Мишел Моран
Нефертари — Царицата воин (26)

Глава 24
За правото на царя

В Залата за аудиенции Рамзес все още носеше короната nemes. Не ми изглеждаше по-различен, отколкото пред три месеца, когато управляваше само Тива. Но от коронацията му насам в двореца „Малката“ определено бяха настъпили промени. Алените килими бяха смъкнати от стените. Всички статуи бяха извадени от нишите и поставени в дървени сандъци, които щяха да потеглят към двореца „Пи-Рамзес“. Когато минавах по коридорите на двореца, виждах прислужници, които носеха тежки тръстикови кошове и ги пълнеха с всевъзможни луксозни предмети, каквито можеше да няма в град Аварис. Сега, когато дворецът се намираше в такова състояние, молителите в Залата за аудиенции бяха оредели, затова, когато Яхмос дойде и поиска да ме види, Пасер му махна да минава. Вече знаеше какъв отговор ще дам на искането на хабиру.

— Идваш в лош момент, Яхмос. Утре дворът заминава — казах аз.

— Значи моментът е подходящ и хабиру да заминат — отговори той. — Защо да ги караш да минават през това преместване в Аварис?

— Войската няма да страда — засмях се аз. — Воините ще плават по Нил със същите кораби като самия фараон.

— Не всички хабиру са в армията на фараона. Някои трябва да продадат запасите си от зърно, за да наемат лодки.

— За да стигнат до бреговете на Ханаан, пак ще трябва да наемат лодки.

— Не и ако вървим пеш.

— Хабиру не могат да си тръгнат! — възкликнах по-високо, отколкото възнамерявах. — От север дойдоха вести за напредващи хетски воини. Ако хетите превземат Кадеш, ще има война. Ще имаме нужда от всеки воин. Изчакай до тот.

— Искам да знам кога фараонът ще освободи моя народ!

Очите на Яхмос пламтяха. Той шумно стовари гегата си върху плочките и към нас пристъпиха въоръжени стражи, но аз вдигнах ръка и ги спрях.

Рамзес прекъсна разговора си с Пасер и се обърна към нас.

— Съпругата ми ти каза истината. Всички воини в Тива ще дойдат в Аварис — рече той, отхвърляйки рязко молбата на Яхмос. После се обърна към мен: — Защо изобщо му отделяш внимание? — попита с тих глас.

Вечерта, докато двете с Мерит отивахме към баните, тя повтори въпроса на Рамзес.

— Защото майка ми е страдала така, както страдат хабиру. Но ако цар Муватали настъпи към Кадеш, може да се окаже, че имаме нужда от всеки един египетски воин, за да го спрем — и пак може да не стигнат. А падне ли Кадеш, ще падне и Аварис. После Мемфис. След това Тива…

Тъмният силует на Мерит поклати глава, докато вървяхме към настланата с плочки пътека към банята.

— Ако фараонът знаеше, че сериозно го обмисляш… — започна тя, но аз вдигнах ръка и я спрях.

— Слушай!

До слуха ми достигна ридание. Погледнах към Мерит.

— Идва оттам — прошепна тя.

Минахме безшумно през украсения с колони вход към царския двор. Зад една смокиня видях силуета на Изет, а до нея стоеше млад мъж. Ако бяхме минали през който и да било друг вход, нямаше да ги видим. Тя беше обърната с гръб към нас.

— Можеш да идваш всяка сутрин — изрече умолително тя. — Ти си скулптор, Ашай. Можем да кажем на двора, че ми правиш бюст. Никой няма да разбере…

— Не биваше изобщо да идвам при теб — отговори хабиру и се отдръпна настрана. — Някога те обичах, но се научих да обичам съпругата си. Тя ми роди две деца… Но като ме повика тук… излагаш живота ми на опасност!

Навярно бе забелязал движението ни, защото само след секунда вече бе побягнал.

Изет се обърна и когато ни видя, ужасена затисна устата си с ръка. Свлече се на колене сред ивицата цветя, която минаваше покрай пътеката към стаята й.

— Ще кажеш ли на Рамзес? — прошепна тя с наведена глава.

— Не. Той няма да узнае тайната ти — отговорих тихо.

Мерит ме погледна стъписана.

— Господарке!

Изет погледна към мен и очите й се присвиха, докато мислеше за цената ми.

— И какво ще трябва да платя за мълчанието ти?

— Само хора като Хенутауи очакват отплата — отговорих аз.

* * *

По-късно в стаята си разказах на Уосерит и Пасер за случилото се.

— Бяха скрити зад клоните на една смокиня — завърших аз. — Ако не бяхме тръгнали към баните, никога нямаше да ги видим.

— Съпругата на фараона трябва да бъде извън всякакво подозрение — рече мрачно Уосерит. — Когато Рамзес разбере…

— Няма да разбере. Казах на Изет, че няма да издам тайната й.

Уосерит и Пасер ме погледнаха удивено, но аз решително поклатих глава.

— Хенутауи вече достатъчно й вгорчи живота. А Ашай се зарече, че няма да се върне. Дори Рамзес да разбере за това, ще се зарадва ли?

— Но Изет го предава!

— От любов. Майка ми е предала семейството си от любов. Ако майка ми не беше избрала военачалника Нахтмин пред дълга към сестра си, мен нямаше да ме има.

— Но майка ти не беше омъжена за сестра си! — извика Уосерит. — Двете не бяха свързани от обет пред Амон!

Вярно беше. Ситуацията не беше същата, ала сега, когато моментът най-после бе настъпил и можех да унищожа Изет, не желаех да го сторя.

* * *

На сутринта всички тиванци, чиято работа зависеше от фараона, потеглиха. Заслоних очите си с ръка и се загледах от балкона си към хилядите каруци, натоварени със зърно, сандъци и оръжия, които поемаха по дългия път към Аварис. Гети, които можеха да си го позволят, наемаха лодки и товареха вещите си в прости сандъци. Отвъд града земеделци носеха последните си кошове с овършано жито към варосаните силози, където писари им плащаха от съкровищницата. Щастливците използваха тези медни дебени, за да купят за семействата си места на корабите.

Прегърнах силно Рамзес, докато двамата стояхме и се взирахме в морето от хора.

— Това, което правим ние, няма нищо общо с действията на Нефертити и Ехнатон — увери ме Рамзес. — Ние не строим град в пустинята, за да се самовъзвеличим. Местим се в Аварис, за да защитим царството си.

Той сведе поглед към мен и се усмихна.

— Знаеш ли какво наредих на зидарите да направят най-напред? — попита той. — Твоята стая. Наредих да ти построят спалня до моята и да я изрисуват с всички сцени от „Малката“.

Никой никога не бе правил за мен нещо с толкова разбиране и мисъл. Притиснах ръка до сърцето си и когато видя, че ме е зашеметил, Рамзес ме целуна по устните, по бузите, по шията.

— Твоите akhu са построили „Малката“, Нефер. Майка ти е живяла тук. Не искам да си тъжна, когато днес я напуснеш.

Притиснах ръце към коравите му гърди, към кръста му и още по-надолу. Той ме вдигна на ръце и ме отнесе в стаята, но прислужниците вече бяха изнесли леглото ми.

До мангала имаше овча кожа — плътна, бяла и мека.

— Като теб — прошепна Рамзес, когато ме положи върху нея. Коленичи и целуна раменете ми, гърдите ми, меката вътрешна част на бедрата ми. Вдъхна аромата на жасмин, с който винаги се парфюмирах между краката. Легнахме на топлия килим в празната ми стая и се любихме, докато чукането на Мерит не стана толкова силно, че не можехме да го пренебрегваме повече.

Все пак исках да погледна още веднъж плодните дръвчета в градината. Клоните им се поддържаха от дървени решетки и понякога нощем си представях, че ги е засадила майка ми. Знаех, че е била много умела в градината, но нямаше кой да ми каже кои цветя ми е оставила в Тива. Бях казала на Рамзес, че няма да ми е мъчно да се разделя с „Малката“, но сега осъзнах, че не е истина. След четири месеца, на Празника на Уаг, нямаше да има къде да отида в Авари, за да запаля тамян за ка на майка си. Тя щеше да остане самотна в храма на Хоремхеб с обгърнато в мрак лице, забравена.

— Ще се върнем — увери ме Рамзес и се приближи зад мен.

— Майка ми е вървяла по тези коридори — промълвих аз. — Понякога стоя на този балкон и се питам дали е виждала това, което виждам аз.

— Ще й построим храм — обеща Рамзес. — Няма да допуснем да я забравят. Сега аз съм фараон на цял Египет.

— Някога Ехнатон е бил фараон на цял Египет…

Той ме хвана за раменете.

— Сега си свързана с мен. С Амонхер и Прехир. Хората видяха победите ми в Нубия и Кадеш. Видяха как унищожихме шерден. Сега боговете ни наблюдават. Познават ни.

Следобед потеглихме с флотилия от повече от сто кораба. Застанах на кърмата, за да наблюдавам как „Малката“ изчезва от погледа ми. Най-хубавият кораб на Рамзес беше препълнен със сандъци и тежки мебели от двореца. От плютата надничаха абаносови статуи на боговете и изглеждаха също толкова нетърпеливи да пристигнем, колкото и аз. Почти нямаше място за пътниците и придворните, които щяха да пътуват с нас, седяха под слънчобрани, без да могат да се движат. Толкова много неща щяха да се променят! Въздъхнах тъжно.

— Питам се какво ли ще е да живеем в Аварис постоянно.

Както обикновено, отговорът на Мерит беше спокоен и разумен:

— Същото, както когато беше дете и дворът прекарваше там всяко лято. Сега обаче недей да оставяш Изет да реши и коя стая да се нанесе.

— Рамзес вече избра стаята ми. Построил ми е нова спални, до своята — казах й — и до нея има две стаи. Една за теб и една за Амонхер и Прехир. Вече няма да ти се налага да спиш с кърмачките. Това ще бъде най-голямата стая в Аварис.

Мерит притисна ликуващо ръка към сърцето си.

— А Изет дали знае?

* * *

Пристигнахме в „Пи-Рамзес“ по средата на пахонс и заварихме дворец, съвсем различен от онзи, който бяхме видени в студения тиби. През изминалите месеци гъсти туфи цветя бяха разцъфтели в прясно боядисани урни и висящи вази. По високите варовикови колони ароматни лотосови гирлянди се преплитаха с клонки, боядисани в златно. Сладкият аромат на лилии изпълваше коридорите, а в настланите с плочки дворове от алабастрови фонтани се плискаше мелодично вода и падаше върху цъфтящ жасмин. Цяла армия прислужници навярно бе работила всеки ден от смъртта на Сети насам. Представих си как са жужали из двореца като пчели и са се стрелкали в стаята, за да чистят, да лъскат и да се подготвят за пристигането ни. Новобоядисаните стени блестяха на слънцето. Хиляди бронзови фенери чакаха спускането на нощта, за да се отразят в току-що поставените плочки. Всичко беше богато, ново и блестящо.

Обърнах се към Рамзес, стъписана.

— Нима съкровищницата на Аварис може да си позволи това?

Той понижи глас, за да го чуя само аз.

— Не може. Можеш да благодариш на пиратите шерден.

Стотици придворни се бяха събрали в Залата за аудиенции, с колосалните й статуи на цар Сети и царица Туя и Пасер прочете на глас списъка с разположението на всяка стая. Когато стигна до моето име, дворът сякаш затаи дъх.

— Принцеса Нефертари — оповести той, — отдясно на фараон Рамзес Велики.

В помещението премина шепот на изненада и аз видях как Хенутауи погледна към Изет. Да бъда поставена отдясно на царя означаваше, че Рамзес ме е направил велика съпруга във всяко едно отношение освен по име. Това не беше публична декларация, издялана в храмовете на Египет, но сега целият двор в Аварис знаеше коя съпруга предпочита той.

— Да ти покажа ли стаята? — попита Рамзес. Заведе ме до дървена врата, инкрустирана с черупки от костенурки и излъскана слонова кост и закри очите ми с ръка.

Засмях се.

— Какво правиш?

— Когато влезеш, искам да ми кажеш на какво ти прилича.

Чух как отвори вратата и когато дръпна ръката си, ахнах. Стаята приличаше досущ на спалнята ми вкъщи. На стената в дъното видях яркочервените теленца от двореца „Малката“. На друга зърнах голямо изображение на богинята Мут, която подаваше на майка ми ankh на живота. Загледах се в стенописа, спомних си фреската, която Хенутауи унищожи, и по бузите ми потекоха сълзи.

* * *

През следващия месец Залата за аудиенции в „Пи-Рамзес“ никога не остана тиха. Прекарвахме дните си в работа, в обиколки из Аварис, в надзираване на ремонтите, срещи с пратеници и министри от чужди дворове. Но вечер имаше безброй развлечения. Дебените в съкровищницата на Сети бяха отишли за подготовка за война и забавления за двора му, така че дори когато около него дворецът рухваше, той не бе лишен от компанията на най-красивите танцьорки в Египет. Десетки от тях се тълпяха в двореца, търсейки работа при новия фараон на Египет, и целият двор се чувстваше оживен и весел. Сега Амонхер и Прехир можеха да седят в скута на Уосерит и да пляскат в ритъм с дрънченето на систрумите. Но единствените, на които бе позволено да държат Рамесу, бяха майка му или кърмачката. Изет не откъсваше от него бдителния си поглед и ако Амонхер и Прехир пропълзяха прекалено близо, тя го вземаше и го изнасяше. От ръцете на майка си клетият Рамесу слушаше радостните писъци на синовете ми, които пълзяха по подиума. „Ще бъде много самотно дете“, мислех си аз.

Но никой друг в Аварис не изглеждаше самотен. В големите къщи отвъд „Пи-Рамзес“ всяка нощ имаше пиршества, по пътя от Тива постоянно пристигаха нови роднини. Из коридорите на двореца се носеше аромат на печени патици, а сутрин мирисът на меласа от нар беше толкова силен, че се събуждах с куркащ стомах. От балкона на стаята си гледах как земеделците берат кехлибарена на цвят смирна, а вечер жените им вземаха малките си деца и се разхождаха по заобиколените с дървета пътища в града. Страхът от опустошителен глад си бе отишъл и макар хората да вярваха, че това, което е променило живота им, е изобретение на Пенре, аз знаех истината. Питах се какво ли биха си помислили моите akhu, ако знаеха, че не всичко от Амарна е било унищожено.

А после пристигна вестта, която очаквахме. Бяхме прекарали в Аварис само един месец и на дните ни на обиколки из града и пиршества скоро беше сложен край. Пасер дойде в стаята ни и затвори вратата. Рамзес взе свитъка и го разгърна.

— Десет хиляди хетски воини са превзели Кадеш — съобщи Пасер. — Градът вече е заявил, че е верен на Хати, а не на Египет.

— Някой друг знае ли?

— Само пратеникът, Твое величество.

Прочетох съобщението над рамото на Рамзес. Десет хиляди мъже бяха нападнали града призори и гражданите на Кадеш дотолкова се бяха уплашили от мисълта за война, че до следобед се бяха предали. Рамзес смачка папируса в ръката си.

— Мисли, че съм прекалено млад, за да го предизвикам! Муватали си мисли, че е ястреб, който връхлита в гнездото на някое пиленце!

Той запрати смачкания свитък в другия край на стаята.

— Много бърка.

— Цар Муватали е стар и опитен воин — предупреди ни Пасер. — Участвал е в битки срещу всички царства на изток.

— А сега ще разбере какво е да воюва срещу Египет.