Мишел Моран
Нефертари — Царицата воин (27)

Глава 25
Пред стените на Кадеш

 

— Значи ще отидеш чак в Кадеш? — изпищя Мерит, застанала над Амонхер и Прехир, които ме гледаха изпод червеникавозлатистите си перчемчета и размахваха ръце в желанието си да ги взема. — Не стига ли, че отиде на север, господарке, египетска принцеса на един и същи кораб с пирати…

— Нали видя как реагираха хората! — възразих аз. — Заслужаваше си риска.

— Защото пиратите бяха само сто души! — извика Мерит. — Не десет хиляди хети, подготвени за война. Фараонът дава ли си сметка колко е опасно…

— Дава си, разбира се.

Разполагах само с един ден да се приготвя, но Мерит стоеше между мен и пътническия ми сандък.

— Цяла нощ стоя буден и мисли за това. Много нощи. И двамата мислихме, mawat. И снощи той взе решение.

— Но помисли си колко много начини има да загинеш във война! — започна да ме умолява тя. — Моля те!

Гласът й се извиси отчаяно:

— Какво ще стане, когато фараонът влезе в битка? Ти ще си съвсем сама.

Поех си дълбоко въздух.

— Не. Амонхер и Прехир ще са с мен.

Видях изражението й и бързо добавих:

— Рамзес е отишъл на поход за първи път, когато е бил на единайсет месеца. И Изет ще отиде. С Рамесу.

Мерит беше подпряла ръце на хълбоците си, но сега те увиснаха и съпротивата й премина в удивление.

— В Кадеш?

— По предложение на Хенутауи. Иска да е сигурна, че Рамзес прекарва с Изет също толкова време, колкото и с мен. Ще бъдем в лагера извън града — обясних аз, — в хълмовете. Ще наблюдаваме битката отдалеч.

Мерит вдигна ръце, обзета от ужас.

— Е, добре, щом ти можеш да тръгнеш с армията, значи и аз мога!

Тя разкрачи късите си дебели крака и когато отново сложи ръце на хълбоците си, разбрах, че няма да търпи никакви спорове.

— Какво да приготвя?

— Чаршафи и сандали — отговорих бързо.

— А за принцовете?

Целунах синовете си по меките бузки. Те бяха най-ведрите бебета на света. Винаги искаха да докоснат всичко, да сграбчат всичко, да проучат всичко.

— Те имат нужда единствено един от друг — казах й.

Неотдавна бяха спрели да сучат и сега пиеха млякото си от глинени бутилки и ядяха пиле от моята купа, когато беше нарязано достатъчно дребно. Хранеха се заедно, играеха заедно, а сега щяха да видят и първата си битка заедно от хълмовете. Положих ги обратно на чаршафите и усетих радостна тръпка при мисълта, че преди месец епифи боговете вече ще ги познават. Може би съвсем мъничко, може би имената им все още нямаше да отекнат в ушите на Амон, но да вземат участие в завоеванията на Египет със сигурност беше начало.

Тази сутрин в Залата за аудиенции не бяха допуснали молители и от дузина излъскани маси военачалници и министри обсъждаха стратегията, чрез която Египет щеше да си върне Кадеш. Чух как Аша и баща му описват армията на хетите.

— Имат съюзници от осемнайсет царства — предупреди ни Анхури. — Почти две хиляди колесници и трийсет хиляди воини. Имат мъже от Халеб, Угарит, Дардания, Кешкеш, Арзава, Шасу…

— Арадус, Месе, Педес и много други — довърши Аша. — Няма съмнение, че ще имаме нужда от всичките си двайсет хиляди воини.

— Значи ще разделим армията на пет части — реши Рамзес. Много нощи бяхме будували, разглеждайки карти и превеждайки послания на клинообразно писмо, прихванати от шпионите. — Едната ще е частта на Амон, която ще предвождам аз. Частта на Ра, с Кофу начело. Военачалникът Анхури ще поеме частта на Птах и ще избере военачалник за частта на Сет. Всяка част ще потегли един ден след другата, така че ако хетските шпиони видят частта на Амон, да помислят, че сме само пет хиляди. Накрая Аша ще поведе една последна, по-малка армия по реката. Ако успеем да заобиколим хетите и да им отрежем продоволствията, те ще започнат да гладуват и ще се предадат след не повече от един месец.

Министрите започнаха да се споглеждат намръщено.

— Значи ще разделиш армията, Твое величество? — попита Пасер. Изглеждаше нащрек. — Доколкото си спомням, нито един фараон не го е правил.

Край масите мъжете се размърдаха на местата си — не можеха да решат дали току-що са чули гениален план, или лудост.

— Мисля, че може да сработи — проговори военачалникът Кофу.

— Може да сработи или ще сработи? — попита остро Пасер.

— Ще сработи — заяви безстрашно Рамзес.

Рахотеп мълчеше, приковал кървавото си око върху трона на Рамзес. Но Пасер беше по-смел.

— Ако искаме тази идея да има и най-малката възможност за успех, между отделните части трябва да има идеална връзка.

— Аз имам големи резерви — призна военачалникът Анхури.

Рамзес не беше очаквал несъгласие от бащата на Аша.

— Кажи ми защо.

— Ти ще поведеш четири дивизии през Ханаан, а после и през горите на Лабуи. Това означава цял месец поход. Ако хетите се обърнат и нападнат неочаквано частта на Амон, колко бързо можем да изпратим човек при Ра, Сет или Птах? Никой никога досега не е правил подобно нещо…

— Точно затова трябва да опитаме! — извика пламенно Рамзес. — Ехнатон загуби Кадеш и долината Елефтер. Оттогава фараоните постоянно се опитват да си я върнат, но безуспешно. Тя принадлежи на Египет! Колко време беше във владение на баща ми, преди хетите да я завладеят пак? Без долината никога няма да си върнем земите в Сирия. Ако позволим хетите да задържат Кадеш, те завинаги ще запазят тази египетска територия заедно с река Арнат! Ехнатон остави нашето царство да рухне, но ние ще го построим пак. Ще си върнем загубеното. И за тази цел трябва да смажем хетите. Не можем просто да ги блокираме с голяма сила както преди. Не е достатъчно да ги отблъснем. Трябва да ги обкръжим, да ги накараме да гладуват и да ги заставим да се предадат напълно!

Речта на Рамзес въодушеви военачалниците му. Те разбираха, че ако не опитаме нещо ново, може да водим битка след битка с Хати, до безкрай. Трябваше да обкръжим хетите и да ги унищожим веднъж завинаги.

Вечерта погледнах към Рамзес на слабата светлина на лампите с масло. Той седеше на леглото ни, напрегнат като хищна птица — деветнайсетгодишният фараон на най-могъщото царство на света. След един месец щеше да покаже на царя на хетите, че никога не бива да взема Египет за гъсоче.

— От дните на Тутмос насам — промълви той — само аз и баща ми сме предвождали армия в битка. И само неколцина фараони в историята са вземали съпругите си.

— Нищо няма да ни се случи — уверих го.

— Не се тревожа за теб, а за Изет. Походът ще е дълъг, а тя не е създадена за такива неща.

Исках да го попитам за какви неща според него е създадена Изет, но той продължи:

— Мога да я изпратя по реката с галерата на Аша, само че те ще се движат много напред пред армията и това може да се окаже по-опасно.

— Тя сама реши да дойде — напомних му аз. — Ще се справи.

Но виждах, че не е убеден.

На следващата сутрин дворът се събра на малкия нос край Аварис. Министри, съпруги, жрици и благородници бяха дошли да зърнат великолепната гледка: двайсет хиляди войници, готови за битка, в полята долу. Шлемове и брадви блестяха на слънцето. Над всяка част се развяваха знамената на Амон, Ра, Сет и Птах. Сред хилядите войници имаше нубийци, асирийци, новите попълнения от шерден и хабиру. Носеха кожени щитове, за да са бързи и подвижни, докато тежките ризници на хетите щяха да затрудняват движенията им.

— Виждаш ли колко са бързи колесниците ни?

Пасер ми посочи един колесничар, който се понесе по наводняемите райони, а после спря конете със съвсем леко подръпване.

— Хетските колесници са много по-тежки от нашите, защото носят по трима мъже.

— Колесничар, щитоносец и стрелец — предположих аз.

Пасер кимна. Лек полъх на вятъра накара полата му да зашумоли. На утринното слънце очите му изглеждаха уморени.

— Внимавай, Нефертари. Хетите няма да се поколебаят да убият жена. Те не са египтяни и може да не искат да те заловят жива…

Той остави думите си недовършени и отстъпи назад, за да може Уосерит да ме прегърне.

— Ти си по-смела от мен — промълви тя.

— Или по-глупава — отговорих. — Но обещах на Рамзес, че където и да отиде, аз ще съм с него. А ако го сполети нещастие, цял Египет така или иначе ще падне под властта ма хетите. Как да остана тук? Трябва сама да взема участие и изковаването на съдбата си.

И двете погледнахме към Хенутауи и Изет. Макар че стояха и близо една до друга, помежду им сякаш течеше широка река. Нито една от тях не проговори, а жените, с които Изет бе израснала, шаваха неспокойно. Не познаваха нищо друго освен живота в харема, а сега Изет щеше да пътува с колесница между градове в пустинята, докато армията върви в поход. Не можеха да й дадат никакъв съвет и лицето на Изет беше бяло като прозрачната й рокля.

Уосерит поклати глава.

— Няма да издържи. Ще иска да пътува с носилката заедно с децата през целия път до Кадеш.

Рамзес се появи със златния си нагръдник, придружен от свитата си, която бъбреше въодушевено. Ранното утринно слънце се отразяваше в благородния метал на гърдите му. Бронзовата му ризница бе пристегната с широк колан от лапис лазули, а от военната корона khepresh уреят оголваше застрашително нокти към врата.

— Приличаш на Монту — казах му, сравнявайки го с мъжкото божество на войната.

— А ти си моята Сехмет — отговори той.

Изет се приближи към него. Широкият й инкрустиран колан беше толкова дебел, че й тежеше, докато вървеше. Отблизо видях, че ноктите й са къносани. Беше безупречно красива, като току-що изрисувана кукла от дворцовите работници.

— Очаква ни поход през пустинята! — възкликна Рамзес. — Не пиршество!

Погледна към моята ленена пола и простите ми сандали и се поколеба.

— Ти просто си прекалено красива за бойното поле, Изет. Може би трябва…

Но тя отказваше да го чуе.

— Идвам с теб — заяви тя. — Искам да бъда до теб. Битката не ме плаши.

Но дори придворните, които искаха да повярват на всяка нейна дума, виждаха, че това е лъжа. Една от приятелките й, дъщеря на писар, любезно предложи:

— Можеш да останеш с министър Пасер в Залата за аудиенции, Изет. Фараонът има нужда от верни очи, които да се грижат за царството му.

— Рамзес има нужда някой да се грижи за него по време на война! — тросна се Изет и погледът й се насочи към мен. — И ако това означава, че трябва да приличам на момче, ще го направя.

— Тогава иди и се облечи — каза Рамзес и аз долових в гласа му нотка на нетърпение. — Когато се върнеш, можеш да се качиш в носилката. Тя ще те пази от праха и слънцето.

* * *

Походът наистина беше толкова дълъг, колкото предсказа военачалникът Анхури в Залата за аудиенции и Изет прекара цял месец в покритата си носилка, носена на раменете на осем мъже. Нито веднъж не посмя да се оплаче от ужасната жега или че няма къде да се изкъпе. Когато Рамесу заплачеше, чувахме как му крещи да млъкне, че ако не се държи възпитано, ще го остави отстрани на пътя.

„Горкото дете ще я намрази — помислих си аз. — Трябва да го остави да пътува с Амонхер и Прехир.“ Погледнах към втората носилка и радостните писъци иззад завесата ми подсказаха, че според синовете ми пътуването бе голямо приключение. Мерит се возеше с тях и аз виждах сянката й, докато се движеше насам-натам и предотвратяваше белите им. Макар че в носилката имаше място и за мен, аз карах собствената си колесница редом с Аша и Рамзес. А нощем, когато армията лагеруваше където завареше, Рамзес се промъкваше в павилиона ми и двамата слушахме как Мерит разказва истории за боговете в съседния павилион. Понякога чувахме, че Амонхер и Прехир веднага са заспали. Но повечето пъти се бяха наспали през деня и вече не искаха да си лягат. Тогава Рамзес ги викаше при нас и тримата пълзяха сред възглавниците и се радваха на компанията си, докато аз превеждах съобщения, прихванати от нашите шпиони.

— Цар Муватали не знае нищо за този поход — заявих със сигурност. Бяхме минали през Ханаан и се бяхме насочили към долината Бекаа. Приближавахме се със стабилна крачка към Кадеш от юг. Аз вдигнах последния свитък. — Изпраща в столицата си послания, че жените му трябва да са там, за да го посрещнат, и че трябва да подготвят победно пиршество за епифи. Дори не подозира, че приближаваме. Макар че не знам за това — добавих и посочих към един ред с древно клинообразно писмо.

Беше написано на такъв хетски, който използваха само жреците. Примигнах, опитвайки се да си спомня уроците на Пасер.

— Нещо за горите на Лабуи. — Поколебах се. — Нещо за… горски хора може би?

— Съгледвачи! — изкрещя Рамзес и уплаши Амонхер и Прехир. Те затаиха дъх, за да разберат дали крещи на тях, и когато той дори не ги погледна, продължиха да си играят. — Ще има съгледвачи в горите на Лабуи! — възкликна той.

Продължих да разглеждам свитъка.

— Да — кимнах бързо. — Сигурно е това.

Макар че никога не бях виждала някои от думите, „Лабуи“ и „горски хора“ бяха достатъчно ясни.

— Утре ще минем през Лабуи — каза Рамзес. — И каквито и съгледвачи да са оставили хетите, ще ги обкръжим и ще им отрежем всяка възможност да изпратят предупреждение.

Усмихна ми се.

— Ще си върнем Кадеш, преди Муватали да е седнал за следващото си пиршество!

На сутринта събрахме четирите части на пехотата. Двайсет хиляди мъже изслушаха заповедите си, докато слънцето се издигаше зад хълмовете, позлатяваше шлемовете им и се отразяваше в мечовете им. Сети бе натрупал десет хиляди кожени щитове, здраво обтегнати върху яки дървени рамки, които можеха да отклонят дори най-здравия връх на стрелата, и сега, след едномесечен поход, тези щитове най-накрая щяха да влязат в действие.

— Частите на Амон и Ра да издигнат лагер отвъд река Арнат, в най-високата точка! — нареди Рамзес на военачалниците си. — Сет и Птах ще останат в подножието на хълма. Засякохме съобщения, че в Лабуи ще има хетски шпиони. Когато довечера стигнем до горите, ги искам заловени!

Частите потеглиха, обзети от тревожно въодушевление. Наближавахме Кадеш и когато армията навлезе сред кедрите на Лабуи, тази тревога само нарасна. Но никъде сред тези високи гори с плоски върхове не се виждаха хети и когато частите на Амон и Ра издигнаха лагер на хълма над Кадеш и погледнаха надолу, се разнесе стъписан шепот. Обграденият със стени град изглеждаше съвсем безмълвен, а хетската войска сякаш бе изчезнала. Рамзес застана на билото на хълма, докато хладната вечер се спускаше над Кадеш, а египетските военачалници се взираха удивени надолу.

— Може би са се оттеглили — предположи Кофу.

— Десетхилядна армия не може да превземе най-важния град на север само за да го изостави след един месец. Може би се крият в града — отговори Анхури.

— Във всеки случай трябва да изпратим съгледвач — заключи Кофу. — Дори и хетите да са напуснали града, ще чуят, че сме дошли, и ще се върнат с всичките си части. В това можете да сте сигурни.

Четирите части от армията на Египет зачакаха новини край хиляди огньове, които светеха по хълма и изпълваха въздуха с мирис на горящо дърво. Някои от мъжете започнаха да играят на сенет и ашици. Но след залез-слънце сред воините се възцари напрегнато очакване. Мълчанието на града в краката ни бе по-тревожно от гледката на хетска армия. Край нашия огън Изет бе първата, която наруши неспокойното мълчание.

— Къде може да бъдат? — попита тя с писклив глас. — От цял месец сме в поход! А сега, когато пристигнахме, няма никаква война!

Анхури се усмихна напрегнато.

— Ще я получиш тази война. След един ден или след десет, но хетите ще се върнат.

Качулката на Изет падна назад и разкри раздразненото й изражение.

— С колко хора?

Анхури погледна назад. В лагера бе настъпило някакво и вълнение, но той й даде отговор, макар и бърз:

— С толкова, колкото ние доведохме от Египет. Навярно и с повече.

Той стана и към него тичешком се приближи младо момче, облечено в щампована пола на пратеник. Всички незабавно станахме.

— Какви са новините?

Момчето се спря за миг, преди да отговори, за да си поеме въздух.

— Нищо! — извика то. — Хетите са заминали преди две нощи. Оставили са в града свой управител, но армията си е заминала!

Рамзес започна да мести поглед по пълководците си. Всички те изглеждаха нащрек.

— Може да е клопка.

Но пратеникът бе уверен в противното.

— Не е клопка, Твое величество. Минах из целия град. Никъде няма нито една къдрава брада, нито пък пола на ивици. Само в къщата на управителя…

— Само преди два дни? — попита скептично Анхури. Не можеше да повярва на ушите си. — Прекалено е удобно — отсече той и аз исках да се съглася с него. Но останалите военачалници започнаха да се питат дали хетският цар не е бил толкова уверен в успеха на завоеванието си, че е решил, че нима нужда да остава в Кадеш.

— Възможно е да са изчакали един месец, за да видят дали от Египет ще дойде армия по реката и когато не е дошла, да са си тръгнали — предположи Кофу.

— Ще изчакаме — взе решение Рамзес. — Ако до утре вечер няма следа от армията им, ще превземем обратно града.

Военачалниците се върнаха край огньовете си, а младият съгледвач получи два дебена за работата си. Но в моя павилион Рамзес не можа да заспи. Целунах раменете му, а после и гърдите, но виждах, че не е в настроение да започна да го събличам.

— Ако хетите наистина са си тръгнали — каза той, — утре вечер можем да превземем Кадеш, преди войската им да може да се върне. Можем да залостим портите и да защитаваме града отвътре. Ти ще останеш на този хълм с провизиите. Дадох инструкции на началника на стражите, Иере, че само ти можеш да наредиш този лагер да се премести. Ако към този хълм се приближи част, която не носи знамето на Амон, Ра, Птах или Сет, искам да заминеш на юг, за Дамаск.

Сложих пръсти на долната си устна, но Рамзес нежно ги отмести.

— Няма от какво да се страхуваш. Боговете гледат и ние ще победим.

* * *

Пред павилиона ми се разнесе шепот. Една сянка се раздвижи на лунната светлина и Рамзес седна в леглото с ръка на меча си.

— Твое величество!

— Военачалникът Анхури — каза той и аз изпитах себично удоволствие, задето бащата на Аша знаеше, че трябва да потърси Рамзес при мен.

Рамзес се втурна към отвора на павилиона и дръпна чергилото. До стражите му стояха Анхури, Кофу и двама вързани пленници.

— Двама хетски воини, Твое величество — каза Анхури. — Намерихме ги да се крият сред хълмовете под лагера.

Бързо се облякох и излязох отвън заедно с Рамзес. Шпионите бяха вързани с въже. На бузата на по-високия зееше голяма рана. И двамата носеха дълги хетски поли. Косата им беше сплетена и отметната назад.

— Каква история ви разказаха? — попита Рамзес.

— Почти не говорят египетски — отговори Кофу. — Но високият казва, че са дезертирали.

— Как се казвате?

— Казват, че се наричали Анитас и Тешуб — вдигна вежди Анхури. — Кой може да каже кои са истинските им имена?

Рамзес погледна надолу към лицата на пленниците си. Дори по-високият му стигаше само до гърдите.

— Защо сте изоставили цар Муватали?

И двамата мъже потръпнаха от страх. По-дебелият, Тешуб, отговори:

— Разбираме много малко египетски.

— Тогава може да използвате малкото египетски, който разбирате — изрева Рамзес, — и да ми обясните, иначе ще обяснявате на Озирис!

Тешуб погледна към мен и погледът му се задържа върху ми.

— Напуснахме войската на цар Муватали — отговори бързо той. — Не искахме да се сражаваме за такъв страхливец.

Анхури смуши дебелака с меча си.

— Какво имаш предвид под „страхливец“?

— Цар Муватали избяга! — възкликна Тешуб. — Чу, че великият фараон Рамзес идва с войска, която може да закрие хоризонта!

Рамзес погледна първо към мен, а после и към военачалниците си. По лицето му се разля широка усмивка и той пристъпи по-близо до дезертьорите.

— Муватали е чул, че идвам, и е побягнал? В коя посока? — попита нетърпеливо той.

Тешуб посочи на север.

— Към Халеб? — попита Кофу.

— Да — кимна бързо Тешуб. — Да намери още воини.

Очите на Рамзес заблестяха.

— Утре ще превземем Кадеш! — зарече се той. — Ще поведа армията на Амон на север към града, преди Муватали да е довел подкрепления. Наредете на хората ми да станат. Стига им толкова сън за тази вечер.

— А другите части? — попита Кофу.

— Ще ни последват призори.

Още преди небето да се просветли от сивата зора, частта на Амон се събра на хълма. Щяха да стигнат до портите на Кадеш преди смрачаване и аз се запитах колко ли време ще мине, преди хетската армия да се върне. В уединението на павилиона ми Рамзес обви ръце около кръста ми. Кожата му беше бронзова от суровото лятно слънце и под нея играеха възли мускули от години военно обучение. Почувствах как ръцете му се стягат закрилнически около мен и си пожелах никога да не ме пускат. Но Рамзес трябваше да се сбогува с Изет, както и с Мерит, която обличаше синовете ни.

— Няма да ни отнеме време да пленим управителя — каза нетърпеливо Рамзес. — Когато Муватали се върне, ще види, че Кадеш пак е наш. А после ще дойдат Аша и петата част! За него всичко ще свърши.

— И какво ще му попречи да превземе този хълм?

— Защото Муватали е избягал на север, Нефер! Първо ще трябва да мине през нас. Тук си на сигурно място.

* * *

Проследихме с поглед как воините на Амон потеглят. До следобед мъжете бяха изчезнали от погледа ни и можехме да видим единствено праха, който колоната им вдигаше в далечината. Мерит държеше здраво Прехир и бършеше сълзите му, а той сочеше към хоризонта. Но Амонхер се въртеше в ръцете ми, по-жизнерадостен от брат си, и изобщо не се разплака.

— Ако можеше, щеше да запълзи след фараона — отбеляза Мерит.

— Той ще бъде малък воин. Нали, Амонхер?

— Той ще бъде престолонаследник — заяви Мерит решително. — Веднага след края на тази година.

— Рахотеп по-скоро ще съблече леопардовата си роба и ще тръгне гол, отколкото да короняса Амонхер.

— Надявам се студът да му хареса! — тросна се Мерит.

И двете погледнахме към палатката, в която въоръжени ноини пазеха хетските дезертьори. Един от стражите се проникна към мен:

— Говорят на чужди езици, принцесо. От пленничеството са си загубили ума.

Заслушах се, а после бързо подадох Амонхер на Мерит и се приближих до палатката. Един от стражите отвори уста, но аз свирепо поклатих глава и притиснах пръсти към устните си. Когато чух достатъчно, отстъпих назад.

— Говорят на шасу. И треперят при мисълта какво ще направи Египет с шпионите!

В палатката се възцари тишина. Стражите ме погледнала с ужас, а аз изкрещях някой да доведе военачалника Анхури. Целият хълм се огласи от викове „Шпиони!“ и дори Изет и излезе от павилиона си, където бе прекарала целия ден, като се караше на Рамесу.

Анхури дотича при мен с ръка на дръжката на меча си.

— Те са шпиони! — извиках аз. — Тези мъже не са хетски дезертьори. Говореха на шасу!

Гласът ми се извиси от ужас.

— Спореха какво ще им се случи, след като Рамзес открие хетската армия, скрита отвъд хълмовете на Кадеш!

Военачалникът Анхури и личният му страж влязоха в палатката, въоръжени с тояги. Потръпнах, докато слушах как бият мъжете вътре. Воините, застанали наблизо, бяха чули думите ми и сред хората ни вече се разпространяваше новината, че фараонът ще попадне в капан. Частта на Ра вече бе мобилизирана и мъжете от останалите части взеха копията, брадвите и щитовете си. Когато Анхури излезе от палатката със затворниците, полата му бе опръскана с прясна кръв. Мрачното му кимване потвърди всичките ми страхове.

— Трите части да тръгват напред! — изкрещя той. — Принцеса Нефертари отговаря за припасите и за тристате стражи, които ще останат тук.

* * *

Двете с Мерит наблюдавахме от върха на хълма как трите части изчезват от склона в долината отдолу. Нямаше да стигнат до Кадеш преди сутринта и макар че бяхме поставили на пост стотици стражи, отказах да си легна.

— Искам да изчакам тук и да видя — обърнах се към Мерит.

— Какво да видиш? — провикна се тя разтреперана, макар че бе увита в плаща си.

— Искам да видя как знамето на Амон ще се развее триумфално над тези стени — заявих упорито.

Но въпреки сребристата лунна светлина беше трудно да разберем какво се случва долу. Пред стените на Кадеш горяха лагерни огньове и макар да знаех, че към Рамзес се движат три части, отгоре можех да видя само факлите им. Заслушах се в нощните шумове на щурците. Понякога можех да чуя малките животни, които се стрелваха през храсталаците, но едва след изгрев-слънце можах да видя ясно какво се случва. И тогава запуших стъписана устата си с ръка.

Когато застана до мен на върха на хълма, Мерит проследи погледа ми в далечината и сама видя това, което аз наблюдавах от зазоряване. Макар че частта на Амон беше превзела Кадеш, тежките стени на града бяха разрушени. По северния път към Кадеш вървяха цели колони с наши воини, но все още не бяха стигнали до реката. А после Мерит забеляза огромните крила от хетски воини, които се приближаваха към нас, само на един ден разстояние, и изпадна в паника.

— Идват! Хетската войска идва!

Пронизителният й писък накара жените да дотичат от палатките си и когато Изет видя колко близо са хетите, гласът й се извиси в истеричен писък:

— Трябва да се махнем! Трябва да се махнем веднага, преди да ни настигнат и да ни убият всичките!

Но аз знаех, че Рамзес ще отвърне на удара. Три части му се бяха притекли на помощ, а Аша със сигурност щеше да пристигне по реката начело на петата част, за да смаже воините, които настъпваха към нас. Ако сега избягахме…

Едно момче с пола на пратеник се заизкачва по хълма, в полезрението ни. Ибенре изслуша съобщението му.

— Какво? — попитах бързо.

Погледът на Ибенре беше сериозен.

— Частта на Ра е попаднала в засада. Загинали са най-малко две хиляди воини.

— Трябва да се махнем! — изрече умолително Изет. — Трябва да се махнем, преди да ни убият всичките!

Тя се обърна, за да хукне към павилиона си, но Ибенре протегна ръка и я спря.

— Ако тръгнеш сама, ще те пленят. Ще тръгнем тогава, когато каже принцеса Нефертари.

— Но погледни! — засочи диво Изет към равнините долу.

— Те все още са далеч от нас — казах й аз. — Тръгнем ли към Дамаск, не можем да се върнем. Пътят е два дни.

Тя пребледня и аз добавих спокойно:

— Все още има време Аша да пристигне. Не можем да оставим Рамзес тук с прерязани продоволствени линии.

Изчакахме, докато слънцето се издигна по-високо в небето, с надеждата да видим победното знаме на Рамзес, развято редом със знамето на Амон. Но когато хетската част стигна по-близо до нас, Изет започна да крачи по хълма и най-накрая изкрещя:

— Той ще загуби! Не виждаш ли? Двама шасу го заблудиха. Ще умре, а сега и всички ние ще умрем с него! Забрави за Аша! Моля те!

Погледнах към Ибенре.

— Имаме ли още време?

— До пладне.

Изет ме гледаше умолително. Дори Аша да пристигнеше, вече нямаше да има време да отреже пътя на хетската чист, която сега бързо се приближаваше към нас.

— Тогава трябва да тръгваме — казах аз на Ибенре. — Изчакахме толкова, колкото можахме.

Изет затвори очи с дълбоко облекчение, а Ибенре кимна отсечено.

— Тръгвайте! — изкрещя той и сред хаос от въоръжени стражи, каруци със зърно и коне ние побягнахме надолу по хълма към египетския град Дамаск.