Владимир Зеленгоров
Снежният човек (8)

Бягството на Ямо

Зиндаб пъргаво скочи, спусна се към Ямо и здраво я сграбчи. Изненадана от тая неочаквана постъпка, тя изписка, колкото сила има. Той хвана и двете й ръце, а тя го захапа за дясната ръка. Това го ядоса. Грабна камъка, върху който седеше до огнището, и с него силно я удари по главата. Тя дори не изохка и примря в ръцете му. Той я пусна на пода. Взе въже и завърза краката й, а после ръцете и бързо излезе. Когато Ямо дойде на себе си и разбра, че е завързана здраво, заплака от мъка, но скоро се съвзе и започна да прави опити да се отвърже, но разбра, че това нито е лесно, нито дори възможно. Наистина ръцете й не бяха извити на гърба. Краката й бяха вързани при колената и ръцете за тях. Всичките й напъни да измъкне поне едната си ръка останаха напразни. Огледа колибата и зърна голям нож при съдовете за храна. Можеше с него да разреже въжето, ако само краката й са вързани, но как да отвърже ръцете си. Дойде й на ум да хване ножа със зъбите си и да реже с него. Ножът беше далече от нея. Можеше да стигне до него само като премята тялото си, ала главата й така тежеше от удара, че не можеше да я помръдне. Като посъбра сили, направи опит и успя веднъж да се преобърне. После няколко пъти преметна тялото си по пода и успя да достигне до ножа. Легна по очи и го хвана със зъбите си за дръжката. Тоя успех като че вля сили в тялото й. Обърна се по гръб. Изправи полека главата, а после и тялото от кръста нагоре. Поседя малко и започна да навежда главата си. Преви се почти на две и с острието на ножа започна да реже въжето. Рязането стана бавно и мъчително, ала с последни сили успя да освободи дясната си ръка. Това вече беше добре. Другата ръка и краката отвърза лесно. Поотдъхна си, веднага направи опит да се изправи, ала залитна и отново се свлече на земята. Остана легнала по очи няколко минути. Накъде да полази? Разбира се, трябва натам, където може да се спаси. Но как да познае посоката, която ще я отърве от смъртта. Горе-долу налучкваше посоката, в която се намира нейният хощун. Ала тя е най-опасната. Те най-напред там ще я потърсят. По-добре е да поеме в противоположната посока.

Главата й все повече натежаваше, но тя пълзеше. Мина през някакъв храсталак. Запровира се между камънаци, но скоро разбра, че не ще може повече да пълзи, защото и дланите на ръцете, и колената й се разраниха. Трябваше да направи опит да се изправи. Завлече се до една скала, седна и опря главата си на нея. С ножа отряза дълго парче от полата на дрехата си и го усука около главата. Може би от стягането болките понамаляха.

Времето ставаше все по-лошо. Ямо започна да се изправя, като се подпираше на скалата. Лесно се изправи, но ще може ли да върви, като няма на какво да се подпира? Да имаше някакво дърво, щеше да й бъде по-леко. Как не се досети в колибата! Там все можеше да намери нещо. Не посмя да се върне в нея. Отдели се от скалата, залитна, но не падна. Пристъпи няколко крачки, залитна и за да не падне, свлече се полека и седна. Не я сдържаше да седи и отново се изправи. Ту вървеше, ту се спираше, много често дори пълзеше. Така минаха часове, тя не се отдалечи много от колибата, но не беше и близо. А докато се стъмни, имаше време да се отдалечи още, ала силите й все повече намаляваха. Вятърът все повече се усилваше. Ямо откри малка дупка в скалите и се вмъкна в нея. Там прекара бурята, добре защитена. Когато вятърът постихна и се разсъмна, тя вече нямаше никакви сили. Не можеше нито да ходи, нито да пълзи. А главата й като че бе станала по-голяма от делва и не можеше да я изправи. Беше седнала между две скали. Реши на това място да прекара деня и ако не я открият, през втората нощ да продължи бягството си. Не можеше да разбере търсят ли я.

Небето беше ясно и слънцето скоро стопли земята. Както се беше припекла, Ямо се унесе и заспа. Не можеше да разбере колко време е спала, когато усети, че нещо студено я обля. Какво можеше да бъде това? Да е заваляло дъжд! Но дъжд почти не вали по тия места. Ако беше дъжд, той щеше да продължава да я мокри. Бързо отвори очи. Пред нея стоеше възрастна жена и държеше глинен съд. Значи тая жена е успяла да я събуди и я е заляла с вода. Но коя е тя! Да е майката на Зиндаб? Не, не е тя. Тая изглеждаше по-млада и по-прилична. Ако беше оная, сигурно нямаше да я събуди, а щеше да тича при сина си да го вика.

Докато Ямо я гледаше и се питаше коя е, жената се наведе над нея и тихо попита:

— Само в главата ли си ударена?

— Само в главата — отвърна Ямо и едва сега усети, че кръвта е засъхнала по страните й, по косата, по врата и шията.

— Ще можеш ли да станеш? — попита пак жената. — Тук не бива повече да седиш, че псетата на саиба^[1] ще те потърсят, а намерят ли те, непременно ще те убият.

Ямо облекчено въздъхна. Значи не беше майка на оня. Друга беше тая жена и навярно иска да й помогне. Без да отговори, тя полека се надигна. Жената я подкрепи, със силните си ръце й помогна да стане и кротко рече:

— Ти от мене не се плаши. Аз съм майка на първата жена на Зиндаб. Той я преби. Чух как майка му плаче и разправя, че дали такъв голям откуп, а ти си избягала. Молеше да те настигнат и убият. Не знае, че си ранена. Мъжът ти ще му отмъсти.

Ямо нищо не отговори. Беше попаднала в добри ръце и може би ще успее да се спаси, дори да стигне у дома си, ако раната й не е дълбока и не се подлюти от студа.

— Аз трябва да те скрия — продължи жената, — докато оздравееш, а после ще ти помогна да се върнеш при своите.

— Добре — отвърна Ямо. — Благодаря ти.

Не се смъкнаха в долината, а дълго вървяха из хребети и сипеи. Спряха при високи, почти непристъпни скали.

— Тук има една закътана пещера — каза жената. Ще се скриеш в нея. Ще ти донеса храна, постелка и завивка. Ще ти превържа раната, ти ще се криеш няколко дни и тогава ще тръгнеш към дома си.

Ямо не възрази. Тя беше останала без сили и едвам стана. Пещерата не беше влажна и мрачна, а суха. Дори слънцето влизаше до средата й. Тъй че Ямо можеше да види какви хора минават. Жената наистина много скоро й донесе завивки и постелки, бут овнешко месо и дзамба^[2]. Грижливо превърза и раната й.

— Аз няма да идвам три-четири дни — продължи тя, — защото приятелите на оня може да ме дебнат и да разберат къде се криеш. Нашата колиба е доста далече зад скалите, към изгрева на слънцето. Дано не ти дотрябвам, докато дойда.

Ямо полека се просна върху постелята и глухо простена. Жената я остави и бързо изчезна. Над скалите мина ято гарвани с грозен грак. Навярно те бяха надушили, че ще има леш за тях. Ямо пожела да види накъде отлетяха, но не можа да се замъкне до отвора на пещерата. Взе да чувствува, че огън я обгаря, че пот я облива. Жената беше оставила и пръстен съд с вода. Тя жадно се насмука, но и водата не й помогна. Скоро започна да се премята върху постелята и да губи съзнание. Едва към обяд като че треската понамаля. Тя се поуспокои и с мъка пропълзя до отвора на пещерата. Долу из долината бързаха трима мъже пастири. Навярно бяха тръгнали да я търсят. Тя полека се върна назад към постелята и втори път не излезе. Привечер отново треската й се повиши. Започна да мисли, че ако не я намерят и убият, ще умре от подлютената си рана, докато жената дойде да смени превръзката и да й бае. В полунощ отново изпадна в безсъзнание.