Мишел Моран
Нефертари — Царицата воин (5)

Глава 3
Да слушаш като котка

Великите жреци предсказаха, че Рамзес трябва да се ожени в дванайсетия ден на месец тот. Бяха избрали този ден като най-благоприятен в сезона на Ахет и когато излязох от двореца и се отправих към храма на Амон, езерото вече бе изпълнено с корабчета, които носеха храна и дарове за тържеството.

В храма не се приближих към никого и когато жреците приключиха, дори учителят Оба не можа да намери в какво да ме укори.

— Какво става, принцесо Нефертари? Няма ли кой да те развлича сега, когато фараон Рамзес и Аша си тръгнаха?

Погледнах към набръчканото лице на учителя Оба. Кожата му приличаше на папирус — всяка част от нея беше набраздена. Имаше бръчки дори около носа си. Предполагах, че е само на петдесет, но ми се струваше стар колкото напуканата боя в спалнята ми.

— Да, всички ме напуснаха — казах.

Учителят Оба се разсмя, но звукът не беше приятен.

— Всички са те напуснали! — повтори той. — Всички.

Огледа се наоколо, обгърна с поглед двестате ученици, които вървяха след него към едубата.

— Учителят Пасер ми казва, че си много добра ученичка, и сега се питам дали има предвид актьорското майсторство или езиците. Може би след няколко години ще те видим в някое от представленията на фараона!

Изминах пътя до едубата в мълчание. Все още чувах зад гърба си дрезгавия смях на учителя Оба, а в стаята бях прекалено сърдита, за да проявя интерес, когато Пасер обяви:

— Днес ще започнем нов език.

Не си спомням какво научих в този ден или как Пасер започна да ни преподава езика на шасу. Вместо да обръщам внимание, се взирах в момичето на тръстиковата рогозка до моята. То беше на не повече от осем-девет години, но седеше напред в класа, където преди беше мястото на Аша. Когато дойде време за обяд, момичето побягна заедно с една своя връстничка и аз си дадох сметка, че вече нямам с кого да се храня.

— На кого му се играе на зарове? — попита Баки между хапките.

— Аз ще участвам — казах.

Баки погледна назад към група момчета, които ме наблюдаваха със сурово изражение.

— Аз… не мисля, че допускаме момичета да играят.

— Всеки ден допускате момичета — напомних му.

— Но… но не днес.

Другите момчета кимнаха и бузите ми пламнаха от срам. Излязох в двора, за да си намеря място, където да съм сама, а после зърнах Аша на каменната пейка, на която винаги се хранехме.

— Аша! Какво правиш тук? — възкликнах.

Той подпря тисовия си лък на пейката.

— И на воините им се полага обяд — каза Аша и ме огледа изпитателно. — Какво има?

Вдигнах рамене.

— Момчетата не ми позволяват да играя с тях на зарове.

— Кои момчета? — попита той.

— Няма значение.

— Има. — Гласът му стана заплашителен. — Кои са те?

— Баки — казах, но когато Аша стана застрашително от пейката, го дръпнах обратно. — Не е само той, а всички, Аша. Изет беше права. Те се държаха дружелюбно с мен заради теб и Рамзес, а сега, когато и двамата ви няма, аз съм само една ненужна принцеса от династия на еретици.

Вдигнах брадичка, твърдо решена да не се разстройвам.

— И така, какво е да си колесничар?

Аша седна на мястото си и ме огледа въпросително, но аз нямах нужда от съчувствието му.

— Прекрасно — призна той и отвори торбата си. — Няма клинообразно писмо, няма йероглифи, няма превеждане на безкрайните заплахи на Муватали.

Погледна към небето и се усмихна искрено.

— Винаги съм знаел, че ми е писано да съм във войската на фараона. Никога не ме е бивало във всичко това — посочи той с палец към едубата.

— Но баща ти иска да станеш върховен командир на колесничарите. Трябва да си образован!

— И за щастие, това свърши.

Той извади една меденка и ми даде половината.

— И така, видя ли колко търговци са пристигнали? Дворецът гъмжи от тях. Не можахме да заведем конете до езерото, защото е пълно с чуждестранни кораби и лодки.

— Тогава да отидем на кея и да видим какво се случва!

Аша се огледа наоколо, но останалите ученици хвърляха ашици и играеха на сенет.

— Нефер, сега нямаме време за това.

— Защо? Пасер винаги закъснява, а воините не се връщат, преди да ги повикат тръбите. Това е много след началото на урока на Пасер. Кога друг път ще видим толкова много кораби? Помисли си за животните, които може да са на борда им! Коне — добавих изкушаващо. — Може би от Хети.

Бях намерила верните думи. Той стана заедно с мен и когато стигнахме до езерото, видяхме цяла дузина кораби на котва. В пристанището над нас моряшки знамена с какви ли не цветове плющяха на вятъра и великолепните им платове улавяха светлината като ярко оцветени бижута. Разтоварваха тежки сандъци и точно както бях предположила, бяха пристигнали коне — подаръци от хетското царство.

— Права беше! — възкликна Аша. — Откъде знаеше?

— Защото всички царства ще изпратят дарове. Какво друго имат хетите, което ние да искаме?

Въздухът се изпълни с викове на търговци и трополене на уморени от морското пътуване коне, които препускаха по мостчетата. Проправихме си път през тях през денковете и бъркотията. Аша посегна да погали една черна като мастило кобила, но отговорникът за конете му отправи сърдит укор на хетски.

— Говориш с най-близкия приятел на фараона! — обадих се аз с остър тон. — Дошъл е да огледа подаръците.

— Говориш хетски? — попита търговецът.

Кимнах.

— Да — отговорих на неговия език. — А това е Аша, бъдещият командир на колесничарите на фараона.

Хетският търговец присви очи, опитвайки се да реши дали да ми повярва. Най-накрая благоразумно кимна.

— Добре. Можеш да му кажеш да отведе тези коне в конюшните на фараона.

Усмихнах се широко на Аша.

— Какво? Какво казва?

— Иска ти да заведеш конете в конюшните на фараон Сети.

— Аз ли? — възкликна Аша. — Не! Кажи му…

Усмихнах се на търговеца.

— Той с голямо удоволствие ще достави даровете от Хети.

Аша ме зяпна.

— Каза ли му „не“?

— Не, разбира се! Какво толкова, да заведеш няколко коня в конюшните?

— Защото как ще обясня какво правя? — извика Аша.

Погледнах към него.

— Ти случайно си минавал оттук на път към двореца. Помолили са те да се заемеш с тази задача, защото разбираш от коне.

Отново се обърнах към търговеца.

— Преди да вземем тези коне от Хети, бихме искали да огледаме останалите дарове.

— Какво? Сега какво му каза?

— Имай ми доверие, Аша! Има едно нещо, наречено „прекалена“ предпазливост.

Търговецът се намръщи, Аша затаи дъх, а аз отправих към стареца най-нетърпеливия си поглед. Той въздъхна тежко, но накрая ни поведе по кея, покрай украсените с изящна резба сандъци от слонова кост, които съдържаха цяло състояние под формата на канела и смирна. Богатият им аромат се смесваше с мириса на кал от реката. Аша посочи напред към една дълга кожена кутия.

— Попитай го какво има вътре!

Старецът разбра какво има предвид Аша, наведе се и отвори коженото сандъче. Дългата му коса се разпиля през рамото; той преметна двете си дълги бели плитки на гърба и извади блестящ метален меч.

Погледнах към Аша.

— Желязо — прошепнах.

Аша посегна и обърна дръжката, така че дългото острие улови лятната светлина така, както на балкона с Рамзес.

— Колко има вътре? — попита Аша и онагледи думите си с жест.

Търговецът като че ли го разбра, защото отговори:

— Два. По един за всеки фараон.

Преведох отговора му. Аша върна оръжието и тогава погледът ми бе привлечен от две гребла от абаносово дърво.

— А тези за какво са? — попитах и посочих към тях.

Старецът за първи път се усмихна.

— За самия фараон Рамзес — за брачната му церемония.

Заострените гребла бяха гравирани във формата на глави на спящи патици и той погали абаноса им така, сякаш перата бяха истински.

— Негово величество ще ги използва, за да мине през езерото, а останалата част от двора ще го следва с лодките си.

Представих си как Рамзес замахва с тези гребла и се приближава до Изет, която плава пред него, покрила тъмната си коса с мрежа от мъниста, чиито камъни от лапис лазули улавят светлината. Аз и Аша щяхме да плаваме зад тях и нямаше да може и въпрос да става да извикам Рамзес или да го дръпна за косата. Може би ако не се бях държала като дете на коронацията му, аз щях да бъда онази в лодката пред него. Тогава аз щях да бъда тази, към която той щеше да се обръща нощем и да разказва случки от изминалия ден с неустоимия си смях.

Безмълвно последвах Аша до конюшните, а вечерта, когато Мерит ми заповяда да сменя късата си риза с подобаваща пола за вечерта, не се оплаках. Оставих я да окачи на врата ми сребърна огърлица и не помръднах, докато втриваше в бузите ми крем от мирта.

— Как така ме слушаш с такава готовност? — попита тя подозрително.

Изчервих се.

— Не те ли слушам винаги?

Мерит издаде брадичка към мен и пеликанската торбичка се удължи.

— Кучето прави това, което каже господарят му. Ти слушаш така, както слуша котката.

И двете погледнахме към Тефер, който се бе отпуснал на леглото, и неукротимият miw доближи уши до главата си, сякаш усещаше, че го корят.

— Да не би сега, когато фараон Рамзес порасна, да си решила и ти да пораснеш? — настоя Мерит.

— Може би.

* * *

Когато дойде време за пиршеството в Голямата зала, заех мястото си под подиума. Оттам можех да видя, че Рамзес наблюдава Изет. След десет дни тя щеше да стане негова съпруга и аз се запитах дали ще ме забрави съвсем.

Фараон Сети стана от трона си, вдигна ръце и в залата се възцари тишина.

— Да послушаме ли малко музика? — попита той и до него царица Туя кимна. Както винаги, челото й изглеждаше влажно от пот и аз се зачудих как една толкова едра жена може да живее в ужасната жега на Тива. Тя не си направи труда да стане, а ветрилоносците раздвижиха въздуха около нея с дългите си щраусови пера, така че дори от масата под подиума усетих аромата на лавандулови и лотосови цветчета, който се разнасяше от нея.

— Защо не послушаме бъдещата царица на Египет? — предложи тя и целият двор погледна към Изет, която грациозно стана от стола си.

— Както желаят Ваши величества.

Поклони се изящно и бавно прекоси залата. Когато се приближи до арфата, поставена под подиума, Рамзес се усмихна. Проследи с поглед как Изет се настанява пред инструмента и притиска резбованата дървена рамка между гърдите си, а когато в залата отекнаха жизнерадостни звуци, един министър зад мен измърмори:

— Красиво. Изключително красиво.

— Музиката или момичето? — попита министър Анемро.

Всички мъже на масата се подсмихнаха.

* * *

В навечерието на сватбата на Рамзес и Изет учителят Пасер ме повика настрана, докато другите ученици бързаха към къщи. Застана в предната част на класната стая, заобиколен от кошници с папируси и нови тръстикови пера. В меката светлина на следобедното слънце осъзнах, че не е толкова стар, колкото често си мислех. Тъмната му коса беше прибрана в по-хлабава плитка, а очите му изглеждаха по-благи, отколкото ги помнех когато и да било. Но когато ми посочи да седна на стола срещу него, очите ми се замъглиха от следи от срам още преди да е проговорил.

— Макар че твоята дойка ти позволява да тичаш наоколо като някое диво дете на Сет — започна той, — ти винаги си била най-добрата ученичка в тази едуба. Но през последните десет дни пропусна шест урока, а днес преводите ти сякаш са дело на работник в някоя фараонска гробница.

Наведох глава.

— Ще се подобря — обещах.

— Мерит ми казва, че вече не се упражняваш по езици. Че си разсеяна. Заради женитбата на Рамзес и Изет ли?

Вдигнах поглед и избърсах сълзите си с опакото на ръката.

— Без Рамзес никой тук не иска да се доближи до мен! Всички ученици в едубата се преструваха на мили с мен заради Рамзес. Сега, когато го няма, ме наричат принцеса еретичка.

Пасер се приведе напред и се намръщи.

— Кой те е нарекъл така?

— Изет.

— Това е само един човек.

— Но другите го мислят! Знам, че е така. А в Голямата зала, когато великият жрец седи на масата ни под подиума…

— На твое място нямаше да ме интересува какво си мисли Рахотеп. Знаеш, че баща му е бил велик жрец на Амон…

— И когато леля ми е станала царица, двамата с фараон Ехнатон са го убили. Знам това. И така, Изет е срещу мен, великият жрец е срещу мен и дори царица Туя… — Преглътнах риданието си. — Всички те са срещу мен заради семейството ми. Защо майка ми ме е кръстила на еретичка? — извиках.

Пасер се размърда неловко.

— Не е имало откъде да знае, че хората все още ще мразят сестра й двайсет и пет години по-късно.

Той стана и ми протегна ръка.

— Нефертари, трябва да продължиш да учиш хетски и шасу. Каквото и да се случи с фараон Рамзес и Аша, ти трябва да успееш в тази едуба. Това е единственият начин да си намериш място в двореца.

— Като каква? — попитах отчаяно. — Жените не могат да станат министри.

— Не — призна Пасер. — Но ти си принцеса. Говориш чужди езици и те очакват цяла дузина възможни съдби. Като велика жрица или като писар на някоя велика жрица. Може би дори като пратеник в чужди дворове.

Пасер бръкна в кошницата и извади няколко свитъка.

— Писма от цар Муватали до фараон Сети. Работа, която пропусна, докато се преструваше на болна в двореца.

Сигурна съм, че бузите ми станаха яркочервени, но когато си тръгнах, си напомних, че Пасер казва истината. „Аз съм принцеса. Дъщеря, племенница и внучка на царици. Очакват ме много възможни съдби.“

Когато се върнах в двора на двореца, видях голям павилион от бял плат, издигнат на мястото, където щяха да пируват най-важните гости на сватбата на Рамзес. Стотици слуги бързаха като мравки — излизаха от Голямата зала и влизаха в павилиона със столове и маси, вдигнати високо над главите им. Под позлатен сенник, настрана от хаоса, сестрите на фараон Сети бяха дошли да наблюдават приготовленията. И Изет беше там с приятелките си от харема.

— Нефер! — провикна се Рамзес от двора, обърна гръб на Изет и забърза към мен. Заради горещината беше свалил от главата си короната nemes и косата му пламтеше като огън на лятното слънце. Представих си как Изет прокарва пръсти през червеникавозлатистите кичури и шепне в ухото му така, както Хенутауи шепнеше на привлекателните аристократи, когато беше пияна.

— От цели дни не съм те виждал — подхвана той с извинителен тон. — Не можеш да си представиш какво беше в Залата за аудиенции. Всеки ден ни изправя пред нова криза. Помниш ли как миналата година нивото на езерото спадна?

Кимнах. Рамзес заслони очи с ръката си.

— Е, добре, това стана, защото миналата година Нил не излезе от бреговете си. А без такъв прилив да напои земята, тази година реколтата беше много слаба. В някои градове се е стигнало почти до глад.

— Не и в Тива — възразих аз.

— Не, но в останалата част от Горен Египет — осведоми ме той.

Опитах се да си представя глад, при положение че утре дворецът щеше да нахрани хиляда души. В кухните вече приготвяха резени телешко, печена патица и агне, а широките бъчви с вино от нар чакаха в Голямата зала да ги изтърколят в павилиона.

Рамзес забеляза погледа ми и кимна.

— Знам, че не е за вярване — каза той, — но хората извън Тива страдат. Тук валя малко дъжд, но в градове като Едфу и Асуан — не.

— И какво, Тива ще сподели ли зърното си?

— Само ако има достатъчно. Министрите са сърдити, задето броят на хабиру в Египет става толкова голям. Казват, че сега наброявали почти шестстотин хиляди и по време, по което храната не стига за египтяните, някои от хората на баща ми твърдят, че трябва да се вземат мерки.

— Какви мерки?

Рамзес отклони погледа си.

— Какви мерки? — повторих аз.

— Мерки да сме сигурни, че на хабиру няма да им останат синове…

Ахнах.

— Какво? Ти нали няма да позволиш…

— Разбира се, че няма! Но министрите говорят. Казват, че не ставало въпрос само за числеността им — обясни Рамзес. — Рахотеп вярва, че ако избием синовете им, дъщерите им ще се омъжат за египтяни и ще заприличат на нас.

— Те са като нас! Учителят Амос е хабиру и неговият народ е тук от сто години. Моят дядо е довел хабиру в Тива, когато е завладял Ханаан…

— Но Рахотеп казва на двора, че хабиру почитат само един бог, като царя еретик. — Рамзес понижи глас, за да не го чуе никой от минаващите прислужници. — Той ги смята за еретици, Нефер.

— Разбира се, че така ще каже! Самият той е бил еретик — велик жрец на Атон. Сега иска да покаже пред двора, че е предан на Амон.

Рамзес кимна.

— Точно това казах и аз на баща си.

— А той какво казва?

— Че една шеста от войската му се състои от хабиру. Техните синове се сражават редом с египетските. Но гневът на хората нараства, Нефер, и всеки ден се случва нещо ново. Суша или слаба търговия, или пирати в Северно море. Сега всичко трябва да спре, докато тук пристигат стотици сановници. Трябва да видиш приготовленията. Когато тази сутрин пристигна един асирийски принц, министър Анемро му даде стая с изглед на запад.

Покрих устата си с длан.

— Не знаеше ли, че асирийците винаги спят с лице към изгряващото слънце?

— Не. Трябваше аз да му го обясня. Смени стаята на принца, но асирийците вече се бяха разсърдили. Нищо такова нямаше да се случи, ако Пасер просто се беше съгласил да стане министър.

— Учителят Пасер?

— Баща ми вече го помоли два пъти. Ще бъде най-младият министър в Египет, но със сигурност най-интелигентният.

Рамзес кимна.

— Това не мога да го разбера — каза той и погледна надолу към свитъците, които носех. — Какво е това?

В очите му блестеше пламъче, сякаш се бе уморил да говори за сватбата си и за политика.

— Това ми изглежда като работа за няколко дни — каза той и грабна един от свитъците. — Ти да не си пропускала училище?

— Дай си ми го! — провикнах се. — Бях болна.

Опитах се да дръпна папируса, но Рамзес го вдигна по-високо.

— Щом го искаш — пошегува се той, — ще трябва да го стигнеш.

Втурна се тичешком през двора и аз го последвах с ръце, пълни със свитъци. А после върху камъните се очерта една сянка и той се спря.

— Какво правиш? — попита властно Хенутауи. Червената роба на Изида се изви покрай стъпалата й. Тя грабна свитъка, който бе взел Рамзес, и го тикна в ръцете ми. — Ти си египетски цар — напомни тя с рязък тон и племенникът й се изчерви. — Даваш ли си сметка, че остави Изет сам-сама да реши кои инструменти трябва да свирят на пира?

Тримата погледнахме към отсрещната страна на двора, към Изет, която изобщо не ми се стори сам-сама. Тя и приятелките й стояха близо една до друга и си шепнеха. Видях колко го бе наранило разочарованието на Хенутауи. Все пак тя беше сестра на баща му. Той ме погледна извинително.

— Трябва да отида да й помогна.

— Но преди това баща ти иска да отидеш в Залата за аудиенции.

Хенутауи го проследи с поглед, изчака да влезе в двореца, преди да се обърне към мен. Зашлеви ме с такава сила, че аз залитнах и свитъците на Пасер се разпиляха на двора.

— Дните, в които твоето семейство властваше в „Малката“; отминаха, принцесо, и никога вече няма да гониш Рамзес в този двор като животно! Той е царят на Египет, а ти си дете, търпяно по милост в този дворец.

Хенутауи се обърна и закрачи с широки крачки към издуващите се стени на белия павилион. Наведох се да взема домашните на Пасер и към мен се втурнаха неколцина прислужници.

— Господарке, добре ли си? — попитаха те. Целият двор бе видял случилото се. — Нека ти помогнем.

Един готвач се наведе да събере разпилените свитъци.

Решително поклатих глава.

— Няма нищо. Мога и сама.

Но готвачът натъпка папирусите в ръцете ми. На входа на двореца една женска ръка ме хвана за рамото. Подготвих се за още един изблик на насилие от страна на Хенутауи, но беше по-малката й сестра, Уосерит.

— Вземи тези свитъци и ги занеси в стаята й — нареди Уосерит на един от стражите. После се обърна към мен и каза: — Ела.

Последвах подгъва на тюркоазената й роба, който се плъзгаше по излъсканите плочи, преди да влезе в преддверието, където сановниците чакаха да видят царя. Беше празно, но Уосерит все пак затвори зад нас тежките дървени врати.

— Какво си направила, за да ядосаш Хенутауи?

Все още сдържах сълзите си.

— Нищо!

— Тя е твърдо решена да държи Рамзес настрана от теб. — За миг Уосерит остана загледана в мен. — Кажи ми, защо според теб Хенутауи проявява такъв интерес към съдбата на Изет?

Огледах изпитателно лицето й.

— Аз… аз не знам.

— Не си ли се запитвала дали Хенутауи не е обещала на Изет да й помогне да стане царица в замяна на нещо?

Допрях два пръста до устните си — нервен навик, който бях прихванала от Мерит.

— Не знам. Какво може да има Изет, което Хенутауи да няма?

— Все още нищо. Няма такова положение или брак с човек от благородна кръв, което сестра ми да може да ти предложи. Но на Изет може да предложи много неща. Без подкрепата на Хенутауи никога нямаше да изберат Изет за царска съпруга.

Запитах се защо ли ми казва това.

— Има цяла дузина красиви личица, които Рамзес можеше да избере — продължи Уосерит. — Той се спря на Изет, защото баща му предложи нея, а брат ми я препоръча, защото Хенутауи настояваше. Но защо сестра ми настоява толкова? — притисна ме за отговор тя. — Какво се надява да спечели?

Усетих, че Уосерит знае точно какво иска Хенутауи, и ненадейно се почувствах омаломощена.

— Никога ли не си мислила за това? — попита Уосерит. — Този двор ще те погребе, Нефертари, и ти ще останеш скрита и неизвестна никому, също като семейството си, ако не разбереш тази политика.

— И какво да направя?

— Избери каква пътека те очаква. Скоро вече няма да бъдеш единствената млада принцеса в Тива. И ако Изет стане велика съпруга, както иска Хенутауи, няма да оцелееш тук. Сестра ми и Изет ще те прогонят от този двор и ти ще завършиш ненужните си дни в харема в Ми-Уер.

Дори тогава знаех, че за една жена от двореца няма по-ужасна участ от това да се озове в харема в Ми-Уер, заобиколена от самотата на западната пустиня. Много млади момичета си мислят, че ако се омъжат за фараон, ще прекарат живота си в безгрижие — в разходки в градините, клюки в баните и избиране между сандали, украсени с лапис лазули или корали — но нищо не можеше да бъде по-далеч от истината. Наистина имаше жени, като бабата на Изет — най-хубавите или най-умните, — които живееха в харема най-близо до двореца на фараона. Но харемът в „Малката“ не можеше да побере безброй жени и повечето бяха изпращани в отдалечени дворци, където бяха принудени да предат и да тъкат, за да оцелеят. Залите на Ми-Уер бяха изпълнени със старици, самотни и озлобени.

— Само един човек може да направи така, че Изет никога да не стане велика съпруга и да няма властта да те отпрати — настоя Уосерит. — Само един човек, който е достатъчно близък с Рамзес, за да го убеди, че Изет трябва да стане просто поредната принцеса. Ти. Като станеш велика съпруга вместо нея.

Досега бях стояла със затаен дъх, но сега той секна. Отпуснах се на един стол и сграбчих дървените му облегалки.

— И да предизвикам Изет?

Помислих си, че ще трябва да се разбунтувам срещу Хенутауи, и изведнъж почувствах, че ми прилошава.

— Никога не бих могла да го направя. Дори да исках, не бих могла — възразих. — Аз съм само на тринайсет.

— Няма да си все на тринайсет. Но трябва да започнеш да се държиш като египетска принцеса. Трябва да спреш да търчиш необуздано из палата като някое момиче от харема.

— Аз съм племенница на еретичка — прошепнах. — Министрите никога няма да го приемат. Рахотеп…

— Има си начини да заобиколим Рахотеп.

— Но аз си мислех, че ще уча в едубата и ще стана пратеник на фараона в чужди дворове.

— И кой назначава тези пратеници? — попита Уосерит.

— Фараонът.

— А когато брат ми си отиде? Не забравяй, фараон Сети е двайсет години по-възрастен от мен. Когато Озирис го повика, кой ще назначава пратениците му?

— Рамзес.

— А когато Рамзес е на война?

— Министрите му — предположих аз. — Или великият жрец на Амон. Или…

— Великата съпруга на фараона?

Вперих поглед в речната мозайка на стената. По изрисуваните в ярки цветове стени плуваха риби, а на брега на реката се излежаваха лениво неколцина рибари. Техният живот беше спокоен. Те бяха свободни. Синовете на рибарите не трябваше да се тревожат какво ще стане, когато навършат петнайсет. Съдбата им беше сигурна, а участта им лежеше в ръцете на боговете и на сезоните. Тях не ги очакваше лабиринт от избори.

— Не мога да започна война с Изет — взех решение.

— Няма да ти се наложи — отговори Уосерит. — Сестра ми вече я започна. Ти искаш да станеш пратеник на фараона, Нефертари, но как ще го осъществиш в една Тива, управлявана от Изет и Хенутауи?

— Не мога да предизвикам Хенутауи — заявих с абсолютна сигурност.

— Може би не сама. Но аз бих могла да ти помогна. Ти няма да си единствената, която ще пострада, ако Изет стане велика съпруга. Хенутауи с радост би ме прокудила в някой храм във Фаюм.

Исках да я попитам защо, но долових в гласа й нотка на окончателност, която не посмях да предизвикам. Сега се сетих, че в Голямата зала Уосерит никога не разговаряше със сестра си, макар че двете седяха на една и съща маса под подиума.

— Няма да успее — продължи Уосерит, — но това е само защото аз съм готова да се изправя срещу нея и да й попреча. Много пъти идвам на пировете на брат си просто за да се погрижа Хенутауи да не съсипе репутацията ми.

— Но аз не искам да имам нищо общо с политиката на двора! — възразих.

Уосерит огледа изпитателно лицето ми, за да разбере дали говоря сериозно.

— Скоро животът ти ще стане много труден, Нефертари. Може да си промениш решението и да предизвикаш Изет. Ако е така, ще знаеш къде да ме намериш.

Тя ми подаде ръка, без да каже нищо повече, и когато аз я поех, бавно ме поведе към вратата. Навън настланите с плочки зали все още гъмжаха от забързани прислужници. Те тичаха около нас и носеха свещи и столове за сватбения пир. Единственото, за което дворецът говореше от десет дни насам, беше Изет. Ами ако това завинаги останеше така и въодушевлението от новата принцеса и може би скоро и от раждането на дете означаваше, че съм загубила Рамзес завинаги? Фигурата на Уосерит се смали и изчезна по коридора, докато прислужниците, които лъскаха плочките с палмово масло, бързо се изправяха, за да й се поклонят при преминаването й. После продължиха да бъбрят въодушевено за пиршеството, но след това гласът на дойката ми си проби път през шума:

— Господарке!

Обърнах се и видях Мерит, която се приближаваше към мен с кошница с най-хубавите ми ризи в ръце.

— Господарке, къде беше? — извика тя. — Изпратих прислужници в едубата да те потърсят! Местят те от стаята ти!

Тя ме хвана за ръката, така, както преди това Уосерит, и аз се помъчих да не изоставам от нея, докато тя препускаше през лабиринта от коридори.

— Господарката Изет ще получи твоята стая! Царица Туя дойде и каза, че Изет се мести от харема.

— Но в царския двор има много стаи! — възразих. — И две са празни!

— Господарката Изет настоя, че твоята била достойна за принцеса. Сега, когато тя ще стане най-високопоставената принцеса в „Малката“, помоли за твоята стая.

Спрях се в коридора под едно изображение на Ма’ат, която държеше везните на истината.

— И царицата не й отказа?

— Не, господарке — погледна настрана Мерит. — Тя се мести сега, в момента, и аз взех каквото можах. Но тя поиска довечера да спи там.

Вперих поглед в нея.

— А аз къде ще отида? Живея в тази стая още от раждането си. Откакто майка ми…

Очите ми се наляха със сълзи.

— О, не, господарке! Не плачи. Не плачи.

— Не плача — настоях аз, но сълзите потекоха по бузите ми, бързи и горещи.

— Намериха ти нова стая, също толкова хубава — увери ме тя. — И тя е в царския двор.

Мерит остави кошницата си и ме взе в прегръдките си.

— Господарке, все още ще имаш мен. Все още ще имаш Тефер.

Преглътнах напиращото в гърдите ми ридание.

— Трябва да вървим, преди Изет да реши, че иска и абаносовите ми ракли — промълвих горчиво.

Мерит се изправи.

— Нито една от вещите ти няма да изчезне — зарече се тя. — Видях я с огледалото на майка ти от злато и лапис лазули и наредих на прислужниците да наблюдават всичко.

— Нефер!

Рамзес стоеше в края на коридора и когато закрачи към нас, Мерит извади малко парче плат и бързо избърса сълзите от лицето ми. Но Рамзес видя, че съм плакала.

— Нефер, какво става?

— Господарката Изет се мести от харема — обясни Мерит — в стаята на принцесата. Тъй като това е единствената стая, която познава господарката ми и в която образът на майка й гледа към нея нощем, навярно ще разбереш, че е много разстроена.

Рамзес отново погледна към мен и бузите му пламнаха от гняв.

— Кой е дал позволение за това? — попита ядно той.

— Според мен царицата, Твое величество.

Рамзес впери поглед в Мерит, завъртя се рязко на пета и нареди:

— Чакайте тук.

Погледнах към дойката си.

— Дали ще се опита да промени мнението й?

— Разбира се! Можеше да помоли за всяка стая. Защо твоята?

— Защото е най-близо до Рамзес.

— И кой е казал, че нейната стая трябва да бъде близо до тази на фараона? Тя не е велика съпруга!

— Още не — промълвих уплашено.

Зачакахме в коридора, но когато Рамзес се върна, видях изражението му и сграбчих ръката на Мерит.

— Тя е казала „не“ — прошепнах.

Рамзес избягна погледа ми.

— Майка ми казва, че преместването вече е факт и че не може да вземе думата си назад.

Погледна ме в очите. Изглеждаше много нещастен.

— Съжалявам, Нефер.

Кимнах и той продължи:

— Майка ми иска да се върна в Залата за аудиенции. Но ако имаш нужда от нещо… — Гласът му заглъхна. — Всички прислужнички са на твое разположение…

Поклатих глава.

— Мерит е тук.

— Майка ми казва, че пак ще си в царския двор. Погрижих се за това.

Усмихнах се едва-едва.

— Благодаря.

Виждах, че не иска да си тръгне пръв, затова вдигнах кошницата на Мерит и казах с безстрастен глас:

— Трябва да тръгваме. Имаме да прибираме много неща.

Рамзес проследи с поглед отдалечаването ни, но после го чух да се обръща, чух как ехото от стъпките му заглъхва и затворих очи.

В спалнята ми цареше хаос. Парфюмите и огърлиците, които лежаха в абаносовите ми ракли от тринайсет години насам, бяха нахвърляни в кошници, без никаква мисъл да ги предпазят от счупване. Дъската ми за сенет вече беше изнесена, но някой бе изтървал фигурите, които лежаха неприбрани на плочките.

— Какво е това? — изрева Мерит и прислужничките на Изет от харема се заковаха на място, все още с ракли в ръце. Дори и царските отговорници я изгледаха с плахо изумление. — Кой е отговорен за това? — попита тя и когато никой не отговори, Мерит си проправи със сила път през плетеницата от кошници и ракли. — Някой да разчисти това! Никой няма да се отнася нехайно с вещите на принцеса Нефертари!

Прислужничките веднага се втурнаха да събират разпилените фигури, а Мерит застана над тях с ръце на хълбоците. Аз останах да чакам на прага и забелязах, че вещите на Изет са поставени на нова тоалетна масичка. Имаше ветрило от слонова кост и щраусови пера, в една кошница видях мрежеста рокля от фаянсови мъниста. „Някой й е купил всичко това“ — осъзнах. Запитах се дали са сватбени дарове от Рамзес, защото никой в харема не можеше да си позволи подобен лукс. До стената, на мястото на моето легло, сега беше поставено друго, позлатено, и около колоните му бяха увити дълги парчета сребрист плат. През нощта щяха да ги пуснат, за да заслонят Изет от светлината на луната, падаща по стените със сини плочки. Моите стени.

— Знам, че си дребна, но предпочитам да не минавам през теб, Нефертари.

Изет се понесе край мен с ръце, пълни с рокли, и преди да успея да отговоря, зърнах дървения naos на майка си. Фигурата на Мут от злато и абаносова кост беше извадена от олтара, за да го преместят, и дъхът ми секна, когато видях, че статуетката е счупена на две.

— Счупила си статуетката на майка ми? — нададох пронизителен вик и хаосът в стаята за втори път застина.

Наведох се над богинята, на която майка ми се беше молила като малко момиченце, и я взех в ръцете си. Котешката й глава бе отделена от тялото, но все едно бяха пречупили собственото ми тяло.

— Не съм я счупила аз — каза бързо Изет. — Изобщо не съм я докосвала.

— Тогава кой? — изкрещях аз.

— Може би някоя от прислужничките. Или Уосерит — добави бързо тя. — Тя беше тук.

Изет погледна през рамо към другите жени, на чиито лица беше изписан страх.

— Искам да знам кой го е направил. — В гласа на Мерит имаше тиха заплаха и Изет отстъпи назад, уплашена. — Уосерит никога не би докоснала олтара на моята господарка! Ти ли счупи това изображение на богинята?

Изет се овладя.

— Имаш ли представа с кого говориш?

— Имам много добра представа с кого говоря! — отсече Мерит. Дребното й ожесточено тяло се тресеше от ярост. — С внучката на една жена от харема!

Бузите на Изет пламнаха.

Мерит й обърна гръб.

— Ела! — обърна се тя към мен с рязък тон. В коридора взе от ръцете ми счупената статуетка. — Няма да намери добро този скорпион. Не се тревожи за олтара, господарке. Ще накарам дворцовия скулптор да го поправи.

Но аз, разбира се, не можех да спра да се тревожа. Не само за олтара на майка ми, който ми беше по-скъп от всички други вещи, но и за предупреждението на Уосерит. Думите й кънтяха в главата ми като химните, които пеехме в храма на Амон. Животът ми вече се променяше, и то не към по-добро. Последвах сърдитите стъпки на Мерит до новата си стая от другата страна на двора. Когато пристигнахме, тя отвори тежките дървени врати и издаде странно удовлетворен гърлен звук.

— Новата ти стая — каза тя.

Вътре прозорците се простираха от пода до тавана и предлагаха изглед към западните хълмове на Тива. Виждах, че Тефер вече си е намерил място на терасата и е приклекнал на него, горд и уверен като леопард. Всичко в тази стая беше великолепно, от настланата с плочки тераса до инкрустациите от сребро и слонова кост, които светеха от изображенията на Хатор на стените.

Извърнах се стъписана към Мерит.

— Но това е стаята на Уосерит!

— Тя ти я отстъпи тази сутрин, докато беше в едубата — отговори дойката ми.

Значи, по време на разговора ни Уосерит вече е знаела, че Изет е взела моята стая.

— Но къде ще отсяда, когато идва в двореца?

— В някоя от стаите за гости — отвърна Мерит и ме изгледа странно. — Очевидно се интересува от теб.

Когато не казах нищо, тя попита с изкушаващ тон:

— Искаш ли да видиш стаята за обличане?

В повечето спални стаите за обличане са много малки. Имат място само за три-четири ракли и може би маса с глинени глави за поддържане формата на перуките. В старата ми стая едва бяхме побрали едно бронзово огледало. Но стаята за преобличане на Уосерит беше голяма почти колкото самата й спалня, с място за къпане от варовик, в което се изливаше вода от сребърни купи. Мерит беше подредила раклата ми за гримове до един прозорец с изглед към градините. Отворих чекмеджетата и видях вещите си в новия им дом. Тук бяха четките ми и гърненцата с кохл, бръсначите и гребените ми. Дори огледалото на майка ми с форма на анкх и гладка дръжка от фаянс бе грижливо наместено.

— Ако великата жрица не ми беше дала стаята си — попитах, — къде щях да отида?

— В някоя друга стая в царския двор — отговори Мерит. — Ти завинаги ще останеш в царския дом, господарке. Ти си принцеса.

„Принцеса от друг двор“ — помислих си горчиво.

Едно меко тяло се отърка в прасеца ми.

— Виждаш ли? — добави Мерит с принудена веселост. — Тефер одобрява новия си дом.

— А ти пак ли ще си в съседната стая, в стаята на дойката?

Погледнах към другия край на стаята и близо до долния край на леглото видях дървената врата, която за царствените особи означава, че помощта е само на един шепот разстояние.

— Разбира се, господарке.

Тази вечер легнах в новото си легло заедно с Тефер, докато Мерит оглеждаше критично спалнята. Всичко беше на мястото си. Алабастровите ми буркани във формата на спящи котки бяха наредени на первазите, а халцедоновият колан, който щях да нося на следващия ден, беше изваден и поставен грижливо до роклята ми. Всичките ми ковчежета и ракли бяха пристигнали, но олтара ми го нямаше. А тази нощ Изет щеше да заспи под мозайката на Мут, поръчана от майка ми.

* * *

Събудих се в спалнята на Уосерит, преди през тръстиковите щори да е проникнала и най-лека светлина.

— Тефер? — прошепнах. — Тефер?

Тефер обаче беше изчезнал, навярно да лови мишки или да проси храна от кухните. Седнах в същото легло, в което бях спала като дете, и запалих една бронзова лампа, поставена до мангала. Духнах над пламъците, и светлината затрепка над непознати стени. Над вратата висеше образът на богинята майка Хатор в облика на крава в синьо и жълто. Между рогата й сияеше изгряващо слънце. Под прозорците риби подскачаха по сини и бели плочки и люспите им бяха украсени със седеф. А близо до терасата Хатор бе изобразена като жена със своя свещен menat — мънистена огърлица с амулет, който можеше да предпази приносителя от магии. Помислих си за изображението на майка ми в старата ми стая и си представих колко ли объркана се е почувствала, когато е видяла под себе си Изет вместо мен. Знаех, че картините не са нищо повече от охра и мастило и по нищо не приличат на изображенията в погребален храм, в който ка се връща всяка година на Празника на Уаг. И все пак изображението на майка ми беше бдяло над мен повече от тринайсет години, а сега от другата страна на двора Изет се намираше в тази стая и се подготвяше за сватбата си. Погледнах към ъгъла, в който трябваше да стои naos на майка ми, и гневът замъгли зрението ми. Уосерит ме предупреди. Каза, че Изет ще се помъчи да ме прогони от Тива.

Краката ми напипваха несигурно пътя си през мрака, а лампата ми обагряше със светлината си стаята за преобличане. Седнах пред раклата си за гримиране, извадих топчица тамян и го втрих под мишниците си. Прибрах косата си назад и се наведох към излъскания бронз. Уосерит вярваше, че мога да предизвикам Изет, но кое у мен можеше да се мери с красотата на Изет? Започнах да изучавам отражението си, като обръщах лицето си в различни посоки. Имах хубава усмивка. Устните ми бяха с извивка като на стрела, затова винаги изглеждах широко усмихната. И очите ми бяха хубави — зелени като плитки води, докоснати от слънцето.

— Господарке?

Чух как Мерит отваря вратата на спалнята ми, а после, когато видя, че в леглото ми няма никого, тя затрополи тежко към стаята за преобличане.

— Господарке, защо си будна?

Обърнах гръб на огледалото и почувствах прилив на свирепа решителност.

— Искам днес да ме направиш красива като Изет.

Мерит отстъпи крачка назад и по лицето й бавно се разля усмивка.

— Искам да извадиш най-скъпите ми сандали — продължих разпалено — и да гримираш очите ми с всяка прашинка златисто, която намериш в двореца.

Мерит се усмихна докрай.

— Разбира се, господарке.

— И ми донеси любимото колие на майка ми. Това, което струва сто златни дебена.

Седнах пред огледалото и бавно вдишах, за да се успокоя. Мерит се върна с бижутата на майка ми и постави на масата ми купичка със смокини.

— Искам да ядеш, и нямам предвид да чоплиш храната като чапла.

После се засуети около мен, събирайки гребени и мъниста за косата ми.

— Какво ще се случи днес? — попитах аз.

Мерит се настани на столче до мен, вдигна краката ми в скута си и започна да маже с крем глезена и прасеца ми.

— Най-напред фараон Рамзес ще отплава към храма на Амон, където великият жрец ще го ожени за оня скорпион. После ще има пир.

— А Изет? — настоях.

— Ще стане принцеса на Египет и ще прекарва времето си в Залата за аудиенции, където ще помага на фараон Рамзес да управлява. Помисли си само колко петиции има да подпечатва той. Министрите на фараона разглеждат хиляда молби и стотиците, които одобрят, трябва да стигнат до фараона за окончателно съгласие. Фараон Сети и царица Туя вече му помагат. Не може да свърши всичко сам.

— Значи сега Изет ще раздава присъди?

Помислих си за нейната омраза към учението. Тя би предпочела да клюкарства в баните, отколкото да превежда клинообразно писмо.

— Мислиш ли, че Рамзес ще я направи велика съпруга?

— Да се надяваме, че новият ни фараон не е толкова глупав.

В хладните часове на утрото тя втвърди перуката ми с пчелен восък и смола и замени мънистата, които се бяха счупили при пренасянето. Прекара много време над кохла ми — не спираше да го смесва с палмово масло, за да го направи съвсем гладък. После го нанесе върху клепачите ми с най-тънката четка, която бях виждала някога. Когато ме обърна с лице към огледалото, аз рязко си поех въздух. За първи път изглеждах по-голяма от моите тринайсет години. Лицето ми беше прекалено малко за широките линии кохл, които използваха жени като Изет и Хенутауи, но изящните черни линии, които Мерит бе издърпала от вътрешността на клепачите към слепоочията ми отиваха извънредно много. Халцедоновите мъниста, които бе вплела в перуката ми, подхождаха на големите халцедонови камъни на колана ми със скарабеи. А щипката безценна златиста пудра, която бе издухала върху мокрия кохл, подчертаваше изящните ми сандали.

Обърнах се с лице към Мерит. Тя закопча на шията ми колието на майка ми и остави косите от перуката ми да паднат на място.

— Красива си като самата Изида — прошепна тя. — Но само ако седиш като дама. Днес няма да търчиш из двореца с фараон Рамзес. Това е сватба и принцовете от Вавилон до Пунт ще видят, ако се държиш като дете.

Кимнах решително.

— Няма да търча.

Мерит ме изгледа съсредоточено.

— Каквото и да поиска фараонът. Сега е цар на Египет и трябва да се държи като такъв.

Представих си Изет в моята спалня и всички неща, които щеше да прави с Рамзес под картината на майка ми довечера.

— Обещавам.

Мерит тръгна пред мен по претъпканите коридори на палата. Навън, зад ленения павилион, на кея се бяха събрали стотици придворни. Оттук щяха да потеглят корабите към храма на Амон. Нито Рамзес, нито Изет бяха дошли и Мерит вдигна един сенник над главите ни, за да ни предпази от засилващата се жега. Не видях нито един от учениците от едубата, но Аша ме зърна от другата страна на двора и стреснат се провикна:

— Нефер!

— Не забравяй какво ти казах! — нареди сурово Мерит.

Когато Аша се приближи към мен, очите му се разшириха. Той погледна към колана ми от халцедон и към златото, което блестеше над очите ми.

— Много си красива, Нефер — каза той.

— Аз не съм се променила! — отвърнах разпалено и Аша направи крачка назад, изненадан от сериозността ми. — Всички други са се променили!

— Имаш предвид стаята си — досети се Аша и погледна към Мерит, която се престори, че не слуша. — Да. И го е направила от чиста злоба.

Той понижи глас:

— Пред Рамзес може да се прави, че цялата е сладост и парфюми, но ние знаем истината. Бих могъл да му кажа…

— Не! — отговорих веднага. — Той ще си помисли, че си дребнав и завистлив.

От кея отекнаха тръби и Изет излезе от двореца в отговор на призива им. Знаех, че когато стигне до кея, ще отплава сама към храма на Амон на източния бряг. Рамзес щеше да пътува в лодка зад нея, а дворът щеше да ги последва в лодки, украсени със сребристи морски знамена и злато. След като великият жрец помажеше Изет за принцеса, тя щеше да се върне заедно с Рамзес в неговата лодка, с пръстена на семейството му на ръката като знак на съюза им. А после Рамзес щеше да я пренесе на кея и през прага в двореца, който един ден щяха да управляват. Двамата щяха да излязат от покоите си чак вечерта за пира. Когато я пренесеше през прага на двореца „Малката“, бракът им щеше да стане обвързващ. Каквото и да направеха жреците в храма, нищо нямаше да ги направи женени в очите на Амон, ако Рамзес не решеше да я пренесе вътре, и за един безумен миг си помислих, че може да откаже. Може би щеше да разбере, че Изет не е розата, на която се преструва, а бодлив трънак, и щеше да промени решението си.

Но, разбира се, това не се случи. Вместо това отплавахме по реката в дълга флотилия от лодки и по целия бряг хората започнаха да повтарят името на Изет. Жените вдигаха над главите си камбани от слонова кост, а онези, които не можеха да си позволят подобен лукс, размахваха ръце, докато крещяха името на царицата си. Сякаш някоя богиня бе слязла на земята. Деца хвърляха във водата лотосови цветчета. Момиченца, зърнали лицето й, избухваха в плач от радост и въодушевление. Когато пристигнахме в храма, Рамзес взе Изет за своя съпруга и двамата се върнаха пред „Малката“ под въодушевените аплодисменти на хиляда гости. Там той я взе на ръце и двамата изчезнаха в двореца.

Празненствата бяха толкова радостни, че всички изоставиха всякаква формалност и Аша се възползва от възможността да седне при мен на масата на министрите.

— И така, Изет вече е принцеса — каза той и погледна към другия край на павилиона и отвъд, към затворените двойни порти на двореца. — Сега поне няма да се налага да я търпиш. Ще прекарва цялото си време в Залата за аудиенции.

— Да. С Рамзес — изтъкнах аз.

Но Аша поклати глава.

— Не. Рамзес ще бъде с мен. Ще има война с хетите.

Оставих чашата си с вино.

— Какво имаш предвид?

— Град Кадеш принадлежи на Египет от времето на Тутмос. Царят еретик е позволил на хетите да вземат Кадеш и всички пристанищни градове, които са направили Египет богат, сега облагодетелстват Хати. Фараон Сети няма повече да го търпи. Завладя повторно всички земи, загубени от Еретика, и сега му остава да превземе единствено Кадеш.

— Това го знам! — отвърнах нетърпеливо. — Учила съм всичко това с Пасер. Но той изобщо не е казвал, че Египет се подготвя за война сега.

Аша кимна.

— Навярно преди фаофи.

— Но ако убият Рамзес? Или ако ти се върнеш осакатен? Аша, ти си виждал воините…

— На нас няма да ни се случи. Това е първата ни битка. Ще ни пазят добре.

— Фараон Тутанкамон е бил пазен добре, но това не е попречило на колесницата му да се преобърне. Умрял е от този счупен крак!

Аша обви ръка около раменете ми.

— Един цар трябва да предвожда хората си в битка. Жалко, че не си се родила мъж, Нефер. Можеше и ти да дойдеш с нас. Но ние ще се върнем — обеща с лекота той. — Ще видиш. Нищо няма да се промени.

Усмихнах се с надеждата, че е прав. Но във вихъра от бързо развиващи се събития вече започвах да разбирам колко безполезна се оказва за мен надеждата.

* * *

Вечерта Мерит ми донесе пръчица восък. Приближи върха към пламъка на свещта и бавно накапа восък върху папируса. Изчаках капките да се втвърдят и притиснах към тях пръстена с печата си. После подадох писмото на Мерит.

— Сигурна ли си, че искаш да го изпратиш, господарке? Може би ще е по-добре да си оставиш няколко дни за размисъл?

Поклатих глава.

— Не. Сигурна съм.