Владимир Зеленгоров
Снежният човек (1)

Страшната среща

Забола в облачното небе вечно заснежени върхове, високи повече от осем хиляди метра, средната верига на Хималаите изглеждаше непроходима, ала по един от високите й проходи се тътреше търговски керван. Неговият водач Сампо Синги яздеше едър як^[1] начело на колоната. Силното животно стъпваше тежко с дебелите си крака, бавно ги местеше, умишлено ги провличаше и правеше пъртина през сипкавия сняг. Следваха ги стотина якове, коне и магарета, натоварени с платове, сечива, ориз, подправки и други стоки, а някои дори яхнати от своите стопани.

Вече дни наред керванът пътуваше от индийското селище Канпур кога по каменисти пътеки, кога без път. Дългото, уморително изкачване бе изтощило животните, но те чувствуваха, че през тоя ден остава още малко да вървят, докато ги спрат за почивка. Затуй напрягаха сили и нито едно не изостана. Всички достигнаха превала, починаха и по северния склон на планината се спуснаха към Тибет. Бяха на шест хиляди метра височина, а само на два километра под тях снегът се бе стопил през лятото и в долината растеше трева. Там се намираше определеното място за нощуване. Щом стигнаха до него, Сампо Синги даде знак на хората да спрат. Разтовариха животните и ги пуснаха да пасат по тясна дълга поляна, просната между езерото Сините очи и високи скали. Изкопаха трапове. Направиха палатки. Застлаха ги с кожи и приготвиха легла за преспиване. За водача, който бе и главатар на охраната, издигнаха отделна палатка.

Всеки търговец събра стоките си на едно място. Вечеряха и легнаха да спят. Нахрани се и Сампо Синги. Застана пред палатката и хвърли последен поглед наоколо. Слънцето беше залязло. Настъпваше безлунна нощ и по дълбокото небе се показваха едри звезди, но нямаше опасност за нападение на кервана от чергари, защото хора по тия места рядко се мяркаха, а и лагерът бе много добре защитен. От север го пазеше езерото — дълбоко, широко и дълго повече от два километра. Извитите му краища почти допираха стръмните склонове на планинската верига, която се издигаше от юг. Скованите й от лед и сняг върхове бяха непроходими. Между тях зееха дълбоки долини, необитавани от живи същества. Затуй търговците не очакваха нападение от тая страна и спокойно заспаха. Сампо Синги постави двама души за охрана на добитъка, прибра се в палатката, легна и скоро се унесе в сладък сън. Не можа да си представи колко време е спал, когато някой се втурна при него, сграбчи го с двете си ръце, разтърси го силно и простена:

— Сирдаре, йети^[2]!

— А, йети! — трепна той.

— Йети, сирдаре.

— Сигурно си се уплашил от някоя скала?

— Не съм се уплашил от скала.

В Тибет се знаеше, че от Хималаите, та чак до Монголия, там, докъдето лятно време снегът се стопява и расте трева, живеят снежни хора, наричани йети. Керванът нощуваше точно по тия места. Никак не бе чудно, че някой йети, който живее наблизо, е доближил лагера и дебне да открадне нещо за ядене или да убие и отвлече животно. Появяването на един йети не беше страшно за Сампо Синги. Дори десет йети да се появят, пак не ще успеят да отмъкнат нищо от стоките на кервана, ако охраната вдигне оръжие срещу тях. Опасението му идеше от страха на хората. Всеки човек от неговата дружина знаеше поверието, че който види йети, ще бъде сполетян от голямо нещастие. Затуй никой не ще посмее да погледне страшилището, а камо ли да се бие с него. Дори самият той изтръпна, като чу името му, но посегна към сабята си, сграбчи я здраво за дръжката и бързо скочи.

— Тихо, Анг Ла. Тихо! — рече на коленичилия пазач. — Стани и кажи къде видя йети!

Още млад и пъргав, Анг Ла бързо се изправи срещу главатаря си. В палатката бе тъмно, та не можа да види лицето му, но разбираше, че е уплашен.

— До брега на езерото седях — зашушна, — очите ми шарят из лагера, добитъка обикалят. А небето, нали е ясно, всичко се вижда. И чак по време, кога вечерницата се скри зад върховете, мрачината се посгъсти. Тогава, гледам, от скалите скала се откърти. Зачаках да се търкулне и бухне в езерото, а тя първо не мръдна, а после изведнъж се раздвижи. Рекох си — не е скала откъртена, а мечка е скочила. Стиснах пушката да я посрещна, ако поеме насам, а то каква ти мечка, брате — йети. Както се бе сгушил до скалите, просна се по корем, къде-къде по-дълъг от мене, и запълзя насам. Изтръпнах. Помъчих се да извикам — глас не издадох и зъбите ми започнаха да се бият. Не посмях да погледна втори път към йети, не ми се ще беда да ме сполети. И не знам откъде се взеха сили, та и аз като страшилището полазих по корем към палатката да те събудя.

Преди три години Сампо Синги също видя един йети съвсем неочаквано и много близо. Уплаши се, както се бе уплашил сега Анг Ла. Тогава и той дълго не можа да се успокои и зачака да го сполети голямо нещастие или да се разболее от невярна болест. А ето толкова време мина от тази случка, а лошо не му се случи, нито се разболя. Това го караше да вярва, че нищо няма да го сполети, ако и втори път срещне йети. Но дори и да го чака беда, длъжен е като главатар на охраната да защищава търговците и да прогони снежните хора, колкото и да са те. Не направи ли това, няма да си изпълни задължението, ще се изложи пред търговците, а те няма да му заплатят определеното възнаграждение за охрана на кервана и опазване на стоките им.

— Ти знаеш, Анг Ла — рече и пристъпи крачка, — ти много добре знаеш, че йети е страхлив, а, според мен, и да го види човек, от това няма да пострада. Затуй аз не се боя нито от среща, нито от двубой с него. И щом казваш, че един си видял, ще го потърся и прогоня.

Пазачът не трепереше вече, ала не му отговори. Сампо Синги излезе бързо из палатката, а той го последва. Вън бе все още безлунна нощ. Наоколо се носеше силен еднообразен шум от буйни пълноводни потоци, често засилван от внезапен трясък на падащи в пропастите ледове, скали и лавини. Животните, пръснати по поляната, бяха спокойни. Сампо Синги тръгна към тях, като продължаваше да държи сабята си вдигната нагоре с едната ръка, а в другата пищов. За него сабята бе най-верен и сигурен другар. Охраната му носеше и пушки, но в тъмнината не можеше да види точно къде е йети и да се прицелва в него, затуй нощно време предпочиташе да носи сабята, защото с нея винаги можеше да се брани отблизо по-сигурно. Не е и сам, Анг Ла го следва и ще му помогне при нужда. Спокойно огледа палатките, купчините стоки на търговците, а не зърна никакъв йети. Само зад крайната палатка съгледа някакво голямо кълбо, което цяло се тресеше. Анг Ла облещи очи и се дръпна назад, като помисли, че това е някое от страшилищата, но Сампо Синги сметна, че е другият човек от лагерната охрана, също видял йети.

— Дава Тонд — повика тихо, — от какво си се разтреперал?

Треперещото кълбо наистина бе пазачът. Той отхвърли кожуха, с който бе покрил главата си, няколко минути гледа като втрещен главатаря си и едва когато се увери, че е той, а не някое от страшилищата, престана да трепери и полека се изправи.

— Ох, главатарю — простена, — свърши се с моето добро. Кой знае какво ще си изпатя, като видях йети.

— А къде го видя? — попита Сампо Синги.

— Ей там срещу добитъка. Пълзи насам през поляната. Обърнах се да не го гледам — отгоре пълзи пък друг. Не можах ни да стана, ни да извикам. Завих главата си с кожуха и втори път не погледнах.

— Те са избягали — рече Сампо Синги. — Не се плашете, че сте ги видели. А сега идете в палатката да спите, но не казвайте нищо за йети. Събудете само Пени Поло — той и още един от охраната да дойдат при мене.

Двамата пазачи само това чакаха. Веднага се спуснаха към палатката. Скоро Пени Поло се показа с още един човек от охраната. И двамата бяха весели. Сампо Синги също весело ги посрещна, обикаля с тях лагера, докато изгря месецът, и се прибра да поспи, ала сънят му не бе спокоен. Сам се събуди. Очакваше, че всички търговци са научили вече за появяването на йети, но се излъга. Животните лениво преживяха, налягали по тревата на поляната, а хората весело разговаряха и се готвеха за тръгване. Неочаквано един от търговците викна:

— Липсва ми торба с ориз.

Неговото оплакване предизвика насмешка по устните на мнозина. Знаеше се кой колко торби ориз кара и ако някой се е опитал да открадне чужда торба, веднага ще я открият. Да я скрие някъде наоколо — кога ще се върне по тези места да я прибере?

— Мен ми липсват две торби с ориз — обади се друг след него.

И нему не повярваха. Накараха и двамата да преброят втори път торбите си, но проверката потвърди оплакванията. Три торби ориз наистина липсваха. Студени тръпки минаха по тялото на Сампо Синги, но той нищо не каза, само схапа устни, въздъхна и погледна към големите скали, които стърчаха в края на поляната. Търговците се поглеждаха един друг, поглеждаха към него и се чудеха кой е откраднал торбите с ориза. Учудването им не трая много. Двама по-ранобудни търговци бяха отишли към скалите да търсят плодове за ядене. Единият от тях се спря по едно време, вгледа се в тревата, изправи глава и викна:

— Ей, хора, тук има разсипан ориз!

— Много ли? — попита го Сампо Синги.

Търговецът погледна към скалите, навярно да провери има ли на друго място ориз, бързо обърна главата си и без да отговори, хукна към лагера. Другарят му се почуди защо бяга, погледна към скалите и хукна след него.

— Йети. В скалите има снежни хора — пошушнаха и двамата, когато стигнаха в лагера и се поуспокоиха.

Оправда се предположението на Сампо Синги, че йети са отвлекли през нощта торбите с ориза, докато той излезе от палатката си.

— Йети са откраднали торбите с ориза — въздъхна той. — Пазачите, които оставих снощи на пост, са ги видели, но се уплашили и сигурно, докато дойдоха да ме събудят, страшилищата са избягали. Аз веднага излязох и до зори обикалях, но не ги видях.

Тая новина изплаши търговците, защото и те като всички тибетци вярваха, че ще ги сполети зло, ако видят йети. Затуй мнозина от тях предложиха веднага да натоварят стоките и да се махнат от това място. Никой не отхвърли предложението, ала за да се промъкнат по прохода между езерото и склона на планината, трябваше да минат край скалите, където страшилищата са отмъкнали ориза и се крият, а не се знаеше колко са. От ухо на ухо вече се шушукаше, че не са по-малко от трима, щом липсват три торби ориз. Имаше опасност, когато стигнат до скалите, страшилищата да ги нападнат с камъни в тесния проход, да ги избият и отмъкнат ориза на всички търговци. Чуха се предложения керванът да се върне назад и да търси друг път. Сампо Синги не се съгласи, защото пътят, по който водеше търговците към техните селища, бе най-пряк. За да ги успокои, предложи сам да мине покрай скалите, за да видят всички, че йети не ще посмеят да нападнат един човек, а камо ли целия керван.

Тибетците са средни на ръст, той беше от по-високите. Не знаеше на колко години е, защото тибетският календар няма числа за годините. Всяка година носи името на животно. Редят се последователно дванадесет години — шест с имена на мъжки животни и шест с имена на женски. Изтекат ли те, започва нова поредица на години пак със същите имена. Сампо Синги знаеше, че е роден в годината на тигъра, но не знаеше в коя поредица години. Когато беше малък, бащината му къща се състоеше от черна палатка, направена от плат, изтъкан от козината на домашен як. Тя не стоеше на едно място. Местеха я там, където имаше повече трева за овцете и яковете. После баща му направи къща в селището Тангар и започна да охранява търговски кервани. Сампо ходеше с него. При едно нападение на кервана от чергари баща му бе убит заедно с двама други мъже. Сампо Синги натовари труповете на убитите на един от яковете и ги закара в селището. На другия ден ги изнесоха на близкия връх. Разсякоха ги на късове и ги разхвърлиха по скалите. Местните калугери, които тибетците наричат лами, започнаха да произнасят високо молитви. Долетяха орли, чули гласовете им, нахвърлиха се върху месата на мъртвите, за кратко време ги разкъсаха и парче по парче ги изядоха.

След бащината си смърт Сампо Синги продължи да ходи охрана на кервани, а после започнаха да го наемат и за водач. Заедно с търговците от керваните и той прекарваше за своя сметка за Индия кожи, вълна, сирене, а купуваше сечива, платове и подправки. С тоя керван караше стока на десет яка и две магарета. Имаше и кон за езда.

Оседла коня си, яхна го и препусна към скалите. В това време стадо газели^[3] мина по прохода между езерото и скалите и животните се пръснаха по поляната да пасат. В планината човек никога не беше ги нападал, затуй не се уплашиха от конника и не побягнаха. Дори когато конят се приближи до една от по-старите газели, тя вдигна глава и любопитно го изгледа, без да се помръдне. Както държеше сабята си извадена из ножницата, Сампо Синги се понаведе и с един замах отсече главата й. Нещастното животно се строполи върху буйната трева, ритна няколко пъти и притихна. Повечето от газелите не видяха какво стана с тяхната сестра и продължиха спокойно да пасат. Сампо Синги доволно се усмихна: набързо ще опекат месото на газелата и добре ще похапнат. Уверен, че йети наистина няма да се мярнат пред очите му, реши да препуска коня до източния край на скалата и щом се върне, да грабне тялото на газелата и да го откара в лагера за печене. Конят му отново се понесе покрай брега на езерото, ала когато Сампо Синги се обърна съвсем неочаквано, само на няколко крачки пред него изскочи широкоплещест йети, висок повече от два метра и целият покрит с жълтеникава козина. В същия миг и конят видя страшилището, много се уплаши, мигновено подскочи така силно, че дори се изправи на задните си крака. Сампо Синги не се държеше както трябва, отметна се от гърба му, изпусна сабята си и тя дрънна някъде встрани от него, а той се просна по очи на земята. Чу как стъпките на коня се отдалечават и разбра, че помощ от него не бива да чака. Не можеше да си помогне и със сабята. Йети едва ли ще се сети за нея, но е достатъчно силен, за да го смачка с камък, дори да го убие с един по-силен удар. Имаше пищов и нож, но и с тях не можеше да си послужи, защото при падането натърти кръста и ръката си. Разтрепера се по-скоро от яд, отколкото от страх. Как можа да бъде толкова непредвидлив и да се остави така безславно да загине. Откъде се взе сега тоя проклет снежен човек, за да го погуби!

Сампо Синги имаше трима братя. И тримата бяха по-големи от него. Сингер, най-възрастният от тях, още малък, беше обречен от родителите им за лама. Щом порасна, обръснаха главата му, облякоха му червена дреха и го заведоха в близкия манастир да изучава мъдростите и да служи цял живот на Буда^[4]. Бащата смяташе, че овцете и яковете, които притежава, няма да хранят тримата му сина и техните семейства, ако ги разделят помежду си, затуй ожени и тримата за една девойка. Така добитъкът остана неразделен и данъкът същият, защото в Тибет по това време размерът му зависеше от броя на жените в семейството. Двамата му братя пасяха общите овце и якове, а той търгуваше.

В тия тежки минути Сампо Синги не се помръдна дори, защото сметна, че му остава да живее толкова време, колкото да произнесе молитвата „Ом мане падме ом“^[5] — тайнствени думи, които бе научен да произнася още като дете, а не знаеше какво значат. Не веднъж, а няколко пъти произнесе тия думи, но не усети страшилището да се надвеси над него, нито страшните му лапи да се впият в тялото му. Започна да се съвзема и през ума му мина радостната мисъл, че йети се е уплашил и побягнал. Сърцето му започна да намалява ударите си. Ръката престана да трепери. Болките му намаляха. Дори почувствува сили да се изправи, но не посмя. Предположи, че другарите му, видели какво става, летят да му помогнат и страшилището се е уплашило, но пак не посмя да направи опит за изправяне. Повдигна само главата си, не зърна йети наблизо. Не чу шум от стъпките му. Поогледа за сабята си. И нея не видя, а му се стори, че падна съвсем наблизо. Понадигна се и разбра, че може да се изправи. Подпря се на левия си лакът. Огледа поляната по-надалече, но пак не зърна снежника. Неочаквано тревожна мисъл мина през ума му и целият затрепера — навярно страшилището е зад него. Чака да се изправи и с един удар отново да го повали. Не, не е зад него. То няма смелостта толкова дълго да дебне. Не го ли нападна веднага, избягало е. Все пак, преди да се изправи, измъкна от ножницата острия си нож. Той можеше много по-добре да му послужи, отколкото пищовът и сабята. Със страх обърна главата си назад, но йети не беше и зад него. Въздъхна облекчено. Бързо се изправи. Почувствува остра болка в кръста, но се задържа прав и погледна към скалите.

Обърнат с гръб към него, йети бързо се отдалечаваше, леко подскачаше въпреки голямата си тежест, въртеше сабята над главата си и замахваше да сече, така както стопанинът й я размахваше преди малко от гърба на коня. Болка сви сърцето на Сампо Синги. На тази сабя той беше посветил много грижи през живота си. Много нощи не беше спал, много дни не ял поради липса на свободно време, но за нея винаги намираше минути да я почисти. Тя не беше му изневерила нито веднъж. С нея в ръка, той бе сигурен винаги за своя живот, стига ръката му да не потрепере или да я изпусне. И ето, че сега остана без нея. Йети продължаваше да я размахва над главата си и да се приближава към мъртвата газела. Навярно искаше върху нейното тяло да нанесе няколко удара. Сампо Синги помисли, че йети, като разсече тялото на газелата, ще се върне и замахне и върху него. Почуди се накъде да бяга. Разбира се, най-напред ще изпразни пищова си в едрото тяло на страшилището, а после ще се брани с камъни, но сметна, че е по-разумно да поотстъпи и потърси заслон зад скалите. Помощ от другарите си не чакаше, защото бе сигурен, че нито един не е посмял да погледне йети, а камо ли да се спусне срещу него. И все пак погледна към лагера. Какво е това! Кой се е престрашил? Позна Пени Пало, а до него Анг Ла. Двамата, яхнали своите коне, размахали саби, препускаха към йети. Други от хората му в лагера започнаха да стрелят. Като видя конете и чу изстрелите, страшилището престана да размахва сабята, спусна се към убитата газела, хвана я за задните крака, метна я на гърба си и с всичка сила побягна към скалите. Конете на Пени Пало и Анг Ла се уплашиха, зацвилиха, заизправяха се на задните крака и не посмяха да летят подир страшилището.

— Не е искал да ме убие — поклати глава Сампо Синги, като гледаше как снежникът бяга. — Видял е как въртя сабята над главата си, как отрязах главата на газелата и е решил да направи същото.

От баща си Сампо Синги бе чул, че край някакво село в планината имало грамадни скали и в тях пещери. Една зима съвсем неочаквано в тях се заселили снежни хора. Денем не се показвали, ала нощно време нападали дворовете, убивали добитък и го отвличали в пещерите за храна. Хората се плашели от тях и нищо не могли да им сторят. Мислили, че когато се запролети, йети ще се оттеглят по-високо в планината, където ще могат да си намират храна, но страшилищата не се изселили. Продължили да живеят в пещерите. Дошло време да се обработва земята. Селяните започнали да орат, да сеят зърнени храни, да засаждат картофи. Денем йети не ги безпокоили, ала излизали нощем и където намирали рало, двама се впрягали, а трети орял. Изваждали засадените картофи и отново ги засаждали. Един селянин започнал да си гради къща. През деня майсторите работили, а нощно време страшилищата разваляли изграденото от тях и после пък те го градили, като подражавали на майсторите. Не знаели селяните как да се отърват от пакостниците. Излизали да ги търсят, но не успявали да ги открият. Някому хрумнало да ги надхитрят. Един ден двама селяни отишли близо до скалите. Занесли там съдове. Едни били пълни с вода, а други със силно местно алкохолно питие. При съдовете оставили много ножове. След час на същото място спрели десет души селяни. Седнали да си починат, един след друг започнали да надигат съдовете, в които имало вода, и да пият. После се скарали, скочили, грабнали ножовете, размахали ги, нахвърлили се един срещу друг и всички легнали. Полежали, па̀ станали. Оставили съдовете, които били пълни с алкохолно питие, оставили ножовете и си отишли. Когато нощта настъпила, йети излезли из пещерите, отишли при съдовете с питието, насядали като хората, започнали да ги надигат и да пият. Питието ги зашеметило. Скочили те, грабнали ножовете и се нахвърлили един върху друг. На сутринта селяните ги намерили да лежат. Избили онези, които още давали признаци на живот, и се отървали от всички.

С тоя бащин разказ Сампо Синги си обясни постъпката на йети. Конят му някъде изцвили. Той се обърна. Видя, че е наблизо, и започна да го мами. Уплашеното животно бързо приближи стопанина си и спря до него. Сампо Синги веднага го хвана за поводите, малко трудно се надигна, но успя да го яхне. Сега вече не се боеше от йети. И да се покаже, конят няма изведнъж да се уплаши и той да падне от гърба му, но имаше опасност йети да го подгони с намерение да го смъкне от коня, за да го яхне пък той. Пени Пало и Анг Ла отново препуснаха конете към главатаря си. Той подкара своя кон по-скоро да се срещне с тях, като гледаше към скалите. Усети, че студени тръпки минаха по тялото му, като видя високо горе двама йети да показват глави през голям отвор на скалната пещера.

Конят не ги видя и продължи да върви бавно, но неспокойно. Сампо Синги не го пришпори да бърза и пак погледна страшилищата, а те го гледаха, без да се помръдват. Това малко го успокои и накара да вярва, че няма да го нападнат. Единият от тях се отдръпна назад, но само след минута отново се появи, подаде главата и тялото си малко напред, махна с дясната си ръка и някакъв предмет полетя към поляната. Сампо Синги помисли, че е камък, но не се уплаши, защото предметът тупна далече. За негово учудване това не беше камък, а сребърна кофа. Той толкова се изненада, като я видя, че дори дръпна поводите на коня и го спря, за да я огледа още по-добре. Не, не се лъжеше: снежниците наистина бяха хвърлили кофа. Обърна се към тях. Същият снежник отново се дръпна назад и пак се появи. Не беше трудно за Сампо да разбере, че се готви да хвърли втори предмет. И не се излъга. На десетина крачки пред него тупна топ от някакъв плат. Конят започна неспокойно да тъпче на място, но стопанинът му го дръпна и не позволи да тръгне. Въртеше се на седлото и не откъсваше очи от снежниците. Искаше да разбере какво ще правят по-нататък. Но те пак стояха и гледаха към него, започнаха да вдигат ръце към устата си и да ги свалят. В първите минути Сампо Синги не можа да разбере какво му показват с тия движения. Предположи, че искат нещо за ядене. На същото разстояние, на което той се намираше от кофата, от другата страна бяха спрели конете Пени Пало и Анг Ла. И те гледаха изненадани ту хвърлените предмети, ту снежниците.

— Донесете ми торба ориз — извика им той. Анг Ла веднага обърна коня си и препусна към лагера. Нито един от търговците не гледаше към скалите. Закрили очите си, за да не зърнат йети, те повтаряха молитвата „Ом мани падме ом“ и от време на време питаха виждат ли се някои от страшилищата. Отговаряше им само един човек от охраната — пазачът от първата смяна, Дава Тонд, който бе видял вече йети през нощта. Неговото уплашено съобщение, че едно от страшилищата е грабнало сабята на Сампо Синги и я размахва над главата си, толкова уплаши търговците, че всички се надигнаха да бягат и само излизането на Пени Пало и Анг Ла срещу йети ги задържа на местата им. Неочакваното връщане на Анг Ла отново ги изплаши. Дава Тонд му подаде торба с ориз. Той я сложи на седлото пред себе си и подгони коня обратно. Сампо Синги, слязъл от своя кон, веднага я пое от ръцете му, сложи я на тревата, отвърза горния й край, загреба шепа ориз, сложи зърна от него в устата си и ги схруска, като гледаше към снежниците. Те гледаха ту него, ту се споглеждаха един друг. Сампо Синги остави торбата. Взе кофата и плата, метна се на коня и редом с другарите си препусна към лагера, като след всеки десетина метра се обръщаше назад и поглеждаше към торбата. Още не беше слязъл от коня си, когато йети, който отнесе сабята му, отново се показа на поляната, пак заразмахва сабята над главата си, отиде при торбата, грабна шепа ориз, налапа го, стисна торбата под мишница и я отнесе към скалата.

— От кого йети са откраднали тая кофа и плата? — попита Сампо Синги търговците. Всички повдигнаха рамене. Ясно им бе, че йети са откраднали тия вещи от друг керван. Всички се скараха на Сампо Синги, че остави ориз на страшилищата. За ориз те може да нападнат кервана. Щом един взе сабята, може от други кервани да са откраднали повече саби и сега с тях да се бият за ориз.

— Да тръгваме назад — развикаха се мнозина. — Повече тук не бива да седим.

— Не — възпротиви се пак Сампо Синги. — Няма друг проход към нашите селища, а без път ще загинем в планината. — Никой не пожела да го послуша. Всички говореха, че е по-добре да пътуват седмица повече, но да не пострадат от йети.

— От йети можем да се спасим, но от лошия път не — отвърна Сампо Синги. — Забавим ли се, по пътя може да ни връхлети буря и да изгинем.

Черните очи на мнозина от търговците злорадо засвяткаха. Чертите на типично монголските им лица се изостриха. Затрепераха плитките на черните им коси. Затрепераха закачените по ушите им обици и украшения. Всички заразмахваха пестници, заизваждаха саби да се бият, но да не тръгнат с водача си.

Охраната на кервана се състоеше от десет души. Осмина от тях взеха страната на главатаря си, готови да вървят след него. Неговата страна взеха и петима от търговците, но другите двадесет души заявиха, че няма да го последват и няма да му платят за водачеството и охраната. С тази заплаха мислеха да го принудят да ги послуша.

Като всички тибетци Сампо Синги имаше рядка брада. Дългите й косми започнаха да треперят. Той сърдито сви пестници, но скоро се опомни, въздъхна и махна с ръка.

— Ваша работа. Аз друг път не зная. Който ще ме следва, да товари стоката си и да тръгва подире ми.

Не дочака отговор и погледна към скалите. Около тях не се виждаше снежен човек. Слънцето се издигаше над околните високи върхове и ги огряваше с топлите си лъчи.