Камелин. — Ще се видим сутринта.

Когато отново видя фиданките до алпинеума, Джак не можа да сдържи усмивката си. Малките им клончета се докосваха и листата нежно трептяха, макар да нямаше и полъх от ветрец. Знаеше, че си говорят.

— Чудя се колко ли бонбони имаше в голямото кошче, преди да го смаля.

Сеж прошепна нещо в ухото му.

— Толкова много?!

Жабката скочи на земята и се скри в пещерата на Камелин. Щеше да се наложи той да си намери друго скривалище. Скоро гората Нютън Гил щеше отново да оживее. Камелин и Пийбоди щяха да започнат да внимават какво правят и какво говорят, защото Нора бързо щеше да научава всичко.

 

 

Утрото бе слънчево и приятно. В небето нямаше ни едно облаче.

— Закуската ще бъде готова след половин час — каза Нора, когато Джак и Камелин влязоха в кухнята. — Чудех се дали да не хапнем навън.

Камелин тихо простена.

— Сетих се — каза Джак, когато излязоха навън. — Може да се преобразя и да поиграем на клюн бол преди закуска.

Камелин отново изохка.

— Какво има?

— Не ми е добре. Ще се кача горе.

— Искаш ли да поседнем тук? На чист въздух ще ти мине по-бързо.

Камелин не помръдваше.

— Да повикам ли Нора?

— Не. Ще ми се само да знаех колко дълго ще ме боли коремът.

— Дванайсет часа трийсет и две минути и шест секунди — обади се Сеж.

— Има случаи, когато е по-добре наоколо да няма жаби оракул — рече Камелин. — И този е един от тях.

— Мога ли да ти помогна?

— Не, сам съм си виновен. Снощи реших да преброя бонбоните, да проверя дали Сеж е познала. И явно съм похапнал повечко. Трябва да си легна.

Камелин се качи в гарванарника.

— Колко ли е изял?

— Сто шейсет и два! — веднага изквака Сеж.

— Всичките! Нищо чудно, че коремът го боли.

Джак се усмихна. Животът му бе пълен с изненади, но поне Камелин надали някога щеше да се промени. Загледа се в Сеж, която се отдалечаваше към алпинеума. Кой би повярвал, че само преди секунда е разговарял с жаба оракул!

Знаеше, че животът му вече никога няма да бъде обикновен. Сега той беше момче гарван. А след няколко месеца щеше да бъде коронясан за Крал на гората. Дали Арана би се гордяла с него? Надяваше се да е така. Сдържа обещанието си и не подведе приятелите си. До Сануин имаше още много време. Искаше му се Елан да се върне преди това. Вече му липсваше, макар и да не се чувстваше самотен. И как би могло с толкова нови приятели? Чувстваше се различно. Вече не се страхуваше. И знаеше, че с Камелин до себе си може да се справи с всичко, което го очаква.