Владимир Зеленгоров
Снежният човек (6)

Живата напаст

Керванът се приготви и на другия ден продължи пътя си. Времето беше тихо и слънцето вече пробиваше прашния въздух. Пътниците вървяха мълчаливо. Чуваха се само стенанията на ранените, натоварени на магарета.

Но какво е това? Какви са тия гласове?

Всички хора на кервана бяха налице: живи, мъртви или ранени. А от насрещния хребет, през който щеше да мине керванът, долитаха отчаяни човешки гласове. Търговците започнаха да се заслушват и споглеждат. И колкото повече се приближаваха към хребета, толкова гласовете бяха по-ясни.

— Сигурно са чергари — обърна се Пени Пало към главатаря си.

Сампо Синги само повдигна рамене. Не беше изключено да са чергари. Нито главатарят, нито другарите му се уплашиха, защото гласовете не показваха да са на войнствени хора. По-скоро ще са някакви поклонници. Не се излъгаха. Щом преминаха хребета, съзряха пред себе си няколко човешки същества, които се държеха едно за друго и едвам се влачеха. Дрехите им бяха същински дрипи. Единият от тях дори беше бос. Те бяха хванали същата посока, в която се движеше и керванът, ала така бавно пристъпваха, че едва ли можеха да изминат и пет километра на ден. Тримата нещастници не бяха сами. Пред тях се движеха по-големи групи отслабнали хора. Всички издаваха някакви еднообразни, малко напевни звуци.

— Това са поклонници! — пръв се обади Пени Пало, ала думите му не изненадаха никого.

Тибетските лами във всеки манастир втълпяваха на простите хора, че из митическите пещери на връх Кайлас са излезли свещените животни: слонът, лъвът, кравата и конят. Някъде в неговите подножия е бил построен първият будистки храм манастир в Тибет. Затуй всяка година и лами, и простосмъртни хора предприемаха пътувания към върха, бродеха из неговите снегове, катереха се по скалите му, гладуваха, студуваха, изтезаваха се до издъхване, за да бъдат опростени греховете им.

Такива бяха и хората, които се влачеха пред кервана. Сампо Синги успя да преброи над петдесет души, а може би напред имаше още. И толкова сигурно са загинали от бурята, студа и глада.

Сампо не се интересуваше от мъртвите. Те нито можеха да му попречат, нито да му помогнат. Но живите! Керванът не можеше да ги замине, без да го видят. А още щом съзрат първия му човек, те ще започнат да се спират един по един. Всички ще просят храна и дрехи, а съвсем немощните ще искат да се качат и на добичета. Предположението му излезе напълно вярно. Като гледаше тия жалки човешки отрепки, които съвсем неочаквано станаха жива напаст за отряда му, той изпита възмущение от тях. Глупостта на тия нещастници толкова го разяри, че му идеше да отсече главата на първия, който изфъфли срещу него молба за храна. Поклонниците не се уплашиха от неговия гняв и се замолиха за храна, като не се помръдваха от местата си.

Ако керванът имаше храна и товарни животни, Сампо нямаше да се подвоуми да ги нахрани, на по-здравите да остави по нещо за ядене, а болните да натовари. Но сега, когато търговците нямаха храна дори за себе си, с какво да нахранят тия глупци, които и без това ще умрат, докато достигнат първия манастир. А поклонниците се усукваха като змии около хората на кервана, хващаха се за конете, яковете и магаретата и се държеха, докато не им изневеряха ръцете. Едни само се молеха за милост с очи, в които не можеше да се погледне. Други плачеха. Трети виеха като обезумели. Сампо все по-често поглеждаше другарите си и се хващаше за сабята. За него беше ясно, че само тя може да го отърве от тая жива напаст, сред тоя див и страшен пущинак.

Нищо не стряскаше поклонниците. Те продължаваха да стенат, да молят за храна. Спускаха се към конете и яковете, хващаха се за опашките им и не се пускаха, а се влачеха след тях като парцали. Хората на Сампо се дразнеха, ритаха ги, биеха ги, ала всичко беше напразно. Не можеха да се отърват от тях, ако не ги нахранят. А никому не се искаше да отдели от оскъдната си храна за тия глупци, изпаднали в беда по свое желание. Всички започнаха да поглеждат към Сампо. Възмутените им погледи искаха разрешение за разправа с тях. Един дори, без да чака разрешение, сграбчи вкопчилия се в него богомолец, вдигна го високо, готов да го хвърли надолу из склона, но богомолецът успя в последния миг да се вкопчи в него, та и двамата полетяха по стръмнината.

Сампо Синги не можа да обуздае повече гнева си. Но, кой знае защо, не извади сабята, а се спусна към ламата, който бе застанал пред него и препречваше пътя му. Поклонникът беше висок колкото него. Имаше почти неговите черти. Сампо се стресна от горещия му поглед и като се вгледа по-добре в неговото лице, то му се стори познато. Къде, къде беше видял тоя човек? Някъде по пътищата или в манастирите?

— Сампо! — простена богомолецът и протегна ръце. — Сампо! — повтори, пристъпи крачка и залитна към него, като че ли искаше да падне в прегръдките му, но не стори това, а сърдито размаха ръка пред очите му.

Сампо не се помръдна. Той продължаваше да го гледа изпитателно и колкото по-продължително се взираше в него, толкова бръчките на челото му се врязваха по-дълбоко. Не, не се лъжеше. Това беше големият му брат, станал лама.

— Сингере^[1], ти ли си? — попита.

— Аз съм, грешнико! — отвърна ламата и още по-злъчно го погледна. — Дай ми храна и се махни от пътя, за да не скверниш погледа на чистите ми очи!

Съжалителна усмивка се появи върху потъмнелите устни на по-малкия брат, но скоро всички черти на лицето му отново се изостриха и той кресна:

— Глупак!

— Грешник! Занемей! — отвърна богомолецът.

Сампо не му отговори. Бръкна в пазвата си, извади къс месо и му го подаде. Богомолецът седна, извади ножче, отряза си от него и започна да го дъвче. Братът му стоеше, гледаше го и се чудеше как да постъпи с него. Дори да му даде повече храна, ако го остави, той непременно ще умре от изтощение. Да го качи на яка си, но той няма да се съгласи. Ще сметне това за голям грях. Какво да прави?

Останалите богомолци продължаваха да скимтят и да се молят на другите търговци за храна.

— Дайте им по малко! — заповяда Сампо.

Всички поклонници получиха по къс месо, ала нито един не се задоволи с тая храна. Още не я изяли, те започнаха да протягат ръце за още месо.

Пак щеше да се повтори старата картина, пак богомолците щяха да се впият в хора и животни.

— Якове! — извика неочаквано водачът на кервана, който беше отминал напред да определя пътя.

— Якове! Якове! — запредаваха думите му хората след него.

Сампо Синги разбра, че са видели диви якове, но къде са те! Дали ще могат да убият някой, та с месото му да нахранят тия гладници и да се отърват от тях. Хората му можеха да убият як само отблизо, като го издебват и забиват оръжията дълбоко в тялото му. А това не е лесно.

— Якове във водата — заечаха отново гласове.

Керванът беше достигнал до течението на реката Цангпо. Но какво можеха да правят яковете във водата, когато тя е замръзнала през време на бурята и ледът още не се е разтопил?

Сампо Синги нареди на хората си да дадат втори път по още малко храна на богомолците. И щом те се залисаха да ядат, той хвърли тъжен поглед върху брат си, който дъвчеше лакомо суровото месо, и се промъкна напред да види къде са яковете и дали ще могат да убият някои от тях.

В Тибет ставаха много природни чудеса, но това, което видя Сампо сега, изненада не само него, но и всички, които го придружаваха. Пред очите на слисаните хора беше коритото на реката Цангпо, разляла водите си близо на два километра. Уплашени навярно от богомолци, стадо диви якове нагазили във водата, за да преминат реката, ала в това време бурята започнала да вилнее, студът да се увеличава много бързо и лед да сковава водата. Изглежда, че първите животни се измъкнали, ала последните три яка не успели да се доберат до брега. Ледът ги сковал и притиснал един до друг. Над него се виждаха само главите им.

С тия три грамадни животни отрядът не само ще нахрани нещастните богомолци, но ще има да остави и за себе си. На богомолците беше дадена трета порция месо и хората на Сампо започнаха да разсичат леда и да вадят телата на мъртвите якове. Сампо не взе участие в работата. Той се върна назад при търговците и брат си. Богомолецът още дъвчеше месото. Той приличаше на изнемощяло бито куче с човешки образ, като че ли загубил всичкия си разум и придобил животинска тъпота.

— Ака^[2] — наведе се Сампо Синги, — искаш ли да те заведа у дома да си починеш и се посъвземеш?

— Не ми говори, грешнико. Всичко тук е лъжа, измама. Аз вечно ще си почивам на оня свят.

— Ти си глупак, ака? Ако тук всичко беше измама и лъжа, Гялва-ринпоче^[3] и Панчен-лама^[4] нямаше да живеят в позлатени дворци.

— Богохулник! — простена поклонникът, вдигна ръце към небето и засрича молитви.

Сампо го изслуша и бутна по рамото.

— Ака, аз наистина може да съм грешен. Да те заведа у дома, та да ме научиш как да си измоля греховете.

Сингер беше потънал в религиозен екстаз и не го чу.

— Нещастник — въздъхна Сампо, но не се разсърди, защото не беше само брат му така оглупял.

Позаситили глада си, богомолците започнаха един по един да изпадат в религиозно вцепенение. Това позволи на отряда по-лесно да се отърве от тях и да продължи пътя си, след като си разпредели прясното месо от яковете.

Сампо Синги няколко пъти се обръща към още вцепенения си брат, помахна с ръка и продължи пътя си, без повече да се обръща. Запуши дори ушите си. Не искаше да вижда и да чува тия глупци. Изведнъж му дойде на ум да върже брат си на гърба на един як и да го закара в манастира. Така направи и тръгна.

И той сам не знаеше колко време е вървял, когато хората му, които бяха пред него, започнаха да се спират и обръщат. Спря се и той. Въздъхна и се обърна. Това, което видя, веднага го накара да изтръпне. Изтръпнаха и другарите му, защото нито един от поклонниците не се молеше, а всички ревяха кой колкото можеше, тичаха след отряда и молеха за помощ.

Нито Сампо Синги, нито другарите му в първите минути можаха да разберат от какво са се уплашили поклонниците толкова много. Коя е тая страшна сила, която ги беше извадила от религиозното им вцепенение и ги бе накарала да бягат.

— Йети! — извика неочаквано един от тях и засочи към скалите зад поклонниците. Всички насочиха погледите си натам. Другарят им не беше се излъгал. До скалата стоеше грамаден йети.

— А, това е моят нападател! — извика Сампо. — Ей го, носи сабята ми, проклетникът. — Кой знае защо, той не съжаляваше вече за нея. Не изпита омраза към снежинка.

— Къде ли са другите снежници? — попита Сампо. Никой не му отговори. Йети продължаваше да стои, опрял дясната си ръка на сабята.

— Ти не разбра ли, че през време на бурята той е лежал до тебе? — попита го Пени Пало.

Сампо Синги облещи очи. Погледна пак снежника, погледна хората си и студени тръпки минаха по тялото му.