Катрин Купър
Гласруенската порта (6)

4. Полет в нощта

Джак нетърпеливо се оглеждаше през прозореца. Щом започна да се смрачава, в небето се появи познат силует.

— Камелин идва — каза той на Орин. — Няма да се бавя.

— Готов ли си? — попита Камелин.

— Да. Нека се преобразя под одеялото, за да не осветим цялата къща.

След миг и двамата се носеха във въздуха.

— Да се състезаваме до камбанарията! — предложи Камелин.

Джак го остави да лети напред. Наслаждаваше се на свободата и покоя на нощта. Когато стигна до камбанарията, Тимъри и Чаркъл вече пърхаха около Камелин.

— Колко мило от ваша страна да наминете! Много се радваме, че имаме гости! С Чаркъл тъкмо мислехме да излизаме, но ще останем да си побъбрим. Имаме много време.

Чаркъл въздъхна.

— Още не можем да открием семейството ми.

— Убеден съм, че ще ги намерите! — успокои го Джак.

— Вие може и да имате много време, но ние не — прекъсна ги Камелин. — Джак се измъкна тайно от къщи. Мислех да го заведа от другата страна на Гласруен.

— О! Може ли и ние да дойдем? Все още не сме проверили гнездата от южната страна.

— Не, не може! Организирали сме си специална гарванова вечер. Отбихме се само да ви поздравим. А сега тръгваме.

Прилепчетата изглеждаха разочаровани и не продумаха. Докато Джак измисли какво да каже, Камелин вече го чакаше на парапета.

— Хайде, побързай!

На Джак не му се искаше да си тръгнат толкова скоро.

— Ако видим някого в Гласруен, ще го попитам за семейството ти. И обещавам скоро пак да наминем и да се наприказваме.

Трябваше доста усилено да маха с крила, за да настигне Камелин.

— Какво има от южната страна?

— Ще видиш.

— Няма да се бавим много, нали?

— Не, само един бърз поглед. Искам да проверим нещо. Приеми го като малко проучване. Ако се окажа прав, утре ще си спестим много време и всички ще ни бъдат благодарни. Или поне на мен… не можем да кажем на Нора, че и ти си бил.

От въздуха двете страни на Гласруен изглеждаха еднакво. Камелин направи няколко кръгчета и започна да се спуска.

— Ще опитаме първо тук, изглежда подходящо.

— Подходящо за какво?

— За това, което търсим.

Преди Джак да успее да каже нещо, Камелин се скри в короните на дърветата. Джак го последва.

— Насам! Само не вдигай шум! Никой не бива да разбира, че сме тук.

— А къде сме всъщност?

— При кладенеца на Уриел.

— Мирил не ни ли предупреди да стоим далеч от нея?

— Ние няма да я безпокоим, само ще погледнем. Щом ти си тръгна, аз останах да подслушам Нора и Елан. Бяха извадили старата карта и Нора каза, че Уриел трябва да е някъде от южната страна, но няма да е лесно да я намерим. Затова сметнах, че ако огледаме тази вечер и разберем къде е, ще спестим много време.

— Чудесна идея, но откъде знаеш, че кладенецът й е тук?

— Помниш ли какво каза Мирил — че била опасна? Ако е така, около нея няма да живеят други водни нимфи.

— Тук не ми изглежда изобщо да живее някой.

— Търсим извор с кристалночиста вода. Нимфите не обитават води, които не са годни за пиене.

Джак надникна през дърветата. Намираха се над кръгло езерце. От едната му страна имаше няколко обрасли с треви могили, а от другата — отвесна канара. Изглеждаше злокобно на лунна светлина. Водата не потрепваше.

— Това ли е?

— Не, това е езерото, в което се стича водата от извора. Трябва да се качим малко по-нагоре. Но виж тръстиките и мъха — водата е чиста. Хайде, само че тихо!

Джак последва Камелин между клоните на дърветата. Кацнаха на земята до стар кладенец, издълбан в скалата. Чуваше се само ромонът на водата по мъхнатите камъни. Джак за пръв път виждаше кладенец без дървета наоколо. Усети как перушината по врата му щръква и го полазват тръпки. Чувстваше се точно както онзи ден на алеята, когато му се струваше, че някой го наблюдава. Само дето сега беше тъмно и дядо му беше много, много далеч.

— Да се махаме! — прошепна той.

— Чакай малко, трябва да се уверя, че тук живее Уриел.

Нещо се раздвижи и Джак се взря в тъмнината. Сигурен беше, че вижда две очи. Камелин явно не ги забелязваше, беше твърде зает да боде с клюна си мъха около кладенеца.

— Доста е обрасло, но някой със сигурност живее тук и това трябва да е Уриел.

При второто споменаване на името на нимфата скалата се разтресе. Чу се съскащ звук и очите, които видя Джак, премигнаха.

— Кой иссска да зззнае?

Джак затаи дъх. Луната освети скалата и разкри уродливо лице с широко зейнала уста и раздвоен език. Каменното същество вторачи жестоките си очи в Джак.

— Питам, кой иссска да зззнае?

Краката му се разтрепериха. Искаше да отлети, но не можеше да помръдне. Тялото му беше като вкаменено. Беше твърде изплашен, за да продума.

— Не я гледай! — извика Камелин, като закри очи с крилото си.

— Какво… е… това? — заекна Джак. — Какво става?

Той също се опита да закрие очи, но не можа да вдигне крилото си. Беше като прикован.

— Хайде, Джак, да тръгваме!

— Не мога да помръдна. Това нещо не ще да свали поглед от мен.

— Пусни го!

— Зззащо? Никой не ви е канил. Грол, сссъбуди сссе, имаме госссти.

От другата страна на кладенеца се размърда още едно същество.

— Правилно ли чух, Аджи, госссти? Какво си хванала?

— Гарван. Не сссме яли такова от години, много по-вкусссно е от мишшшки.

Джак преглътна. Защо ли послуша Камелин? Не можеше да помръдне. Сега как щеше да се върне при дядо си? Щеше ли изобщо да се върне някога, след като тези същества искаха да го изядат?

— Не можеш ли да направиш нещо, Камелин?

— Дошли сме да видим Уриел — каза гарванът.

Настъпи тишина. Джак не беше сигурен, че това е добър ход. Ако Уриел се появеше, положението можеше да стане още по-тежко.

— Никой не говори ссс Уриел, ако ние не раззрешим — изсъска Грол.

— Но първо да видим подаръка — обади се Аджи.

— Не носим подарък.

— Зззначи лъжете — изстърга гласът й. — Никой не безззпокои водна нимфа, ако не носсси подарък.

— Казззах ти, че шпионират!

— Явно е иссстина. Кажи им, че лъжците ги изззяждаме, та друг път да не ни безззпокоят.

— Пуснете го! — изписука тъничък гласец отгоре.

— Тимъри! — възкликна Джак смаяно.

— И Чаркъл! — обади се още едно гласче.

— Не ги гледайте в очите! — предупреди ги Камелин. — Извикайте Нора, тя ще им даде да разберат!

— Няма защо, положението е овладяно — успокои ги Чаркъл.

На Джак не му се струваше така. Не му се искаше Нора да разбере, но по-добре да си имат проблеми с нея, отколкото с тези същества.

— Пуснете го веднага! — повтори Тимъри. — Или…!

Грол и Аджи избухнаха в смях, който прозвуча повече като парен локомотив.

— Не знаете ли кои сссме ние?

— Вие сте гаргойли — отговори Тимъри. — Виждал съм много като вас, но никога досега не съм имал удоволствието да разговаряме.

— Най-посссле някой, който ни позззнава — засмя се Аджи. — Зззначи ти е ясссно, че няма да сссе уплашим от два прилепа дребосссъка и един дебел гарван. Нищо не можете да ни направите.

Джак чу шепот зад гърба си.

— Гениално! — възкликна Камелин. — Не се притеснявай, Джак! Ей сега ще те освободим.

Грол и Аджи вече се олюляваха от смях.

— Трябва ми помощта ти — извика Камелин. — Идвам, но със затворени очи. Упътвай ме! Кажи ми, ако попадна в обсега им.

Джак представа си нямаше какво става. Грол и Аджи едва дишаха от смях. Камелин замери Аджи с кал и я улучи по носа. Това предизвика нов взрив от смях у гаргойлите.

— Олеле! Заболя ме! — изписка Аджи.

— Ще трябва да измислите нещо по-сссериозно! — присъедини се Грол.

— Къде я уцелих? — попита Камелин.

— По носа.

Камелин прелетя отново и пак замери Аджи с буца кал.

— Сега вече уцели очите! — извика развълнувано Джак, схванал какво се опитва да направи Камелин. Опита се да се раздвижи, но явно погледът на гаргойла беше достатъчно силен и през калта. Грол се разхили още по-невъздържано, когато калта се стече по лицето му.

— Трети опит. Огън! — заповяда Тимъри.

— Право в целта! Ама пак се стича…

Преди да успее да довърши изречението, каменното лице на Аджи бе обхванато от пламъци. Тя запищя пронизително, а смехът на Грол секна. Джак усети как тялото му се отпуска и се свлече на земята.

— Добре ли си? — попита Камелин.

— Май да.

— Какво й направихте? Осссвободете я!

— Май не беше зле като за прилепи дребосъци и дебел гарван! — подигра го Камелин.

— Направи нещо, Грол! Тазззи кал ссстана на камък! Нищо не виждам!

— Може да сключим сделка и аз ще ти пробия две дупки за очите. Но ако не удържите на думата си, ще се върнем! — предложи Камелин.

— Каквото кажете! — съгласи се Грол.

— Първо, обещайте, че повече няма да вкаменявате гарвани.

— Нито прилепи и плъхове — допълни Тимъри.

— Обещаваме!

— Второ, нужна ни е информация. Затова и дойдохме да говорим с Уриел.

— Тя няма да иссска да ви види. Тя ссс никого не сссе вижда. Ние се разправяме ссс посссетителите.

— Да се надяваме тогава, че вие ще ни помогнете. Трябва да знаем къде можем да намерим Корис.

— Не сссме я виждали от години. Но ззззнам кой може да ви каже. Идете да намерите някое боги, те знаят тия неща.

— Вече говорихме с боги, затова сме тук. Все някой трябва да знае къде живее Корис.

— Ами някой дориссск? Първо обаче трябва да го хванете и осссвен това да ссси приготвите нещо зззза зззамяна. Ссссведенията им не ссса безззплатни.

— Дориск! — възкликна Камелин. — Защо не се сетих по-рано!

— Сссега ми върни очите! — изписка Аджи.

— Аз ще избода дупките — рече Джак. — Ако се опита да ни вкамени, можеш пак да я уцелиш. Мерникът ти е по-добър от моя.

— Няма, кълна сссе!

 

 

Джак избоде две дупки във втвърдената кал и се върна при кладенеца. Аджи изглеждаше така, сякаш бе надянала маска, но не се опита повторно да го вкамени.

— Хайде, да вървим да намерим някой дориск — рече Камелин.

— Какво е дориск?

— Ама ти нищо не знаеш! — разсмя се гръмогласно Камелин.

Четиримата отлетяха към Нютън Гил. Зад гърба си още чуваха мърморенето на гаргойлите. След малко единственият звук остана пърхането на собствените им крила.

— Благодаря ви! — каза Джак, когато краката му спряха да треперят. — Какъв късмет, че се появихте вие!

Камелин изсумтя и хвърли изпепеляващ поглед на прилепите.

— Надали е бил чист късмет. Проследихте ни, признайте си!

— Искахме да разберем какво сте намислили — оправда се Тимъри.

— Решихме, че едновременно с това можем да потърсим братята ми Норис и Снук — добави Чаркъл. — Можем да питаме и дориска дали не е виждал драгонети. Ако го хванете, разбира се.

— Какво искаш да кажеш? За твое сведение, мога да разпозная дориск, както и да се е маскирал. Но те отговарят само на един въпрос. Ако искаш да разпитваш за семейството си, ще трябва сам да си хванеш. И гледай да имаш какво да му дадеш в замяна, защото иначе нищо няма да ти каже.

— Някой ще ми каже ли какво е дориск най-после?

Всички погледи се обърнаха към Джак. Камелин въздъхна.

— Дориските приличат на богита, шпионират и търгуват с информация. За разлика от богитата могат да се преобразяват, но само в нещо със същия размер или по-малко, никога по-голямо от тях самите.

— И те ли харесват лъскави неща като нимфите?

— Взимат всичко, което ги заинтригува, но най-много обичат остри предмети като игли и карфици. Някои от тях имат милиони такива.

Джак представа си нямаше защо са му на някого милион игли. Чудеше се колко са големи дориските. И се надяваше да са дружелюбни.

— Какво ще каже Нора, когато разбере къде сме били и какво е станало?

Камелин ги изгледа един по един.

— Нора нищо няма да разбере. Ясно?

— Ясно! — съгласиха се всички.

— Това ще бъде нашата тайна! — изписука Тимъри.

— Точно така!

— А как изглеждаш дориските? — продължи Джак.

— Зависи каква форма са приели. Не знам защо не ми хрумна по-рано. Ако се бях сетил, досега да сме сглобили котела. Проблемът е, че не се хващат лесно.

 

 

Щом стигнаха до началото на гората Нютън Гил, Камелин започна да се спуска надолу към един изсъхнал ясен. Голите му клони бяха прогнили и изскърцаха, когато приятелите кацнаха на тях.

— Сега какво? — попита Джак.

— Ще се държим подозрително и необичайно. Това със сигурност ще предизвика любопитството на някой дориск. Те са по-големи клюкари и от богитата.

— А не може ли вече да се прибираме? Нора ще научи от дърветата.

— Не и от тези. Забрави ли, че мъртвите дървета не говорят? Единственото, за което дърветата и Нора си говорят в момента, е Арана. Няма време за други приказки, твърде заета е да се тревожи.

Джак също се притесняваше. Знаеше, че времето изтича. Стояха си там на клона, но никой не помръдваше, нито пък правеше нещо необичайно. Джак тъкмо започна да се чуди дали ще висят там цяла нощ, когато Камелин затанцува. Реши да се присъедини към него. За жалост, клонът не издържа на подскоците. Чу се силен пукот и клонът се стовари с грохот на земята. Никой не се удари, само дето всички същества наоколо се уплашиха и се разбягаха. Освен едно.

— Хванах те! — извика Камелин, стиснал голям бръмбар в ноктите си.

— Пусни ме, хулиган такъв! — изписка тъничко гласче.

— Не съм хулиган. Просто умея да хващам дориски.

— Добре де, разкрит съм. Задай въпроса си!

Камелин пусна бръмбара. Той за миг се превърна в нещо, наподобяващо на голям таралеж. Тялото му беше цялото в бодли, с изключение на лицето. На върха на носа му се мъдреха очила. Съществото се повъртя около краката на Джак, после седна и въздъхна:

— Да говорим за бизнес.

— Бизнес ли! — възкликна Джак.

— Спокойно. Остави на мен — рече важно Камелин.

Тимъри и Чаркъл се разкикотиха, но Камелин не им обърна внимание.

— Какво предлагаш?

— Не сме дошли за сделки, само на посещение. Джак е нов в района и го развеждам наоколо.

— Защо тогава ме хвана?

— Исках Джак да се запознае с най-осведомения дориск в западните части.

— Само в западните ли? Аз съм най-добре осведоменият дориск в цялото кралство.

— Казах ли ти, че е прочут! — обърна се Камелин към Джак.

— Щом сте на обиколка, къде бяхте преди това?

— При кладенеца на Уриел.

Джак и прилепите кимнаха за потвърждение. Дорискът изглеждаше искрено впечатлен.

— При кладенеца на Уриел! Никой не ходи там.

— Джак не беше виждал гаргойли, казах ти, че е нов. След това отиваме при Корис.

— В езерото Миър?

— Да, в езерото Миър. Което ме подсеща, че е време да тръгваме. Имаме още много път до зори.

Дорискът се замисли. Зарови острите си нокти в сухите листа и си намери личинка. Подхвърли я във въздуха и я лапна.

— Искаш ли и ти?

— Не, благодаря — отказа Джак. — Хапнахме, преди да тръгнем. А и наистина трябва да вървим.

— Няма значение — отвърна дорискът, като подхвърли още една личинка. — Сигурен съм, че пак ще се срещнем.

 

 

— Това беше гениално! — възхити се Джак, щом се издигнаха във въздуха.

— Не са от най-умните. Не могат и да се мерят с гарван.

— Дали се е усетил, че го преметна?

— Не. Сега е зает да се тъпче с личинки. Повече няма и да се сети за нас. Хайде, трябва да се прибираш вкъщи.

Когато стигнаха до дома на Сам Бренин, Тимъри и Чаркъл им пожелаха лека нощ.

— Обадете се, когато излизате следващия път! Много бихме искали пак да дойдем с вас — изписука Тимъри.

— А може и заедно да потърсим семейството ми — додаде Чаркъл.

— Само да възстановим котела и проблемите да се решат, ще дойдем да ти помогнем. Нали, Камелин?

Камелин измърмори нещо под нос.

— Непременно ще дойдем — повтори Джак. — Сега наистина трябва да се прибирам, че сутринта няма да мога да стана.

— Ще се видим след училище — сбогува се Камелин, след като Джак се преобрази и навлече пижамата си.

Джак се прозина, но докато отговори, гарванът вече беше отлетял. Момчето си легна, а Орин се сгуши до него на възглавницата. Каза му нещо, но на Джак му се спеше твърде много.

— Голяма нощ беше — рече той. — Надали ще изляза пак на нощна разходка, но поне разбрахме къде е Корис. Утре ще ти разкажа.

Джак затвори очи. Не можеше да ги държи отворени и секунда повече.