Владимир Зеленгоров
Снежният човек (19)

Новото премеждие на лама Ринпохе

Сампо Синги не научи, че снежният човек е бил при брат му, че е съборил стената на пещерата и му е дал възможност да се измъкне из нея, но той не е пожелал да излезе, та отново са го зазидали. Затуй тръгна да го освобождава, ала никой в хощуна не разбра това. Дори не каза на Мани и Гита. Взе със себе си само Пени Пало и Ямо. Из селището се разчу, че отишъл да оглежда други места за изселване.

Гита се зарадва, че мъжът й взе Ямо със себе си, защото оставаше сама в къщи и можеше да живее по-спокойно. Беше и бременна, та не й се ходеше на дълъг път.

Няколко дни преди Сампо Синги да тръгне, заминаха занякъде мохамеданите Юси Мохамед и Низим Али. Също така никой в хощуна не разбра, че те са във връзка със Сампо и отиват да освобождават светеца.

Мохамеданите трябваше да влязат в манастирското селище като поклонници. Можеха да се срещат само с Ямо, когато тя е сама при конете, и чрез нея да държат връзка със Сампо.

Мохамеданите стигнаха по-рано в манастира. Низим остана при конете, а Юси, преоблечен като пастир, достигна сам пещерата. Наоколо не срещна никакъв човек. А щом там нямаше денем жива душа, то нощем не можеше и да има. Юси, дори сам, можеше да измъкне светеца, да го върже и отново да зазида стената. Той определи точно мястото, където ще завържат конете, за да качат на тях лама Ринпохе и да го откарат. Определи точно къде ще го пренесе. Хвърли последен поглед към пещерата и тръгна обратно към манастира. Той намери Ямо на определеното място и от нея научи за снежния човек. Съборил веднъж стената и се навъртал около пещерата. Затуй само един лама се осмелявал да носи всеки ден дзамба на светеца. Снежникът го срещал от време на време, но не го закачал. Тая новина хем зарадва мохамеданите, хем ги изплаши. Пред угрозата да ги срещне снежникът ламите не смееха да минават край пещерата нито дене, нито ноще. Тъй че никой не ще ги види, когато измъкнат светеца, но ако ги срещне снежникът! Как ще постъпи с тях? Ямо ги увери, че той нищо няма да им направи, както не беше направил нищо лошо и на нея, нито на някой от ламите. Наистина, след като дружината от лами при пещерата се разбяга при появяването му, никой вече не ходи да го преследва.

Ямо пожела да придружи мохамеданите в опасната им работа. Сампо дълго се двоуми да я пусне ли или не, па̀ най-после махна с ръка. Разреши й да иде с тях, но и тримата да бъдат без коне. Конете можеше да ги издадат. Нареди да носят до определеното място светеца вързан, ако той не иска доброволно да напусне пещерата, Юси да остане при него, а Ямо и Низим да се върнат в манастира. Низим да отведе конете при Юси и двамата по-скоро да откарат светеца при своите стада, където Сампо и Ямо ще се срещнат с него и ще го увещават да остане при тях.

Започнаха приготовленията. Не мина много и един ден Ямо и двамата мохамедани напуснаха манастирското селище. Ямо беше висока и широкоплещеста като тях и облечена с пастирски дрехи. Забрадила беше главата си, та от лицето й се виждаха само очите и носът. Човек трябваше дълго да я разглежда, докато разбере, че е жена. Но никой не се вгледа в нея, защото никого не срещнаха нагоре из долината. На гърба на единия от конете караха трупа на починал поклонник. Приеха го от спътниците му, като се задължиха да се погрижат за него, според обичая, а целта им беше да го поставят в пещерата.

Когато се стъмни и дойде време да действуват, Ямо остана на половин километър далече от светото жилище на монаха със задача да бди и ако се появи човек, тя да изръмжи като снежник и да го уплаши, та той да се върне назад. Същевременно да предупреди мохамеданите, че има опасност хора да ги видят. Тя трябваше да попречи и на снежника да ги безпокои, ако пък той се появи отнякъде.

Юси Мохамед сам се изкачи до преградната стена. Не мислеше цялата да я събори, защото трябваше после да я иззида. Но не беше само това. Падащите камъни може да вдигнат голям шум и да събудят светеца, ако той спи, или да го уплашат. В такъв случай лама Ринпохе можеше да се скрие някъде в дъното на пещерата и да не го открият дори със светлината на лоените свещи, които носеха. Затуй Юси започна внимателно да изважда един по един камъните от стената и да ги подава на Низим. Скоро успя да отвори малка дупка. Ослуша се да разбере спи ли светецът или се моли. Дочу равномерното му хъркане. Това го успокои и той по-бързо започна да изважда камъните. Дупката в стената ставаше все по-голяма. Нахлуващата през нея лунна светлина започна да осветява светеца. Той лежеше по корем върху парцали от дрехите си. Беше почти гол. Юси бързо отваряше по-голяма дупка, за да се промъкне през нея, ала светецът се пробуди, преди той да влезе при него. По светлината, която заля очите му, той разбра, че стената пак е разрушена. Сметна, че това пак е дело на снежника. Изплака от мъка, като си помисли, че няма да му се признаят излежаните вече дни и нощи. Метна парцал на главата си, полази към края на пещерата и се спря там, като правеше сметка, че снежникът няма да го закача, както първия път, и ще отмине към дъното на пещерата. Не мина много и чу стъпки, но не се помръдна.

— Отче! — чу неочаквано тих, дрезгав глас. — Не се плаши! Ние сме свои хора. Искаме да те измъкнем от тая гробница.

Светецът изпадна в ужас. Всичко беше очаквал той, но не и роднините му да дойдат да го измъкнат из пещерата, след като беше престоял вече толкова време в нея, изкупил по-голяма част от греховете си. Но как да им се съпротивлява! Да им се моли! Няма ли да си струпа повече грехове, които никога да не може да изкупи! Боже господи! Какво да прави? Как да излезе из това ново изпитание?

— Отче — продължи гласът, — ще те заведем при братята ти да доживееш останалия си живот на воля.

— Мъъъ! — простена светецът.

— Ти си заблуден. Ако хората трябва да изкупват греховете със зазиждане в пещери, в тях най-напред ще влязат Гялва-ринпоче, Панчен-лама и всички висши лами, но те си живеят спокойно и в охолство. Не се лишават от нищо и умират, когато им дойде смъртта от някаква болест, а заблудени като теб затварят в пещери да се мъчат до края на живота си, а те да печелят от поклонниците.

— Махни се, изкусителю! — изкрещя светецът.

— Не, няма да се махна — отвърна спокойно Юси.

Докато отшелникът да извика втори път, Юси се наведе над него, пъхна кърпа в устата му и я завърза. Върза ръцете и краката му. Загъна го в дълга дреха. Сграбчи го бързо. Изнесе го навън и го подаде на Низим. Той го пое. Остави го на земята. Подаде на Юси вкочанясалия труп на покойника. Юси го пое. Постави го там, където бе лежал светецът, и започна да зазижда това, което събориха от стената.

Шест дни след тайното изваждане на светеца от Низим и Юси ламата от манастира ще донася храна на светеца. И шестте дни ще намира оставената храна неизядена. На седмия ден ще дойдат и други лами. Ще съборят стената, ще обявят отшелника за истински светец и ще погребат тялото му. И с това всичко ще се свърши. Едва ли по нещо ще могат да познаят, че в пещерата не са намерили тялото на зазидания там лама, а на съвсем друг човек.

Веднага след зазидването на стената мохамеданите повикаха Ямо и понесоха вързания отшелник към мястото, където трябваше да го отвържат и отново да разговарят с него. Да се опитат да го склонят доброволно да ги последва. Това място беше далече към пет километра от пещерата, встрани от долината. Беше дори непристъпно и никакви хора не минаваха през него. И никой няма да ги види.

Щом го поставиха на земята, Юси веднага отвърза парцала, с който беше запушил устата му. Светецът започна да плаче. Ямо посегна, та отвърза ръцете и краката му. Той продължи да плаче. Когато престана да хълца, Ямо се надвеси над него:

— Ака — започна тя с тих, дори молещ се глас, — аз съм ти снаха. Втора жена съм на брат ти Сампо Синги.

Вместо да се успокои, ламата започна да удря главата си с пестници и непрекъснато да мърмори молитви.

— Ака — продължи Ямо, — ние бяхме в манастира, когато те поведоха да те зазидат в пещерата. Видяхме всичко. Върнахме се разтревожени и още не можем да се успокоим. Ти всяка нощ се явяваш в сънищата ни, молиш се да дойдем да те извадим от тази тъмница. И ето аз дойдох с тези хора. Извадихме те. Ще те заведем при братята ти. Ще ти отделим овни, овце, якове и коне. И ти ще живееш като всички в хощуна.

Ламата престана да плаче и като че ли започна да слуша по-спокойно снаха си. Тя започна да му разказва как живеят братята му и колко животни притежават. Какви са къщите им. Колко са децата им. Разказа за плановете им да се преселят в Лхаса. Всички щели много да се радват, ако и той тръгне с тях.

Ламата продължи да я слуша, без да я прекъсне, без да запита нещо. Неговото държание започна да успокоява Ямо и спътниците й. И на нея, и на тях се стори, че той се примири и ще се съгласи да го заведат в селището на братята му.

И наистина лама Ринпохе неочаквано се изправи на немощните си крака и покорно каза:

— Да вървим. — И тръгна. Мохамеданите и Ямо мълчаливо го последваха. Той крачеше бавно и не даваше вид, че мисли да бяга. Все пак освободителите му не бяха спокойни. Страхуваха се, че като го заведат в селището, той ще ги издаде. Може би ще бъде по-добре да го заведат на друго място. Започнаха да се чудят какво да правят. Някакви стъпки прекъснаха размишленията им. Лама Ринпохе се спря. Спря се и Ямо, а след нея и мохамеданите. Помислиха, че ги преследват хора от манастира. Разбира се, те не бива да им се дадат, защото ще ги осъдят и затворят. Наистина мохамеданите можеха лесно да се оправдаят, като кажат, че не са будисти, но Ямо. За тях бе лесно. Тяхната религия не ги задължаваше да не посягат на пожелалите да бъдат зазидани, но на нея забраняваше. Мъжете се хванаха за оръжието си. Ямо имаше остър нож, но, кой знае защо, не го измъкна. Всички погледнаха надолу към коритото на потока, край който се бяха спрели. Веднага облещиха очи, защото към тях не се изкачваха лами, с цел да ги заловят, а Йети. Стиснал с едната си ръка сабята, той се хващаше с другата за камъните и се изкачваше. Шумът от неговите стъпки не му позволяваше да чуе стъпките на хората. Затуй, без да се спре, той продължи да се изкачва. Мъжете се изплашиха от него и хукнаха да бягат, ала Ямо не мръдна. Както се беше спряла, тя гледаше Йети любопитно. Лама Ринпохе също се уплаши от снежника, но не хукна след мъжете да бяга от него, а се спусна към скалите, вдясно от тези, по които Йети се изкачваше, и без да се спре, хвърли се с главата надолу в пропастта. Едва сега снежникът трепна и се спря. Първо огледа падналия лама, който си разби главата и нито охна, нито се помръдна, а после погледна нагоре, но не можа да види нито Ямо, нито мъжете. Все пак не посмя да продължи изкачването, дори много скоро се спусна надолу към коритото на потока. Отиде при починалия лама, поогледа го и отмина. Ямо продължаваше да стои на същото място. Гледаше снежника и се питаше ще я познае ли по гласа, ако му се обади.

— Йети — извика по едно време доста високо. Снежникът я чу, но не се обърна към нея, а побягна надолу по течението на потока. Ямо не го повика втори път. Мъжете, като видяха, че тя не побягна, скоро се спряха, погледаха. Тя ги повика и те се върнаха при нея, като продължаваха да стискат пищовите, всеки миг готови за стрелба. Въздъхнаха спокойно едва когато видяха, че Йети бяга. Погледаха тялото на мъртвия лама. Слязоха при него. По тибетски обичай го разсякоха на части и частите разхвърлиха по околните скали за храна на орлите и без да се бавят, побързаха да се отдалечат от мястото.