Владимир Зеленгоров
Снежният човек (3)

Нови страхове

Снежниците изостанаха. Сампо Синги отново тръгна начело на кервана. Водеше го в източна посока почти без път. За хората беше по-лесно, но натоварените коне, магарета и якове се движеха много трудно. Дори на места трябваше да връзват по-едрите животни с въжета, за да не паднат в пропастите. Затуй през целия ден с мъка изминаха едва тридесетина километра и привечер стигнаха до заслон, изоставен от чергари. В широката землянка хората можеха спокойно да пренощуват. Наблизо имаше струпано прясно сено за храна на животните. Лошото бе, че стопаните на заслона може да се върнат и да нападнат кервана. Тогава Сампо Синги с хората си и с помощта на търговците трябва да се бие с тях. Те едва ли ще са повече от двадесетина души, а той може да изведе над двадесет опитни бойци, но преди да се влезе в бой, ще им предложи споразумение — заплащане на сеното с някакви потреби, които са им необходими, или да купи от техните коне и якове. Те ще се съгласят, ако не са решили да ограбят всички стоки на кервана. И все пак от тях не се страхуваше. Тревожеха го снежниците. Беше сигурен, че те са наблизо, а не можеше да отгатне защо вървят по следите на кервана: пак сабя ли искат да задигнат, за ориз ли ламтят или стоки им трябват. Постави постове около заслона и се прибра в землянката при търговците. Още не беше легнал да спи, когато патрулите тревожно съобщиха, че чули неясни гласове откъм реката.

Сампо Синги бързо скочи. Вдигна своите в тревога. Постави всекиму задача и сам тръгна да се увери наистина ли се чуват гласове. Небето беше ясно, както обикновено е ясно тибетското небе. Всичко наоколо добре се виждаше, но той не гледаше дори къде стъпва, а кроеше планове какво да направи, ако тия гласове са на снежниците, и какво да прави, ако са на чергари. В едно сблъскване с тях той ще води своите и може да падне убит. Още по-лошо ще бъде, ако го ранят, защото и за ранените смъртта е неминуема. Какви ли не други тъжни мисли се завъртяха в главата му.

Като всички тибетци той беше будист по религия. А будизмът учи, че животът на хората е измама. Всяка душа се преражда в различни твари. Затуй това, което в природата пее, пищи, вика, цвърчи — са все души. Като се прераждат от една твар в друга, те вървят нагоре, издигат се, докато се превъплътят в хора. В човека душата стигала до края на мъките си. Със смъртта на човека тя минавала в друг свят, където са будите, и там живеела дълговечен живот. Но за да стигне душата дотам, човекът трябва да се мъчи и да страда на земята, да се откаже от всякакви радости.

Сампо Синги беше започнал да се съмнява в това учение, след като срещна хора, които не само че не бяха будисти, но не бяха и чували името на Буда. Почитаха Мохамед или Христос. Имаха други вярвания, други обичаи. Те не мислеха толкова много за душите си и за живот на оня свят. Той също не искаше да мисли за следсмъртен живот. Желанието му беше да живее на земята така, както живеят по-богатите хора в Тибет. Искаше да се премести по̀ на юг, където е по-топло и по-леко се изкарва прехраната.

Вървеше с бавни, провлечени стъпки. Дори често се препъваше и падаше. Хората му, които го следваха, не можеха да разберат какво става с него. Не вярваха да се е уплашил, защото той никога не беше проявявал страх.

— Чуваш ли? — дръпнаха го по едно време да спре.

Той едва сега се ослуша. Постовете му не бяха се заблудили. Редом с бученето на реката от време на време проечаваха някакви гласове, но не можеше да се разбере човешки ли са или не. Но това не беше толкова важно. Важното беше, че има наблизо някакви същества. Трябва да се разбере какви са. Възможно беше да са някои от чергарите, които са построили заслона. Но ако са те, какво ще се бавят около реката! Те не може да не знаят къде да минат. Сигурно са други хора, които не познават пътя. Но откъде може да дойдат хора по тия места, освен да са от друг търговски керван. Неочаквано през ума му мина мисълта, че са йети. Не можеше да повярва, че снежниците са неми. Не беше чувал глас от тях. Знаеше, че могат да издават някакви звуци, но тия звуци, които се чуваха, можеха ли да бъдат техни?

Онова, от което най-много се боеше, бе неизвестността. Ако знаеше кой е насреща му, веднага щеше да реши как да действува. Все пак време за губене нямаше. Бавенето може да донесе гибел. Трябва да предприеме нещо.

Първата заповед беше хората му да се крият и с нищо да не издават присъствието си. Той седна до голяма скала. Някой сложи ръка на рамото му и леко го побутна. Беше Пени Пало.

— Да проверим — прозвуча тихият му глас.

Без да отговори, Сампо се обърна и го изгледа. Пени Пало беше по-млад от него, но също така среден на ръст, с широки плещи и много силен. И той скубеше космите на брадата си, та лицето му беше гладко.

Сампо не беше виждал страх у него, а в тази минута като че ли трепереше.

— Знаеш ли — пошушна Пени и зъбите му изтракаха, — знаеш ли, че това може да са гласове на йети.

— Дано — отвърна Сампо. — На тях не трябваме нито ние, нито нашата стока.

— Ами ако са гладни и ни нападнат? — попита Пени.

Сампо му показа сабята си. Пени хвана своята сабя, с което казваше, че и той е готов да се бие.

С тях имаше още четирима мъже. И те пипнаха само сабите си, въпреки че носеха и пълни пищови.

— Йети са страхливи — пошушна Сампо. — Нали видяхте, че не посмяха да ни нападнат.

— Това са йети. Чуйте! — пошепна неочаквано Пени Пало. Хората около него пребледняха и всички се хванаха за сабите си, но ръцете им трепереха. Един дори се уплаши много и помисли, че няма да стане, ако наистина са снежници.

Всички затаиха дъх. Наоколо беше така тихо, че те чуваха дори ударите на сърцата си.

Не мина минута и в тишината ясно прозвуча сърдит глас, който не беше човешки и не можеше да бъде ни на птица, ни на друго животно, а само на йети.

От тоя глас дори Сампо трепна, но с нищо не издаде страха си.

— Ако са снежници, те не ще смеят да ни нападнат — пак повтори той.

— Но какво търсят след нас — попита Пени Пало. — И колко са на брой?

Това се питаше всеки от хората на Сампо Синги, това се запита и той, но никой не можеше да отговори. Възможно беше да се разбере колко са снежниците, като човек ги преброи. Но къде са наистина те. Защо издават тия сърдити гласове, и то само от време на време?

Сампо беше готов да стане и да открие къде са, но си помисли, че те пък може да открият него.

Пени Пало се надигна със същото намерение, но Сампо го дръпна да седне.

Под тях шумеше много бърза и буйна, но малка река. Тя не можеше да попречи на йети. Снежниците са високи, силни и лесно ще я прегазят. Друго нещо ги караше да се сърдят.

— Сигурно не са ни открили — каза Пени Пало.

Това беше възможно. Може би у един от тях се беше явило желание да нападнат, а други не смееха и се караха помежду си, както стана, когато малкият брат се опита да спре кервана.

Както винаги, Сампо Синги не мисли много. Махна с ръка, като че ли искаше да каже: „Да става, каквото ще“, и нареди на Пени Пало с пет души да го следва към реката, за да разбере къде точно са снежниците, колко са и какво правят.

Пени Пало трепна и не се реши веднага да тръгне. Не че се уплаши. Той бе решил вече да се сражава с йети, но хората, които ще вземе със себе си! Дали те няма да се уплашат и да побягнат? И той като Сампо се замисли как да ги подготви. Щеше ли да бъде достатъчен личният му пример! В много сражения хората го бяха следвали безропотно. Няма да го оставят и сега. В това беше сигурен. Скочи, като че нямаше нищо страшно.

Сампо Синги стъпваше внимателно и се стараеше да не шуми.

Отначало го последваха четирима души, а после станаха повече. Той се усмихна. Поне половината от страха беше преодолян. С другата половина беше по-лесно.

Докато слязоха до реката, вече никой не продума. Всеки вървеше мълчаливо и се питаше дали наистина ще срещнат йети.

Сампо Синги прескочи реката с един скок. Другите се огледаха и също започнаха да прескачат. Той ги поведе нагоре покрай стръмния склон, обрасъл с дребни храсталаци. Нямаше представа за мястото, откъдето се чуваха гласовете, но в ясната нощ можеше да види отдалече какви хора има там. Затуй колкото по-високо се изкачваха, толкова по-често се заглеждаше към това място. С всяка крачка, която правеше, очакваше да зърне снежниците и сърцето му все по̀ засилваше ударите си. Острият му поглед бавно и внимателно заоглежда отсрещния бряг. Стори му се, че една от канарите се размърда. Уж стисна зъби, за да не издаде звук, а не можа да задържи неочакваната изненада.

— Какво видя? — попитаха шепнешком другарите му.

Той посочи мълчаливо към реката. Всички веднага погледнаха в същата посока и съзряха един йети. Минута, две, десет минути минаха, без някой от тях да се помръдне. Гледаха като онемели отделилия се от скалите снежник. И той бе висок повече от два метра, но на тях се стори много по-висок и по-грамаден от оня, който видяха при езерото. Двама души пълзешком се заизмъкваха назад. Сампо Синги подсвирна остро и високо. Те се спряха, а снежникът се изненада, неочаквано подскочи, миг след това като че се закова на едно място и наостри слух. В същата минута откъм скалите изникнаха още четирима йети, високи като първия. И те започнаха да се въртят уплашено и да се ослушват. Сампо Синги и неговите хора ги гледаха като онемели с широко изблещени очи, но нито един не побягна. Снежниците продължаваха да се въртят на същото място, като често размахваха ръце, но звукове не издаваха. Един от тях, както стоеше и ръкомахаше, неочаквано се наведе. Друг пристъпи към него. И той се наведе. Повдигнаха нещо черно и голямо. Хората помислиха, че искат да хвърлят камък в реката, за да минат по-лесно, но защо им е камък, когато могат да минат и без неговата помощ.

— Сигурно имат болен или ранен — пошушна Пени Пало, но скоро другарите му се засмяха, като разбраха, че снежниците влачат един от конете на кервана, счупил краката си при падане в реката. Почудиха се къде ще го влачат, но снежниците веднага се спряха, защото насреща им изникна най-малкият брат със сабята в ръка. Докато те отстъпиха, той я размаха и с десетина удара разсече трупа на коня. Йети все още се надяваха, че буря ще избухне и ще умори животните на кервана, затуй вървяха след него. Конят, който откриха в реката, толкова ги зарадва, че издадоха ония неразбираеми звуци, които хората на Сампо Синги чуха. Осигурили храната си за няколко дни с тази находка, те седнаха край трупа да почиват и да чакат малкия брат, изостанал назад да размахва сабята. Свиркането на Сампо Синги ги уплаши и накара да повлекат конския труп, за да го скрият. Не бяха гладни, затуй не се нахвърлиха върху късовете конско месо и ту поглеждаха него, ту сабята в ръцете на малкия брат. Той също я гледаше. Със страх допря дебелата си длан до тъпата й страна и бързо я дръпна. Отново я допря, но тоя път я задържа повече. После пипна острието й, но поряза големия си пръст. Болката толкова не го изненада, защото беше слаба, ала го уплаши бликналата кръв. Той се беше допирал до камъни и дървета, беше се удрял с тях, но рядко кръв бе потичала от удареното място. А сега само от едно леко допиране до тая сабя бликна кръв. Значи тя е страшно нещо. Той много добре видя нейната сила, когато само с един удар Сампо Синги отсече главата на газелата. Значи със сабята и той ще може да отсича с един замах главата на овни, дори на магарета. Но на як! Не повярва, че само с един замах ще може да отсече главата на това грамадно животно. Но когато го срещне, ще опита. Ще замахне, както бе видял човекът да замахва. Може якът, срещу който той ще замахне, да не падне веднага, ала кръв непременно ще бликне, както бликна от неговия пръст. Но дали ще върти сабята, както я върти човекът. Изправи се. Вдигна я и съвсем несръчно я завъртя над главата си. Стори му се, че леко направи завъртването. Усмихна се и втори път я завъртя. Въртенето на сабята започна да го забавлява. И той ту я вдигаше високо над главата си, ту я сваляше по-ниско, но все с по-голяма сръчност.

Майка му, братята и сестрата следяха неговите движения с голямо любопитство. И на тях им се щеше да я допрат с ръка и дори да я размахат, но тя ги плашеше. Те не видяха как Сампо Синги отряза с нея главата на газелата, ала още не можеха да се начудят на умението, с което братът разсече тялото на коня, нещо, което те не можеха да извършат със силните си ръце, нито с яките си челюсти.

На средния брат много му се дощя да размаха сабята над главата си, и той да покаже, че може да я държи, дори да разсече тялото на животно. Изправи се и започна да се приближава към брат си с радостно ръмжене. Малкият брат разбра намерението му, ала не пожела да му отстъпи сабята, а продължи да я върти. Средният брат не се примири с отказа. Настояваше да вземе сабята и се приближаваше към брат си, готов насила да му я отнеме, като дори размаха в закана ръце. Малкият пак не се уплаши, нито побягна, а завъртя сабята пред лицето на брат си и не можа да разбере как се случи, та я заби в неговото гърло. Не отсече главата му, но преряза гръкляна. Раненият не издаде почти никакъв звук. Залитна и падна на земята.

Малкият брат не се уплаши, защото не разбра какво е направил. Спря да върти сабята и на лунната светлина видя зиналата рана и стичащата се кръв. Още не бяха разбрали какво е станало и другите снежници. Помислиха, че средният брат се спъна, падна, но пак ще стане, както е падал и ставал много пъти. Не ги зачуди кръвта, защото им се беше случвало да виждат кръв по лицата, телата, ръцете и краката си при падане. Но падналият не само че не ставаше, но и не мърдаше. Дългото му лежане зачуди всички. Най-напред майката се спусна. Спря се при падналия, наведе се и го дръпна за единия крак, но той пак не се помръдна. Тя се наведе и се помъчи да го вдигне и едва тогава разбра, че той е умрял. Умъртвило го беше това проклето нещо, което малкият й син взе от хората и го размахва. И тя издаде страшен вик, вик, който уплаши другите йети. И те се наведоха над мъртвия. Започнаха да се вглеждат в него и да го дърпат. А локвата под него ставаше все по-голяма. Тогава и те разбраха какво се е случило. Малкият брат се отдръпна уплашен, като се загледа в сабята. Другите се изправиха настръхнали и се нахвърлиха с пестници към него. Но той бързо отстъпи и размаха сабята срещу тях. Майката също се уплаши. Тя дръпна големия син и дъщеря си назад, но не посмя да се спусне с голи ръце към малкия, а се наведе. Вдигна голям камък и с двете си ръце го захвърли срещу убиеца. Той ловко отскочи назад, та камъкът не го удари. Обърна се и хукна да бяга, защото и сестра му, и големият му брат го погнаха с камъни.

Сампо Синги се усмихна, изправи се и спокойно поведе хората си към заслона. Не вървя дълго. Спря се, започна да се ослушва и тревожно да оглежда небето. Признаците, които то даваше, показваха, че скоро ще има буря, а за кервана тя бе по-страшна от нападение на чергари. Хората му влязоха спокойни в землянката, дори развеселени, като едновременно разказваха за убития йети и прогонения убиец. Някои дори предложиха да подхвърлят саби и на другите йети, за да се избият помежду си.

— Ами ако нападнат нас? — спогледнаха се по-страхливите търговци и не дадоха повече да се издума за даване оръжие на страшилищата. Те все още не можеха да разберат откъде йети са взели кофата и плата, които изхвърлиха из пещерата. Все им се струваше, че са ограбили керван и преследват и тях за грабеж.

Сампо Синги не вземаше участие в разговорите. Все повече го безпокоеше развалянето на времето. Не можеше точно да установи кога ще избухне бурята, но ясно му бе, че ще ги завари на път. Трябва да решат къде да я дочакат: в заслона или в бърз поход да гонят най-близкия манастир. Оставането в заслона бе опасно, защото собствениците му може всяка минута да долетят и да ги нападнат. Ако тръгнат на път за манастира, не е сигурно, че ще стигнат, преди да избухне бурята.

Като всички тибетци Сампо Синги бе суеверен и повярва, че с отнасянето на сабята йети отнесе и успехите му в живота. Започна да мисли, че няма да отиде у дома си — или ще падне убит от чергари, или ще загине от бурята. Такова предчувствие имаше преди няколко години. Тогава също водеше керван и очакваше нападение на чергари. И наистина в тясната долина, по която керванът вървеше, неочаквано ги връхлетяха мъже и жени. Всички на бързи, охранени коне. Не беше слаб и неговият кон. В лютата схватка хора около него паднаха и той остана сам срещу трима неприятели. Не се уплаши. Ловко замахна, главата на единия от тях хвръкна и още живото тяло се отметна от коня. В това време неговият кон изцвили и се изправи на задните си крака: копие се заби в гърдите му. Докато той се обърна, сабя лъсна пред очите му и преряза шията на коня. Смъртно раненото добиче изхърка и се строполи на земята. Сампо полетя с него, без да успее да замахне, а същата тая сабя пак блесна пред него остра и кървава, но не се заби в черепа му. Трепнала бе ръката, която я размахваше. Той събра всичките си сили и се изправи върху тялото на умиращия кон. Дълго копие се совна към гърдите му, но прониза само дрехата и одраска кожата. Той го пипна здраво и вдигна очи: жена държеше копието. Тя беше прерязала гръкляна на коня му. Нейната сабя се беше допряла до главата му. Ясно: тя не беше пожелала нито да го съсече, нито да го промуши и го гледаше. Учудило я беше скъпото му облекло, което се отличаваше от облеклата на другите тибетци, учудили я бяха такъмите на коня му. Но той не изпита благодарност към нея за подарения му живот и дива злоба го обзе. Хвана копието с лявата ръка, замахна с дясната. И тя държеше копието с лявата ръка, и тя замахна с дясната, но не отсече ръката му, а така силно го удари по нея с тъпата страна на сабята, че той извика от болка, изпусна своята сабя, отхвърли копието и с тигров скок се хвърли върху жената, докопа я за крака и тя се отметна от коня си, но той усети как при падането ръцете и сграбчиха врата му. Жилавите й пръсти се впиха в гърлото му и започнаха да го душат. Той се задави, започна да хърка и да губи съзнание. Когато наново дойде на себе си и отвори очи, конят на жената се бе върнал. Тя ловко скочи, метна се на гърба му и отлетя. Той се изправи. Конят му бе мъртъв, но наблизо цвилеше и се въртеше кон на негов убит другар. Сампо го примами, издебна го, метна се на него и полетя след нея. Искаше непременно да я настигне. Нямаше желание да я убие, а да й докаже, че е по-силен и смел от нея, че може да я повали мъртва, но ще я пощади. Тя бягаше сама, по̀ право не бягаше, а летеше да настигне своите, които се биеха напред, за да ограбят кервана. Той свирна с уста. Двама от неговите другари пресякоха пътя на жената. Тя сви в друга посока, но там я пресрещнаха други. Сампо много добре видя, че тя можеше да избяга, но като че ли нарочно забърка коня си, и неговите хора я обградиха. Тя не го насочи към тях, а го обърна към него. Разстоянието помежду им беше стотина крачки. Жената бе стиснала копие с лявата ръка, с нея държеше и поводите на коня, а с дясната сабята. Наведе се ниско, та главата й доближи гривата на коня.

Едва сега той видя по-добре лицето й. Тя беше много млада. Носът й вирнат. Под дебелите й бърнести устни светеха здрави чисто бели зъби. Черните й дълги коси бяха сплетени в много тънки сплитки, които падаха върху гърба. В черните й овални очи личеше някаква дива решителност — да се бие до последен дъх.

Сампо също беше устремил очи в нея. И неговите очи бяха черни, големи и овални като нейните, но в тях не светеше нейната смелост и ненавист. Озаряваше ги дълбока хитрост, хитростта на тибетец, обиколил повече места, срещал и имал работа с много хора. Запенените коне летяха един срещу друг. Сампо разбираше, че жената смята да го заблуди. Навела тяло до врата на коня, тя размахваше сабята, но той много добре предугаждаше, че ще насочи копието в него и мигом ще отклони коня, а после ще го нападне със сабята, докато той е още зашеметен, докато не се е съвзел. По всичко личеше, че тя мисли тоя път да го съсече и не можеше да се досети защо не стори това преди малко. Може би защото тогава бяха сами един срещу друг, а сега щеше да го убие пред очите на неговите хора, за да го посрами. Но той беше сигурен, че това вече няма да й се удаде, защото се смяташе за по-опитен и по-хитър от нея. Може би оставаха само десетина крачки между конете им. Сампо Синги рязко дръпна своя кон надясно. Тя не предвиди това, та копието й профуча край рамото му. Беше неговият ред: той мигом дръпна коня си пак наляво и току-що нейният кон да отмине, посегна към нея с кука, закачена на дърво за копието му, и така силно дръпна, че тя се отметна от коня. Хитростта му успя. Не пожела да я убие. Отвлече я и тя доброволно се омъжи за него. Първата, общата жена, остана на братята му.

Преди да поведе кервана към Индия, Сампо Синги нае старец за ратай да й помага в къщи. Поръча й да се омъжи за средния му брат^[1], ако го убият или умре по пътя.