Катрин Купър
Гласруенската порта (5)

3. Мирил

— Насам, Джак! — Елан му махаше от отсрещния тротоар.

Джак се запровира сред тълпата деца и родители, скупчени до входа на училището.

— Дълъг ден беше. Имах чувството, че никога няма да свърши. Взехте ли всичко?

— Да, готови сме. Нора паркира зад ъгъла.

Джак се качи на задната седалка. До него лежеше голямо, лъскаво кошче за боклук. До него имаше продълговат предмет, увит в парче плат. Джак предположи, че е една от плочите за котела.

— Къде е Камелин?

— Тук съм — чу се приглушен глас от вътрешността на кошчето.

— Какво правиш там?

— Нора каза да стоя тук. Трябвало да бъда незабележим. Но сега съм най-вече схванат.

Нора се засмя.

— Потърпи още малко. Само докато излезем от Нютън Гил. Взела съм старите гумени ботуши на Елан за теб, Джак. Сигурно ще е доста кално след дъждовете нощес.

— Благодаря. Много път ли има дотам?

Елан му подаде пътната карта.

— Пътуваме на северозапад. Ще ни отнеме около половин час, но не знаем в кой точно извор ще намерим Мирил. Когато стигнем, Камелин ще огледа.

— Мога ли вече да изляза? Много е задушно тук вътре.

— Да, мисля, че е безопасно.

Джак се сети, че от вълнение е забравил да се похвали.

— Взеха ме в хора! Другата седмица започваме репетиции за концерта за края на срока. Помолиха ме дори за солово изпълнение.

Всички го поздравиха.

 

 

Джак се стресна и се събуди. Беше задрямал.

— Почти стигнахме — осведоми ги Нора. — Камелин, ти ще идеш да огледаш. Провери първо по-очевидните места. Сигурно се подвизава някъде на спокойствие. Обича гостите, но не и тълпи от хора.

Нора спря до една нива. Отвори вратата и Камелин излетя към малката могила, скрита между дърветата в средата на нивата.

— Някога всичко тук беше под вода, с изключение на тези две могили — заразказва Елан. — Бяха свързани с мост. Тук живееха корнови, също като в Гласруен. Районът опустя горе-долу по времето, когато нахлуха римляните.

Джак погледна малкото възвишение.

— Не изглежда внушително.

Нора въздъхна.

— Гледката беше величествена. Дигите и кръглите къщи се отразяваха във водата. А сега е останало само едно малко езерце. Човек не би казал, че някога тук са живели хора.

— Как изглежда Мирил? — попита Джак.

— Прилича на Дженет. Повечето водни нимфи много си приличат, така че нищо чудно, че си се объркал във Вирокониум, още повече в тъмнината. Отдавна не съм я виждала, но надали много се е променила.

— Не съм сигурна, че Мирил ще може да ни помогне — обади се Елан. — От вчера си го мисля. Далеч сме от Вирокониум.

— Това е единствената ни следа. Ще трябва да почакаме и да видим какво ще каже… ако Камелин я открие.

В този момент Камелин се върна и изграчи:

— Хайде, разбрах къде е!

Обуха гумените ботуши. Джак и Елан взеха кошчето за боклук, а Нора — увитата плоча за котела. Камелин литна напред да им показва пътя. Трябваше да вървят внимателно по пътечката по края на нивата, разкаляна след проливния дъжд. Камелин кацна на едно дърво и ги изчака.

— Най-добре скрийте кошчето зад дървото — предложи Нора, — да не я разсейва от самото начало.

Джак и Елан се погрижиха да го сложат така, че да не се вижда, и последваха Нора до извора. Тя коленичи и докосна водата с устни. Джак едва долавяше думите от бълбукането на мехурчетата.

— Мирил, имаш гости.

— На това не може да устои! — засмя се Елан.

Не след дълго водата заклокочи. От мехурчетата се надигна пара. Избухна висок воден стълб, после спадна, а на негово място се появи усмихната нимфа. Косата й беше много по-тъмна от тази на Дженет и в нея бяха оплетени значително по-малко водорасли и клончета. Мирил беше по-дребничка и не толкова слаба, но имаше същата зеленикава кожа и странни присвити очи. Най-голямата разлика обаче си оставаше дружелюбното й отношение.

— Мирил… — започна Нора, но мигом беше прекъсната.

— Прекрасно, прекрасно! Имам си гости! Обичам гости!

Мирил кимна на Нора, после направи реверанс към Елан. Нора опита отново.

— Имаш ли…

— Откога не сме се виждали! Май минаха няколко века, откак си приказвахме за последно! Как само лети времето!

Нора пак отвори уста, но без полза.

— Каква приятна изненада наистина! Последните хора, които видях тук, се опитаха да копаят в тресавището ми. Откраднаха най-хубавия ми котел. Дори не попитаха, нито пък ми предложиха нещо в замяна. Толкова грубо! Разбрах чак когато ги видях да се отдалечават с него. Кога ли беше това? Хм, преди стотина години някъде. После идваха и други, щяха да строят нещо върху могилата. Само като ме видяха, изтърваха лопатите в езерото. Добре ги подплаших! Така и не посмяха да се върнат. Хубави лопати бяха, тежки. Много мило, че ми ги оставиха. Но все пак не компенсират загубата на най-хубавия ми котел. Разказах ли ви за него?

Нимфата спря, за да си поеме дъх, и Нора веднага се възползва.

— Тъкмо по повод на котлите сме дошли. Чухме, че си специалист…

Мирил много се развълнува и без да дочака въпроса на Нора, им заразказва всичко, което знаеше за котлите. Нора издебна следващата пауза и бързо довърши мисълта си:

— Чудехме се дали имаш нещо такова в колекцията си? — попита тя и разви плочата, която носеше.

Мирил се протегна да разгледа по-добре плочата.

— Това е много старо, нищо не струва, освен това не е цяло. Аз не се занимавам с парчета, само с цели котли.

Мирил докосна гравираното дърво с дългите си зелени пръсти. Елан сложи ръка върху нейната, за да привлече вниманието й.

— Възможно ли е някой да ти е дал три такива плочи преди две хиляди години?

— Не биха ми били от полза. Наистина се съмнявам, но ще ида да погледна.

Мирил изчезна в дълбините на водния си дом сред фонтан от мехурчета.

— Мислиш ли, че са у нея? — попита Джак.

— Не. Преди да продължим обаче, трябва да я питаме дали някога е била във Вирокониум.

Нора се съгласи.

— А ти позна ли я?

— Определено не е тя — отвърна Джак. — Онази изобщо не беше дружелюбна. Знам, че я видях само за секунди, но бих казал, че беше… хм, агресивна.

— И силна — добави Камелин. — И очевидно любителка на броните. Не бих се изненадал, ако нимфата, която търсим, си има собствена колекция от брони. Не котли.

— Имате право. Ще я питаме, когато се върне.

Скоро Мирил отново изплува на повърхността. В ръцете си държеше няколко парчета метал, които подхвърли в краката на Нора.

— Само това намерих.

Бяха парчета от ръждясали щитове. Нора внимателно ги събра на купчина и ги върна на Мирил, която ги хвърли обратно във водата.

— Обичам само цели котли. Размерът и формата са без значение, макар, признавам, да предпочитам по-големите. В наши дни е трудно да се намери хубав котел.

Докато си поеме дъх да продължи, Елан бързо я разсея с въпроса си за извора във Вирокониум.

— Оооо, не! — изпищя Мирил. — Никога не съм се и доближавала до това отвратително място, онези римляни построиха цяла крепост около извора — съсипаха гледката, винаги гледах да съм по-далеч от римляните, те подплашиха хората по тия места. Може да се каже, че ми направиха услуга — откак и те се махнаха, тук е хубаво и спокойно, но вече нямам и гости, никой не хвърля нищо в извора, колекцията ми започва да се захабява.

— Знаеш ли коя нимфа може да е била там? — побърза да попита Елан, преди Мирил отново да подхване темата за котлите.

— О, да. Трябва да е била Корис, тя много си падаше по мечове и ножове.

За всеобща изненада Мирил не продължи, а очаквателно замълча. Нора се усмихна.

— Носим ти нещо в замяна на ценната информация.

Джак разбра, че Мирил си чака подаръка, но за разлика от Дженет беше прекалено учтива да си го поиска. Двамата с Елан донесоха кошчето от мястото, където го бяха скрили.

— Приемливо ли е? — попита Нора. — Надявахме се плочите да са у теб, но информацията ти също ни беше от полза.

Мирил се усмихна широко, откривайки яркозелените си зъби.

— Чудесно е! Толкова мило от ваша страна! Никога не съм виждала подобно, сигурно е много ценно. Дори не знам някой да има нещо подобно.

Нимфата прегърна кошчето. Нора се усмихна и каза:

— Един последен въпрос, преди да си тръгнем: къде да намерим Корис?

Мирил се замисли.

— Не съм сигурна. За последно я видях преди няколкостотин години. Тя не говори с повечето от нас, предпочита усамотението. Държа се много грубо, нарече ме дърдорка. Може ли такова нещо, питам?!

Джак и Камелин едва се сдържаха да не се разсмеят.

— Кой би могъл да знае къде да я намерим? — попита Елан.

Лицето на Мирил се изкриви от усилие да се съсредоточи. Джак я чуваше как си мърмори някои от имената от списъка на Дженет. Накрая нимфата кимна замислено и рече:

— Може би Дженет. Тя ни изпраща приятелите си богита да ни шпионират. Обича да знае къде сме и какво вършим, но преди всичко, за да се увери, че никоя от нас не е по-красива от нея самата. Винаги е била суетна, постоянно мисли за себе си и е една такава раздразнителна и злобна.

Джак беше склонен да се съгласи, описанието на Мирил беше доста точно.

— Ами Уриел? — попита Нора.

— Не ви трябва да я безпокоите, тя е опасна! — отвърна Мирил, като стисна здраво кошчето и поклати енергично глава.

Нора грижливо уви плочата за котела.

— Време е да си вървим.

— Толкова скоро?! — Мирил беше искрено разочарована, че си тръгват. — Нямахме време да си поприказваме. Не ми разказахте нищо за себе си — как сте, какво правите?

— Друг път — обеща Нора.

— Когато и да минете, сте добре дошли. Винаги ми е приятно да си побъбря с гостите си, особено когато ми носят такива чудесни подаръци. Не забравяйте, елате скоро!

Джак можеше да се обзаложи, че нимфата продължава да говори, дори след като се потопи заедно с новото си кошче в бълбукащата от мехурчета вода.

Нора приседна на края на кладенеца.

— Доста се изтощих от всичко това!

Камелин долетя и кацна в нозете й.

— Сега разбираш как се чувствам, като дойде Тимъри! И той е същият приказливец.

— Не чак толкова — засмя се Елан.

— Напротив, при това го прави в два през нощта!

— Какво става? Мислех, че сте изгладили противоречията си — поинтересува се Нора.

— И аз така смятах, но сутринта пак дойде да си говорим, докато се опитвах да спя.

— Искал е само още веднъж да му разкажеш за приключенията си в миналото — мило го успокои Елан.

— Е, казах му, че не приемам гости преди закуска.

— Защо довечера не наминеш покрай камбанарията? — предложи Нора. — Тогава няма да си уморен и ще можеш пак да разкажеш преживяванията си на Тимъри и Чаркъл.

— Когато се върнем, дали вече ще е мръкнало? И аз бих искал да отида с него — рече Джак.

Нора кимна.

— Убедена съм, че много ще Ви се зарадват. Но не се бавете. Утре сутрин си на училище. Двете с Елан ще се опитаме да измислим начин да говорим с Уриел… Трябва скоро да намерим Корис.

 

 

— Може ли да полетим? — попита Камелин, когато наближиха имението. — Може да отидем направо при Тимъри и Чаркъл, без да се отбиваме вкъщи.

— Без отклонения! — предупреди го Нора.

— Обещаваме!

— Тръгвайте тогава!

Джак се преобрази и двамата отлетяха.

Беше прекрасна вечер за летене. Свежият въздух им подейства ободрително след задушната жега в колата. Джак се издигаше все по-нагоре и се радваше на вятъра в крилата си. Автомобилът на Нора пълзеше ниско долу, но скоро го изгубиха от поглед. Джак си помисли какъв щастливец е, че може да лети. Откак бе дошъл да живее при дядо си, всичко се развиваше с такава бързина, че не бе имал възможност истински да се наслади на летенето. Но тази вечер беше различно.

— Може ли после пак да го направим? Имам предвид, след като намерим плочите и всичко се нареди? — извика той.

— Разбира се, когато поискаш! Нищо не може да се сравнява с приятния вечерен полет, особено по това време на годината.

Пред очите им се появи църковната камбанария, където живееха Тимъри и Чаркъл. Джак беше сигурен, че Тимъри ще се зарадва да ги види. И малкото прилепче, също като Мирил, обичаше гости.

 

 

Направиха кръгче над кулата и Камелин ги повика. Но отговор не последва. Кацнаха и отново извикаха.

— Май ги няма. Къде може да са отишли? — зачуди се Камелин.

— Не предполагах, че ще дойдем веднага тук. Мислех, че имаш нещо друго наум.

— Кой, аз ли?!

— Е, щом ги няма, да се прибираме. — Джак погледна гарвана. — Знаел си, че няма да са тук, нали?

Камелин се опита да си придаде невинен вид.

— Сутринта Тимъри спомена, че привечер ще излизат с Чаркъл да търсят семейството му. Съобразих, че ако дойдем тук, ще бъдем сами и няма да има кой да ни подслушва.

— И?

— Какво ще кажеш по-късно да дойда да те взема и да си направим едно нощно летене? Ще бъде чудесна нощ, а и никой няма да разбере, че липсваш.

Джак помисли. Не му допадаше да се измъква тайно, но пък дядо му наистина нямаше да разбере.

— Добре, но за малко. Утре съм на училище.

 

 

Когато Джак слезе от гарванарника, Нора и Елан бяха в кухнята, потънали в сериозен разговор.

— Много бързо се прибрахте.

— Нямаше ги. По-късно ще опитаме пак — отвърна Камелин, като смигна на Джак.

— Сега ще си вървя — каза момчето. — До утре!

Нора и Елан оставиха книгите и листата и станаха да си вземат довиждане.

— Много сме ти благодарни за всичко, което направи. Ако не беше ти, никога нямаше да стигнем дотук — каза Нора.

— Ще намерим липсващите плочи, нали?

— Разбира се, въпрос на време е.

Елан сложи ръка на рамото му.

— Да се надяваме, че утре ще имаме повече късмет. Ще те взема след училище, на същото място.

Джак се обърна към Нора.

— Какво да кажа на дядо?

— Не се притеснявай! Аз ще намина сутринта и ще му кажа, че искаме да те заведем на гости на моя приятелка. Което е вярно, само дето не съм я виждала от няколко века. Тази подробност обаче ще я пропуснем.

— Благодаря. До утре!

Когато стигна до плета, Джак им махна и тръгна през тунела към градината на дядо си. Вътре беше задушно като в колата на Нора. Единствената му мисъл беше как ще се забавляват по-късно двамата с Камелин. Можеше дори да похапнат някъде. Китайският ресторант беше отворен до късно. След всичко преживяно заслужаваха малко развлечение.