Катрин Купър
Гласруенската порта (7)

5. Езерото Миър

Джак чу, че дядо му го вика. Насили се да отвори очи, но те веднага се затвориха пак. Орин го побутна с носле. Знаеше, че е гладна и трябва да й даде да закуси, но просто не можеше да стане.

На вратата се потропа и той осъзна, че явно пак е заспал.

— Джак, ставай! Ако не се размърдаш, ще закъснееш.

— Ей сега! — отговори Джак и свали крака от леглото.

Следващият половин час мина на бързи обороти: Джак трябваше да се измие, да се облече, да нахрани Орин и да закуси. Когато стигна до училище, вече беше изтощен. Не запомни много от сутрешните часове, защото през по-голямата част от времето дремеше. За щастие, май никой не забеляза.

В обедната почивка помоли да използва библиотеката. Намери си едно спокойно местенце и отвори Книгата на сенките. Надяваше се да го чака съобщение и не остана разочарован:

„да не кажеж на Нора и Елан за

нъли помниш, че е тайна“

Джак се разсмя. Зачуди се не може ли да измагъоса проверка на правописа в книгата на Камелин. Тъкмо се канеше да отговори, когато се появи ново съобщение.

„Знаем къде е Корис. Снощи Камелин е хванал дориск и така е научил.

Двете с Нора сме измислили специален подарък, на който тя няма да устои.“

Джак се огледа. Наоколо нямаше никого. Той взе пръчицата си и отговори и на двете съобщения. На Камелин написа:

„Няма, спокойно.“

А на Елан:

„Какво е дориск?“

Надяваше се да научи още нещо, но тя му каза да погледне в Книгата на сенките или да пита Камелин по пътя към езерото Миър.

 

 

Следобедът мина бързо. Когато Елан го посрещна след часовете, вече се чувстваше по-добре. Качи се в колата и огледа задната седалка. Видя кошницата за пикник, увита плоча за котела и още един пакет с приблизително същата форма и размер като плочата.

— Камелин напред ли лети?

— Тук съм — обади се приглушен глас от кошницата.

— Умълчал се е — засмя се Нора, — сигурно лови трохи.

— Къде отиваме?

— Камелин ще ти разкаже за срещата си с дориска. Голям късмет, че го е намерил. Дориските са майстори на прикриването и трудно се хващат — обясни Елан.

— Не беше лесно. Дебнах го с часове.

— И няма да повярваш! Подлъгал го е да му каже къде е Корис!

— Аз ще разкажа на Джак, не ти! Може ли вече да изляза?

Камелин подаде глава. Джак задържа капака на кошницата, за да му помогне да излезе.

— Далеч ли е?

— Не, от другата страна на Бекънбъри. Скоро ще сме там.

 

 

Камелин беше прав. Много скоро Нора отби от главния път по малка уличка и влезе на един паркинг. Вместо да спре при другите автомобили обаче тя продължи до отсрещния край и чак тогава изключи двигателя. Пред тях имаше ниска преграда и табела, указваща пътеката към езерото Миър.

— Готови ли сте?

Нора взе плочата от котела и подаде другия пакет на Джак.

— Готови сме — отвърнаха всички в един глас.

— Предполагам, че отиваме на някое по-спокойно място.

— Да. Камелин ще ни води.

 

 

Езерото Миър беше уединено, а бреговете му бяха обрасли с високи тънки дървета, чиито листа потрепваха от лекия ветрец. Водата беше спокойна и само отделни вълнички от време на време преминаваха по гладката повърхност. Изглеждаше дълбоко и неприветливо. Джак се радваше, че не е сам.

Нора спря на брега. Вместо да коленичи и да докосне водата с устни, този път тя извади тежка монета от джоба си и я хвърли в езерото.

— Това трябва да я накара да се покаже — засмя се тя. — Съмнявам се, че някой й е хвърлял римска монета наскоро.

Нищо обаче не се случи. Джак започна да се чуди дали всъщност дорискът не ги е изиграл. Или пък Корис не бе харесала монетата на Нора.

— Мислех, че нимфите предпочитат лъскави предмети?

— Да, но трябва да я изкушим да излезе. Ще иска да разбере кой хвърля мръсни монети в езерото й. Скоро ще е тук.

— Тя има по-лош характер и от Дженет — предупреди го Елан. — Ако реши, че много държим на нещо, никога няма да ни го даде. Всичко зависи от това, дали ще одобри подаръка, който сме й донесли. Надявам се толкова да й хареса, че да ни даде плочите без много уговорки.

Джак се притесни. Ако това беше нимфата от Вирокониум, тя няма да иска да си приказват като Мирил. И той се надяваше подаръкът да й хареса. Така или иначе, нямаше какво друго да й предложи.

Когато Корис се показа, Джак беше шокиран. Досега беше виждал как излизат нимфи само в извори и кладенци. Този път беше различно. Водата закипя. Образува се водовъртеж и се появи черна дупка, от която бавно се издигна меч. Последния път, когато Джак видя този меч, той беше в ръката на префекта на Вирокониум. Сега зелени пръсти стискаха здраво дръжката му. После се показа и шлемът с червени пера, леко избледнели и оплетени с водорасли.

— Тя е!

Джак с удивление забеляза, че нимфата носи и бронята на префекта. Странно му бе да види под метала зелената й кожа вместо неговата червена туника. Но нямаше и сянка от съмнение — това беше нимфата, която обърка с Дженет.

— Аве! — поздрави Корис и удари с юмрук по бронята. — Кой дръзва да наруши покоя ми?

Тя извади нещо от перата на шлема и го хвърли на Нора.

— Не се отнасям доброжелателно към хора, които хвърлят боклуци в езерото ми. Ако искате нещо от мен, говорете! И гледайте да не ми губите времето!

Монетата се търкулна в нозете на Нора. Вместо да я вземе, Нора се усмихна и се поклони учтиво с глава.

— Каква красива броня и забележителен меч! Впечатляващо!

Корис изпъна рамене, после също се поклони в отговор.

— Комплект са. Най-великолепният подарък, който съм получавала. Съмнявам се, че някога ще има по-добър.

— Римски ли са? — попита Нора.

— А защо питаш?

— Издирваме нимфата, която някога е живяла в извора във Вирокониум. Преди много години е получила в дар броня и меч.

— И защо ви е тази нимфа?

— Заклели сме се да я търсим, докато я открием. Имаме нещо, което й принадлежи, а тя държи у себе си нещо наше. Бихме желали да ги разменим.

Корис се замисли. Нора отстъпи встрани, за да може Джак да мине напред.

— Помниш ли това момче?

Корис се взря съсредоточено в Джак. Нора го потупа насърчително по гърба.

— Дадох ти три плочи от котел в същата нощ, когато се сдоби с бронята. Би ли ми ги върнала, моля?

— А вие какво ще ми дадете? Не връщам нищо, освен в замяна на нещо по-добро.

Нора му даде знак да развие пакета.

Корис протегна шия, подуши въздуха и посегна да вземе подаръка, но Нора го грабна и вдигна толкова високо, че той заблестя на слънцето. Джак видя, че е тас за автомобилна джанта. В средата дори се четеше знакът на „Фолксваген“ — VW.

— Щит! — извика Корис. — Великолепен е! Какво означават буквите?

— О, те са много важни! Означават Viroconium Warrior, Воин на Вирокониум. Само най-благородните и отличени воини могат да го носят.

— Ще се върна — каза Корис и изчезна под водата.

— Удивително! Как се сетихте? — възхити се Джак. — Дали плочите ще са у нея?

— О, да! Тя много добре разбра за какво я питаш. Сега ще прерови всичко, докато ги намери.

Не чакаха дълго. Този път обаче нямаше водовъртежи и кипежи. Нимфата просто изплува на брега и заговори на Джак.

— Това ли търсиш?

Сърцето на Джак подскочи. В ръката си Корис държеше трите липсващи плочи. Беше твърде уплашен, за да каже нещо, но кимна енергично с глава. Тя му ги подаде, а Нора й връчи щита. Нимфата пъхна ръка в ремъка, който бяха закачили за таса, извади меча и като се върна в средата на езерото, нададе боен вик:

— Воинът на Вирокониум!

Цялото езеро отново се завихри във водовъртеж и Корис изчезна в черната дупка в центъра. Последно се скри острието на гордо вдигнатия меч.

— Фукла! — изсумтя Камелин.

— Какво значение има? Получихме това, за което бяхме дошли. Сега можем да сглобим котела.

— Веднага щом се върнем? — попита Джак, докато двамата с Елан увиваха мокрите плочи.

— Да, веднага щом се върнем.

— А какво има за вечеря? — полюбопитства Камелин, гладен както винаги.

— Първо ще сглобим котела, после ще вечеряме — отговори Нора.

— Нямам търпение да видя как изглежда! — вълнуваше се Джак.

Камелин вече беше отлетял към имението. Джак подозираше, че ще спре някъде да похапне — не беше задължително да чака до вечеря, за да залъже стомаха си.

— Тя наистина хареса щита — каза момчето, докато вървяха обратно през полето.

— Явно много се гордее с бронята — допълни Елан. — Забеляза ли колко добре се е грижила за нея?

— На нея й стои много по-добре, отколкото на префекта — засмя се Джак.

— Има нещо важно, което се налага да обсъдим тази вечер, преди да се прибереш у дома, но Камелин също трябва да присъства — рече Нора.

Джак се развълнува. Скоро щяха да идат в Анун.

 

 

Когато стигнаха до имението Юел, Камелин вече ги чакаше на масата за пикник. Джак забеляза следи от сирене по клюна му. Всички отидоха в хербориума. Нора постави трите плочи на местата им и прокара ръка по всички подред.

— Най-после! След толкова години чакане! И всичко това е благодарение на теб, Джак.

— И на Камелин. Нямаше да се справя без него.

— И на Камелин — съгласи се Нора. — Би ли го извикал, ако обичаш?

На излизане от хербориума Джак бръкна в джоба си да потърси салфетка.

— Нора те вика, но не можеш да отидеш с тия трохи от сирене по клюна. Стой така да те избърша!

— Сиренето за пица е много лепкаво. И аз се опитвах да го махна. Благодаря ти, ако Нора го забележи, ще си имам неприятности.

— Хайде, Нора ни чака да свържем плочите.

— Нямам търпение да отида в Анун. Там можеш да ядеш на корем и всичко е безплатно. Гуилам ми е разказвал за пайове, които се топят в устата. И наденици, по-вкусни, от които нямало по целия свят. На празник се организирал панаир с всякакви павилиони — имало разказвачи на приказки, жонгльори, игри, състезания и песни досред нощ край огъня. Толкова много неща ще видим и ще можем да правим. Надявам се да поостанем за по-дълго.

— Звучи страхотно.

— О, наистина е така. Крепостта се намира на един остров. Искам да прекося реката, за да видя Стъкления дворец. Гуилам ми е казвал, че в градината на кралицата имало бели гарвани. Ти как мислиш, Джак? Дали се е шегувал, или наистина има бели гарвани?

— Защо пък да няма? Звучи невероятно, но въпреки това…

— Хей, вие двамата ще побързате ли? — извика Елан от хербориума. — Готови сме.

— Боя се, че отново ще ни е нужна помощта ти, Джак — започна Нора. — Силите ми бързо отслабват. Не искам да ги пилея за неща, които знам, че и ти можеш да направиш.

— Но аз нямам твоите сили!

— Когато научиш всичко, което трябва да знаеш, ще ги добиеш, уверявам те. Засега обаче е достатъчно да намериш страниците, които ни трябват, в моята Книга на сенките.

— Ами аз? — изграчи Камелин. — И аз ли ще добия голяма сила?

— Ти си аколит на друид. Щом приключиш обучението си, също ще имаш магическа сила.

— Ама това отнема години! — измърмори гарванът.

— Какво искате да направя? — попита Джак.

— Трябват ни указанията за сглобяване на котела. Мисля, че си ги спомням, но толкова отдавна не съм го правила, че бих предпочела да проверя. Ето пръчицата ти, помогни ми да го възстановим.

Елан извади Книгата на сенките на Нора от библиотеката и я постави пред Джак. Щом момчето хвана грубата пръчица в ръка, тя мигом се изглади. Джак се съсредоточи и насочи всичките си мисли към върха на пръчицата. След това почука по книгата. Тя се отвори и кориците шумно хлопнаха по масата.

— Ти си роден талант, Джак — похвали го Елан и зачете на глас:

Котела на живота отново, за да имаш ти,

около тиса дванайсет плочи нареди —

пръв борът е, а втора — зелениката,

върба и глог един след друг вземи,

бреза и ясен, бряст и дъб —

вече осем подреди.

Бук и ябълка ги следват —

плочите окръглиха се десет.

Лешникът и самодивското дърво са най-последни.

Дванайсет станаха на брой плочите вълшебни.

Котелът цял е пак и за празник е готов!

Когато приключи, Нора отстъпи назад да се полюбува на творението си. Котелът беше по-голям, отколкото Джак беше очаквал.

— А сега дръжките.

Елан извади тежък метален обръч с две уши едно срещу друго. Нора го постави върху котела и се обърна към Джак.

— Сега ни трябват инструкциите за отваряне на портала към Анун.

— Какво да попитам?

— Западният портал е скрит в гората. Кажи името му и книгата ще се отвори.

— Но какво е то?

— Гласруенската порта — отвърна Елан.

Джак не знаеше как изглежда портата, но гората му беше позната. Съсредоточи се и докосна книгата с пръчицата си.

— Гласруенската порта — каза той.

Страниците се запрелистваха, докато книгата не намери това, за което питаше Джак.

Най-отгоре на листа с преплетени букви бе написано:

Гласруенската порта

Западният портал на Анун

— Какво пише? — попита Камелин.

Джак подаде книгата на Елан и тя зачете:

Свещените извори първо открий,

от всеки плоча вълшебна вземи.

Щом ги откриеш, в едно ги сбери

и с връзки кожени ги завържи.

— Това вече го направихме — рече Камелин.

— После?

Елан продължи:

Почукай по ръба на Котела — три пъти —

готов си да започнеш ти!

На залез-слънце в деня на ритуала

в Котела постави вейки пет.

Те трябва да са в този ред: дъб, бук, върба,

бреза и бор, и жълъд златен най-подир.

Пред портата в Гласруен Котела занеси.

— Готов ли си, Джак? — попита Нора. — Трябва да почукаш три пъти по ръба на котела.

Джак го направи и вътрешността на съда засия със зелена светлина. Кожените каишки сякаш се стопиха в метала, а плочите се сляха една с друга. Джак гледаше, зяпнал от удивление, а сърцето му биеше лудо в гърдите.

— Успя! Ти възстанови котела, Джак! — грачеше радостно Камелин и подскачаше по масата. — Скоро ще сме в Анун!

Джак погледна Нора и Елан, но те нищо не казаха.

— Сега вече можете да отворите портала, нали?

— Да, но с твоя помощ.

— Ще направя, каквото кажете.

— Дължим много и на двама ви. Много са тези, които ще ви бъдат вечно признателни. Но преди това трябва да обсъдим нещо важно — каза Елан и двете с Нора се спогледаха.

Тонът й подсказваше, че нещо не е наред.

— Налага се да променим плановете. Не можем да чакаме до Сануин.

Камелин още повече се развълнува.

— Кога тръгваме?

— Ще отворим портала тази вечер. Моментът е изключително подходящ: днес е празникът на лятото в Анун.

— Празник! — извика Камелин. — Колко дълго можем да останем?

Нора въздъхна.

— Съжалявам, но не можеш да дойдеш.

— Какво? Как така? Ти ми обеща! Не е честно Джак да дойде, а аз не!

— Джак също не може да дойде.

Възцари се мълчание. На Джак много му се искаше да попита защо. И той би казал, че не е честно, но виждаше болката в очите на Нора. Елан се пресегна и нежно погали Камелин.

— Наистина много съжаляваме, но ако не отидем веднага, ще стане безвъзвратно късно!

— Но защо да не можем да дойдем с вас? — настоя Камелин.

— Само вълшебни същества и друиди могат да влизат в Анун без разрешение. На смъртните е позволено да преминават през портала само на Сануин. Така повелява законът и ние сме длъжни да го спазим.

— Глупав закон! — измърмори Камелин.

Джак не можеше да продума.

— Ако обърнеш на последната страница, Джак, ще прочетем и обяснението.

Джак вдигна пръчицата и изпълни нареждането. Буквите се размазваха пред очите му, в които напираха сълзи.

Елан пое книгата и зачете вместо него:

Зад арката ще се покаже,

портал висок — блестящ, зелен.

За хора той не е предназначен.

Но всеки Сануин е изключение,

и в този ден човеците

се ползват с разрешение.

Законът на Анун постановява

и тази забрана не се нарушава.

Всеки, престъпил в тази земя,

ще се изправи пред Съвета.

— Не можем да чакаме до Сануин. Трябва да вземем жълъдите още тази нощ. Арана гасне бързо, моята магия също се изчерпва. Трябва да пия от еликсира. И Елан трябва да възобнови силата си, преди да е станало късно. Надявам се, разбирате, че ако имаше начин, щяхме да ви вземем.

Джак кимна. Нора и Елан се обърнаха към Камелин. Той също кимна бавно, увесил тъжно глава.