Мишел Моран
Нефертари — Царицата воин (18)

Глава 16
Амон бдеше над нас

В най-ужасната жега на месоре пред армията избърза пратеник, който ни съобщи, че Рамзес е победил.

— Предотвратихме бунта в Нубия и смазахме бунтовниците! — възкликна той. — Армията вече наближава Тива!

В Залата за аудиенции се възцари въодушевление, а аз надвиках шума от трона си:

— Мъртвите! Къде е списъкът на мъртвите?

— Няма списък! — отвърна ликуващо пратеникът. Знаеше, че тази новина ще му донесе цяла дузина дебени. — Фараон Рамзес пожъна пълен триумф!

Пробих си път през тълпата от блъскащи се тела, тъй като всички бързаха да напуснат Залата за аудиенции, и Мерит ме намери в коридора.

— Побързай, господарке, ще закъснеем! Вече има кораб, чака ни.

— Но чу ли? Нито един офицер не е убит!

— И всичко това само за един месец! Боговете са го пазили.

Тя докосна анкх на крака си и изрече бърза благодарствена молитва. После ме хвана за ръката и започна да си пробива път напред.

— Дръпнете се от пътя на принцеса Нефертари! — изкрещя тя. — Дръпнете се!

Дузини придворни отстъпиха назад, докато излизахме на кея, където Изет вече чакаше на борда на „Благословът на Амон“, заслонена от слънцето от балдахин от боядисан плат.

Седнах на един стол на сянка до Мерит и когато въодушевено допрях пръсти до устните си, Мерит ги бутна надолу.

— Да не си дете!

— Но се чувствам като дете — изкикотих се аз. — Чувствам се така, както първия път когато видях Рамзес, след като останах цяла година скрита в храма на Хатор.

Когато корабът стигна до източния бряг, въоръжени стражи ни поведоха по Пътя на сфинксовете, за да можем да поздравим Рамзес под наскоро издигнатите колони на Луксор. На улиците се бяха стекли хиляди тиванци, изпълнени с такава радост, че жените дори крещяха благословии към мен. А после започнаха да повтарят името на Рамзес и да късат палмови клончета, за да го предпазят от слънцето, докато армията му минаваше покрай тях. Жегата се надигаше в трептяща мъгла над пясъчните улици и докато минавахме през пазара, усетих във въздуха аромата на кумин. Когато стигнахме до портите на Луксор, отново останах удивена от огромните статуи на Рамзес. Уосерит ме улови за ръката и ме поведе към стъпалата на храма, където застанах до Изет, облечена в най-хубавата си рокля и с най-красивата си корона. Изглеждаше зашеметяващо красива и носеше тежестта на детето в издутите си гърди и закръглените бедра. „Ами ако Рамзес даде на нея меча си?“ — уплаших се аз.

Отекна рев на тръби и войската се появи на Пътя на сфинксовете с Рамзес начело. Носеше военната корона khepresh, косата му се развяваше зад него като огнени нишки. Беше най-високият от всички мъже, а слънцето бе направило кожата му бронзова. В полата си, със златния нагръдник на Сехмет, той беше най-красивият мъж в Египет. Погледна ме в очите и бавно извади меча си. Усетих бученето на кръвта в ушите си. А после Изет пристъпи напред и Рамзес върна острието обратно в ножницата.

— Рамзес!

Тя се втурна надолу по стъпалата и грациозно се хвърли в обятията му. Храмът се огласи от оглушително ликуване, а Изет сложи ръката на Рамзес върху леко издутия си корем, та всички да видят как благославя детето й.

Мерит ме сръга болезнено в ребрата.

— Тръгвай! Не я оставяй да открадне тази възможност! — изсъска тя.

Слязох внимателно по стъпалата и Рамзес пусна Изет. Ликуването на тълпата веднага намаля.

— Нефертари — прошепна той. Грабна ме в прегръдките си и вдъхна аромата на парфюма ми, на косата ми, на топлото слънце по кожата ми. — Нефертари, виж се само! — възкликна той.

Профилът ми наподобяваше тънка пръчка, към която бе прикрепена тежка топка.

— Пет месеца — казах му. Не добавих, че през последния месец всяка вечер ми беше лошо.

— Богове, колко ми липсваше в Нубия! — призна той. После посегна към меча си и Изет незабавно се приближи към нас.

— Целият двор те чакаше — каза бързо тя. — За довечера е подготвено великолепно пиршество в Голямата зала.

Рамзес се усмихна.

— Нямам търпение.

— Очакваш ли с нетърпение и да посетиш спалнята ми?

Той погледна към мен и когато тя осъзна къде възнамерява да прекара нощта, гласът й стана настойчив:

— Но аз имам нещо за теб. Подарък в чест на триумфа ти.

Най-накрая Рамзес пусна меча си и аз разбрах, че няма да го даде на нито една от двете ни. Усетих как бузите ми пламват от гняв, докато Рамзес обещаваше:

— Ще дойда да те видя преди пиршеството.

Великият жрец на Амон слезе по стъпалата. Усетих, че стомахът ми се преобръща. От най-долното стъпало той се усмихна на Изет, преди да оповести:

— Нощ след нощ прекарвахме времето си в нозете на Амон, като се молехме фараонът да се завърне жив и триумфиращ.

Тази лъжа ме накара рязко да си поема въздух. Нощ след нощ той бе прекарвал времето си в Залата за аудиенции в ядене, пиене и заговорничене с Хенутауи.

— Сега е месоре — продължи Рахотеп и вдигна ръце като две кухи тръстики. — И в последния месец на сезона на жътвата Амон дари фараона с негова собствена жътва. Победа над бунтовната Нубия!

Придворните нададоха одобрителни викове, а жриците разтърсиха дългите си бронзови систруми. После войската отплава за двореца сред великолепие от сини и златни знамена. Рамзес се качи при хората си, а аз седнах до Мерит на палубата на „Благословът на Амон“, прекалено сърдита, за да проговоря.

— Той щеше да поднесе меча на теб — зарече се Мерит. — Видях как посегна към него.

— И както винаги, Изет беше там, за да го спре! А сега той ще отиде в спалнята й преди пиршеството, за да може тя да му даде подарък.

Мерит се облегна назад на подплатения с възглавници стол и ядосано възкликна:

— И ще му каже, че всяка нощ се е молила да е жив и здрав, когато ти беше тази, която палеше тамян в нозете на Амон. Ще съобщя на фараона каква е истината!

Приведох се напред.

— Не! Ще си помисли, че аз съм те изпратила, от ревност. Няма да ти повярва.

— Тогава може да попита и някого другиго за потвърждение.

— Кого? Кой ще събере смелост да му каже истината?

Пиршеството в Голямата зала продължи цяла нощ, но когато поднесоха храната и музикантите подхванаха победна песен, Рамзес ме намери на балкона.

— Нефертари.

Беше почернял след дългия поход на слънце. Бялата му дреха светеше на фона на бронзовата кожа, а синевата на очите му напомняше на тюркоаз.

— Чаках да останеш сама.

Той ме взе в прегръдките си и когато видях новата златна гривна на китката му, пожелах да му се ядосам. Колко глупав трябваше да бъде, за да не разбере каква игра играе Изет? Но целувките му бяха настоятелни и аз усетих нуждата, която напираше под полата му. Той притисна ръка към корема ми.

— Всеки ден мислех за теб — прошепна той. — Хиляди пъти ми се искаше да ти изпратя съобщение, но се боях да не го прихванат — призна той. — Искам да знам всичко. Разкажи ми всичко.

Обърнахме гръб на пира и на музикантите и отидохме в спалнята ми, но мина дълго време, преди да проговорим. Паднахме в леглото, Рамзес ме взе в прегръдките си и смъкна роклята от раменете ми. Обикновено бяхме внимателни, за да не нараним детето, но тази нощ ласките ни станаха по-страстни, докато накрая Рамзес се зарече:

— Не искам никога да напусна това легло, Нефер. Не искам никога повече да тръгвам на поход без теб.

Докато музиката отекваше в двора, двамата споделихме тайните си. Всяка нощ бях палила тамян в нозете на Амон и се бях молила за безопасността на Рамзес, но сега се запитах как е възможно да съм се бояла, че няма да се върне. Беше толкова висок и силен, с ръце, които бяха способни на всичко.

— Толкова се тревожех, докато те нямаше! — признах.

Рамзес се засмя, но после видя, че долната ми устна трепери, и се поколеба.

— О, Нефер! — притисна ме той към гърдите си. — Ти и аз сме бронз и злато. Ще живеем цяла вечност.

— Само имената ни — прошепнах. — Не и телата. Не и така, както сега.

— Винаги ще бъде така — зарече се Рамзес. Запитах се дали победата не го е направила по-припрян. Как можеше да бъде толкова сигурен? — Ще живеем заедно в отвъдния живот — добави той — и ще се храним с боговете. Досега чуха всичките ни молитви. Амон беше с мен в Нубия. Трябваше да видиш колко лесно обкръжихме двореца и намерихме онези, които крояха бунт. Изклахме ги като добитък.

Потръпнах.

— Те измениха на Египет! — настоя свирепо Рамзес. — Предадоха ни, след като им построихме всичко! Чист град, защитна крепост, по-висока от всяка друга в Нубия, защита от асирийците.

В очите му се четеше убеденост, каквато не бях виждала преди, и аз се запитах какво ли щеше да направи, ако знаеше как наистина се е държала Изет в негово отсъствие.

— Но Амон бдеше над нас — добави сериозно той. — Как иначе би могло всичко да мине толкова добре? Следващия път ще дойдеш с мен, Нефер. Когато се роди синът ни…

— Ами ако е дъщеря?

— Ще бъде син — отвърна уверено той. — Амон чу молитвите ми и ще ни даде наследник.

Сърцето ми заби по-силно, а страхът от раждането отново набъбна у мен. Ами ако не му родях син, или още по-лошо, ако не оцелеех, за да видя как расте детето ми?

— Но разкажи ми за Тива — подкани ме нежно той. — Кажи ми какво се случи, докато ме нямаше. Пасер казва, че един хабиру дошъл при теб.

— Да, Яхмос от Халдея — потвърдих и Рамзес долови колебанието в гласа ми, когато добавих: — Дойде в Залата за аудиенции с молба към мен.

Рамзес се намръщи.

— Специално към теб? И какво искаше?

— Да освободя хабиру от войската ти.

Той седна в леглото.

— Всички хабиру ли? — възкликна Рамзес. — И ти какво му каза?

— Че трябва да отправи тази молба към теб, разбира се!

— Не мога да освободя хабиру! Всяка година се говори за хетско нашествие от север и един ден това ще се случи. Защо си е помислил, че ще изпълниш подобно искане?

— Защото моят дядо е бил този, който е довел народа му в Египет. А при царя еретик — обясних аз — хабиру са били използвани като роби.

— Цялата армия е била използвана като роби.

— Но именно на хабиру царят еретик е обещал да ги освободи. Излъгал ги е.

— Значи този Яхмос от Халдея е дошъл при теб с надеждата, че ти ще уважиш обещанието на своите akhu?

Погледнах към обгорената плочка, която бях поставила до рисунката от гробницата на Мерира. Ръбовете бяха почернели, но центърът все още беше яркосин. Помислих си за пламъците, унищожили семейството ми, и се удивих как съдбата е върнала при мен човека, който пръв ги бе разпалил. Защо разказвах на Рамзес историята му? Защо ме интересуваше какво иска Яхмос, когато той бе изложил репутацията ми на опасност, като се приближи до мен? Но все пак погледнах над леглото в очите на Рамзес и отговорих:

— Да, на това се надяваше.

Рамзес се засмя.

— И къде си мисли, че ще отидат толкова много хора?

— На север. За да направят земята Ханаан своя.

— Ханаан е египетска земя! — възкликна той и любопитството му се превърна в гняв. — Кой е този човек?

Стиснах чаршафите и започнах да ги въртя в ръцете си.

— Същият, който е научил царя еретик, че има само един бог. Водачът на хабиру.

Рамзес се облегна на възглавниците. Изглеждаше стъписан.

— Учителят му?

— Освен това не дойде само защото си помисли, че ще зачета обета на своите akhu — признах бавно аз. — Дойде с идеята, че подобно нещо ще бъде от полза и за двама ни. Че ако освободя хабиру от армията, ще мога да кажа на хората, че съм прогонила еретиците от Тива, и ще си спечеля одобрението им.

— Значи е умен.

— Никога не бих се съгласила. Не и за сметка на Египет.

Рамзес взе ръката ми в своята, привлече ме към себе си.

— Стига с този хабиру от Халдея. Пасер да се оправи с него.

— Значи нищо не можем да направим?

— За хабиру ли? — Рамзес изглеждаше искрено учуден. — Не и когато те са една шеста от армията на баща ми. Защо? Мислиш ли, че трябва да рискуваме…

— Не — прекъснах го бързо. — Когато дойде пак, и ти трябва да му откажеш.