Катрин Купър
Гласруенската порта (4)

2. Проблеми

— Ами моят символ? — попита Камелин, оглеждайки се около кладенеца.

— Боя се, че ще трябва да почакаш. Много по-важно е да намерим плочите — отвърна Нора.

Камелин се намръщи.

— Но аз отдавна чакам за лата!

— Е, значи нищо няма да ти стане да почакаш още малко.

Гарванът въздъхна дълбоко.

— А не може ли просто…

— Не! И точка по въпроса. Ще си получиш знака, когато му дойде времето.

Джак крачеше напред-назад.

— Смяташ ли, че е забравила за плочите?

— Водните нимфи не са от най-паметливите — рече Елан. — Може би ще помогне, ако й припомниш какво се е случило.

— Но тя ще се покаже пак, нали?

Преди Елан да успее да отговори, водата се разбълбука отново. Нора застана до ръба на кладенеца.

— Мисля, че разговорът ни не е приключил. Джак иска да те пита нещо.

— Вече ви казах. Нямам повече плочи.

— Ами части от броня? — попита Джак.

— Броня ли? За какво ми е броня?

— Префектът на Вирокониум имаше лъскава броня и оръжия. Реших, че една водна нимфа би се зарадвала на такива.

— Може би, но не и аз. Аз стоях далеч от римляните.

— Влизала ли си някога във Вирокониум?

— Никога!

Джак въздъхна. Нищо не му хрумваше. Елан сложи ръка на рамото му и пристъпи напред.

— Коя може да е била нимфата в извора на Вирокониум?

— Откъде да знам? Как изглеждаше?

— Като теб — отговори нервно Джак.

Дженет прокара дългите си зелени пръсти по бузите си, после се наведе към Джак.

— Толкова красива ли беше?

Джак понечи да каже, че е било тъмно и не я е видял добре, но Камелин го изпревари:

— О, не, не можеше и да се сравнява с теб! И косата й беше по-тъмнозелена от твоята.

— Хм, не толкова красива, по-тъмна коса, преди няколко века, Вирокониум. Стойте тук, ще се върна!

— Дали знае коя е била? — зачуди се Джак.

— Мисля, че знам какво ще донесе — отвърна Нора. — Дженет обича да е добре осведомена, затова има списък с всички водни нимфи. Да не би някоя да се окаже по-красива от нея!

— Ето ме — оповести Дженет, като отново се показа над водата. — А това е моят списък.

Държеше в ръка три гладки дъсчици. Върху най-горната Джак видя странни знаци, които много приличаха на тези от монолита на поляната в Гласруен. Дженет се прокашля и зачете имената:

— Исен, Нимет, Мирил, Керин, Корис, Уриел, Луси…

— Колко имена имаш в този списък? — прекъсна я Елан.

— Явно много — изсумтя Камелин.

Нора го изгледа укорително и се усмихна на Дженет.

— Можеш ли бързичко да откриеш коя е била онази нимфа?

— Аз не давам сведения, за тази цел си намерете боги — отвърна Дженет, мушна дъсчиците в ръката на Нора и пак изчезна в кладенеца.

— Май се налага да навестим Пийбоди. Надявах се, че няма да се срещнем отново толкова скоро.

— Ама ти пак не я попита за моя символ! — измърмори Камелин.

— А тя не си поиска… — започна Елан, но в този момент в кладенеца избухна взрив от мехурчета.

— Зелената ми магия! — Дженет протегна дългите си пръсти към Елан.

— Моят символ! — настоя Камелин.

— Символ ли? За какво ти е пък на теб?

— Камелин вече си има лата — обясни Джак.

Дженет се изненада.

— А в замяна на символа ще получа ли вълшебното шишенце?

— Добре — съгласи се Нора.

Дженет се надигна над ръба на кладенеца и подуши въздуха.

— Ето го. Ела го пипни.

Камелин се приближи и докосна скалата с върха на клюна си. Проблесна силна светлина и в камъка засия дълбоко врязан символ. Върхът на клюна на Камелин също засия.

— Па̀ри, па̀ри! — Камелин заподскача наоколо.

От върха на пръчицата му хвърчаха искри.

Една от тях попадна върху главата на Джак и се усети миризма на изгоряла коса.

— Горя! — изкрещя Джак.

Нора загреба шепа вода и я плисна на главата му.

— А казваше, че аз съм опасен е пръчицата! Гледай какво направи ти!

— Спрете и двамата! — сгълча ги Нора. — Беше случайно. Косата ти пак ще порасне, Джак. Петънцето е съвсем малко.

— Не може ли да ми я върнеш с магия?

— В момента нямам много магия за пилеене. Трябва да пестя малкото, която ми е останала, за случаи, когато наистина имаме нужда от нея. Освен това порастването на коса с магия не е препоръчително, човек никога не знае какво може да стане. Може да ти стане розова. По-добре я остави да си израсне по естествен път.

Камелин се закиска. От кладенеца се чу странен стържещ звук: Дженет също се смееше. После размаха нетърпеливо пръсти и щом Елан й подаде шишенцето с лака, мигом изчезна.

— Май имаме проблем — въздъхна Нора. — А се надявах още днес да сглобим котела.

Елан погледна дъсчиците с имената.

— Ще трябва да намерим Пийбоди. Нямаме време да търсим всички нимфи от списъка.

— Ние ще отидем — обади се Джак, усмихвайки се на Камелин.

— Така ли?

— Наистина ще стане по-бързо, ако летите — съгласи се Елан.

— Ние ще приберем дрехите и пръчиците ви. Върнете се вкъщи веднага, щом се сдобиете с нужната информация — заръча Нора. — С малко късмет няма да го търсите дълго. Може би още е в Гнори, в гората Нютън Гил.

Джак се преобрази и двамата с Камелин отлетяха натам.

 

 

Кацнаха на един нисък клон на Съсухрен.

— Привет! — извика Джак.

— И на теб привет — отвърна сънлив глас от ствола на дървото.

— Да сте виждали Пийбоди, богито, от което ме спасихте последния път?

— Физиономист съм, но не помня наскоро да съм разговарял с гарван!

— О, аз съм Джак, Джак Бренин.

Съсухреният завъртя очи и погледна нагоре.

— И той е момче гарван, като мен — поясни Камелин.

— Момче гарван! Защо не каза? Дошъл си да ни попееш ли, Джак? Нали обеща?

— В момента малко бързаме. Трябва да се видим с Пийбоди. Той още ли живее в Гнори?

— Да, там си е. Дори го ремонтира, сложи си нова входна врата. Все ходи насам-натам.

Много неща стават в гората, но нас никой не ни поглежда. А би било хубаво да чуем някоя песен, като и бездруго си тук.

— Добре, един куплет само, после наистина трябва да вървим.

— Какво ще кажеш за онази, която след всеки куплет започва наново? За онзи старец с мустака? Много я обичам, може да продължава вечно.

Джак кимна. Сещаше се за коя говори Камелин. Двамата се спуснаха на земята и заграчиха колкото им глас държи:

„Мъж на име Майкъл Финиган живял,

мустак дълъг под носа му растял.

Вятър духнал, мустака отвял.

Така започва куплет нов цял!“

Съсухреният сам ги спря:

— Стига толкова, не го започвайте! Нали казахте, че бързате? Може би друг път, когато имаш повече време и си момче, ще дойдеш пак да ни попееш?

— Непременно! — обеща Джак и двамата с Камелин се отправиха към Гнори.

Съсухреният се оказа прав. На мястото на зейналата хралупа в дънера на стария дъб се виждаше чисто нова врата. На нея беше забодена голяма бележка е разкривени букви:

— „Не съм у дома“ — прочете Камелин, преди да почука на вратата с клюна си.

— Не можеш ли да четеш? — обади се сърдит глас отвътре. — Не съм у дома!

— Първо, мога, и второ, явно си у дома.

— Не, за посетители не съм.

— Важно е! Идваме по заръка на Нора — изграчи Джак.

Чуха се забързани стъпки и вдигане на резе. В ключалката се превъртя ключ и вратата леко се открехна. През пролуката се подаде дълъг нос.

— На Великата Шанаки, казвате?

— Не се мотай, ами ни пусни. Важно е! — изсумтя Камелин.

— Тя има нужда от помощта ти — допълни Джак.

— От моята помощ! Защо не казахте веднага? Влизайте! Давайте направо по тунела.

Пийбоди тръшна вратата и пак заключи.

— Заповядайте! — каза той, когато стигнаха до голяма стая.

Някои от корените на кухото дърво бяха прораснали през стените и на тях висяха множество шапки. На масата бяха наредени монети и лъскави предмети, които Пийбоди побърза да покрие с парче плат.

— Напомня ми на тунела на сприганите — рече Джак, докато оглеждаше гладките стени на тунела.

— Може би защото е изкопан от спригани. Малка компенсация за неприятностите, в които ме забърка брат ми. Е, как мога да ви помогна? — попита Пийбоди, като погали дългия си нос.

— Трябва да разберем коя е била нимфата в извора във Вирокониум — отговори Джак.

Пийбоди потърка брадичката си.

— Това беше много отдавна. Ще трябва да си сложа мислещата шапка.

— Ама ти наистина ли? — Джак едва се сдържа да не се разсмее. — Мислех си, че това е просто израз.

— Да бе! Такаааа… да видим, коя ще ме върне няколко века назад?

Пийбоди закрачи напред-назад, оглеждайки шапките си, докато накрая избра най-вехтата.

— Имаше красиво перо, забодено в лентата, ама се изгуби някъде. На вас случайно да ви се намира излишно перо?

— Не, не ни се намира! — сопна се Камелин. — А сега, ако не възразяваш, ще ни отговориш ли на въпроса? Нямаме много време.

Пийбоди си сложи шапката, седна на един пън и затвори очи.

— Вирокониум, казвате?

— Вирокониум! — потвърдиха двамата в хор.

Пийбоди си замърмори нещо под носа. На Джак и Камелин им се стори, че мина цяла вечност. Накрая богито се изправи и върна шапката на мястото й.

— Е?

— Прегледах всички водни нимфи, за които се сещам. Знам само три, които някога са живели на запад оттук: Корис, Мирил и Уриел. Те са ундини, предпочитат кладенците и изворите.

— Чудесно, няма що! — изсумтя Камелин. — Три!

— Пак по-добре от списъка на Дженет — напомни му шепнешком Джак.

— Надявам се да съм бил от полза. Ще предадете на Великата Шанаки, че съм ви помогнал, нали?

— Задължително! Но сега трябва да вървим. Благодарим ти — каза Джак.

Пийбоди ги изпрати до входната врата. Докато се отдалечаваха, чуха как вратата се тръшна зад гърба им, ключът се превъртя и резето щракна шумно.

 

 

— Добре сте се справили — похвали ги Нора, когато й разказаха за срещата с Пийбоди. — Сега ме оставете да помисля.

— Познаваш ли някоя от тези нимфи? — Джак попита Камелин, докато се обличаше, след като се беше преобразил.

— Само Мирил, но беше много отдавна. Хайде да се надбягваме по стълбите!

Трудно можеше да се нарече „надбягване“. Камелин летеше, а Джак трябваше да тича по стъпалата. В кухнята Елан и Нора обсъждаха имената, които им даде Пийбоди.

— Мирил не беше ли специалист по котлите? — сети се Елан.

— Права си. Най-добре да почнем от нея. Тя знае почти всичко, свързано с котлите. Но това трябва да почака до утре. Стана късно. Джак, време е да се прибираш у дома. Беше тежък уикенд, а утре си на училище.

— Но аз исках да дойда с вас!

— Никъде няма да ходим без теб — успокои го Елан, а Нора потвърди.

— Ако си дал нещо на водна нимфа и си го искаш обратно, трябва да го направиш лично. Освен това трябва да имаш нещо специално за замяна.

— Какво да й дам? Дали и тя ще иска лак за нокти?

Нора поклати глава.

— Доколкото си спомням, Мирил харесва големи неща, по-общителна е от Дженет, обича да приказва…

— Не спира да приказва — намеси се Камелин, — досущ като Тимъри.

— Това не е ли добре? Поне ще ни каже всичко, каквото знае — рече Джак.

— Щеше да е добре, ако можеше да се съсредоточи върху едно нещо, а тя постоянно скача от тема на тема. Накрая ще се върне и на въпроса, който си й задал, но ще отнеме много време.

— Поне няма нищо против гости — продължи Нора.

— Нали ви казах, че е като Тимъри — измърмори Камелин под носа си.

— Та какво да й дам?

— Ще трябва да помислим, но съм убедена, че ще ни хрумне нещо подходящо.

— Ако Мирил е спец по котлите, добре би било да й дадем нещо свързано с тях — замисли се Елан.

— Какво ще кажете за кошница за Хелоуин, като онези, в които децата си прибират бонбоните, докато обикалят по къщите? — предложи Джак. — Може да я напръскаме със сребърна боя.

Камелин се сепна.

— Цяла кошница с бонбони? Къде ги продават? Кога може да идем да купим? Няма да я даваме на Мирил, щом е за бонбони!

— Със сигурност няма да й дадем — успокои го Нора. — Знам какво имаш предвид, Джак. Формата им е подходяща, но материалът, от който са направени — не. Трябва да е нещо лъскаво и метално. А боята бързо ще се изтрие под водата.

— Тогава голяма тенджера, с две дръжки — като онези в столовата на училището — продължи Джак.

— Това става — съгласи се Нора. — Но пак не съм убедена, че е достатъчно.

— Колко големи са тези кошници? — настоя Камелин. — В които се събират бонбони?

Джак показа с ръце.

— Колкото футболна топка.

— Не е много. По-добре да вземем кошче за боклук. В него ще съберем повече.

— Гениална идея! — възкликна Нора.

Камелин зяпна с клюн.

— Сериозно? Кошче за боклук?

— Да, би било идеално — обади се Елан. — Но не някое ново, пластмасово, а от старите никелирани кошчета.

Камелин още повече се развълнува и заподскача от крак на крак.

— Кога ще идем за бонбоните?

— Какви бонбони?

— Тези за кошчето ми…

— Кошчето е за Мирил! Ти не слушаш ли? Утре рано сутринта ще сляза в селото да купя. После ще се обадя на дядо ти да му кажа, че излизаме на пикник и те каним с нас. Ще те вземем веднага след училище.

— Далеч ли е? — попита Джак.

Елан взе картата на Нора от бюфета и я разгъна на масата.

— Тя живее някъде тук, в извор над едно от езерата близо до границата с Уелс. Някога имаше много езера в района. Хората строяха укрепления по могилите, но това беше отдавна. Сега много са пресъхнали.

Джак се обърна към Камелин, който не гледаше към картата.

— Какво има?

— Нищо.

Нора се засмя.

— Ще му мине, стига да прежали кошчето с бонбони, което никога не е имал!

 

 

През прозореца на стаята си Джак гледаше как небето потъмнява. В далечината гърмеше буря. Очакваше дядо му да го разпитва за уикенда, но вместо това изслуша разказа му за клуба по градинарство и с какво щял да участва в тазгодишния конкурс. Радваше се, че стана така. Не можеше да му каже истината — не можеше да каже на никого. Щяха да го помислят за луд, особено ако спомене, че се е връщал назад във времето.

Докато стана време за лягане, по прозорците вече биеше дъжд. На Джак му се искаше Камелин да е тук, да има с кого да си поговори. Липсваше му компанията му, но се съмняваше, че гарванът ще напусне сухия си таван в такава нощ. В небето изтрещя гръмотевица. Орин скочи на перваза до Джак. При всяка светкавица подскачаше, а щом се разнесеше гръм, потреперваше. Дъждът плющеше оглушително.

— Не се плаши, в безопасност сме — успокои я той и изпъна ръка, за да може тя да се покатери до рамото му. — Надявам се утре времето да е по-хубаво.

Тъкмо се канеше да си ляга, когато Книгата на сенките завибрира. Сигурно Елан му бе пратила съобщение. Той я отвори на първата страница. Когато видя думите, се усмихна. Не беше Елан.

„и ас си имам книгъ ште си пишем, за да не се мокря“

Джак се засмя. Камелин може да се беше научил да чете, но правописът определено му куцаше. Написа:

„Ще се видим сутринта.“

Отговорът на Камелин не се забави:

„колку бонбони се сабират в едно кошче“

Джак се разсмя отново и отговори:

„Зависи от кошчето.“

Отсреща не последва друго съобщение. Джак си легна, но не можа да заспи. Чудеше се дали Камелин сънува кошчета за боклук, препълнени с бонбони. Мислеше си, че след като се върнат през прозореца на времето, лесно ще съберат плочите за котела. Тази вечер трябваше да празнуват и да правят планове за връщането в Анун. Не можеше да пропъди тревожните мисли. Как ли щеше да изкара целия ден в училище утре? И какво щеше да стане, когато открият Мирил? Плочите трябваше да са у нея. А ако не са?