Мишел Моран
Нефертари — Царицата воин (8)

Глава 6
Празникът на Уаг

 

След края на урока ни на осемнайсетия ден от тот Пасер остави тръстиковото си перо и попита:

— Готова ли си за пиршеството довечера?

— Да — потвърдих и се помъчих да прикрия въодушевлението си. — Дойката ми приготви купа с храна за приношение в храма на фараон Сети и още една…

— Не говоря за храната — прекъсна ме Пасер и в гласа му трепна ирония, когато продължи: — Убеден съм, че akhu на фараона, както и твоите, много ще се зарадват на приношенията ти. Питам се за друго: някой подготвил ли те е за шока от посещението в двора. Особено след като няма да останеш там.

— Да — отговорих с тих глас. — Уосерит ме предупреди, че мога да говоря с Рамзес само за кратко.

От отсрещната страна на масата Пасер кимна.

— И няма да оставаш за трите нощи на пиянство. Освен ако не искаш да видиш как Хенутауи пада под масата — измърмори той под нос и стана.

Подсмихнах се, защото и аз бях чувала тези истории за по-голямата сестра на Уосерит.

— Нефертари — продължи Пасер и стана сериозен, — скоро уроците ни вече няма да са толкова редовни. Фараон Рамзес ще започне да взема по-активно участие в Залата за аудиенции, а следователно и аз. Освен това не са останали много неща, на които да те науча. Вече владееш превъзходно всичките осем езика, които минахме.

Той ме изпрати до вратата на стаята.

— Но се надявам, че си приела присърце съвета на Уосерит. Тя е мъдра жена и ако някой може да очертае пътя ти към трона, това е тя.

— А не Хенутауи, така ли? — попитах любопитно.

— Хенутауи знае как да мами и лъже. Може да научи Изет как да залъгва Рамзес и да го развлича, но в крайна сметка това първоначално очарование ще загуби силата си.

— А аз не правя ли същото? Не мамя ли, не залъгвам ли?

— Като стоиш настрана от фараон Рамзес ли? — попита Пасер. — Не. Просто ще му напомниш за приятелството, от което беше лишен в последно време.

Когато влязох в стаята си, с изненада видях вътре Уосерит и Алоли. Те стояха заедно с Мерит над два чифта сандали.

— Тези с дебели токове и преплетено златно — реши Уосерит. — Довечера ще ходи, но не искаме да прилича на дъщерята на някой овчар, която пердаши през хълмовете.

Алоли се обърна първа към мен:

— Готова ли си?

Кимнах, макар да осъзнавах, че единствената роба с качулка, която притежавах, не може да се мери със сандалите, които току-що ми бе избрала Уосерит. Празникът на Уаг винаги започваше с поклонение пред погребалния храм на фараон Сети в Тива. След като отдадяхме почит на предните на Сети, можехме да занесем храна в посмъртните храмове на своите собствени akhu. Моето семейство нямаше погребален храм. Всяка година посещавах Хоремхеб, който бе откраднал храма на дядо ми в град Джамет и го бе превърнал в свой, заличавайки лицата на близките ми от стените — с изключение на едно-единствено изображение на майка ми. Процесията започваше след залез-слънце и макар че нощите през тот бяха топли, в храмовете можеше да бъде студено и влажно. Какво щях да правя без подходяща роба? Погледнах към Мерит.

— Какво ще облека?

— Великата жрица беше така добра да ти даде това — каза Мерит и посочи към един великолепен бял плащ на леглото. Качулката беше украсена с кожа, а надиплените ръкави — изящно поръбени. С него и със сандалите, избрани от Уосерит, щях да се превърна във видение от бяло и златно в мрака на гробниците.

— Това може би ще е празникът, който ще промени живота ти — каза Уосерит. — Мерит преправи за теб и една от моите рокли.

Тя се приближи до леглото, вдигна наметалото и под него се показа мрежеста рокля от фаянсови мъниста.

— Мънистата от лапис лазули ще отиват на очите ти. Когато се върна — добави тя, докато вървеше към вратата, — очаквам да си готова.

Уосерит си тръгна, а аз се приближих към леглото, удивена от това толкова деликатно и разголващо одеяние.

— Тази рокля е много рядка — обади се Алоли. — Не съм виждала великата жрица да я дава на никого, дори за поправка. Вдигни си ръцете.

Съблякох си ризата и изпълних нареждането. Алоли нахлузи роклята през главата ми, а Мерит я дръпна над бедрата ми. Облякох плаща и седнах пред огледалото.

— Няма да използваме лапис за очите ти — реши Мерит. — В полумрака няма да изпъква.

Тя извади бурканче със златна пудра и я смеси с масло.

— Дори и никой да не вижда косата ти под тази качулка — каза тя, — очите ти ще се виждат.

Когато къносаха ноктите ми, слънцето вече залязваше. Мерит обърна специално внимание на формата, избрана за краката ми. В огледалото насреща ми блестеше видение в бяло и златно. Мекият бял плащ на Уосерит очертаваше лицето ми, а кожата на качулката изпъкваше още по-силно до бузите ми. Когато вратата на спалнята ми се отвори, чух как някой бавно си поема въздух.

— Великолепно.

Уосерит пристъпи напред и аз видях отражението й в излъскания бронз. Колан от излъскан лапис притискаше дългата й бяла рокля към хълбоците. Дългият й до глезените плащ бе поръбен с най-умопомрачителното тюркоазено на света и закопчан на врата й със златна крава с очи от лапис. Косата й бе сресана на една страна, така че всеки, който застанеше зад нея, можеше да види menat, носен от всички жрици на Хатор. Свещената огърлица бе изработена от фаянс, завършващ със златен амулет, който пазеше носителката от беда. Нищо у Уосерит не можеше да остане незабелязано, от златните гривни на глезените й до прозрачната й риза. Обърнах се на стола си, за да я видя по-добре.

— Много си красива — прошепнах и с изненада осъзнах, че тя е също толкова ослепителна, колкото и сестра й Хенутауи.

Уосерит ми махна да стана и когато се обърнах, ме огледа изпитателно. Повдигна края на плаща ми, за да види какво е направила Мерит с краката ми, и изхъмка одобрително.

— Ще трябва да внимаваш да не изцапаш къната в прахта — каза тя. — И не си влачи краката през пясъка. Тази вечер трябва да вървиш внимателно.

Придърпа качулката на плаща ми над челото, а Алоли намести плитките ми, по една над всяко рамо.

Погледнах към отражението си и не разпознах жената, която ме гледаше от огледалото. Тя беше от онези жени, които прекарваха по цял ден в баните, в клюкарстване с приятелки и покупки на мъниста от търговците, които идваха в двореца.

— Алоли, време е да се приготвяш — каза Уосерит. — Двете с Мерит сте свършили чудесна работа.

Когато Алоли и Мерит се отправиха към стаите си, Уосерит седна на един стол. Изглеждаше напрегната. По-късно щях да разбера, че в много отношения изминалата година е била по-лесна за мен, отколкото за нея. Аз трябваше единствено да уча, да попивам като папирус информацията, която ме заобикаляше, а тя трябваше да организира, да крои заговори, да замисля планове. Тя знаеше какви ще са последствията, ако не успеем, докато аз само си представях, че го разбирам. Но при цялото си великодушие — това, че ми отстъпи стаята си в двореца, че ме задържа в храма на Хатор, че уреди да продължа да уча с Пасер, че ме снабди с дрехи — никога не поиска нищо от мен в замяна. Когато чух, че Мерит трака и сгъва ризи в преддверието, попитах с тих глас:

— Какво ти дължа за всичко това?

На устните на Уосерит трепна усмивка.

— Аз не съм като Хенутауи — каза тя. — Няма за какво да ми се отплащаш.

— Но ти ми посвети толкова много работа и усилия! Защо? За какво?

— Станала си зряла, умна жена — рече Уосерит. Изглеждаше доволна, че попитах. — Очаквам да заемеш мястото на Изет и да се погрижиш Хенутауи никога да не стане толкова могъща, колкото й се иска. Това очаквам — заяви категорично тя. — Тива да не играе по свирката на Хенутауи и нищо повече.

Почувствах, че трябва да има още нещо, но тя не каза нищо повече. Запитах се дали някой ден няма да ме очаква по-голям дълг.

* * *

Потеглихме, когато слънцето се скри зад хълмовете, и стигнахме до кея пред храма на Хатор, когато водата придобиваше цвета на вино в гаснещата светлина. С кораба, пълен с певици на Хатор, отплавахме към погребалния храм, построен от фараон Сети за неговите akhu. Също като двореца, храмът бе издигнат на западния бряг, тъй като там е мястото, където слънцето умира всеки ден и започва пътуването си в отвъдния свят. Бях участвала много пъти в годишната процесия на двора до храма на Сети, но тази вечер беше по-различно. Докато наблюдавах светлините, трепкащи по наближаващия бряг, усетих в стомаха си нервна топка, която никога преди не бях усещала. Мерит застана до мен на палубата и вдигна качулката, та кожата да обрамчи лицето ми.

— Деликатна — каза тя, докато мракът се спускаше над нас. — Мека.

Пълната луна се отразяваше в река Нил и аз си помислих за нещо, което каза Уосерит. „Когато Изет се издуе и надебелее с детето на Рамзес, ти ще си все така лека и красива.“ Над пляскането на греблата се обърнах към Мерит:

— Ами ако Изет вече очаква дете?

— Тогава това ще бъде още една причина да я направи царица — отговори тя. — Рамзес е на осемнайсет. Тази година ще избере велика съпруга.

Докато лодката се приближаваше до кея, Уосерит се обади в посока към мен:

— Според мен дворът вече трябва да е пристигнал, но ритуалите няма да започнат без нас. Или без Хенутауи — добави тя. — А можем да очакваме да закъснее.

Дворцови прислужници, които ни чакаха на брега, вдигнаха факли, за да ни водят през мрака. А отпред, в двора на погребалния храм, стотици лампи осветяваха огромните му пилони и обливаха с блясък стенописите. В една от сцените Озирис, царят на боговете, срещаше смъртта си от ръката на брат си Сет. На светлината на тръстиковите факли видях как Сет разчленява трупа на Озирис и разпръсква парчетата по течението на река Нил. Още по-нататък художник бе изобразил съпругата на Озирис, Изида, която носеше същата червена роба като Хенутауи. На стената беше показана как търси наблизо и далеч, събира частите от тялото на съпруга си и ги зашива, за да го възкреси. Над портите на храма бе изрисувана последната сцена. Възкръсналият Озирис бе дарил Изида с дете — Хор, сокологлавия бог на небето, който отмъщаваше за баща си, като убиваше Сет. След прокуждането си Сет отиде при Анубис, бога с глава на чакал, в подземния свят. Хората, стигнали в земята на мъртвите, трябваше да минат през оценката на Анубис, преди да станат akhu. Вдигнах глава нагоре и се зачудих колко ли от моите предци са получили благосклонна оценка и дали някога отново ще видя майка си на онзи далечен бряг.

Докато се приближавахме към отворените порти, напевите на жреците на Амон станаха по-високи. Уосерит се обърна към мен:

— Стой близо до мен, дори когато поднасям приношенията си на своите akhu. А когато жриците ми започнат своя химн към Хатор, не се отделяй от мен. Тази вечер в храма ще има стотици хора. Искам да си там, където Рамзес да може да те види.

Мерит ме стрелна с предупредителен поглед и аз обещах да остана до Уосерит.

— Тук сме, за да напомним на Рамзес от какво е бил лишен — продължи великата жрица, докато вървяхме напред. — Ако му дадеш прекалено много, все едно изобщо не си си тръгвала. И ако някой те попита защо не си облечена в роба на Хатор, кажи му, че не си сигурна дали искаш да станеш жрица…

— Особено на Рамзес — натърти Алоли. — Дай му да разбере, че не си сигурна къде ти е мястото.

Очаквах, че Уосерит ще се ядоса, задето я прекъсват, но тя кимна.

— Да. Той е достатъчно интелигентен и ще направи сам следващата крачка.

Не ми беше приятно да играя подобни номера на Рамзес, но нима в тези думи нямаше и малко истина? Какво бъдеще ме очакваше, след като наследството ми свършеше и за мен повече нямаше да има място в двора? А ако той не ме пожелаеше, какъв смисъл имаше да се омъжвам? Кой друг щеше да споделя страстта ми към езиците и лова? Спокойно можех да стана жрица. Стомахът ми се сви, докато минавахме през портите на храма и навлизахме в тъмното светилище, което фараон Сети бе построил за себе си и предците си. На всички стени бяха изобразени сцени от историята на семейството му. Тук беше Рамзес I, генералът, избран за фараон, когато бездетният Хоремхеб бе осъзнал, че ще умре без потомство. Тук беше и фараон Сети със своята тиха, безлична царица, която прекарваше времето си в градините, далеч от дворцовата политика. Имаше сцени с раждането на Рамзес II — яркочервената му коса също беше показана. Моето семейство бе седяло на трона на Египет поколения наред. Къде беше техният монумент от този мащаб?

— Недей да мислиш — прошепна Мерит, докато вървяхме. — Само ще се разстроиш.

Накарах долната си устна да спре да трепери. Влязохме в източното светилище. Жреците на Амон бяха завършили напевите си и помещението бе изпълнено със стотици придворни. Те се обърнаха да видят процесията на Уосерит и аз изпитах ненадейна необходимост да се скрия под кожата на плаща си. Стаята се изпълни с мирис на тамян, както и с влажния студен мирис на стените, които никога не са били изложени на слънце. Последвах Уосерит към челната част на стаята, където жриците подеха химна към Хатор. Самата Уосерит отстъпи настрана от жените и постави купата, която носеше, пред статуя на Рамзес I. От дясната ни страна видях блясъка на короната на фараон Сети, а до него синята и златна корона на застаналия в профил Рамзес. Той беше по-висок. И по-красив, отколкото си спомнях. Короната nemes очертаваше слабо лице с издължени скули и силна челюст на воин. Бяхме разделени от едно изображение на дядо му — огромна гранитна статуя, обляна в златиста светлина. Видях Изет, застанала до него, с блестяща диадема на принцеса на челото, но от Хенутауи нямаше и следа. И Мерит забеляза и поклати глава.

— Както винаги, закъснява.

— Прави го, за да привлече вниманието — отговорих. Бях започнала да проумявам игрите, които играеха жените. Гласовете на жриците на Хатор отекнаха в стаята, но сега шумът от голяма група в коридора прекъсваше напева им. Когато новодошлите влязоха в стаята, видяхме, че носят червените роби на Изида, които не можеха да се сбъркат с никои други. Но никоя не бе облечена в толкова наситен или зашеметяващ цвят като Хенутауи. Една жрица придържеше дългия й тъмночервен плащ, а косата й бе прибрана във великолепни къдрици зад златната диадема seshed на принцеса. Тя си проправи път през препълненото помещение и поведе жриците си през храма към челната част.

— За akhu на най-великото семейство в Египет — каза високо Хенутауи и извади от робата си позлатена купа. Зачудих се колко ли дарове в храма на Изида е струвало това великолепно приношение. Тя постави купата до тази на Уосерит, при което дарът на сестра й придоби дребен и незначителен вид. После се поклони много ниско на брат си и певиците й започнаха напева си.

— Закъсняваш — каза Сети.

Хенутауи се приведе напред и прошепна нещо в ухото му. За миг той изглеждаше сърдит, но после се разсмя.

— Красивата, чаровна Хенутауи — прошепна Уосерит в ухото ми. — Винаги с готово извинение. И брат ми, както винаги готов да прости. Това е нещо, което Рамзес е научил от баща си. Трябва да внимаваш с това.

Жреците на Амон отново излязоха напред и гласовете им се издигнаха в химн. Аз не можех да откъсна поглед от Рамзес. Той обаче гледаше към жреците, чиято дълбока песен отекваше в подобното на пещера помещение. Уосерит вдигна ръка, гривните й задрънчаха като малки камбанки и когато погледна към нас, Рамзес замръзна. После погледна напред в тъмнината и аз оставих качулката бавно да се смъкне от лицето ми.

— Нефер? — прошепна той.

Усмихнах се, за да разбере, че наистина съм аз. А после видях, че носи върху плаща си огърлицата от конски косъм, и дъхът ми секна.

— Можете да се срещнете в двора — прошепна Уосерит. — Но само за няколко минути, след края на химните.

Никога досега не бях очаквала с такова нетърпение времето ми в храма на фараон Сети да свърши. Всеки химн към Амон ми се струваше дълъг като цяла вечност. Когато най-после приключиха, погледнах към Уосерит и тя се усмихна, за да ми покаже, че сега е моментът. В двора на погребалния храм Рамзес и Аша тръгнаха през тълпата.

— Нефер! — изкрещя Рамзес и когато го видях под статуята на Амон, си заповядах да не се втурвам напред, за да го прегърна.

Застанал до него, Аша ме измери с разширени, одобряващи очи. Забеляза мрежестата ми рокля от фаянсови мъниста, под която гърдите ми бяха внимателно украсени с къна.

— Нефертари, превърнала си се в истинска принцеса.

— А ти — в истински воин — отвърнах на комплимента аз, забелязала тежкия меч на хълбока му.

Рамзес премести поглед от единия към другия и съм сигурна, че видях как раменете му се сковаха.

— Къде беше? — възкликна той. — Уосерит не ти ли каза, че идвахме в храма цели шест пъти?

Не допуснах да проличи колко съм стъписана от тази новина. Вместо това се усмихнах.

— Да, но на жриците не им е позволено да се срещат с никого извън храма по време на обучението си — напомних му.

— Но ние влязохме два пъти — прекъсна ме Аша. — Правехме се, че почитаме Хатор само за да те потърсим!

Засмях се, за да прикрия изненадата си.

— Мислиш, че Уосерит не е знаела? Искаше да ме държи настрана, в случай че променя решението си за храма!

Рамзес ме погледна в очите и направи крачка към мен.

— А сега? — попита тихо той.

Усещах аромата на джоджен в дъха му. Ако посегнех леко, можех да докосна огърлицата от конски косъм.

— Не носиш роба на Хатор — каза той, погледна надолу към роклята ми от мъниста и по бузите му пропълзя червенина.

Погледнах към Аша, който местеше поглед от Рамзес към мен със странно изражение.

— Защото не съм сигурна, че искам да стана жрица — обясних. Преди да могат да ме попитат нещо, продължих с думите, които предварително си бях подготвила: — Не знам дали мястото ми е в този двор или в храма.

— Тогава трябва да се върнеш! — възкликна Аша.

Рамзес огледа изпитателно лицето ми, за да разбере дали говоря сериозно, и тогава Изет ненадейно се озова до него.

— Ето къде си бил! — засмя се непринудено тя. — Хенутауи ми каза, че си си отишъл, но аз знаех, че няма да си тръгнеш, без да ми кажеш.

— Колко далеч би могъл да стигне? — попита намръщено Аша. — Това е Празникът на Уаг.

Без да му обръща внимание, Изет обви ръка около кръста на Рамзес. Изненадах се от ласките й, както и от уверения начин, по който срещна погледа му.

— Видя ли Нефертари? — попита Рамзес.

Изет погледна към мен.

— Нефертари.

Усмихна се и дори успя да прозвучи зарадвано.

— Не те познах с всичкия този грим.

Отново се обърна към Рамзес:

— Има един пратеник, който иска да говори с теб — каза тя. — Иска да съобщи в Митани за победата ти при Кадеш, но говори само хурийски.

— Тогава може би Нефертари ще може да разговаря с него — погледна към мен Рамзес. — Нейният хурийски навярно е по-добър от моя. Може ли да говориш с пратеника от Митани?

Озарих го с най-широката си усмивка.

— Защо не?

Докато четиримата прекосявахме двора, ученици от едубата ме познаха и ме повикаха по име.

— Виждаш ли на колко много хора липсваш? — попита Аша. — Не мога да си представя защо ще искаш да станеш жрица на Хатор.

— Според мен от нея ще стане прекрасна жрица — каза Изет, улови Рамзес за лакътя и го поведе напред.

Аша се наведе към мен и прошепна:

— Разбира се, че така мисли. Сега, когато теб те няма, Рамзес не се интересува от никоя друга жена.

Двамата вървяхме след Рамзес и Изет и глъчката на празника поглъщаше гласовете им.

— Тя винаги ли е с него?

— Да. Непоносимо е. Единственото място, на което не го следва, е арената. Дори се опитва да го спре от надбягванията или от лова в тресавищата.

Поех си рязко въздух.

— И той слуша ли?

— С половин ухо. Обещава й, че винаги ще внимава, и се опитва да я накара да спре да хленчи, като я обсипва с подаръци.

— Защо се примирява с това? — възкликнах аз.

— Защото половината от мъжете в двора са влюбени в нея. Цяла Тива не спира да я възхвалява и хората са безнадеждно запленени.

И двамата погледнахме към Изет. Тя не беше толкова висока, колкото Рамзес, но достатъчно, та всички в двора да я забележат, когато минава. Учениците може и да ми бяха махали и да ми се бяха усмихвали, но Изет беше тази, която следваха с поглед.

— А ти? — попитах с любопитство, докато вървяхме. — На теб струва ли ти се очарователна?

— Аз я виждам такава, каквато е наистина. Глупачка. И напълно объркана в Залата за аудиенции.

— Но Рамзес я обича, не е ли така? — попитах и Аша ме огледа изпитателно на светлината на факлите.

— О, не! — измърмори той и поклати глава. — Не и ти! Всички жрици се прехласват по Рамзес. Гостуващите принцеси практически се хвърлят в краката му и го умоляват да ги вземе за съпруги!

— Кой казва, че искам да му стана съпруга? — възкликнах аз.

— Нали го видях как те гледа! А и ти го гледаше по същия начин — отвърна той с обвинителен тон. — Нефер…

— Нефертари — поправих го и видях, че съм го наранила.

— Нефертари — повтори възмутено той. — За теб винаги съм бил като брат. Рамзес също. Ако сега се опиташ да промениш тези отношения, рискуваш да си навлечеш голяма опасност.

— Не виждам защо — излъгах.

— Тогава си помисли за Изет! За Хенутауи! Великата жрица напътства Изет във всичко, което прави. Ще превърнеш всички жени, които искат да се докопат до Рамзес, в свои врагове. Защо да спиш в ложе от скорпиони, когато можеш да се омъжиш за някой благородник и да живееш спокойно? Майка ти е била принудена да стане съпруга на фараон Хоремхеб и е ненавиждала брака си във всеки един ден от живота си.

— Откъде знаеш? — попитах сърдито.

Аша ме изгледа.

— Знаеш го толкова добре, колкото и аз! Защо да тръгваш по нейния път?

Но думите му бяха прекъснати, когато Рамзес разпозна пратеника от Митани. Макар че Хетската империя беше смазала тяхното царство, митанийците все още имаха свои собствени водачи и надеждата за бунт не спираше да тлее. Проследих с поглед Рамзес, който закрачи напред. Помъчих се да избегна въпросителния поглед на Аша, защото вече знаех отговора на въпроса му. „Защо да тръгваш по нейния път?“ Защото, за разлика от майка си, аз бях влюбена.

— Ти ли си Кикули от Митани? — попита Рамзес.

Дебелият мъж прекъсна разговора си с един пратеник от Асирия.

— Да, Твое величество — потвърди той, наведе глава и асирийският пратеник направи същото.

— Моята съпруга ми каза, че проявяваш интерес към победата ни над хетите — рече Рамзес на хурийски.

— Да. Много, много голям интерес — съгласи се Кикули.

— Тогава може би принцеса Нефертари може да ти обясни, понеже нейният хурийски е много по-добър от моя.

Вярно беше. Моят хурийски беше по-добър, но Рамзес сякаш разбираше всичко, което се говореше. Представих се и Кикули отново се поклони.

— Радвам се да се запозная с теб, принцесо. Изпратиха ме в египетския двор, за да се науча да говоря вашия език.

Учудих се.

— В Митани няма ли учители по египетски?

— Има предостатъчно! И всички те говорят египетски по-зле от мен!

Двамата с Рамзес се засмяхме. Аша и Изет продължиха да мълчат.

— Но мисля, че искаше да научиш за победата на фараона при Кадеш — продължих аз и му разказах това, което бях узнала в храма. Когато млъкнах, Кикули изглеждаше смирен.

— Благодаря, господарке. Изобщо не подозирах, че някой в египетския двор говори хурийски толкова свободно.

— Много царствени особи изучават вашия език — поласках го. — И изпитваме огромно възхищение към поробеното царство Митани.

Очите на Кикули се разшириха.

— Непременно ще съобщя на моя народ за тези топли чувства.

— Да, ако обичаш — обади се Рамзес. — Египет се надява да съхрани голямото си приятелство с Митани и разчитаме, че вашият управник ще ни изпрати вест, ако покорителите ви някога замислят нападение срещу нас.

Главата на Кикули се наведе и вдигна рязко като на ибис.

— Ако хетите посмеят да се отправят на юг през Халеб или дори през Нузи, имаш думата ни, че Египет ще узнае за това.

Рамзес се усмихна, но Кикули имаше очи само за мен.

— Вашата принцеса е изключителна — каза той.

Рамзес ме погледна в очите. Не отговори, но погледът му изрази повече, отколкото биха могли думите, и аз разбрах, че съм го накарала да се гордее с мен.

— Какво? Какво каза? — попита Аша.

До него Изет бе застинала неподвижна и корава като камък. Красотата й можеше и да предизвиква възхищение у мъжете, но беше трудно да ги очарова, докато стои безмълвна като обелиск.

— Каза, че ще съобщи на хората си колко могъща е станала египетската войска — преведох.

До Кикули пратеникът от Асирия прочисти гърлото си.

— А ако хетите се опитат да си върнат Кадеш?

Рамзес поклати глава.

— Извинявам се, но твоят акадски не е сред езиците, които говоря.

— Пита какво ще се случи, ако хетите се опитат да си върнат Кадеш — предадох аз и се обърнах към пратеника: — Тогава Египет ще се отправи на север със силата на двайсет хиляди мъже — уверих го аз — и отново ще го завладее.

Рамзес впери поглед в мен.

— Откога говориш акадски?

— Откакто отидох в храма на Хатор.

Рамзес ме погледна с дълбоко възхищение, а Изет оповести:

— Виж, това е леля ти!

Улових погледа на Уосерит от другата страна на двора и разбрах какво ще се случи. Когато тя се усмихна на Рамзес, сърцето ми заби лудо.

— Харесва ли ти Празникът на Уаг? — попита тя. — Сигурна съм, че си се изненадал да видиш Нефертари.

— Да — потвърди той и очите му се задържаха върху моите. Застанала до него, осъзнах как битките са го изваяли в мъж.

— Е, Нефертари — рече Уосерит, — мисля, че още не си отишла в погребалния храм в Джамет. Готова ли си?

— Бихме могли да дойдем с теб — предложи Рамзес. Но Уосерит поклати глава.

— Нефертари трябва да отдаде почит на предците си сама.

Рамзес и Аша погледнаха към мен така, сякаш можех да отменя решението й, но аз я разбрах идеално.

— Рамзес, Аша — казах и се усмихнах първо на единия, а после и на другия. — Беше ми много приятно да се видим. Изет — признах присъствието й.

— Ще дойдеш ли да се сбогуваш с нас на процесията? — попита тихо Рамзес.

— Какво имаш предвид? — попитах и погледнах към Аша. — Войската на фараона едва се върна от Кадеш! Нали няма пак да тръгнете на война?

— Нубийците се бунтуват. Рамзес ще им даде урок.

Рамзес кимна. Очите му не се откъсваха от моите.

— Значи когато му дойде времето, ще видим дали Нефертари ще присъства — намеси се Уосерит. — Дотогава, или може би до следващия Празник на Уаг, й пожелайте късмет в попрището, което си е избрала.

Този път усмивката на Изет беше истинска. Последвах покорно Уосерит през двора. Когато излязохме навън, Мерит ни чакаше с наети колесници.

— Заведи принцесата и нейната дойка в погребалния храм на Хоремхеб в Джамет — каза Уосерит.

Младият мъж ми помогна да се кача и докато конете потегляха, аз погледнах назад. Дворът бе напуснал погребалния храм и Рамзес бе изчезнал.

— Е, какво каза той? — попита Мерит.

— Аз… не знам — отвърнах задъхано. — Но изглеждаше по-различен. По-голям.

— Но какво каза? — повтори тя.

— Помоли ме да говоря с пратеника от Митани. Докато препускахме в нощта, погледнах към Мерит и се зачудих на глас:

— Ами ако ме цени само заради таланта ми?

— Има ли значение, господарке, щом се интересува? Твоята цел е да станеш велика съпруга.

— Не — поклатих глава, осъзнала истината. — Не е. Искам да ме обича.

Бяхме стигнали в Джамет, където над едно огромно пясъчно плато се издигаше храмът на Хоремхеб. Широките му черни порти бяха отворени за поклонници, които искаха да си припомнят фараона, заличил влиянието на царя еретик. Само членовете на двора на Сети можеха да посещават храма по всяко време, но през първата нощ на Уаг вратите на всички храмове бяха отворени за всекиго. Мерит изтупа праха от плаща ми и плати на момчето, което ни бе докарало дотук през нощта. Стъпките й се забавиха, докато се приближавахме към тежките порти. На всеки Празник на Уаг влизах в храма сама, докато Мерит отиваше да отдаде почит в малкото светилище, което баща й бе построил наблизо.

— Да те оставя ли? — попита тя с тих глас.

Кимнах.

— Да.

— Разбира се, няма да говориш с никого — предупреди ме тя. — И си вдигни качулката.

Подаде ми моята купа.

— Виждаш ли къде вървиш?

— Вътре има тръстикови факли. Имам добро зрение.

Проследих с поглед как Мерит изчезва в мрака. После минах през портите на храма на Хоремхеб. Опитах се да не мисля, че този храм някога е бил великолепно светилище на моите akhu. Бил е построен от моя дядо, фараон Ейе, но сега всичко, което бе останало от него, бяха стенописите в гробницата му, някъде дълбоко в Долината на царете.

Някъде пред мен се разнесоха гласове — потомци на Хоремхеб или може би хора от простолюдието, дошли да погледат изображенията. В светлината на факлите очите на стария пълководец ме следяха, докато вървях по коридорите. Във всички стенописи той бе представен висок и силен, с короната khepresh, която някога бе принадлежала на дядо ми. Ейе бе умрял като старец, без наследник, който да се възкачи на трона му. Само майка ми бе оцеляла и военачалникът Хоремхеб я бе взел насила за своя съпруга. Ако се бях родила момче, е щял да ме обяви за свой син. Но майка ми бе умряла при раждането, оставяйки след себе си само момиче.

Стигнах до края на залата и докоснах единственото останало изображение на майка си. Бяха изрисували образа й много внимателно. Беше висока и стройна, със зелени очи, светещи като изумруди на продълговатото й мургаво лице. Моя пълна противоположност във всичко, освен в очите.

— Mawat — прошепнах аз. Нейното изображение бе единственото, което Хоремхеб бе запазил от храма на Ейе. Бе наредил да заличат всички останали и с всеки удар на длетото майсторите бяха заличавали моето семейство от миналото на Египет.

— Колко жалко, че това е единственото, което е останало от нея.

Сърцето ми се сви, защото познах гласа зад гърба си. И преди да се възпра, попитах гневно:

— Какво правиш тук?

Хенутауи излезе от мрака в светлината на свещите. Усмихна се.

— Не се ли радваш да ме видиш? Според мен няма за какво да се тревожиш. Не се държиш дотолкова глупаво, че пак да те ударя. Макар че според мен това е само въпрос на време.

Дръпнах качулката си назад, за да не си помисли, че се крия.

Очите на Хенутауи се разшириха в престорена изненада.

— Значи малката принцеса е пораснала.

Плъзна поглед по тялото ми и прецени начина, по който изпълвах туниката си.

— Предполагам, че този плащ е на Уосерит? Ти не притежаваш достатъчно здрав разум да се облечеш подобаващо за пиянска веселба, камо ли за Празника на Уаг.

— Защо си дошла?

Хенутауи направи крачка напред, за да види дали може да ме уплаши, но аз не помръднах.

— Като котка, която си пази територията. Или може би просто си прекалено уплашена, за да помръднеш.

Тя погледна към изображението на майка ми.

— Две зеленооки котета, и също толкова любопитни.

— Мисля, че си дошла, защото си знаела, че ще ме намериш в храма на семейството ми.

Хенутауи присви очи. В светлината на факлите красотата й изглеждаше студена и сурова.

— Нищо чудно, че Уосерит те е прибрала. Открай време й е жал за глупаците. Навярно много ще се учудиш да разбереш, че дворът не се занимава единствено с това, което прави принцеса Нефертари. Но сигурно ще се заинтересуваш, че съм дошла заради Изет.

Тя разтвори плаща си и извади малко сребърно бурканче.

— Разбира се, не би трябвало да казвам на никого, но тъй като ти си такава добра малка приятелка на Рамзес, защо не?

Наведе се към мен и прошепна:

— Съпругата му очаква наследника на трона.

Опитах се да прикрия стъписването си. Тя остави сребърното бурканче на Изет върху олтара под изображението на майка ми и Хоремхеб.

— Дори Рамзес все още не знае — продължи с наслада тя, — но когато разбере, никой в двора няма да се усъмни, че ще я направи царица. След толкова много късмет е съвсем естествено, че Изет иска да благодари на своите akhu. Като царица ще иска всички да помнят, че баба й е била жена от харема на Хоремхеб. Така че, нали разбираш, това беше храмът на твоето семейство.

Хенутауи вдигна глава и сложи пръст върху бузата на майка ми.

— Но след коронацията на Изет няма да се учудя, ако промени някои от стенописите, за да напомни на боговете колко важна е била баба й в двора.

Тя се обърна и изчезна през вратите на храма. Погледнах към изображението на майка си и ахнах.

— Хенутауи! — изкрещях и двете деца, които бяха дошли да позяпат стенописите в храма, избягаха уплашени.

Сложих ръка върху бузата на майка си, там, където Хенутауи бе одраскала бузата й с нокът. Красотата на майка ми беше накърнена. Изпитах онази заслепяваща омраза, която цели царства навярно изпитват към завоевателите. Гласът ми отекна в коридорите на храма и Мерит се появи забързано с тръстикова факла в ръка.

— Господарке, какво има? — извика тя.

Посочих към бузата на майка си.

— Хенутауи! — изрекох със стиснати зъби. — Тя я съсипа!

— Ще кажем на фараон Сети! — зарече се Мерит.

— И той на кого ще повярва? Нали я видя вечерта. Разиграва го както си поиска!

Сълзите се стичаха по бузите ми. Мерит обви рамото ми с ръка.

— Не се тревожи, господарке. Ще повикаме художник да го оправи.

— Но това е всичко, което имам от нея! — проплаках аз. — А дори и да дойде художник, какво значение има, след като ще заличат целия й образ?

— Кой говори такива неща? — извика Мерит.

— Точно затова дойде Хенутауи. Дойде да ми каже, че Изет очаква дете от Рамзес. И ако стане царица, ще вземе този храм за своите akhu.

Очите на Мерит се присвиха.

— Тази вечер е видяла, че си опасна съперница, и иска да те уплаши. Смята, че като ти каже това, няма да има нищо, което да те подтикне да се върнеш в двореца.

— В такъв случай бърка! — зарекох се аз. И ненадейно видях бъдещето съвсем ясно. Щяха да ме запратят в някой храм във Фаюм, точно както бе предрекла Уосерит. Никога нямаше да ме допуснат в двора, а ако ме допуснеха, Хенутауи и Изет щяха да ми вгорчат живота. Рамзес щеше да направи Изет велика съпруга и когато й кажеше някоя шега, смехът й щеше да е кух като тръстика. Но това нямаше да има значение. Тя щеше да бъде негова царица и майка на престолонаследника и той щеше да търпи невежеството й заради огромната й красота. Ако изобщо помислеше за мен, то щеше да бъде само за да се зачуди къде съм отишла и защо съм решила никога да не се връщам. Щях завинаги да загубя най-добрия си приятел.

Погледнах към Мерит на лунната светлина и повторих:

— В такъв случай Хенутауи много, много бърка. Имах всички причини да се върна.