Владимир Зеленгоров
Снежният човек (4)

Нещастието на Ямо

В това време, когато Сампо Синги мислеше в землянката за втората си жена, тя спеше у дома му и сънуваше, че той се връща. Изкачва се по каменните стъпала, отваря безшумно вратата, пристъпва на пръсти към нея и слага ръка на челото, но не чува гласа му. Трепна и се събуди. В същата минута някой притисна парче плат върху устата й. Тя се опита да го отблъсне, но не можа. Досети се, че е нападната. Не беше сигурна дали ще може да скочи, затуй се опита да измъкне острия нож, който слагаше под възглавницата си, ала нечии ръце се вкопчиха в нейните. Други завързаха краката й, а после и ръцете. Напразно тя се опитва да скъса въжетата. Изнесоха я навън. Нощта беше ясна, ала всички хора наоколо спяха. Дори псета не лаеха. Къде се бяха дянали нейните псета? Навярно са ги отровили. Къде е старецът ратай, който спеше в долния етаж да я пази?

Бяха завързали и очите, и ушите й, та не можеше нито да види колко души са нападателите, нито какви са. Не можеше да чуе и приказките им. Разбра, че я завързаха за седлото на кон и го подкараха. Четвърт от живота й беше минал на коне, ала пътуването на кон сега беше много мъчително за нея, защото беше вързана.

Конят тича донякъде и продължи да ходи бавно. Тя се заунася в сън. Досети се, че течността, която нападателите наляха насила в устата й, е приспивателно питие. Заспа дълбоко, без нещо да може да я пробуди.

Когато отвори очи, разбра, че лежи в колиба. Ръцете и краката й бяха отвързани. Беше покрита с кожух от овча кожа. Обърна глава наляво, завъртя я надясно. Не зърна човек, но не беше трудно да разбере, че хора на саиба^[1] са я отвлекли по негова заповед, защото я смяташе за бегълка. Колкото и да са били, всички няма да я пазят. Сигурно около колибата има само един, на когото е продадена за жена. Може би с него е някой от приятелите му, но и той едва ли ще стои дълго около палатката. Смяташе, че от един или двама мъже лесно ще се отърве. По-важно беше далече ли са от хощуна^[2] на Сампо и за колко време може да стигне до него. Ще намери ли кон или трябва да върви пеш?

В огнището гореше огън и на него в котел вреше чай. Стомахът й беше празен, а не пожела да сръбне от топлото питие, но като размисли, сметна, че е по-добре да се нахрани, та ако не я пазят, да побегне още първия ден, защото по-лесно ще бяга сита. Съгледа малък нож. Мушна го в пазвата си.

Надигна се полека и седна в постелята. Пак никакъв човек не видя. Стана и полека излезе навън. Колибата се намираше в тясна долина, из която течеше пенлива река. Двата планински склона бяха покрити с нискостеблени дървета. Наоколо не се виждаха други палатки, нито егреци на якове и овци. Небето беше ясно. Времето студено. Даваше признаци за буря. Тя обиколи няколко пъти колибата, но не можа да определи в коя посока се намира нейният хощун. Хора не се появиха. Тогава реши да пие чай и ако никакъв човек не се яви, да тръгне из долината. До вечерта все ще стигне до някакво селище и ще разбере тя къде се намира.

Седна на постелята. Чаят беше смесен с мляко и масло. Услади й се, та си наля втори път, после трети. Постави чашата в пазвата си, въздъхна и стана. Какво я очаква? Ще се върне ли отново при детето си или никога вече няма да го види?

Показа се на вратата. Пак не съзря човек, но беше сигурна, че някой се крие, отблизо я наблюдава и щом хукне надолу, той ще я пресрещне. Постоя няколко минути, тръгна бавно и внимателно заоглежда околността. Измина петдесет, сто, двесте, триста крачки. Ударите на сърцето й все повече се увеличаваха, а човек не се показа. Не, не беше възможно да я оставят да си отиде. Тогава защо са я отвлекли? Ако е за грабеж на пари, платове и вещи, нямаше защо да я мъкнат на кон толкова далече.

Изведнъж край една скала видя стара жена да събира аргал^[3]. Даде вид, че не я забелязва. Старицата веднага се изправи и тръгна срещу нея.

— Не отивай надолу! — подвикна тя, когато Ямо се изравни с нея. — Ще те убият.

— Кой? — спря се тя едва сега.

— Тия, които те отвлякоха.

— А кои ме отвлякоха?

— Хората на саиба. Ти знаеше, че си негова собственост^[4] и не можеш да се ожениш без негово разрешение. Мъжът ти дори не му е дал откуп, след като те открадна. Вместо да ти отрежат крак, за да не избягаш, саибът те продаде на моя син за жена.

— А къде е твоят син? — попита Ямо спокойно.

— При овцете, но хора на саиба пазят около колибата, за да те хванат, ако побегнеш. Тогава сигурно ще те накажат.

Няколко минути двете жени мълчаха, като се гледаха една друга. Ямо не се реши да побегне, преди добре да разбере всичко.

— Хайде да се върнем в колибата — покани я старицата. Ямо се върна покорно. Тя вече имаше представа къде се намира. Нещо като два дни пеш път от хощуна на Сампо. Някъде около тая долина преди бяха колибите на нейния род, който сега се е изместил другаде.

— Ами защо вашата колиба е сама?

Старицата не отговори веднага. Измина близо десетина крачки и едва тогава се обади:

— Пропъдиха го сина ми от хощуна братята на първата му жена. Тя се поболя нещо и умря, а те го пропъдиха от хощуна, та се заселихме тука.

Ямо не я попита нищо повече. Не беше нужно. Ясно бе, че определеният й мъж е някой глупак или злодеец и навярно е пребил жена си. Трябваше по-скоро да се махне от колибата му. Но къде да иде и как да узнае колко души я чакат в долината.

Старицата остави аргала. Изпи чаша чай. Яде каша от препечено ечемичено брашно, което наричаха дзамба, и стана:

— Аз ще ида при овцете — каза кротко и като помълча, добави: — Ще ида да нощувам при тях, а Зиндаб, синът ми, ще дойде.

Ямо не отговори. Стоеше край огъня и се чудеше какво да прави.

— Ти не се опитвай да бягаш, за да не те убият. А синът ми не е лош, ще преживееш с него.

Ямо не мислеше да преживява със сина й, нито да го дочаква. И щом старицата се затули зад скалите, изпи още две чаши чай и побърза да се измъкне от колибата. Слънцето беше още високо. Тя се спусна из долината. Тоя път вървеше много по-бързо, защото предполагаше, че на мястото, където срещна старицата, няма никой, ала се излъга. Още преди да стигне дотам, зърна двама въоръжени мъже, които наистина пазеха долината. Не оставаше нищо друго, освен да се върне. Тъмнината навярно по-добре ще й помогне.

— В колибата — озъби й се единият от мъжете и тръгна след нея. Тя нямаше какво да направи и се подчини. Мъжът вървеше по стъпките й, като се ядосваше, че са я оставили жива. Щом Ямо влезе вътре, той поиска да му налее чай. Тя му напълни една чаша, а после втора, с надежда, че ще се махне, ала той седна недалече от колибата и стана чак когато слънцето започна да се изправя. Беше готова веднага да побегне, ала на прага на колибата друг мъж препречи пътя й. Тя изтръпна, като го видя, и ужасена отстъпи назад. Тоя мъж бе навярно Зиндаб, синът на старицата, господар на колибата. Облеклото му, ако можеше да се говори за облекло, се състоеше от износени дрипи, представлявали някога кожух. Беше толкова мръсен, колкото не можеше да бъде мръсно нито едно животно.

Погледът на коня, на яка, на овцата е топъл и мил. От мръсното лице на тоя човек гледаха две свирепи очи.

— Налей ми чай! — изломоти той и притвори вратата на колибата. Ямо покорно се обърна към котела с чая. Зиндаб кръстоса крака до огъня, извади чаша от пазвата си и гледа жената, докато тя му налее чая. Сръбна няколко пъти. Облиза напуканите си устни и пак се обърна към нея:

— Ти знаеш ли, че аз те купих от саиба, за да не те утрепят?

— Не зная — отвърна Ямо.

— Сега разбра ли?

— Разбрах!

— Разбра ли, че ще ми бъдеш жена?

— Аз си имам мъж.

Зиндаб махна сърдито с ръка:

— Няма да го видиш.

— Не се знае — отвърна Ямо и се поотдръпна към вратата, готова да бяга.

Зиндаб се досети, неочаквано скочи, препречи пътя й. Очите му яростно светнаха и той вдигна тежката си ръка. Ямо пъргаво отскочи да отбегне удара му. Той задържа ръката си, но кресна:

— Мръднеш ли — ще те смачкам като оная.

Ямо се досещаше, че той е убил първата си жена. И тя навярно е бягала от него, защото и най-простото същество не би могло да живее с такова чудовище. Но как ще избяга тя, когато той е много по-силен от нея и само с пестник може да я повали на земята, а с дърво да я убие на място.

Зиндаб не мислеше още да я убива. Ако тя доброволно не се съгласи да му стане жена, той смяташе да я принуди с няколко по-леки удари. Ако пак не се съгласи и се помъчи да бяга, ще я набие до смърт. Продължи ли да упорствува, ще й отреже главата като на овца. Хич окото му няма да мигне, както не му мигна, когато преби първата си жена. Би я с дърво, докато тя издъхна.

Ямо мълчаливо се върна при огнището. Подгъна единия крак и прибави няколко парчета тор в огъня. Искаше чаят да възври, та ако мъжът започне да я бие, тя да залее лицето му с него.

Зиндаб също се върна при огнището, подви крака и започна да пие чай. Ако поиска пак да му налее, Ямо можеше да вдигне котела и да го залее, ала няма да има полза, защото чаят не е заврял. А докато заври, кой знае какво ще се случи. Дано острият нож в пазвата й помогне да се измъкне жива из колибата. Ами ако я пресрещне другият мъж? Ще й помогне ли ножът срещу него?

Огънят се засили. Чаят започна да ври и тя облекчено въздъхна.

— Налей ми още — стресна я по едно време грубият глас на Зиндаб. Тя скочи веднага и бързо му наля чай. Седна и се заслуша. Не, не беше се излъгала, че ще избухне буря. Вятърът като че изведнъж се засили и започна да засипва колибата с прах, пясък и камъни. Зиндаб престана да поглежда към Ямо и също се заслуша в гласа на вятъра. Той много добре знаеше какво значи буря по тия места. Тя може да отвлече и умори стоката му. Трябва веднага да приберат и овцете, и яковете, и конете в заслона. Ами тая жена! Ако я остави, тя сигурно ще побегне, но в такова време далече не може да отиде. Но ще може ли след бурята да я намери? Да я поведе със себе си! Може да не иска да върви и също да избяга, докато той се залисва със стоката. Сърбаше чая и мислеше какво да прави. Реши, че най-добре ще бъде да я върже и остави в колибата. Майка му сигурно е събрала овцете и яковете и бърза да ги докара в заслона. Ще я посрещне. По-бързо ще ги приберат и ще се върне да отвърже жената. Като я задържи през време на бурята, тя после няма да бяга. Той не знаеше кому е била жена, но мислеше, че който и да е, няма да тръгне да я търси, защото няма право да я вземе.

Ямо не можеше да разбере мислите му и слушаше гласа на вятъра, който все повече се засилваше. Тя също кроеше планове как да избяга. Знаеше, че мъжът й ще тръгне да я търси и сигурно ще я намери, но не може да я вземе без разрешение на господаря й. А той знае какво представлява Сампо Синги и ще поиска много голям откуп. Затуй е най-добре да избяга, ала ако не успее, чакат я отсичане на ръка, крак или смърт. Но по-добре смърт, отколкото да остане при тоя мъж. Вярваше, че хората на саиба не са вече около колибата. Щом мъжът се върна, те са си отишли. Още повече като са усетили, че бурята приближава, побързали са да се приберат по домовете си. Не ще да е много загрижен и саибът за нея, щом е получил парите от продажбата й.