Мишел Моран
Нефертари — Царицата воин (14)

Глава 12
Гладният народ

Всички в двора знаеха, че в момента е времето на Изет с фараона, затова, когато Рамзес влезе в Залата за аудиенции с мен, облегната на ръката му, гърбовете на министрите се сковаха. На лицето на Изет бе изписано дълбоко отвращение, но не тя прикова вниманието ми, а фактът, че в стаята нямаше нито един молител.

— Къде са всички? — попита Рамзес.

Приближихме се към масите на министрите и Пасер се надигна.

— За днес отпратих молителите, Твое величество. Има нещо по-важно.

Рамзес погледна към министър Анемро, който също стана от мястото си и започна да кърши ръце.

— Както знаеш, Твое величество, Нил не е преливала от четири години. Хамбарите в Асуан вече са празни. А тази сутрин…

Той погледна несигурно към Пасер.

— Тази сутрин писарите ни казаха, че складовете в Тива може да се изпразнят след пахонс. Най-много след шест месеца.

— Толкова скоро? — възкликна Рамзес. — Не е възможно! Баща ми каза, че житото ще стигне за още един сезон на суша!

Пасер поклати глава.

— Това беше преди пиршеството за победата на Твое величество, сватбата ти и допълнителните дажби жито, които тиванците получаваха за всяко празненство.

Видях как кръвта се отдръпва от лицето на Рамзес.

— Писарите са раздавали допълнително жито всеки път?

Анемро преглътна.

— Такъв е обичаят, Твое величество.

— И никой ли не се сети да прекрати този обичай, когато Нил не се надигна цели четири години? — изкрещя Рамзес. — Сезонът на прилива почти свърши! Ако реката не прелее до следващия месец, реколтата ще изсъхне. През лятото в този град ще настане пълен глад! И никой не може да предвиди колко дълго ще продължи. Или до какво може да доведе!

Товарът на реката от черна земя не само бе дал името си на Египет^[1], а му даваше и самия му живот. Стиснах ръката на Рамзес и попитах спокойно:

— И така, какво може да се направи?

Пасер разпери ръце.

— Предлагам да използваме това време, за да разрешим проблема.

— Сложете няколко маси под подиума — нареди Рамзес. — Искам всички в тази стая да дадат предложения. Нефертари, Изет, и вие.

Когато прислужниците сложиха масите на министрите под подиума, Рахотеп заговори пръв.

— Предлагам Твое величество да посети всеки един от хамбарите, за да се увери, че е вярно.

Рамзес се обърна към Анемро:

— Уверихте ли се, че хамбарите наистина са почти празни?

Министър Анемро бързо кимна.

— Да, Твое величество. Писарите не са излъгали. Извън Тива, в град Нехеб, някои от хамбарите са празни още от тот и семействата вече гладуват. Скоро хората ще излязат на улиците. Убийствата и кражбите ще се увеличат — предупреди уплашено той.

— Трябва да стигнем до решение, преди сезонът на прилива да свърши и да настъпи сезонът на жътвата — рече Пасер.

— И какво предлагаш да направим? — попита Рахотеп.

В залата се възцари мълчание. Всички чакаха. Накрая Пасер каза замислено:

— Трябва да нахраним хората от Нехеб. Започнете да изпразвате хамбарите на храмовете. А след това се насочете към тези на армията.

— Хамбарите на храмовете ли? — възкликна Рахотеп. — И да оставим жреците да гладуват?

Дори министър Анемро изглеждаше стъписан. Зад него придворните заговориха нервно помежду си.

— Във всички градове храмовете имат запаси за почти шест месеца — отговори Пасер. — А тук, в Тива, войската разполага с поне за три.

— Каква глупост! — сряза го Рахотеп. — Какво ще стане, когато армията вече няма с какво да се изхранва? Кое ще бъде по-опасно? — настоя той. — Гладни дрипльовци или гладна армия?

Рамзес погледна към Пасер.

— Трябва непременно да направим така, че когато това лято изпразним хамбарите, в тях да влезе ново жито. Този двор трябва да намери абсолютно сигурен начин да направи така, че Нил да прелее, и то навреме, за да засадим и приберем житото. Или ако не прелее — продължи бавно той, — да извадим от нея достатъчно вода, за да напоим земята.

— Какво тогава ще иска Твое величество от хората? — попита Рахотеп. — Да носят вода от реката до нивите си?

— Дори да имаше по сто души, които да работят във всяко стопанство — възрази Анемро, — пак щеше да е невъзможно!

— Ами ако изкопаем още канали от реката към обработваемите земи? — попита Рамзес.

— Вече има стотици такива канали — отхвърли предложението Рахотеп. — Но когато Нил не прелива, в тях няма вода. Колкото и мъже с делви да сложим, това няма да се промени.

— Трябва да има начин! — настоя Рамзес.

В залата се възцари сломено мълчание и той погледна към мен.

— Говори! Ти какво би направила?

— Докато не открием начин да накараме водата да потече нагоре в каналите, бих постъпила така, както предлага Пасер.

— А ако никога не открием? — избухна Рахотеп. Запитах се как Хенутауи издържа да гледа деформираното му око нощем. — Колко фараони са понасяли години на такава суша?

— А колко фараони са събирали най-големите мозъци в Египет, за да потърсят отговор? — отвърна Рамзес и стисна гегата на баща си.

— Сигурен съм, че селяните вече са се опитали да намерят отговор — промълви немощно Анемро. — И с цялото ми уважение, Твое величество, но как можем да сме сигурни, че ние ще намерим този отговор до два месеца? Защото само толкова време ни остава, преди да стане прекалено късно за засяване.

Рамзес погледна към Пасер.

— Трябва да намерим решение до мехир. Повикай военачалника Анхури и Аша. Още днес ще извадим жито от храмовете на Нехеб.

— Твое величество! — надигна се отчаяно Рахотеп от мястото си. — Това наистина ли е мъдро? Ако го правиш само защото се боиш, че хората ще обвинят принцеса Нефертари…

В Залата за аудиенции се разнесе многогласно ахване. Рамзес изкрещя:

— От нищо не се боя!

Министрите под подиума застинаха.

— Нямаме друг избор освен да нахраним хората. Нима ще ги оставиш да гладуват, когато има жито, съвсем подходящо за целта?

— Защо не попитаме принцеса Изет? — предложи Рахотеп. — Ти попита принцеса Нефертари за мнението й. Какво ще каже принцеса Изет?

Изет се размърда неловко на трона си. Рамзес се обърна към нея:

— Искаш ли да добавиш нещо?

Тя погледна към Рахотеп.

— От три хиляди години — повтори Изет неговия довод, — никой така и не е открил начин да изведе нагоре вода от река с ниско ниво.

— Вярно е — кимна Рамзес. — Но сега аз и моите министри разполагаме с два месеца, за да открием.

— И ако не открием? — попита Анемро.

— Тогава всички ние ще гладуваме! — отвърна гневно Рамзес. — Не само народът, а и жреците, и генералите редом с него!

Вратите на Залата за аудиенции се отвориха и Аша и баща му се приближиха към нас.

Рамзес стана от стола си и се обърна към генерал Анхури.

— Ще отворим хамбарите в храмовете в Нехеб — съобщи му той. — Ти и Аша ще съобщите за това на другите военачалници и ще сложим съобщения на вратите на всички храмове, та хората да знаят какво да очакват.

Той се обърна и премести поглед от мен към Изет.

— Най-големият хамбар в Нехеб е в храма на Амон и ще изисква най-големия надзор. Някоя от вас иска ли да отговаря за разпределението на житото?

Погледът му се задържа върху моя и аз осъзнах какво се опитва да направи.

— Да — отговорих веднага.

— Там, в мръсотията? — уплаши се Изет. — С всички тези хора?

— Права си. Остани тук, където е спокойно — съгласи се Рамзес. — Не искам да излагаш детето на опасност. Аша, заведи принцеса Нефертари в храма на Амон. Пасер, повикай архитекта на баща ми, Пенре, и всички други архитекти в Тива. Няма да приемаме молители, преди да сме открили начин да напълним каналите.

* * *

В град Нехеб застанах между Аша и баща му. Гледах как дворът на храма се изпълва с огромна тълпа, която крещеше и искаше храна. Зад гърба ни три дузини воини с вдигнати в готовност копия и щитове пазеха неотворени торби със зърно.

— Не водете еретичката в храма на Амон! — изкрещя една от жените.

Друга извика:

— Тя ще разгневи боговете и ще ни довлече още глад!

Аша погледна към мен, но аз разбирах какво трябва да направя и наблюдавах нарастващата ярост на тълпата, без да трепна.

— Много си смела — прошепна Аша.

— Нямам друг избор. И докато Рамзес не намери решение, ще стоя тук всеки ден.

Но тълпите ме гледаха с ненавист. Аз бях причината за страданието им, причината, поради която реколтите им не бяха узрели заради сушата, а водите на Нил не бяха залели нивите им.

Военачалникът Анхури вдигна във въздуха една прокламация.

— По заповед на фараон Рамзес и принцеса Нефертари ще отворят за вас хамбарите на Амон. Всяка сутрин по изгрев-слънце всяко семейство от тук до храма на Изида ще получава по една чаша жито. Децата няма да получават чаши, освен ако не са сираци. Всеки, когото заловим, че се е наредил двукратно на опашката, ще бъде лишен от жито за седем дни.

Избухна буря от въпроси и възклицания. Военачалникът Анхури надвика нарастващия шум:

— Тишина! Ще се наредите на опашка!

Аз застанах до воините, които раздаваха зърно, и като обикновен писар започнах да отмятам колко чаши са раздадени. Но с напредването на сутринта враждебността, изписана на лицата на хората от опашката, започна да намалява. Все повече и повече. Следобед една жена измърмори:

— Да те благослови Амон, принцесо.

Аша ми се усмихна.

— Това е само една жена — напомних му аз.

— А как иначе да започне? Нали това искаше Рамзес? Да промени мнението им — напомни ми Аша и седна върху една торба. — Чудя се как ли им върви на тях с Пенре.

И аз си задавах същия въпрос още откакто излязох от двореца, но вечерта в Голямата зала Рамзес не беше на подиума. Архитектът също не се виждаше никъде.

— Чух, че сега броиш зърно — подметна Хенутауи, докато двете с Уосерит заемаха местата си. — От принцеса до селянка. Трябва да призная, че си способна на невероятни преображения, Нефертари.

— Според мен твоят племенник знае точно какво прави — отбеляза Рахотеп, — като я праща в храма да раздава жито. Свързва я с храна и благоденствие. Сигурен съм, че всички тук го разбират.

— Наистина ли? — попита Уосерит. — На мен ми се струва, че Нефертари се е съгласила, за да прояви доброта.

Хенутауи погледна към отсрещната страна на масата към Изет.

— Тогава може би и Изет трябва да демонстрира доброта.

— Няма да се смесвам с онези мръсни тълпи в Нехеб!

Министър Анемро се намръщи.

— Там има предостатъчно воини, които ще те защитават.

— И цяла дружина да има, не ме интересува! — тросна се Изет. — Да отива Нефертари и когато хората се разбунтуват, могат да разкъсат нея на парчета.

Министър Анемро се скова от думите й, а усмивката на Хенутауи се стопи.

— Хората обичат да виждат доброта у своите водачи — изрече предупредително тя.

— А аз съм почти в шестия месец! — отвърна разпалено Изет. — Ами ако някой гладен селянин ме нападне и детето пострада?

В очите на Хенутауи проблесна мрачен пламък.

— Рамзес никога няма да може да ни прости.

Изет се ядоса.

— Ти с радост ще ме видиш мъртва, стига преди това да убедя Рамзес да обнови храма ти! Не ти стига, че трябва да седя в Залата за аудиенции ден след ден, та Рамзес да избере мен вместо това джудже! Не ти стига, че загубих Ашай. Сега искаш да загубя и живота си!

Погледнах към Уосерит. „Ашай“ не беше египетско име. Може би име на хабиру?

— Млъквай! — изсъска Хенутауи и се хвърли напред. За миг си помислих, че може да удари Изет. Но после си спомни за ранга на двете. До нея очите на министър Анемро се бяха разширили. — Мисля, че трябва да си спомниш къде се намираш — предложи тя.

Изет осъзна какво е сторила. Видях как умът й се опитва да догони езика.

— Принцеса Нефертари няма да посмее да каже нищо срещу мен — изтърси тя. — Ако го направи, ще се погрижа Рамзес да научи, че се опитва да съсипе репутацията ми, за да си проправи път към подиума.

— Министър Анемро, който седи тук, не е глух! — напомних й рязко аз.

— Не, просто безсилен — усмихна се Изет. — Знае, че той е най-маловажният сред министрите. Ако посмее да изрече името „Ашай“, ще изчезне от двора в мига, в който дам син на Египет.

— Много си уверена, че ще е син. Ами ако е момиче? — попита Уосерит.

— Тогава следващия път ще родя син! Какво значение има? Рамзес никога няма да избере Нефертари за велика съпруга. Ако искаше да я избере, щеше вече да го е направил!

— Тогава защо я изпраща да раздава жито? — попита лукаво Уосерит.

— Той помоли и мен, но аз не бях така глупава да се съглася! — отвърна Изет и насочи гнева си към мен. — Наистина ли мислиш, че министрите не знаят истинската причина Рамзес все да търчи към спалнята ти? Той иска човек, който да надзирава работата им и любопитната малка Нефертари с уменията си по езици е готова да наднича иззад рамото им!

— Би трябвало и ти да подкрепяш Рамзес! — изсъсках аз.

— Подкрепям го — отсече Изет и сложи ръка на корема си.

— А ако ти наистина обичаш Рамзес, никога няма да го помолиш да те направи своя царица — добави Хенутауи. — Поставяш короната му в опасност.

Уосерит ме улови под ръка. Най-вероятно Рамзес нямаше да дойде тази вечер и ние и двете станахме.

— Министър Анемро, Пасер, желая ви приятна вечер — каза тя и ние слязохме по стъпалата. В подножието на подиума тя прошепна: — Значи се е върнал в спалнята ти, след като е спал с Изет. Наистина ли е било, за да му превеждаш съобщения?

— Да — отговорих, докато прекосявахме залата. — От царствата Хати и Асирия.

— Освен това те изпрати да надзираваш житото — погледна ме Уосерит. Стигнахме до вратите. — Ако искаше единствено преводаческите ти умения, щеше да те наеме за писар — каза сухо тя. — Съществува само една причина да изпрати принцеса да върши войнишка работа в Нехеб.

Стори ми се, че някой е дръпнал двата края на една нишка и е разплел възела в стомаха ми.

— И така, кой е Ашай?

Минахме през вратите и преди Уосерит да отговори, Рамзес видя, че излизаме.

— Нефертари! — провикна се той. — Къде отиваш?

— Искаше да те намери — отговори Уосерит, — да ти разкаже за храма.

Рамзес огледа изпитателно лицето ми.

— Надявам се, че не е имало безредици?

— Не. Аша и баща му никога не биха го допуснали.

— Но народът? — попита тревожно той.

— Хората много се зарадваха на зърното. Всъщност някои дори ми благодариха.

Рамзес изпусна дъха, който бе задържал досега, и аз видях огромното облекчение в погледа му.

— Добре.

Той сложи ръце на раменете ми.

— Добре — повтори и в светлината на лампите с масло крилата на короната nemes обгръщаха лицето му като златна лъвска грива.

— Постъпи мъдро, като изпрати Нефертари в Нехеб — похвали го Уосерит. — Но разкажи ни какво се случи в Залата за аудиенции, докато нея я нямаше.

Рамзес погледна бдително към вратата на Голямата зала, хвана ме за ръката и ни отведе настрани от наострените уши на дворцовите стражи. В сянката на един алков двете с Уосерит се наведохме напред.

— Архитектът на баща ми, Пенре, мисли, че може да успее да намери решение.

Уосерит се намръщи.

— Само за един ден? — попита тя невярващо. — След като селяните страдаха толкова години…

— Но те не са страдали. Не и в Асирия. Нито във Вавилон. Или пък в Амарна.

Сега беше ред на Уосерит да хвърли поглед към стражите.

— Какво искаш да кажеш, как така не са страдали в Амарна?

Амарна беше градът, който моята леля, царица Нефертити, бе построила заедно със съпруга си. След убийството й гражданите го бяха изоставили. Когато военачалникът Хоремхеб се бе провъзгласил за фараон, той бе използвал крайъгълните камъни на града й като баластра за своите проекти из цяла Тива. Бях чувала какво казват хората — че вече не е останало нищо от това, което бяха построили леля ми и царят еретик Ехнатон.

Рамзес понижи глас:

— Искам да кажа, че в Амарна е имало поне един стопанин, който е знаел как да взема вода от реката Нил, дори тогава, когато не е преливала, за да напълни каналите им. Помисли! — продължи забързано той. — Царят еретик е поканил в Амарна пратеници от всички царства. Хетите може да са донесли чумата, но асирийците може би са донесли знание. Пасер провери архивите и в годината на най-голямото честване, организирано от Еретика, е имало суша. На следващата година при властването на фараон Нефертити силозите на великия жрец Мерира преливали от жито. Може би асирийците са видели изсъхналите ниви и са разбрали, че могат да помогнат.

— Дори да са помогнали — отвърна проницателно Уосерит, — от Амарна не е останало нищо. Градът е погребан под пясъците, а това, което не е заровено, е или ограбено, или унищожено.

— Не и гробниците — поправи я Рамзес и се усмихна широко. — Като момче Пенре е помагал на баща си за гробницата на Мерира в северните скали на Амарна. Кълне се, че си спомня как баща му нарисувал изображение на кош, прикрепен към кол, който вади вода от Нил. Никога не бил виждал нищо подобно, а баща му му казал, че този механизъм е направил Мерира най-богатия жрец в Египет.

— Рамзес — рече Уосерит с тон, който Мерит многократно бе използвала с мен, — само два месеца остават, преди да стане прекалено късно за засяване. Да възложиш всичките си надежди на едно изображение, което този архитект може да си спомня или да не си спомня правилно…

— Разбира се, че ще продължим да търсим решение. Но това е повече от онова, с което разполагахме преди, тоест нищо!

— И какво мисли да прави? — попитах аз. — Да се върне в гробницата на Мерира в Амарна?

— Да — потвърди Рамзес. — Дадох му разрешение.

Закрих устата си с ръка, а Уосерит отстъпи назад.

— Гробницата така и не била довършена! — възкликна Рамзес. — Няма да прекъснем покоя му, нито ще оскърбим неговите akhu. Гробницата била изоставена, когато царицата еретичка се върнала в Тива. И ако Пенре успее да намери това изображение…

— Ако — прошепна Уосерит, а Рамзес вдигна ръце с дланите нагоре.

— Имаш право. Не е сигурно, че ще успее. Но има възможност и това е най-доброто, с което разполагаме. Амарна е по-близо от всеки град в Асирия.

— А търговците? Или пратеници от Асирия?

— Колко време ще мине, преди да стигнат до Тива? Два месеца? Три? Нямаме толкова време.

Рамзес се обърна към мен.

— Никой друг не бива да разбира за това освен нас. Ако Пенре се върне с изображение, ще кажем, че е нещо, което самият той е създал. Няма да разкриваме, че е от Амарна.

Тежките двойни врати на Голямата зала се отвориха и отвътре излезе Хенутауи.

— Не може да отиде сам! — обадих се бързо. — Ами ако нещо стане в онези хълмове? Трябва ти някой друг, на когото можеш да вярваш.

Рамзес кимна.

— Права си. Ще изпратя с него Аша.

* * *

Нощ след нощ Рамзес идваше в стаята ми, все едно дали беше ред на Изет, но вместо да превежда заедно с мен молби на чужди езици, той седеше пред мангала и разглеждаше странни скици, начертани на папирус. Това, че идваше при мен дори когато нямаше нищо за превод, изпълваше сърцето ми с такава любов, та си мислех, че ще се пръсне. „Изет греши — мислех си трескаво. — Той не чака тя да му роди син. Чака хората да ме приемат като негова съпруга, преди да обяви коя ще е царицата.“

Но макар че бях щастлива, започвах да се боя за здравето на Рамзес. Посред нощ той често ставаше от леглото ми и започваше да рови из скиците, предложени от архитектите му — опитваше се да намери нещо, което да изглежда обещаващо. Привеждаше се над ниските пламъци на мангала и не помръдваше, преди слънцето да е изгряло, и тогава очите му изглеждаха също толкова червени, колкото окото на великия жрец на Амон.

Един месец след заминаването на Пенре аз обвих ръце около раменете на Рамзес и прошепнах:

— Позволи си малко почивка. Как мислите ти да текат ясно, ако не спиш?

— Остава само един месец, преди да стане прекалено късно за засяване. Защо баща ми не е потърсил подобно решение? Или неговият баща? Или фараон Хоремхеб?

Прокарах успокоително пръсти през косата му.

— Защото Нил никога не е спадала толкова ниско.

— Но баща ми знаеше!

— Как би могъл да предвиди, че Нил няма да прелее цели четири години? Беше погълнат от подготовката за войните в Нубия и Кадеш.

Рамзес обезсърчено поклати глава.

— Ако имаше повече време, можехме да пратим хора в Асирия. Можехме да попитаме селяните…

Взех ръката му в своята.

— Ела в леглото. Спри за днес.

Рамзес се остави да го откъсна от скиците, но дори когато си легнахме, знаех, че не спи. Мяташе се под завивките и аз затворих очи и се опитах да му внуша да се успокои. А после чух три тихи почуквания на вратата ни. Рамзес погледна към мен и в топлото сияние на мангала видях, че очите му се разширяват. Той се втурна към вратата и Пенре, архитектът, който бе заминал за Амарна, за да намери и проникне в гробницата на Мерира, застана пред нас със сноп папируси в ръка. Зад него стоеше Аша, загърнат в пътнически плащ. Дългата му плитка бе събрана на стегнат възел зад врата. Станах от леглото и нахлузих една роба, за да прикрия тънката си ленена нощница.

— Аша! Пенре! — провикна се Рамзес.

Аша влезе в стаята и прегърна Рамзес като брат. Пенре се поклони дълбоко от кръста. Улових Аша за ръката и го поведох към мангала.

— Толкова се радвам, че се върна! — промълвих най-искрено. — Рамзес не е мигнал от седмици насам.

Аша се засмя.

— И ние не сме — каза той и аз забелязах черните кръгове под очите му.

— Твое величество, корабът ни пристигна в Гебту тази вечер. Оттам дойдохме дотук с колесница, защото знаехме, че това, което открихме, не може да чака.

— Всичко! Кажете ми всичко! — възкликна Рамзес. Без короната nemes косата му падаше по раменете като листове блестящ мед. Той показа на Пенре и Аша два гравирани дървени стола и се приведе напред, за да чуе какво ще каже архитектът на баща му.

— Беше точно така, както си спомнях — разкри ни Пенре. — Точно на това място.

Рамзес стрелна с поглед Аша.

— И само ти отиде с него?

— Разбира се — отговори Аша. — Никой друг не знае.

Погледнах в суровите сиви очи на Пенре и разбрах, че на него може да се разчита също толкова, колкото на Аша. Независимо дали механизмът, който бе донесъл, щеше да сработи, или не, никой никога нямаше да разбере, че е дошъл от града на Еретика и някога е бил използван от велик жрец на Атон. Запитах се как ли изглежда сега градът на леля ми. Макар че когато Хоремхеб бе станал фараон, бяха заличили името й от стените на Амарна, може би под земята бяха останали нейни изображения.

— Гробницата се намираше в северните хълмове — започна Пенре. — Сложихме на вратата приношение от тамян и вътре намерихме ето това.

Той протегна изображение, нарисувано на папирус. Това, което видях на него, приличаше на дървена играчка, с каквато си играят децата, с прът в средата и седалки от двата края. Но вместо седалки на края на дългата страна имаше глинено ведро, а на късата — тежък камък.

— Толкова е просто… с опорна точка в средата — промълви Рамзес, подаде ми скицата и погледна смаян към Пенре. — Мислиш ли, че ще сработи?

— Да. С голям тръстиков кош, запушен със смола, може да свърши работа колкото стотици мъже. Всъщност… ако камъкът е достатъчно тежък, може би ще повдига пет хиляди деса на ден.

Рамзес рязко си пое въздух.

— Сигурен ли си?

— Докато пътувахме, направих изчисленията.

Той разбута другите папируси в снопа и подаде един на Рамзес. Аз не разбрах какво пише там, но и Рамзес, и Аша закимаха утвърдително.

— Не прилича на нищо друго в Египет — увери ни Аша. — В гробницата… дузини изображения на царя еретик.

Погледът му срещна моя, но Рамзес беше този, който проговори:

— А открихте ли…

Аша кимна стегнато.

— Да.

Рамзес стана от стола си и се обърна към Пенре:

— Утре ще разкажем на двора за изобретението ти. Ще можеш сам да избереш хората, които искаш да го построят. Ако първото, което построиш, сработи, ще те помоля да ги построиш навсякъде по бреговете на Тива. Направи ми голяма услуга — похвали го Рамзес. — Не бих могъл да се доверя на никого другиго.

Пенре наведе глава, за да покаже колко поласкан се чувства. Рамзес го поведе към вратата, а Аша ми подаде сгънат лист папирус.

— За теб е — каза тихо той.

Погледнах към Рамзес и внимателно разтворих страницата. Вместо рисунка на нея имаше малко парченце мазилка, на което бе изобразена жена в колесница. Кожата й беше тъмна и макар художникът да не бе отделил време да оцвети очите й, знаех как се казва. Стиснах устни, за да не се разтреперят.

— Рамзес искаше да го получиш — каза нежно Аша. — Ти си единствената звезда на неговия небосклон.

Примигнах бързо.

— Откъде е знаел?…

— Не знаеше. Но знаеше, че в двора в Амарна е имало дузини рисунки. Щях да ти донеса и изображение на леля ти, но…

Кимнах, за да не трябва той да казва думите.

— Били са унищожени.

— Но Хоремхеб е оставил изображенията на майка ти и баща ти.

Притиснах малката рисунка в дланта си. По някакъв начин почувствах, че като я държа, мога да достигна до ка на родителите си. От безбройните подаръци, с които ме бе обсипал Рамзес, този бе най-скъпоценният.

Изчаках Аша и Пенре да си тръгнат, после поставих изображението в naos на майка си. А когато Рамзес ме попита за какво си мисля, не му отговорих с думи.

* * *

На следващия ден показаха проекта на Мерира в Залата за аудиенции. Отначало се възцари тишина. После дворът избухна във възклицания на удивление и радост. Но селските старейшини, поканени от околните стопанства за случая, се споглеждаха объркано.

— Ако това приспособление успее — увери ни Пенре, — тази година ще има жътва, и всяка година оттук нататък!

Наведох се към Рамзес.

— Защо селяните не се радват? — попитах шепнешком.

— Предпазливи са. Ще искат най-напред да видят, че работи.

— Е, трябва много да го оценят — заявих аз. — В цялата история на Египет навярно няма друг фараон, който да е променил живота на толкова много хора.

Но по-късно в стаята на Пасер дори Уосерит беше предпазливо настроена.

— Защо никой не вижда какво постигна Пенре? — провикнах се аз.

— Защото първо трябва да проработи — отговори Уосерит с равен глас. Макар че в мангала гореше голям огън, тя бе облечена в дебела синя риза. — Проблемът с Изет все още не е решен — продължи тихо тя. — След два месеца тя ще стане майка на най-голямото дете на Рамзес.

Гърлото ми се сви при мисълта за провала ми.

— Вземаш ли мандрагори? — настоя Уосерит.

— Разбира се! — отвърнах и се изчервих. — Мерит ми ги бере.

— А направи ли подходящите приношения?

Кимнах, засрамена, защото това означаваше, че боговете не ме слушат. Ами ако Таурет, богинята на раждането, не можеше да различи моята молитва сред хилядите, които отправяха към нея? Защо да я различи? Аз бях едната от две съпруги, племенница на еретичка, която бе изоставила боговете.

Уосерит въздъхна.

— Поне не всички новини са лоши.

— Представянето ти в Залата за аудиенции все още е предмет на много разговори в Тива — каза Пасер. — Вече няма нужда аз да насочвам чуждестранните пратеници към теб. Те сами питат за теб.

— Това е голяма чест — уточни Уосерит. — Никой пратеник не търси Изет.

— Ще я търсят, ако стане велика съпруга — промълвих, прозряла в бъдещето. — Хората почти никога не ми се усмихват. Мога да раздавам зърно от днес до тот, и пак няма да има значение.

— Ти не си виновна в кое семейство си се родила — заяви твърдо Пасер.

— Защо тогава съм прокълната да живея в сянката му? — попитах.

— Защото твоите близки бяха гиганти — отсече Уосерит — и все още хвърлят голяма сянка. Но сега ти чертаеш своя, нова пътека. Ти ще станеш партньор и съветник на Рамзес. И ако успееш да дадеш на Египет наследник, няма да има причини хората да искат Изет.