Владимир Зеленгоров
Снежният човек (15)

В Лхаса

Огорчен от постъпката на брат си, а зарадван от новината за стоките в пещерата, Сампо Синги поведе кервана към Лхаса.

Щом привечер забележеха край пътя повече и по-хубава трева, спираха. Пускаха конете да пасат и разперваха палатките за нощуване. Жените се заемаха да приготвят дзамба, а мъжете да съберат аргал или клонки и корени за огън, да шепнат молитви, да премятат манистата на броениците и да разговарят.

С помощта на някой от мъжете Сампо опъваше две палатки. В едната Мани приготвяше постелките за децата и ги прибираше в нея. Там ги хранеше и приспиваше. И тя спеше при тях с мъжа си.

Другата палатка служеше за нощуване на Сампо и двете му други жени. В нея Гита приготовляваше чай и дзамба. Там възрастните се хранеха. Те седяха около огъня, а Гита им поднасяше питиетата. Ямо не се месеше в домакинството. Тя сядаше редом с мъжете като мъж. Нейна грижа бяха конете и такъмите им. Тя слагаше седлата на животните, товареше багажа и ги стягаше за път.

Сампо почти за нищо не се грижеше. Често се усамотяваше и мислеше с часове. Никой от поклонниците в тия часове не го приближаваше, не го заговаряше. Дори Ямо не ходеше при него, защото знаеше, че не се моли, както смятаха другите поклонници. Само Гита, като си свършеше работата, пременяваше се и тихичко го доближаваше. Сядаше до колената му и започваше да го разпитва за какво ли не. И той, суров на глед, страшен в битки, не я упрекваше, не я прогонваше, а се засмиваше, отговаряше на запитванията й, а после я караше да пее.

Хубаво пееше Гита. Гласът й беше тъничък и нежен, пропит с дълбока тъга. И не само Сампо, но всички поклонници млъкваха и я слушаха. Най-добрата й слушателка беше Ямо. Тя често се разплакваше от умиление. Вечер след песните на Гита Сампо заспиваше спокоен сън.

Съмнеше ли се, той отново заставаше начело на кервана и го повеждаше към град Лхаса.

Колкото поклонниците приближаваха града, толкова повече се вълнуваха. Сампо Синги не чувствуваше нищо, а се питаше вярно ли е, че след смъртта на Далай-лама^[1] неговата душа се преселвала в дете. Вярно ли е, че тая душа е на Буда и никога не умира, а само менява земното си тяло!

Мохамеданинът Юси Мохамед, с когото прекарваха стока в Индия, пръв разколеба тая вяра у него. Юси не вярваше в Буда, а в Мохамед и смяташе будистите и християните за неправоверни.

— Ако има бог — питаше се Сампо, — защо той не е един за всички народи, както земята е една за всички, както небето и слънцето са едни.

И все пак Сампо приемаше, че може да има различни богове, както има различни хора и народи, но не можеше да разбере защо Далай-лама, тоя върховен лама, трябва да живее в дворци и разкош заедно с помощниците си, а простите хора да се мъчат. Та нима те имат повече грехове от него. Глупост е и заблуждават народа висшите лами с това, което извърши брат му. Глупост са тия изтезания на хората. Той не иска да се изтезава и да живее в оскъдица. Затуй искаше да нареди по-добре живота си. Така, както са го наредили по-богатите хора в Лхаса.

— Ето — сочеше той на хората си къщите им, когато стигнаха в града. — Такива къщи трябва да си направим и ние.

На близките му правеха впечатление не само къщите, но и облеклата на стопаните им. Смайваха ги улиците на града, видът му.

Сампо Синги смяташе, че може да се пресели в този град. Ще си купи или построи къща. Братята му също ще си направят къщи и ще се грижат за стоката. Яковете и овците ще пасат из околните планини, а той ще продава в града по-лесно и по-скъпо мляко, вълна и месо.

Всяка от жените на Сампо Синги възприемаше по своему това, което виждаше. Всяка изпитваше различни чувства и вълнения.

Мани вървеше бавно и почти не откъсваше поглед от своите. Страхуваше се, че ако се заглежда много, може да се отдели от тях и да се изгуби в множеството^[2]. Тя никога не бе виждала толкова много хора, събрани на едно място, и се плашеше от тях. В родния й хощун без това множество, без тия улици и големи къщи, тя се чувствуваше по-добре. Бе винаги спокойна, защото бе сигурна, че няма да се изгуби, където и да отиде. Там познаваше всеки човек, дори всеки кон и як, та нищо не я плашеше. Затуй в молитвите си тя се молеше по-скоро да свърши това поклонничество, за да се върне у дома си.

Ямо, напротив, не се боеше от тълпите. Те й приличаха на стада овни или якове. Като ги гледаше как се блъскат, как се суетят и често не знаят накъде да тръгнат, дощяваше й се да се метне на коня си, да размаха бича си срещу тях и да ги погне, както правеше това някога със стадата на саиба.

— Какви големи къщи! — възкликваше понякога. Могат да подслоняват хората на няколко семейства. Манастирите и дворците я зачудиха повече от къщите, но не прояви голямо желание да види всичко в тях. Какво интересно може да има за нея. Не шепнеше молитви и често стоеше и се смееше, когато се спираха пред по-голяма статуя на Буда с голяма глава, без ръце и тяло от кръста надолу, а с изблещени очи. И нейното желание през тия дни на пътуване беше да се върне по-скоро там, в пустите долини и планински склонове, където можеше да препуска на воля коня си.

Друга беше Гита. И тя бе израснала в хощун. И тя препускала на воля различни коне. Мили й бяха родните простори. Свидна бащината къща. Щастлива беше в богатия дом на мъжа си. Не й пречеха с нищо другите му две жени. Като че ли й беше по-добре с тях, защото се чувствуваше по-спокойна, където и да отиде Сампо. Щом Мани и Ямо са при нея, тя нямаше от какво да се бои. И все пак дощя й се да се преселят не при тоя или оня манастир, а тук в Лхаса. Ще си купят или построят къща като местните хора. Ще си я наредят. Ще има кът и за Ямо, и за нея. Ще си направи дрехи като лхаските и ще бъде по-хубава с тях.

Какво й влизаше ней в работа, че в тоя град живял някакъв си Далай-лама, в когото била преродена душата на Буда. Дори й се виждаше смешен тоя Буда, когато й сочеха разните му статуи из залите. Та могат ли тия студени бронзови статуи да имат душа, която да излиза и да се преселва в друго тяло.

В центъра на града се издигаше манастирът Джокан. Около него минаваше главната търговска улица. Тя най-много интересуваше Сампо Синги. По нея поведе той хората си. В малки дюкянчета работеха обущари, шивачи и други занаятчии. По улиците бяха разположени сергии и продавачи предлагаха всякакви стоки. Сампо Синги гледаше какво продават и на какви цени. Мани гледаше всичко, но нищо не дооглеждаше както трябва. На Ямо правеха впечатление такъмите на конете и яковете, които скотовъдци и търговци, наметнали шуби от агнешки кожи, прекарваха през града. Гита гледаше повече костюмите. Направи й впечатление, че всички мъже носеха дълги коси, сплетени на плитки, и обици на ушите си. Жените бяха облечени със сукмани. Имаха и шапки на главите си.

Казваха, че Далай-лама живее в своя дворец. Наистина имаше дворец. Той се намираше на три-четири километра от Лхаса, върху едно конусовидно скалисто възвишение. От града към него водеха две широки алеи. Поклонниците се движеха по едната на отиване в двореца на поклонение, а по другата се връщаха. И на отиване, и на връщане, и в студ, и при хубаво време те вървяха много бавно, непрекъснато шепнеха молитви и превървяха зърната на броениците си. Втълпено им беше, че дори и с вървежа си те измолват опрощение на своите грехове.

Сампо поведе жените си към двореца не да се покланя, а да види какво има в него. Със същото желание тръгна и Гита. Ямо вървеше като по принуда, а Мани бе изпаднала в религиозен екстаз. Тя се питаше вижда ли я Далай-лама, защото казваха, че като се разхождал в своя чуден дворец, той гледал богомолците в равнината, а те не го виждали. Мани дори се мъчеше да си представи какъв е — млад или стар. Казваха, че бил петнадесетгодишно момче и нямало да живее дълго, защото и Далай-ламите преди него умирали млади. Буда ги прибирал рано при себе си, за да ги настани във вечно блаженство. А тя мислеше, че и той е като някой от тия лами, облечени в скъпи дрехи, които минаваха на охранени коне между поклонниците.

Сампо и Гита не се сещаха да мислят какво представлява господарят бог, а се питаха как хора са успели да направят такъв дворец. Мани вярваше, че ръцете им са направлявани от божа сила, както разправяха хората около нея. Сампо не вярваше на тия приказки. Но дворецът наистина заслепяваше очите на посетителите. Сградите му бяха правени в продължение на триста години от различни майстори. Най-главните сгради, ония, които се намираха на върха на възвишението, имаха златни покриви и се виждаха отдалече. Стените им бяха светлочервени. Те носеха името „Червения дворец“. В тоя дворец живееше Далай-лама. Другите сгради около двореца бяха с бели стени, затуй между тях той изпъкваше още повече.

Голямо беше желанието на Сампо да види какво има в тия сгради. Но дългите им коридори, идоли и кандила не го изненадаха. Дори не го зачуди идолът Джамба, висок двадесет и два метра. Краката на тоя идол се издигаха в един етаж на една сграда, трупът във втория, а главата чак в третия.

Мани направи смирено три обиколки на краката на идола, задължителни за всеки вярващ поклонник. Три пъти обиколи тялото и три пъти главата и все си шепнеше молитви. Тя не се питаше нужни ли са тия обиколки или не. Щом хората ги правят, значи и тя трябваше да ги направи.

Ямо направи само по една обиколка и остана да зяпа. Сампо и Гита като Мани обиколиха по три пъти всяка от частите на идола, но нито тя, нито той шепнеха молитви. Дори често се усмихваха, като гледаха старанието на поклонниците около себе си. И нейните очи, и неговите по-дълго се задържаха върху златните украшения и златните предмети, разните перли, смарагди и други скъпоценни камъни.

Сампо най-дълго стоя в мавзолея, където бяха положени балсамираните тела на няколко души покойни лами. Гробовете им бяха покрити със златни плочи, украсени с диаманти и други скъпоценности. Тия бивши господари богове нямаха нищо роднинско помежду си, нито някога наследникът беше виждал предшественика си. Години наред след смъртта на Далай-лама висшите лами не знаеха кой ще бъде наследникът му — новият господар на Червения дворец, защото тоя господар се беше родил през минутите, когато господарят бог е издъхнал, или по-късно, а не беше известно точно къде, в къща или палатка.

Лошите езици разправяха, че висшите лами не обичали да бъдат управлявани от някакъв си селяндур, намерен кой знае къде. Затуй те тайно нареждали да отравят господаря бог. И наистина го отравяли. Той умирал, а ламите управлявали вместо него, докато бъде намерен нов Далай-лама и той стане пълнолетен, без народът да узнае, че господарят бог не е умрял от собствена смърт, а е отровен.

Сампо вярваше на тия хорски приказки, като знаеше, че са умирали млади, и не желаеше да бъде господар бог, но много му се искаше да бъде един от онези, които търсят новородения Далай-лама. Обичай беше хората, които тръгват из страната да търсят новия й господар, първо да слязат в скривалището на двореца, оттам да вземат, колкото могат да изнесат, злато, златни предмети и украшения, за да не може никой да ги подкупи, да вземат детето му за Далай-лама.

Лхаса се хареса на Сампо Синги и с многото си богати поклонници. В града всякога на тях можеше да се продават различни стоки и да се печели. Ето къде можеше да се осъществи още една от мечтите му. Имаше злато и скъпи съдове и платове, с които да си закупи къща. А там, в пещерата, го чакаха още богатства. Навярно ги пазеха снежни хора, но той ще ги отнеме от тях.

Ето защо през идното лято ще отиде с приятели при езерото. Ще обградят хубаво пещерите. Ще прогонят снежниците. Ще намерят скритите стоки. Ще ги разделят. Той ще продаде своя дял и ще се преселят в Лхаса. Изведнъж му мина през ум да заловят жив един йети, да го вържат и докарат в града. Ще го показват на поклонниците и ще печелят от него. Така както на тях показаха в манастира череп на йети, по който още имаше кожа и косми. Космите бяха тъмни и корави като свинска четина. Ламите смятаха черепа за добър талисман.