Мишел Моран
Нефертари — Царицата воин (29)

Глава 27
Да умреш от острието на меча

 

Когато се завърнахме в град Аварис и вдовстващата царица видя, че Рамзес е жив и здрав, тя го стисна в широката си прегръдка и дори взе Амонхер на ръце и започна да ахка колко са пораснали двамата с брат му.

— Само за два месеца са се превърнали в съвсем различни деца! — възкликна тя и аз се запитах дали този нов интерес не се дължи на виковете „Царицата воин“, които кънтяха над улиците. — Разкажи ми за битката — помоли тя — и как си й помогнала за смазването на хетите!

Разказах й цялата история. Пиршеството в Голямата зала същата вечер надмина всичко от времето на Сети. Танцьорки е гривни на китките прелитаха между стаите, смееха се и пееха заедно с въодушевените мъже. Аша стоеше сред група благородни дами и им разказваше как пристигнал точно навреме, когато хетите вече разбивали портите на Кадеш. Забелязах, че всички жени се навеждат напред, за да чуят по-добре, но той сякаш се обръщаше по-конкретно към една червенокоса жена и аз с изненада видях, че това е жрицата Алоли.

Пиршеството щеше да продължи седем дни и всяка вечер, когато запалеха маслените лампи, от сенките на двореца излизаха жени с очертани с кохл очи и начервени с охра бузи. Всяка вечер се удивлявах на количествата храна, които поднасяха готвачите в „Пи-Рамзес“. Сервираха се обичайните маслини и фурми, но в по-големи купи имаше гъска с лотос и мед в тежко нарово вино. Сутрин се събуждах от аромата на бавно печащо се месо, а на петата вечер в Голямата зала Рамзес каза шеговито:

— Мисля, че Амонхер и Прехир са станали два пъти по-големи, откакто се върнахме в Аварис.

Придворните на масата ни се разсмяха и гласовете им звъннаха като излъскани камбани. Изет побърза да се обади:

— Рамесу е пораснал толкова много, че може да обхване с ръката си дръжката на копие. Ще ходи на лов за хипопотами, преди да е навършил две.

Тя се усмихна на Рамзес, но Пасер се бе приближил към подиума с един свитък и вниманието на Рамзес се отклони.

— Има съобщение от Кадеш — каза Пасер.

Хенутауи въздъхна.

— Винаги ли мислиш само за работа?

— Да. Точно както някои хора винаги си мислят само за игри.

Придворните продължаваха да се смеят, но Рамзес се намръщи, когато взе свитъка от Пасер.

— Това не е печатът на цар Муватали.

— Не. Печатът е на неговия син, принц Урхи.

Рамзес се огледа. Всички наоколо бяха ведри и щастливи. Жени с нагръдници със скъпоценни камъни и ленени туники се смееха заедно с млади воини, които описваха как хетите побягнали пред частта на Птах и не’арин. Жените никога не питаха как е възможно да сме победили, щом Египет не е отвоювал Кадеш; воините виждаха битката като предупреждение за хетския цар, че Египет трябва да бъде приеман сериозно. Бяхме спечелили уважението на цар Муватали. Но защо тогава ни пишеше синът му, а не самият цар?

— Ако новините са лоши — прошепна Рамзес на Пасер, — но искам да ги чета тук. Ела в Пер Меджат.

Погледна към мен и беше очевидно, че и аз съм поканена.

Досега бях влизала в Пер Меджат на Сети само веднъж. Когато я видях отново, осъзнах колко по-голяма е от библиотеката в Тива. Излъсканите дървени рафтове се издигаха до тавана на стая, украсена с изображения на Тот — богът ибис на писарите, който измислил езика. На всички стени се виждаше изрисуваната му или изваяна в релеф глава с птича човка. Около него бяха изобразени сцени от свещената му книга. Разбира се, на хората е забранено да четат Книгата на Тот, защото е пълна с могъщи заклинания. Но се запитах дали опасната книга все още не съществува, скрита някъде и огромната библиотека на фараон Сети.

Седнахме на най-отдалечената маса. Рамзес счупи печата на посланието на принца, а аз се запитах на глас:

— Защо не ни пише самият Муватали?

Рамзес вдигна глава от папируса.

— Защото е мъртъв.

Подаде ми свитъка. Пасер зачете над рамото ми. И двамата примигвахме на светлината на свещите.

— Не пише как е умрял!

— Но принц Урхи пише, за да потвърди тази вест — отговори Пасер. — Съобщава на всички царства на юг за възцаряването си, преди чичо му да може да предяви претенции към трона.

— Братът на Муватали — каза мрачно Рамзес. — Това е военачалникът, който устрои засада на частта на Ра. Военачалникът Хатушил.

А сега Хатушил искаше трона на племенника си. Младият принц молеше Рамзес за подкрепа. Хати никога преди не бе молила Египет за помощ.

— А примирието? — попитах аз уплашено.

Отговорът на Пасер изглеждаше категоричен.

— Принц Урхи ще иска мир. Достатъчно ще му е трудно да осуетява плановете на чичо си.

— Принц Урхи може и да иска мир — казах аз, — но ако Хатушил седне на трона, откъде можем да знаем, че няма да тръгне срещу Египет?

— Защото вече е видял какво означава да воюваш срещу фараона — отговори Пасер — и не му е харесало. Ако е имало и най-малката възможност да победят Египет, е щял да убеди брат си да продължи войната.

— Тогава какво ще направи Египет? — попитах аз. — В момента има двама претенденти за трона на Хати. Ако обещаем да подкрепим Урхи, но на трона седне Хатушил…

— Ще изчакаме — реши Рамзес и върна свитъка на Пасер. — Ще изчакаме, докато единият излезе победител, и тогава ще обещаем да го подкрепим.

Погледнах към Пасер, който изглеждаше също толкова впечатлен, колкото бях аз, че Рамзес избира най-безопасния начин за действие.

— Да напиша ли съобщение? — попита Пасер.

Вратата изскърца шумно. Разнесе се шум от няколко чифта обути в сандали крака, които вървяха по плочките. Тримата се обърнахме и Хенутауи излезе на светло. По мириса, който се разнасяше от нея, разбрах, че е пила.

— Рамзес! Какво правиш тук?

— Имам работа — отвърна рязко Рамзес.

— С Нефертари ли?

Хенутауи се разсмя, а Изет се приближи зад нея в рокля от мъниста.

— Всички на пиршеството те чакат — продължи Хенутауи. — Ела.

Протегна отрупаната си с гривни ръка, но за моя изненада Рамзес не я пое.

— Има нови неприятности в Кадеш. Не е време за пируване.

Един пратеник се втурна тичешком в Пер Меджат и стресна Изет. Момчето изпъна рамене и се опита да си придаде допълнителна височина.

— Какви са новините? — попита Пасер.

— Царят на Хати! — отговори то незабавно. — Той е тук, Твое величество, в Залата за аудиенции!

Станахме от масата и тръгнахме след него по коридорите на „Пи-Рамзес“. Придворните все още танцуваха в Голямата зала, пееха и се смееха. Рамзес се обърна към един минаващ прислужник и каза:

— Повикай началника на колесничарите ми, пълководците и всички министри в двореца.

Пратеникът отвори вратите на Залата за аудиенции. За разлика от изпълнените със смях коридори, вътре цареше тишина. Близо по подиума стоеше самотна фигура, загърната от глава до пети в плащ, и аз видях как тялото на Рамзес се напрегна. Но младият пратеник се приближи към фигурата в тъмнината.

— Твое величество? — попита колебливо той.

Мъжът се обърна, свали си качулката и аз останах стъписана, когато видях колко е красив. Той не притежаваше ъгловатата челюст или високите скули на Пасер, нито бронзовата красота на Рамзес с неговите сапфирени очи и яркочервени коса. Красотата му беше мека и младежка и аз не можех да си го представя като цар на Хати.

— Аз съм Урхи-Тешуб — представи се той на безупречен и египетски.

— И какво правиш в Аварис? — попита Рамзес. — Водиш ли армия със себе си?

— Ако водех армия със себе си — отговори горчиво принцът, — щях да я използвам, за да отбранявам короната си. Писмото ми не пристигнали?

Пасер вдигна свитъка.

— Пристигна тази вечер.

— Значи е закъсняло — отвърна хетът. — Баща ми умря в съня си и сега чичо ми заграби трона. Царството, което ми остави баща ми, беше откраднато от брат му. Дойдох в Египет, за да потърся помощта на фараона, когото наричат Рамзес Смелия. Чувал съм изключителни неща за теб — че в битка си предводител, какъвто не е имало досега. Чувал съм за яростта ти в боя, как си отблъснал сто от нашите колесници, след като твоите части вече са били разпръснати и обърнати в бягство. Ако ми помогнеш да си върна трона, ще ти предложа градовете, които твоят предшественик Ехнатон загуби. Всички градове, от които се отказа. Ще бъдат твои, завинаги, отстъпени в замяна на подкрепата ти — обеща той.

Погледнах към Рамзес. Той не ми беше казал за никакви лични победи в битката, но по улиците хората го величаеха като герой. Хетският принц протегна ръка. Запитах се дали Рамзес ще я поеме.

— В момента няма да взема такова решение — каза той и аз чух как Пасер изпусна дъха, който бе задържал досега. — Трябва да повикам пълководците и министрите си. Но можеш да останеш при нас, докато реша какво ще предприема.

— А ако чичо ми поиска да ме върнеш в Хати?

— Тук си на сигурно място.

— Той ще разбере, че съм тук — предупреди ни принц Урхи. — Ще поиска да ме изпратиш обратно в Хати, за да ме приеме с отворени обятия.

Тонът му беше саркастичен.

— В такъв случай ще трябва да се задоволи с писма от теб — отвърна Рамзес и се обърна към Пасер. — Дай на принца най-голямата стая за гости в „Пи-Рамзес“. Някой да го придружи до пиршеството.

— Аз ще го заведа — обади се бързо Хенутауи. — Нека покажа на хетския цар как празнуват египтяните.

Тя протегна ръка, Урхи я пое и тъмните му очи заблестяха.

Когато тя го отведе, Рамзес отбеляза самодоволно:

— След това може да не поиска да се върне в Хати.

Запитах се дали принцът щеше да сияе така, ако знаеше каква е Хенутауи в действителност.

Преместихме се на най-дългата маса в залата и когато военачалниците и пълководците пристигнаха, Аша погледна към Изет.

— Не би ли предпочела да се върнеш в Голямата зала, принцесо?

— Нефертари не би ли предпочела да се върне в Голямата зала? — тросна се тя в отговор.

— Да — съгласих се отсечено, — но работите на Египет са по-важни.

Когато тежките врати на залата се затвориха, Рамзес видя, че Изет е останала, и каза любезно:

— Можеш да се върнеш на пиршеството.

— Нефертари ще се върне ли?

— Не, Нефертари ще остане тук — отговори спокойно той. — Тя може да допринесе за този съвет по много начини. Ти би ли искала да допринесеш с нещо?

Изет изгледа министрите един по един в търсене на подкрепа, но по израженията им видя, че всички са против нея.

— В такъв случай смятам, че способностите ти ще бъдат най-полезни в Голямата зала — каза Рамзес и макар че не целеше да я обиди, тя се завъртя на пети и закрачи гневно към вратите. Затвори ги след себе си с трясък, който отекна и стаята. Министрите избегнаха погледа на Рамзес. Той погледна към мен и дори аз отклоних погледа си, за да му дам да разбере колко възмутително е станало поведението на Изет.

Пасер тактично прочисти гърлото си.

— Принц Урхи — започна той — е синът на цар Муватали. Донесе ни новината, че царят е умрял в съня си.

Това стресна всички и край масата се подхвана оживен разтвор. Пасер зачака, докато военачалниците разсъждаваха каква може да е причината. Според Рахотеп ставаше въпрос за отрова. Пълководецът Кофу смяташе, че може да е заради напрежението от войната.

— Каквато и да е причината — продължи Пасер, — тронът е преминал към сина му, принц Урхи. Но Урхи е на седемнайсет години и никога не е предвождал армия. Той не е фараон Рамзес и хората не му вярват. Вместо него са приели на трона чичо му, военачалника Хатушил.

— И какво иска този принц от Египет? — попита Анхури с подозрителен тон.

— Иска да го върнем на трона — отговори Рамзес. — И пристигна в Аварис с много привлекателно предложение.

— Принц Урхи предложи да ни върне земите, загубени от Еретика — обади се Пасер.

— Всичките ли? — попита остро Аша.

— Всичките — отговори Рамзес.

— Откъде да знаем, че няма да си промени мнението? — попита Аша и поклати глава. — Вижте какво стана в Кадеш! На нито един хет не може да му се има доверие.

Рамзес се съгласи.

— Можем да нахлуем в Хати и да попаднем в клопка. Може да установим, че Урхи изобщо не е загубвал трона си. Може да попаднем в засада и тогава цял Египет ще е загубен.

— Не мисля, че Урхи е толкова лукав — рекох аз. — Той никога не е предвождал армия в битка. Чуйте какво казват за него хетските прислужници в този дворец. Те чуват клюките от пътници, които минават оттук, и тези пътници го наричат хубав, наричат го принц, но никога цар. Кой сред нас би дръзнал да нарече Рамзес принц?

Нито един от мъжете на масата не проговори.

— Ако Рамзес го последва в Хати, Египет ще спечели, а Урхи няма да посмее да измени на думата си. Той не е боец. Но може да се окаже, че е глупак, и ако е така, как да очакваме такъв човек да запази короната си?

Министрите кимнаха в знак на съгласие. Египет можеше да помогне на Урхи да си върне трона, но ако отново го загубеше, какъв смисъл щеше да има?

— А примирието? — попита Аша. — Ако принцът остане тук, какво ще направи Хатушил?

— Може да наруши примирието на брат си — предрече министър Небамун.

— Но Хати не е толкова силна, колкото преди — възрази Пасер. — Докато тя беше заета да краде земята ни на север след смъртта на Еретика, Асирия завладя царство Митани.

— И сега асирийците няма да се задоволят с Митани — изрече замислено Рамзес.

Пасер се съгласи.

— Ще се насочат на запад към градовете, които принадлежат на Хати. Когато асирийците го сграбчат за гърлото, Хатушил няма да може да си позволи да превърне Египет в свой враг.

Рамзес се облегна назад на стола си и затвори очи, за да помисли. Военачалниците го гледаха, без да казват нищо.

— Ще изпратим договор на Хатушил — рече той неуверено. — Писмено желание за мир между Хати и Египет. Ще обещаем да си изпратим взаимно военна помощ, ако асирийците ни нападнат. Хати може да е наш съперник, но Асирия се превърна в по-голяма заплаха.

— Ако Хатушил подпише договора — добави Пасер, — можем да им обещаем помощ във времена на глад.

— А в замяна на това — допълни Рамзес с нарастващо въодушевление, — те трябва да ни дадат достъп до пристанищата си. И до Кадеш!

Но изражението на министър Небамун беше бдително.

— Никое царство на света не е подписвало подобен договор с враговете си.

Рамзес изправи гръб на стола си.

— Ние можем да сме първите.

Останахме в Залата за аудиенции до късно след полунощ обсъждахме условията на този договор. Призори с мен и Рамзес бе останал единствено Пасер. След края на утрините ритуали в храма Уосерит ни донесе плодове.

— Разкажете ми за договора — помоли тя, но Рамзес беше прекалено уморен, за да говори.

— Ще даде възможност на Хатушил да получи мир и да укрепи трона си — казах аз. — Но ако не го приеме, може да поеме риска да обяви война и на Египет, и на Асирия. Освен това ние разполагаме с принца…

Пасер се усмихна уморено.

— Фараон Рамзес създава сред различните народи нов начин за живот. Ако Хатушил не подпише, ще направим същото предложение на Асирия.

— Пък и предлагаме нещо повече от чисто военна помощ — добавих аз. — Ако някой престъпник реши да избяга и да се укрие в Хати, те ще трябва да го върнат. А ако някой хет се опита да направи същото, ние ще го изпратим обратно в Хати.

Уосерит видя името ми в долния край на папируса и погледна към мен. Сега подписът ми бе поставен под официална кореспонденция. Бях станала царица на Египет на дело, макар и не на думи. Исках да затанцувам из двореца и да изкрещя новината от всички прозорци, но знаех, че трябва да мълча. Ако Хатушил не одобреше договора, той трябваше да остане в тайна. Но ако го приемеше, целият двор щеше да разбере, че аз съм го подписала.

— Трябва да поспите. — В гласа на Уосерит се долавяше истинско удоволствие. — Прекарахте дълга нощ, макар и много удовлетворителна.

— Ако хетите се съгласят — въздъхна Рамзес и очите му примигнаха на първия блясък на зората.

Последвахме съвета на Уосерит и се оттеглихме в спалнята ми. Ленените чаршафи бяха вълшебно хладни в надигащата се утринна светлина. Когато попитах дали вместо да си лягаме, не трябва да отидем в Залата за аудиенции, Рамзес отговори:

— Ако не е дошъл пратеник с вести от Хати, в цял Египет няма човек, когото да искам да видя точно сега. Освен теб.

Той протегна ръка, за да ме погали по бузата, но в помещението отекна шумно чукане и той я отдръпна.

— Нефертари? — долетя глас от другата страна на вратата.

Погледнах към Рамзес. Чукането се поднови.

— Нефертари, отвори! — изпищя пронизително някой и аз познах гласа: беше на Изет.

— Какво прави тя? — възкликна Рамзес.

— Не знам.

Прекосих стаята и отворих със замах вратата. Яростта в очите на Изет гореше с такава сила, че тя сякаш не разпозна Рамзес зад мен.

— Вярно ли е? — попита тя. Веднага разбрах, че Рахотеп трябва да й е казал. — Рамзес сложи ли името ти в съобщението за Хати?

Отворих уста, но Рамзес се приближи до мен и именно и й отговори:

— Да.

Изет се олюля и направи крачка назад.

— Ти ми обеща — прошепна тя.

— Изет… — протегна ръка Рамзес, за да й попречи да си тръгне, но тя гневно поклати глава.

— Не! Ти ми даде обещание, но трябваше да знам, че ще го нарушиш заради нея.

— Никога не съм нарушавал обещание! — отсече Рамзес.

— Нарушавал си! — настоя тя.

В коридора се събираше малка тълпа. Придворни се спираха да гледат. Прислужници се притискаха към стената от страх.

— В сватбената ни нощ ти обеща да ме обичаш така, както никоя друга жена. Обеща ми! — изкрещя тя. В очите й гореше лудост. — Взе ме в прегръдките си…

— Изет!

— И се закле, че не може да има друга жена, красива и очарователна колкото мен. Каза, че хората ме обичат! — изпищя тя. — Но името, което е написано на този свитък, не е моето. А на Нефертари!

Рамзес погледна към мен, за да види изражението ми. Сега целият дворец щеше да разбере за договора.

— Върви в стаята си! — нареди Рамзес. — Върви при Рамесу и се успокой!

— Как да се успокоя — изкрещя тя, — когато ме оскърби пред целия двор?

Огледа се наоколо и за първи път видя, че е истина. Рахотех бе дошъл, за да провери каква е тази бъркотия. Сега се приближи, за да я отведе.

— Не ме докосвай! — изкрещя тя. — Ти си го убедил да го направи! Ти се правеше на мой съюзник, докато си се застъпвал за Нефертари!

— Никой не се застъпва за Нефертари — каза твърдо Рамзес. — Тя сама се застъпва за себе си. И затова ще стане царица, когато пиршествата за Кадеш свършат.

Рахотеп се закова на място, а Изет замръзна неподвижно.

— Казваш, че никога не си нарушавал обещание — прошепна тя. — А обещанието пред баща ти да изчакаш една година, преди да избереш велика съпруга?

Затаих дъх. А после Рамзес рече тихо:

— Това е първото и последно обещание, което смятам да наруша.

Изет не можеше нито да направи, нито да каже нещо. Рахотеп я отведе, а Рамзес затвори вратата.

— Тя не е същата жена, за която се ожених — прошепна той.

Исках да му кажа, че е същата, че изобщо не се е променила, а е станала отчаяна, защото знае, че никога няма да може да даде на Хенутауи това, което иска. Вместо това отвърнах неясно:

— Понякога не можем да преценим какви са хората.

— Като онези шпиони шасу ли? — попита тъжно той. — Може би трябва да те оставя ти да преценяваш.

Хвана ме за ръката и ме поведе обратно към леглото.

— Знаеш ли, вярно е.

— Кое?

— Никога не съм нарушавал обещание. Това е първото обещание, на което ще изменя, и след няколко дни Египет ще има още една причина да празнува. Великолепна царица за своя трон.

* * *

До вечерта всички в „Пи-Рамзес“ бяха разбрали, че ще стана царица. Когато влязох в Голямата зала, където Хенутауи седеше и пиеше с принца на Хати, бях обсадена от придворни, които искаха да ме поздравят.

— Още не е окончателно — казах им скромно, но Алоли беше сред жените и възкликна на висок глас:

— Не било окончателно ли? Остава само да ти направят короната по мярка!

Уосерит и Пасер влязоха, хванати за ръка, и когато дойдоха да ми изкажат благопожеланията си, Уосерит стисна ръката ми. Знаех, че дългата ни борба най-после е свършила. За първи път в живота ми никой нямаше да гледа на мен като на племенницата на Еретичката. По улиците, на подиума, в Залата за аудиенции всички щяха да се отнасят с мен с уважението, което се полага на царица. А в храмовете изображенията на моите akhu никога нямаше да бъдат заличени. Имената им щяха да останат завинаги изписани до моето и Боговете щяха да си спомнят кои са, когато се върнеха сред живите.

Уосерит се усмихна.

— Всичко свърши.

— Остава коронацията — отвърнах притеснено аз.

— И какво си мислиш, че ще се обърка дотогава?

Тя се засмя с истинска радост и аз осъзнах, че съм чувана този звук от устните й много, много рядко.

Мерит дойде с Амонхер и Прехир, подпрени на хълбоците й. Около нея прислужниците бързаха да запалят стотиците канделабри, които щяха да горят до късно през нощта. Погледнах към подиума и се запитах как ли ще ме посрещнат там. Хенутауи седеше с хетския принц, подаваше му вино и пиеше от чашата му.

Мерит забеляза накъде гледам и прошепна:

— Тя все още ще очаква Изет да й се отплати. А и кой знае какво е обещала на Рахотеп, за да очерни името ти.

— Според мен тялото й е било достатъчна отплата.

— За Рахотеп? — изви Мерит горната си устна. — Значи не знае историята му.

Огледах се за великия жрец на Амон, но мястото му на подиума беше празно.

На прага Рамзес се приближи към мен, облечен в пола на златни ивици, и ме озари със сияйна усмивка.

— Готова ли си? — попита той.

Взе ръката ми в своята и сред тълпа от придворни, които ни поднасяха благопожелания, се приближихме към подиума. На него за първи път бяха поставени дървени столчета за синовете ми и понеже те бяха прекалено малки, за да се държат възпитано, имаше и стол с облегалки за Мерит, за да може да бди над тях, докато се хранят.

Седнах на трона отдясно на Рамзес. Министрите се изправиха и Хенутауи се провикна със саркастична усмивка:

— Принцесата, която ще стане царица! Ела! Да пием за Нефертари!

Тя вдигна чашата си и всички на масата я последваха.

— За Нефертари! — повториха весело.

— Разбира се, не искам да прекалявам с празнуването. — Хенутауи провличаше думите от всичкото вино, което бе изпила. — Все пак на сутринта имам да правя поклон.

Тя стана, погледна към Изет и добави злобно:

— Идваш ли?

Изет погледна към Рамзес.

— Разбира се, че не. Мястото ми… мястото ми е тук.

Хенутауи присви очи.

— Значи ще ви видя всичките утре сутрин.

Тя се усмихна задушевно на Урхи.

— Желая ти късмет с молбата ти.

Алената й роба изчезна през двойните врати и до края на нощта хетският принц продължи да седи сам, като следеше Рамзес с неспокоен поглед. Най-сетне, когато пиршеството наближаваше към края си, той попита:

— Египет взе ли решение?

— Съжалявам, но трябва да го обмислим допълнително.

— Твое величество! — възкликна пламенно принц Урхи. — Моят трон беше откраднат. Невъзможно е аз сам да събера армия, но ако ти си до мен, помисли си какъв триумф ни очаква! Ще ти отстъпя всички земи, загубени от фараон Ехнатон. Всички земи в нашето царство.

Виждах, че Рамзес е неимоверно изкушен, но сега мирът беше по-важен.

— Разбирам предложението ти… — започна той.

Пратите на Голямата зала ненадейно се отвориха със замах и един прислужник извика:

— Убили са великата жрица на Изида!

За миг в помещението се възцари смаяно мълчание, а после всички се объркаха. Придворните станаха, Рамзес слезе тичешком от подиума и аз го последвах. Военачалникът Анхури стигна пръв до момчето и взе от ръката му окървавен нож.

— Дръпнете се! — изкрещя Рамзес. — Дръпнете се!

Той стисна ръката ми. Двамата се приближихме до Анхури и окървавеното острие и лицето на Рамзес стана пепеляво.

— Кой е бил?

Младият коняр изглеждаше уплашен.

— Твое величество, чух вик, който идваше от кея. Взех другите момчета, за да проверим какво е, и великият жрец на Амон влезе тичешком в една лодка. Робата му беше покрита с кръв, Твое величество. Повиках стражите. Вече са го заловили!

Стиснах още по-силно ръката на Рамзес. Седем воини доведоха великия жрец на Амон в Голямата зала. Полата на Рахотеп беше опръскана с ярки петна от прясна кръв. Рамзес пристъпи към него и попита с яростен глас:

— Какво си направил?

За миг си помислих, че Рахотеп ще отрече. Но той зърна коняря, който го беше видял, и раменете му се напрегнаха.

— Отмъстих за смъртта на фараон Сети, Твое величество каза той и когато видя озадаченото изражение на Рамзес, добави: — Баща ти беше убит.

В залата се надигна смаян шепот и докато Рамзес се опитваше да проумее какво означават тези думи, Рахотеп добави горчиво:

— Ако тази новина толкова те учудва, може би трябва да попиташ останалите министри. Или бъдещата си царица, принцеса Нефертари.

Рамзес се обърна към мен.

— Вярно ли е? Наистина ли си заподозряла…

Той проследи погледа, който отправих към Пасер, и изкрещя:

— Хенутауи ли е убила баща ми?

Гласът му отекна в Голямата зала и наоколо се възцари уплашено мълчание.

Пасер се отдели от тълпата.

— Никой не знае — каза тихо той. — Чухме един разговор в Залата за аудиенции.

— Между кого? — Бузите на Рамзес пламнаха.

— Между Хенутауи и Изет — отговори Пасер. — Възможно е Хенутауи да е дала на баща ти отрова.

— И никой ли не знае истината? — изкрещя Рамзес. Гласът му секна от ярост и болка и аз си дадох сметка колко ужасно го бяхме предали всички ние.

— Какво можехме да кажем? — извиках, но още докато изричах думите, знаех, че трябваше да му кажа истината. — Да обвиним една велика жрица и после тя да отрече…

Опитах се да го утеша, но той отблъсна ръката ми.

— Не! — изкрещя той и погледна към Рахотеп. — Ти знаеш — рече той. — Какво ти каза тя?

— Че е убила брат си, като е сипала антимон във виното му.

Яростта на Рамзес сякаш утихна изведнъж и той се огледа наоколо.

— Изет. Тя го е чула от устата на самата Хенутауи, но не ми каза.

— Как да ти каже — попита Рахотеп, — когато леля ти щеше да обвини нея за смъртта на фараона? Хенутауи е наляла виното на баща ти, без да я види никой. Дала е чашата на невинната Изет. Твоята велика жрица беше много хитра.

Осъзнах какво се случва. Ако никой не оспореше историята му, Рамзес можеше да му прости за убийството на Хенутауи. Но Рахотеп беше убил Нефертити. Беше запалил пожара, който бе унищожил семейството ми.

— Тя беше усойница — продължи гордо Рахотеп — и сега е мъртва.

— Но не затова си я убил.

Целият двор се извърна към мен.

— Може и да казва, че я е убил в името на баща ти, но не е вярно. Убил е Хенутауи, за да я накара да замълчи. Хенутауи нямаше никаква причина да не обвини дъщеря му в убийство и всички причини — да се опита да спаси самата себе си.

— И коя е дъщеря му? — прошепна Рамзес.

За миг затворих очи, за да не видя болката от предадено доверие, която щеше да се изпише на лицето му, и когато ги отворих, тя стоеше до нас. Кимнах.

— Изет.

Рамзес се обърна към нея, съвсем объркан.

— Великият жрец Рахотеп е твой баща, така ли? — попита той.

— Как мога да съм сигурна? — възкликна тя.

Рахотеп пристъпи напред и този път стражите не го дръпнаха обратно.

— Хенутауи искаше неща, които дъщеря ми не можеше да й даде. Злато, дебени, обещания за власт. Убих я не просто заради баща ти, а заради Изет.

— Не му вярвай! — настоях аз. — Убил е леля ти така, както е убил моята. За отмъщение.

Застанах с лице към Рахотеп.

— Знам, че ти си убил Нефертити. Преди двайсет години Мерит те е видяла в покоите ти, така както това момче те е видяло окървавен тази нощ. Но когато си се върнал в Тива като велик жрец на Амон, си заплашил да кажеш на двора, че съм прокълната от Амон като дете на еретичка. Заплашил си да ме прогониш от Тива и Мерит не те е издала. Но сега никой не може да ме прогони от двореца.

Погледнах към Рамзес.

— Попитай го за пожара в „Малката“. Попитай го кой е убил баща ми и братовчедките ми и защо го е направил!

Стражите отново стегнаха кръга си около него и този път гласът на Рахотеп потрепери от страх.

— Спомни си какво направи Хенутауи с баща ти. Тя беше убийца!

— Ти ли уби Нефертити и запали този пожар? — попита Рамзес и когато видя, че е загубил, Рахотеп просто ме погледна с ненавист. — Съблечете му плаща! — нареди Рамзес.

Ужасена, Изет закри устата си с ръка, а Рахотеп изкрещя:

— Спасих те от една убийца! Спасих те от това да прекараш живота си в неведение!

Двама стражи извиха ръцете му зад гърба. Ноздрите му се издуха и той ми заприлича на бик, отделен за кланицата. Бе успял да избегне наказанието за убийството на царица, а сега бе повален от някакво си конярче.

— Защо е убила баща ми? — попита Рамзес.

Червеното око на Рахотеп започна да се стрелка във всички посоки.

— Можеш да умреш от острието на меча или от глад, бавно.

Когато видях, че Рахотеп няма да отговори, се обадих:

— Защото искаше да има власт над Изет. Хенутауи беше обещала на Изет да я възкачи на трона, но в замяна искаше Изет да не забрави уговорката им, когато стане царица.

— И каква беше тази уговорка?

— Да обнови храма на Изида и да го направи толкова величествен, че всички поклонници в Египет да оставят дебените си пред портите му.

— А Хенутауи да разполага с най-голямото съкровище в Египет — бавно промълви Рамзес. Беше се пробудил от блаженото си неведение и бе попаднал в такъв кошмар от интриги, какъвто дори не подозираше, че съществува. Той погледна към Рахотеп и се изправи в цял ръст. — Военачалнико Анхури, придружи Рахотеп до тъмницата. Убий го по такъв начин, какъвто смяташ, че заслужава.

Докато отвеждаха баща й, Изет изпищя. Дамите й се въртяха безпомощно около нея. Стиснах здраво ръката на Рамзес в своята и го поведох през бъркотията към уединението на стаята си. Заключих вратата и двамата седнахме един до друг на леглото.

— Исках да ти кажа — прошепнах аз. — Измъчвах се месеци наред, но всички ме предупреждаваха да си мълча. Пасер, Уосерит… дори Мерит ме увери, че ако проговоря, Хенутауи ще намери начин да ме изкара лъжкиня.

— Значи всички са знаели? — провикна се Рамзес.

— Да, но нямаше как да го докажем! След коронацията, след като се увереше, че нямам причина да те лъжа, щях да ти кажа за Хенутауи и Рахотеп. А те навярно са предчувствали, че стана ли царица, това ще означава край за тях. Работиха заедно толкова време… докато не настъпи мигът да спасяват себе си. Но не можех да ти кажа — те щяха да направят всичко по силите си, за да не ми повярваш! Трябва да разбереш…

Но виждах, че не разбира.

— Трябваше да ти кажа по-рано — промълвих. — Не биваше да пазя нищо в тайна от теб, Рамзес. Съжалявам.

— Защо Изет не ми е казала за баща си?

— Може би се е срамувала.

— От великия жрец на Амон?

— От един убиец и човек, когото наричат Чакала! — извиках и макар да знаех, че трябва да се опитам да се защитя, бях уморена да пресмятам всеки ход и да претеглям всяка дума, преди да я изрека. — Този дворец е като паяжина от тайни — продължих аз. — Всяка нощ си лягах, като се питах какво ще направи Хенутауи. Или Рахотеп. Това не ме извинява — изрекох отчаяно, — но не бъди суров с Уосерит и Пасер. Навярно дори Изет е имала своите причини.

Рамзес зарови глава в ръцете си.

— Но аз вярвах на Хенутауи и Рахотеп — промълви той, — така както повярвах на хетските шпиони в Кадеш. Защо? — гласът му се извиси от гняв. — Защо?

Нямаше по-подходящ момент от този да му кажа за Изет и Ашай. Но бях страхливка. Боях се, че ще се запита колко ли още тайни съм натрупала в сърцето си и се надявах, че тази може да остане скрита в селцето на Ашай.

— Всичко сякаш е обвито в мрак — прошепна той и аз го погалих по бузата.

— Ти си фараонът на най-великото царство на света. И имаш принцове. Трима красиви принцове.

Той погледна към отворената врата на стаята на кърмачките и когато се усмихна, аз разбрах, че ще ми прости. Но не заслужавах добротата му. Бях запазила в тайна от него неща, които някоя по-достойна жена от мен би разкрила, без да се тревожи за положението си. И все пак усетих как ми олеква на сърцето, сякаш някакво дълго и ужасно пътуване най-накрая бе свършило.