Мишел Моран
Нефертари — Царицата воин (21)

Глава 19
Лапите на Сехмет

В дните след идването на Яхмос мислех много за семейството си и копнеех за неща, които не можеха да се сбъднат. Копнеех да бях имала възможност да отида с Аша в Амарна и да видя рушащите се стени и изоставените останки от града, който бе построила Нефертити. Копнеех да разруша всяка статуя на Хоремхеб, така както той бе разрушил статуите на Ейе и Тутанкамон или да залича името му от свитъците, точно както той се бе опитал да заличи техните. За да не се окажа обсебена от отмъстителност, прекарвах времето си в мисли за синовете си. Опитвах се да не изпитвам към тях такава силна любов — знаех, че половината от всички деца не доживяват до три годинки. Но всеки ден с тях беше приключение и двамата с Рамзес не можехме да не се стърпим да ги вземем на ръце, когато излезехме от Залата за аудиенции. Смеехме се на новите физиономии, които правеха, когато бяха щастливи, уморени, раздразнени или тъжни. До тиби всеки от двамата вече имаше свой собствен малък характер, така че нощем, когато ги чуех да плачат от стаята на Мерит, можех да различа кой плач на кого е. Дори след дълъг ден с молители сядах в леглото, а Рамзес тръгваше след мен към вратата на Мерит.

— Заспивай — казвах му, но той искаше да остане буден заедно с мен. Затова той вземаше Прехир, а аз вземах Амонхер и двамата ги люлеехме на лунната светлина и се усмихвахме един на друг в тези ясни нощи на късната есен.

— Можеш ли да си представиш, че един ден ще станат толкова големи, че ще могат да идват на лов с нас? — попита една вечер Рамзес.

Засмях се.

— На лов ли? Мерит най-вероятно няма да им позволява дори да плуват!

Рамзес се ухили.

— Тя е добра дойка, нали?

Сведох поглед към доволното лице на Прехир, сгушен в прегръдките ми, и кимнах. Съмнявах се, че денем синовете ни изобщо забелязват, че ни няма. Те ядяха и спяха под надзора на Мерит, която бе съвършената mawat — бдеше над тях със свирепостта на лъвица.

— След един месец Изет ще отиде в родилния павилион — каза тихо Рамзес. — Ще поведа армията на север, след като роди.

— За да се изправиш срещу пиратите?

— Да. И си мислех, Нефер… Ако дойдеш с мен?

Сърцето ми препусна лудо и когато не казах нищо, Рамзес добави:

— Какъв по-добър начин да убедим хората, че си възлюбена на Амон, от това да те видят до мен, когато разгромя шерден? Ще останеш в каютата, заобиколена от стражи. Няма да има никаква опасност…

— Да.

Рамзес погледна към мен в тъмнината.

— Да.

— Ще дойда с теб. На север… на юг… чак до края на пустинята.

* * *

На петнайсетия ден от Тиби Рамзес получи и добри, и лоши новини. Бяха отвели Изет в родилния павилион по-рано от очакваното, а в Северно море пиратите шерден бяха нападнали египетски кораб с масло на стойност пет хиляди дебена, който се бе отправил към Микена. Рамзес отпрати молителите, като изкрещя, че Залата за аудиенции веднага трябва да се опразни. Дори Уосерит и Хенутауи не можаха да го успокоят.

— Днес не можеш да направиш нищо — напомни му Хенутауи, но Рамзес не й обърна внимание.

— Стражи! — изкрещя той, докато министрите се струпваха нервно около стъпалата на подиума. — Повикайте Аша и баща му, военачалника Анхури. Доведете и военачалника Кофу!

— Какво ще правиш? — попита Хенутауи. — Армията трябва да замине чак след десет дни.

— Ще приготвя малка флотилия за тази вечер и ще напуснем веднага щом Изет роди.

— Но ако е син? — попита Хенутауи. — Как Амон ще разбере, че се е родил наследник, ако няма пиршество за раждането?

Рахотеп разпери въпросително ръце, а министрите се спогледаха и зачакаха Рамзес да вземе решение.

— Ще остана за пиршеството — отстъпи Рамзес. — Но само за да може Амон да разбере кое е това дете. Няма да стоя в Тива, докато шайка крадливи шерден прави Египет на глупаци!

Взех списъка, съставен от Пасер, и започнах да отмятам броя на стоките, които пиратите бяха отнели от Египет.

— Цяла горичка със смирнови дървета за мехлем, три златни колиета от Крит, кожени ризници от Микена, колесници, покрити със злато и сплав от сребро и злато, петдесет бъчви маслиново масло и двайсет бъчви с вино от Троя. Колкото по-скоро потеглим, толкова по-добре — заявих хитро аз.

Хенутауи и Рахотеп се обърнаха.

— „Ние“ ли? — попита Хенутауи и очите й се стесниха така, сякаш бяха изрисувани с най-тънкия допир на тръстикова четка. — Къде си мислиш, че отиваш, принцесо?

— С мен — заяви твърдо Рамзес.

— Значи ще вземеш майката на синовете си — попита спокойно Хенутауи — на война с шерден?

— Не бих го нарекъл „война“ — отговори Рамзес и погледна към мен. — По-скоро битка.

Хенутауи обаче изобщо не се притесняваше за мен — тревожеше се, че докато Изет се възстановява в родилния павилион, аз ще вляза в битка редом с Рамзес, като богинята лъвица Сехмет, която отмъщава на хората за злите им дела чрез война.

— Много мило, че се безпокоиш за мен, Хенутауи — казах и забелязах колко много прилича на усойницата, която носеше на челото си. — Но когато съм с Рамзес, не изпитвам никакъв страх. Знам, че той ще ме защити.

Вратите на Залата за аудиенции се отвориха. Влязоха Аша, баща му военачалникът Анхури и още един пълководец. Министрите отстъпиха назад, за да им направят път.

— Твое величество — поклониха се мъжете.

— Чухте ли? — попита Рамзес.

— Шерден — отговори Анхури. Беше висок мъж, като Аша, но с по-мургава кожа и по-суров поглед. Както много пъти, и сега си помислих, че прилича на човек, прекарал много дни в пустинята без вода и без сянка и това ни най-малко не го е притеснило. — Достатъчно чакахме. Време е да се разправим с тези пирати — продължи той. — Всеки ден ще стават все по-дръзки, докато накрая корабите вече няма да могат да стигат до Египет от Северно море.

— Ще изчакаме жена ми да роди — каза Рамзес. — Но подгответе флота.

— С колко кораба? — попита военачалникът Кофу. — Шерден нападат с по два кораба, които работят заедно.

— Тогава пригответе десет. Ще изпратим един, който да ги чака — започна да крои планове Рамзес. — Ще го натоварим така, че да прилича на търговски. Воините ще се предрешат като моряци, а когато шерден нападнат…

— Самите те ще се превърнат в плячка! — довърши Аша със светнали в очакване очи. Един уж търговски кораб можеше да спре до някой завой, край който щяха да чакат девет от най-добрите кораби на Рамзес. Когато примамеха и двата пиратски кораба, корабите на фараона щяха да ги обкръжат. — Но шерден не са глупаци — предупреди ни той. — Сега ще са предпазливи, ако видят кораб, който се движи бавно.

— Тогава можем да спрем и да се престорим, че разтоварваме бъчви — предложи Рамзес.

— Те са свикнали да живеят охолно от кражбите си — напомни ни военачалникът Анхури.

— Ще искат нещо повече от бъчви с масло. Може би ако повярват, че на кораба има товар от злато…

— Ако украсим кораба със знамето на фараона? — предложи пълководецът Кофу.

— Не. Може и да не повярват — отговори Анхури.

— Ами ако е кораб на принцеса, който пътува за Микена? — попитах аз.

— Въпреки това може да заподозрат нещо — заяви Анхури.

— А ако принцесата е на борда и носи злато, което се отразява достатъчно надалеч, за да го видят? Мога да крача но палубите и няма да има съмнение, че това е царски кораб.

Военачалниците погледнаха към Рамзес.

— Няма да те използваме като примамка — отсече той. — Рискът е прекалено голям.

— Но идеята е добра — призна Анхури. — А и спокойно можем да преоблечем някое момче като принцеса. Това може да примами шерден.

В залата влезе пратеник и се поклони пред подиума. Хенутауи попита рязко:

— Роди ли вече?

Коравосърдечието й ме накара да потръпна. Запитах се кой ли седи до Изет, докато ние сме се събрали в Залата за аудиенции.

— Още не, господарке. Но следващият наследник на Негово величество ще се роди всеки момент.

Рамзес стана от трона си.

— Повикаха ли акушерките?

— Да, Твое величество — поклони се пратеникът. — Готови са.

Втурнахме се през двореца и аз се запитах на какво се надява Рамзес. Нито веднъж нощем не посмях да го обсъдя с него, но ако се родеше син, волята на боговете щеше да бъде неясна. Ако детето обаче се окажеше момиче…

Стигнахме до родилния павилион и зад нас придворните се спряха и останаха да чакат пред входа. На вратата аз се поколебах.

— Аз… аз не бива да влизам. Тя вече си мисли, че съм откраднала ка на първото й дете!

Рамзес се намръщи.

— Значи ще трябва да преодолее тези суеверни безсмислици.

Погледнах към Уосерит, която ни последва през прага. Вътре всички завеси на стената и всички рогозки бяха сменени. Дори цветът на чаршафите беше различен. Чух как Изет рязко си пое въздух, когато видя как Рамзес прекосява стаята, и разбрах, че се бои присъствието му да не предизвика гнева на Таурет. От леглото си тя изкрещя от болка и акушерките я повдигнаха, като всяка я държеше под мишницата, и я сложиха на родилния стол. Скутът й беше покрит с голямо парче плат, а косата — прибрана на сложни плитки. Беше съвършено красива дори докато раждаше. Знаех, че аз не съм изглеждала толкова безупречно, когато беше моят ред в павилиона.

Отидох до статуята на Таурет и запалих една от шишарките с тамян. Акушерките вече бяха изгорили повечето и в краката на богинята хипопотам тлееше купчинка пепел. Затворих очи и надлежно зашепнах:

— Благослови Изет със силата на лъвица. Дари я с лесно раждане…

Изет изпищя. Хенутауи посочи към мен и извика:

— Нефертари, вземи обратно тази ужасна молитва!

Пребледнях. Дори акушерките се обърнаха.

— Аз чух за какво се молеше — каза Уосерит. — Молеше се за здравето на Изет.

— Махнете я оттук! — извика Изет и стисна облегалката на стола си.

— Нефертари е моя съпруга! — намеси се остро Рамзес. — Тя се молеше за здравето ти…

— Тя открадна ка на сина ми, а сега иска да открадне и ка на това дете!

Обърнах гръб на олтара. Рамзес протегна ръка да ме спре, но аз решително поклатих глава.

— Не!

Отворих вратата и излязох. Уосерит ме следваше по петите. Очакващата тълпа се раздвижи, за да надникне вътре. Пасер се отдели от групата на министрите и ни погледна с очакване.

— Роди ли?

— Не — отвърна намръщено Уосерит. — Но ни изгони от павилиона. Хенутауи обвини Нефертари, че се моли за смъртта на Изет.

Само след секунди тежките дървени врати се отвориха. Този път беше една от акушерките. Всичко наоколо утихна и аз затаих дъх. Опитах се да разгадая изражението на жената, но тя внимаваше да не издаде нищо, за да поддържа напрежението. Най-накрая някой изкрещя:

— Какво е? — и сега акушерката си позволи да се усмихне широко.

— Здрав син! — провикна се ликуващо тя. — Принц Рамесу!

Сърцето ми натежа като камък. Уосерит ме стисна за ръката и бързо каза:

— Той е по-малък и тя не му роди двама наведнъж.

Рамзес излезе от родилния павилион и очите му потърсиха моите сред ликуващата тълпа. Махна на мен и Уосерит и когато отидохме при него на стъпалата на павилиона, той взе ръката ми.

— Влез да я видиш. Моля те, не се обиждай от думите й. Тя имаше болки…

— И сестра ми ли имаше болки? — попита рязко Уосерит. — Тя обвини съпругата ти, че се моли за смъртта на детето ти.

— Тя наказва Нефертари, задето е твоя приятелка, и аз говорих с нея за това.

— И какво каза тя? — поисках да узная.

Рамзес изглеждаше уморен, сякаш разговорът го бе изтощил.

— Сигурен съм, че можеш да си представиш. Но тя е сестра на баща ми.

Влязохме в павилиона. В стаята на кърмачката куп акушерки се бяха събрали около принц Рамесу. Когато отстъпиха, изпитах себична радост, че косата на новороденото е тъмна като на майка му. Това дете беше по-едро от предишното и сучеше лакомо от гръдта на кърмачката си. Тя го занесе на един стол по-близо до прозорците, за да си почива в здравословната светлина на слънцето, и Рамзес погали пуха по главицата му. Благородни дами превъзнасяха цвета на кожата на Рамесу, очите му, устенцата му, а в другия край на павилиона Изет седеше в леглото си, очаквайки традиционната върволица от доброжелатели. При моето приближаване тя се сви във възглавниците си.

— Поздравления за здравия син — казах аз.

— Какво правиш пак тук? — изсъска тя.

— Стига със селските ти суеверия! — тросна се Уосерит, която се бе приближила до мен. — Дори и племенникът ми се умори от тях.

— В цялото помещение има амулети — предупреди ни Изет. — Кърмачката преди е била жрица на Изида.

— Ако си мислиш, че мога да правя магии, значи си глупачка — казах й аз.

— Тогава кой уби сина ми? — прошепна дрезгаво тя и очите й се наляха със сълзи.

Уосерит пристъпи напред.

— Ти си едно младо и глупаво момиче. Нефертари може да прави магии толкова, колкото и ти. Трябва да приемеш, че боговете поискаха Акори да се върне при тях от този свят. Ако искаш да обвиняваш някого, обвинявай Хенутауи.

— И защо да го правя?

Уосерит погледна към мен и аз разбрах какво иска да кажа.

— Защото ако Хенутауи не беше принудила със заплахи Ашай да стои далеч от теб, сега той можеше да е баща на Рамесу — отговорих аз.

Изет се стресна.

— Кой ти каза това?

Отклоних погледа си и шепотът й стана горчив:

— Не знаеш какво говориш! Ашай ме напусна, защото трябваше да се грижи за баща си в Мемфис.

— Това ли ти каза Хенутауи? — вдигна вежди Уосерит. — Не, Ашай е художник в Тива. Работи по Рамезеума и се ожени за едно хубаво момиче хабиру. Разбира се, сега, когато имаш син, може би това не те интересува.

Но още докато изричаше думите, видяхме, че не е истина.

Лицето на Изет бе помръкнало. Приличаше на тежко платно без вятър.

— Ще запалим тамян в храма — смени темата Уосерит — и ще благодарим на Амон за благополучното раждане.

След като излязохме от родилния павилион, се обърнах към Уосерит.

— Не трябваше да й казваме това веднага след раждането — промълвих притеснено.

— Това беше най-подходящият момент да узнае истината. Докато Рамзес отсъства, Изет ще поиска обяснение от Хенутауи. Сестра ми знаеше, че Изет не е подходяща съпруга за Рамзес, но я изтика към подиума. Осъди я да прекара живота си в самота. Но не я съжалявай — предупреди ме Уосерит. — Тя сама избра този път. Така, както ти ще избереш своя утре.

* * *

Същата вечер седнах пред огледалото и Мерит започна да гримира очите ми. Сложи на врата ми тюркоазено колие, намести на челото ми златна диадема и аз се изправих, за да се възхитя по начина, по който кобрата се бе надигнала. Гранатните й очи приличаха на два еднакви пламъка на фона на черната ми коса.

— В добро настроение си — отбеляза Мерит, — като се има предвид случилото се.

— Предстои ми най-голямото приключение в живота ми, Мерит.

Сърцето ме болеше при мисълта да напусна Амонхер и Прехир, но знаех, че това пътуване ще се запише върху монументите на Тива. Боговете щяха да видят предаността ми към Египет, а хората — да разберат колко съм важна за техния фараон.

— Ще смажем пиратите шерден и ще напомним на севера, че Египет никога няма да се преклони пред крадците!

— Битката не е приключение! — сгълча ме Мерит. — Не знаеш какво може да се случи.

— Каквото и да се случи, аз ще бъда с Рамзес. А Изет няма да стане велика съпруга.

Мерит остави на масата бурканче с парфюм и ме погледна изпитателно.

— Фараонът каза ли нещо? — попита нетърпеливо тя. — Каза ли ти това?

— Не. Довечера ще присъства на пиршеството за раждането и ще окаже на Изет цялото дължимо уважение. Но ние заминаваме, Мерит. Той тръгва да се бие само един ден след като тя роди.

Мерит осъзна какво означава това.

— Той прекара всяка една от твоите четиринайсет нощи в родилния павилион с теб.

Тя ме последва в стаята си и двете се загледахме в спящите ми синове. От люлките им висяха амулети, за да държат Анубис надалеч. На малки късчета папирус бяха написани защитни заклинания, които висяха в сребърни висулки на вратлетата им. Когато заминех на север с Рамзес, щях да съм спокойна, че и Мерит, и боговете бдят над синовете ми.

Двете кърмачки ме наблюдаваха от столовете си, където кърмеха момиченцата си, докато Амонхер и Прехир спяха.

Бях им казала да сложат люлките на дъщерите си до стаята на Мерит, която изръмжа, че децата на кърмачките не бива да спят до принцовете. Но Рамзес нямаше нищо против, а аз можех да си представя колко сломена щях да се чувствам, яко работата ми беше по цял ден да кърмя други деца, докато някой друг гледа моите. След първата им година кърмачките щяха да спрат да ги хранят от гърдите си и да преминат към глинените бутилки, които грънчарите правеха на пазара. Подозирах, че оплакването на Мерит не е толкова заради ниския произход, колкото с плача на четири деца в съседната стая.

* * *

Когато стигнахме в Голямата зала, песните и пиршеството бяха започнали. Танцьорки, които носеха единствено сребърни колани на тънките си кръстчета, поклащаха бедра под високите трели на флейти и призоваваха присъствието на бога джудже Бес, който щеше да бди над „Малката“ и да закриля принц Рамесу. При нормални обстоятелства Рамзес щеше да наблюдава тези момичета с жадно внимание и по-късно през нощта да ме вземе в прегръдките си и да ме люби дори по-страстно от обикновено. Но тази нощ единственото, за което можехме да мислим всички, бяха шерден. Ами ако бяха разширили флота си с още кораби? Или ако не се хванеха на хитрината ни? Пиршеството за раждането щеше да продължи до сутринта и когато двамата с Рамзес станахме, за да си тръгнем, Изет протегна ръка към него от трона си.

— Трябва да си починем, преди да тръгнем утре — каза той и целуна ръката й, но Изет я отдръпна разярена.

— Ние ли? — попита тя и ме погледна обвинително. — Нефертари ще дойде с теб?

— Тя говори езика на шерден.

— А Пасер не го ли говори?

— Да, но ако дойде, кой ще бди над царството ми?

Изет стана несигурно от трона си. Изражението й бе отчаяно.

— Но кога ще те видя? Откъде ще научаваш как е принц Рамесу? Ами ако нещо се случи с кораба ти?

Видях как нещастието й го размеква.

— Нищо няма да се случи с кораба ми — увери я той. — А Рамесу разполага с най-добрите кърмачки в Египет.

— На път към Северно море ще минеш край Аварис — отбеляза Хенутауи. — Ще спреш ли да се видиш с баща си?

— Да. На връщане.

— Тогава защо не се срещнем там? Ще отпразнуваме триумфалното ти завръщане заедно, с брат ми.

Запитах се каква игра играе Хенутауи, но идеята незабавно допадна на Рамзес.

— Да — отвърна с готовност той, — елате в Аварис.

Изет се поколеба, но Рамзес я хвана за ръката и леко я стисна.

— Тръгни за Аварис веднага щом можеш. Хенутауи ще дойде с теб.

Той изчака сълзите в очите й да пресъхнат. Накрая тя се съгласи, а после двамата слязохме от подиума и придворните станаха от столовете си, докато минавахме заедно през Голямата зала. Поклониха се от шията и разпериха ръце пред себе си в знак на покорство. Двама стражи отвориха тежките дървени врати към коридора и аз си помислих: „Знаят, че сега аз съм бъдещето на Египет.“

В стаята на Мерит двамата с Рамзес застанахме над люлките на синовете си. Очите ми запариха и Рамзес обви ръка около раменете ми.

— Ще се грижа за тях така, сякаш са мои синове — зарече се Мерит и аз знаех, че ще го стори. Щеше да ги пази с цената на живота си. Но знаех също така, че всички заклинания в Египет няма да стигнат, за да опазят моите принцове от Анубис, ако чакалоглавият бог на смъртта ги набележеше. Когато синовете оцелеят до пет години, това е повод за радост. Тогава обръсват целите им глави с изключение на един-единствен кичур, сплетен на здрава плитка и закъдрен в края. В Тива има поговорка, че синът е патерицата на баща си на стари години. Амонхер и Прехир щяха да са нещо повече от това: ако станех царица, те щяха да бъдат наследници на трона на баща си. Най-скъпоценните камъни в короната му.

Мерит каза тържествено:

— Не се тревожи за тях, Твое величество. Аз отгледах Нофертари…

— Точно това ме притеснява — засмя се Рамзес.

Мерит скръсти ръце на гърдите си и вдигна брадичка.

— Аз отгледах Нефертари, която никога не е боледувала и никога не й е липсвало нищо. Може и да подивя, след като порасна… — долната й устна потрепери, — … но за това не съм виновна аз.

— И се справи много добре, mawat.

Прегърнах я и острият й поглед омекна.

— Бих искала да мисля така, Твое височество.