Мишел Моран
Нефертари — Царицата воин (22)

Глава 20
По вълните на Северно море

В златистата мъгла на ранното утро десет кораба стояха на котва, струпани около каменните стъпала на кея, който граничеше с двореца. Най-големият беше „Благословът на Амон“ и на борда му петдесет войници, облечени като търговци, вдигаха и търкаляха по подвижното мостче бъчви, пълни с пясък. Корабът изглеждаше като останалите, но на мачтите царските знамена в синьо и златно трептяха безшумно на вятъра. Бяха намерили едно младо момче, което щяха да преоблекат като принцеса и да го пуснат да върви по палубата. То стоеше до Аша и оглеждаше украсения със скъпоценни камъни нож, който му бяха дали. Когато започнеше битката, щяха да го приберат на сигурно място в каютата.

На кея стояха неколцина придворни и чакаха корабите най-после да потеглят, за да могат да се върнат на топло в двореца и да закусят. Когато натовариха последната бъчва, Изет отново се хвърли към Рамзес.

— Заради нея губим време! — обадих се укорително.

Но Уосерит се усмихна.

— Остави министрите да я видят как се прави на глупачка, докато ти стоиш, готова за битка.

Изет се разплака на рамото на Рамзес и кохлът потече по бузите й на дебели черни ивици. За първи път през всичките години, откакто я познавах, не изглеждаше нито съблазнителна, нито красива, а скованата й походка показваше, че още изпитва болки от раждането вчера.

— Ами ако нещо се случи с Рамесу? — извика тя. — Как ще разбереш?

— Ще се видим в Аварис — обеща й нежно Рамзес, откъсна я от рамото си и погледна неловко към Аша.

— Но ако нещо се случи с теб? — Гласът й стана по-висок и Рамзес щеше да се усмихне благо, но тя направи грешката да попита: — Какво ще бъде мястото на Рамесу в двореца?

Веднага разбра, че е сбъркала.

— Имах… имах предвид, как ще знае какво е мястото му, ако баща му не е тук да го направлява?

Но беше много късно. Беше се издала и Рамзес отговори със студен глас:

— За щастие боговете бдят над царете и синът ни няма да израсне без баща.

Закрачих напред, стигнах до Рамзес на ръба на кея и той попита пред министрите:

— Готова ли е царицата воин на Египет?

Вдигнах глава, украсена с тежка диадема.

— Готова е да покаже на пиратите шерден, че Египет никога няма да допусне крадци да ограбват богатството му.

По небето се носеха дълги облаци. Ибиси се призоваваха в засилващата се светлина. Денят беше добър за плаване. Качихме се на „Благословът на Амон“ и от кораба видях как Хенутауи шепне нещо в ухото на Изет. Но какъвто и план да кроеше, Уосерит и Пасер щяха да са там и да го спрат. Започнах да махам на Уосерит и не спрях, докато флотата не излезе от лагуната, за да започне пътуването си в морето и единственото, което можех да видя, бяха тюркоазената й роба и тъмнокосата глава, склонена към Пасер.

Рамзес застана до мен, докато „Благословът на Амон“ се носеше бързо по Нил и знамената в синьо и златно се разпъваха зад него като женска коса.

— Уосерит е влюбена в Пасер откакто се помня — каза той. — Задавала ли си си някога въпроса защо не са се оженили?

Пристегнах плаща си по-плътно заради мъглата и внимателно подбрах думите си.

— Може би защото се бои да не ядоса Хенутауи.

— Хенутауи може да има всеки мъж — отхвърли думите ми Рамзес. — Едва ли ще има нещо против, ако Уосерит се омъжи първа.

— Ще има, ако Уосерит се омъжи за мъжа, когото иска Хенутауи.

Рамзес ме изгледа смаяно.

— Пасер?

Кимнах.

— Откога знаеш? — възкликна той.

— Уосерит ми каза.

Двамата влязохме в царската каюта на кораба. Под изображение на Сехмет, която убива враговете си, бе поставено легло.

— Какво още ти каза?

Огледах изпитателно лицето му и реших да хвърля ашиците.

— Уосерит смята, че Хенутауи иска Пасер, защото той е единственият мъж, който не я желае.

Седнахме на столове, подредени около дъска за сенет.

— С Хенутауи съм нащрек — призна Рамзес. — Красива е, но под тази красота има нещо зловещо. Не си ли съгласна?

Възпрях се да не му разкажа всичко, което знаех за мрака в душата на Хенутауи. Не посегнах над масата, не го разтърсих, за да го освестя, не започнах да го умолявам да разбере каква наистина е леля му. Вместо това отговорих:

— На твое място щях много да внимавам, преди да приема съвета й.

* * *

Три дни плавахме по реката. Вечер спирахме, за да наготвят на брега и да си налеем от бъчвите с shedeh от избата в „Малката“. Аз бях единствената жена във флотилията и с изключение на момчето, което щеше да се престори на принцеса, когато стигнехме в Северно море, бях и най-младият й член. Пеехме, ядяхме печени патици в купи от двореца и мазнината от месото капеше от пръстите на воините, насядали край огньовете.

На четвъртата вечер Рамзес съобщи:

— Разпитахме местните. Говори се, че шерден са били тук преди няколко вечери. Превзели са един кораб, който е пътувал към двореца на баща ми в Аварис.

Мъжете край огньовете заръмжаха от възмущение.

— Утре ще изпратим съгледвач — каза Аша. На сребристата лунна светлина изглеждаше по-възрастен от своите деветнайсет години. Когато бяхме ученици в едубата, той бе разбил сърцата на всички момичета; сега се запитах дали не е срещнал някоя по-специална и дали ще се ожени някога. — Ще пътуват по суша — продължи той — и когато забележат шерден, ще изпратим „Благословът на Амон“ и ще го следваме отблизо. Флотилията ще чака зад завоя на реката, а съгледвачът ще отиде на ново разузнаване. Когато ни сигнализира, че шерден са се приближили към нашия търговски кораб, ще тръгнем и ще нападнем!

Аша скочи на крака, за да подчертае думите си, и одобрителните викове на мъжете отекнаха по пустия бряг.

По-късно същата вечер Рамзес застана зад мен в каютата ни и ме погали по раменете. Започнахме да дишаме заедно в тъмнината, голи, като се изключи дългата ми пола. Той бавно я свали, остави я да падне в краката ми. Докосването му ме накара да потръпна. Той ме взе в прегръдките си и ме отнесе на абаносовото легло. Притисна тялото си до моето и вдъхна аромата на жасминовото масло по кожата ми. Корабът скърцаше и се мъчеше да се откъсне от въжетата си. Нямаше кой да ни чуе и когато най-после заспахме, бяхме прегърнати.

* * *

Тишината на утрото се разцепи от писък. Двамата с Рамзес седнахме в леглото, изтръгнати от дълбокия си сън. Не разбрах кой го надава. Дете, животно?

Когато викът отекна наново, се втурнахме да намерим дрехите си. На брега видяхме момчето, вече с женска перука и тежки гривни: ридаеше в дланите си, а един едър войник я бе хванал за рамото и го разтърсваше.

— Остави го! — провикнах се и момчето ме зяпна с отворена уста, сякаш го бях спасила от безмилостен побой. Когато стигнах до брега, то се втурна към мен и се вкопчи в крака ми, без да се пуска.

— Не иска, Твое величество! — изкрещя воинът. — Страх го е. Обещахме на баща му, началника на конюшните, седем дебена, ако синът му върви по палубите, и той се закле, че детето му не е страхливец!

Момчето отново избухна във висок плач, в жалостиви степания, и аз притиснах ръка към бузата му.

— Шшшт, нищо лошо няма да ти се случи.

— Ами ние, Твое величество? — възрази воинът. — Какво ще правим сега, когато шерден са толкова близо? Едно младо момиче може още да няма гърди, но ако използваме мъж, как ще обясним…

— Може да дегизираме някой войник — предложих аз, — който да стои с гръб към перилата?

Мъжът изсумтя.

— Ами ако шпионите видят мускулите на раменете му? Трябва ни някой, който да може да мине за жена. Трябва ни кораб със зестра на принцеса, за да ги подмамим да излязат на открито!

Той се обърна умолително към Рамзес.

— Моля те, кажи ми! Какво да правим, Твое величество?

Запитах се дали бащинството не е променило Рамзес, защото вместо да се изнерви от детето, той го наблюдаваше със съжаление. Когато момчето отново захленчи, аз го откъснах от полата си и заявих решително:

— Трябва да отида аз.

Рамзес погледна към мен и на лицето му се изписа тревога.

— Нали разбираш, че това е опасно, Нефер? Ще ти трябва оръжие.

— Мога да завържа нож на бедрото си.

Войникът се помъчи да намери думи.

— Но… но ти си жена! — възкликна той. — Ти си принцеса! Животът ти ще бъде в опасност…

— А имаме ли друга възможност? — попитах аз. — Какво, да мързелуваме и да оставим тези шерден да се измъкнат?

Бузите му пламнаха като глава на кобра.

— Да, това дете да си сложи перуката и да направи каквото му казват! Разбираш ли, момче, че баща ти ще очаква златните си дебени?

Момчето ни погледна с широки, уплашени очи и се разтрепери.

— Много ще се ядоса, когато се върнеш без тях!

— Тогава аз ще му дам дебените! — отсякох. — И ще вървя вместо него по палубата. После, когато дойдат шерден, ще се заключа в кабината, както трябваше да направи той.

Воинът погледна към Рамзес.

— Твое величество, става въпрос за съпругата ти!

— И точно затова вярвам, че ще действа отговорно. Ще я пазим отблизо.

Воинът впери поглед в нас, прекалено стъписан, за да добави нещо по време на обратния път към кораба. Съгледвачът, който бе потеглил през нощта, се върна с новини. Бяха забелязали шерден съвсем наблизо, в каналите и входовете към Северно море. „Благословът на Амон“ веднага хвърли котва. Седнах в каютата и се загледах във воините в техните одеяния на търговци — смееха се един на друг и се радваха на новите си роли.

— Когато пристигнем, искам да залостиш вратата — посочи Рамзес към тежкото резе на вратата на каютата и добави: — Ще сложа войници отвън и двама вътре. Каквото и да се случи, Нефер, каквото и да си помислиш, че чуваш отвън, не бива да излизаш.

— Дори не знаем дали днес ще ги намерим…

— Няма нужда да се безпокоим дали ще ги намерим — отговори мрачно той. — Техните шпиони на брега ще ни намерят, след като хвърлим котва в Тамят и разтоварим бъчвите.

— Как мислиш, че ще изпратят съобщение до корабите си?

— Излъскани бронзови огледала… светлинни сигнали — предположи той и стана. — Както вече ти казах, не излизай от тази каюта. Дори ако помислиш, че съм ранен. Това не е игра. Тези мъже не са виждали жена от много дълго време. Живеят във водата и ядат това, което уловят. Само ако те видят, ще се опитат да изкъртят тази врата.

Забелязах колко е сериозен гласът му и изпитах истински страх.

— Но ако те ранят, ще се прибереш в тази каюта. Няма да се сражаваш ранен.

— Ще се сражавам дотогава, докато не разбием шерден! — закле се той и аз се уплаших до какво може да доведе припряността му. Той обхвана брадичката ми с длан.

— Ти си най-смелата жена, която познавам. Но ако ти се случи нещо…

— Няма. Няма да отворя вратата. Ще се заключа, а воините ще ме защитават.

Прекарахме останалата част от сутринта в подготовка. Първо Рамзес започна да ме наблюдава как се обличам, каза ми коя перука предпочита и кои гривни — макар че ги бях донесла за момчето — ще отразяват най-добре светлината. Вложих допълнително старание за грима си, като направих линиите и черни, и дръзки, та дори отдалеч да личи, че устните ми са начервени. Когато свърших, негримирана остана само шията ми и докато Рамзес закопчаваше златния ми нагръдник, усетих топлия му забързан дъх по врата си. Обърнах се и макар че исках да прокарам ръце по гърдите му, бавно затегнах кожената му ризница. Той бе завързал на бедрото си скрита кама и когато коленичи, за да привърже една и на моето, осъзнах:

— Косата ти. Търговците си сплитат косата на отделни плитки, не ги връзват на примка.

Макар че от няколко дни не се бяхме къпали истински, косата му все още ухаеше на лавандула от баните в „Малката“ и когато отстъпих назад и погледнах към него, въздъхнах.

— Питам се, дали някога е имало фараон, който да е изглеждал толкова красив преди битка?

Рамзес се засмя.

— Преди тези дни да са свършили, ще ми е необходима не красота, а сигурна ръка.

* * *

По пладне излязохме от каналите на Нил, пълни с кал, която затрудняваше движението ни, и пред нас се простря безкрайна синева. Северно море.

Следобед корабът ни пристигна в пристанище Тамят и Рамзес ме хвана за ръката.

— Пристигнахме. Воините ще започнат да разтоварват бъчвите на кея.

Усмихна ми се, но аз забелязах тревогата в погледа му.

— Готова ли си?

Проверих отражението си в излъскания месинг. Гърдите ми все още бяха натежали от раждането, нубийската перука падаше по раменете ми на малки съвършени плитки. Обеците ми бяха тюркоазени. Дори сандалите ми бяха украсени със скъпоценни камъни. Никой не би ме взел за жена от простолюдието и в никакъв случай — за мъж.

Последвах Рамзес на палубата, където Аша се пошегува:

— Тази пола ти отива, Рамзес!

Дрехата беше опърпана и износена, взета от един търговец извън „Малката“. Рамзес изглеждаше досущ като мияч на палуби. Само сандалите му — с дебели подметки и добре изработени — го издаваха.

— Смей се колкото искаш — отвърна на свой ред Рамзес, — но не съм аз този, който вони на риба.

Аша се помириса. Плащът, който носеше, беше отвратителен и аз се запитах от кого ли го е взел. После и двамата се обърнаха към мен и Рамзес попита:

— Нали знаеш какво да правиш?

Кимнах. Седем воини, дегизирани като търговци, ни бяха привързали към кея и сега разтоварваха пълните с пясък бъчви. Застанах на носа, та слабата слънчева светлина да се отрази в бижутата ми, и вдъхнах аромата на морски въздух и сол. Океанът изобщо не приличаше на водите на Нил. В брега се блъскаха разпенени вълни, втурваха се напред и се отдръпваха, сякаш уловени в мрежата на някой рибар, който ги влачеше към морето.

А после откъм наветрената страна се появиха два високи кораба и мъжете, които работеха около мен, се напрегнаха. Погледнах към Рамзес, който чакаше на носа с излъскано огледало, а от кърмата един воин нетърпеливо извика:

— Това са шерден! Виждам по знамената им, Твое величество!

Рамзес вдигна излъсканото огледало над главата си и тримата съгледвачи, които чакаха в далечината да съобщят на другите кораби, изчезнаха.

Аша се обърна към мен:

— Влез в каютата. Залости вратата!

Рамзес се втурна към мен и аз го накарах да обещае:

— Не се тревожи за мен. Просто напомни на шерден, че Египет никога няма да търпи крадци!

Залостих вратата на каютата си и седнах на леглото. Макар че от двете страни на дъската на сенет стояха стражи с мечове и копия, усетих в устата си горчивия вкус на страха. Не можех да попреча на ръцете си да ме издадат. Пъхнах ги под бедрата си, за да спрат да треперят. Все пак не само прислужниците клюкарстваха.

Чух грохота от спиране на друг кораб до кея, а после и крясъци, когато на нашия кораб започнаха да се изкачват непознати. От другата страна на вратата се разнесе шум от боричкане, а после сякаш самият Анубис се развилия неудържимо на палубата на „Благословът на Амон“. Мъже крещяха на чужд език и аз си представих мига, в който воините на Рамзес са смъкнали плащовете си и са разкрили оръжията си. Чух сблъсъка на метал с метал и когато някакъв тежък предмет се удари във вратата, изкрещях. Но двамата ми стражи не помръднаха. Посивелият ветеран спокойно се обърна към мен:

— Няма да влязат.

— Откъде знаеш? — попитах задъхано.

— Защото някога този кораб превозваше съкровища — отговори воинът. — В целия флот няма врата, по-здрава от тази.

Крясъците станаха по-силни и по-гневни. После един глас се провикна въодушевено:

— Корабите дойдоха!

Чух паниката на шерден, когато осъзнаха, че двата им кораба са обкръжени, но дори тогава битката продължи.

Слънцето все още бе високо, когато триумфиращият глас на Рамзес извика името ми. Отворих със замах вратата, той ме стисна в обятията си и ме завъртя във въздуха.

— Пленихме повече от сто шерден! — съобщи ми той. — Вече няма да има пирати по кейовете на Тамят. Шерден вече няма да крадат от Египет, Крит или Микена. Ела!

Поведе ме към носа на кораба и аз видях, че полата му е опръскана с кръв. Воините ликуваха, вдигнали мечовете си в чест на победата.

— За Рамзес Велики и неговата царица воин! — изкрещя един от мъжете и стотици гласове подеха вика му. Думите отекнаха над морето и от заобикалящите ни бойни кораби, на които се намираха окованите във вериги шерден. Рамзес ме поведе към кея, където ракли, пълни със скъпоценни метали и слонова кост, блестяха на слънцето. Този път — какво щастие! — нашите воини изпразваха трюмовете на шерден. Откраднатите съкровища сякаш нямаха край: тюркоазени талисмани и сребърни купи от кораби, които преди са пътували към Крит. Ризница от червена кожа и алабастрови гърнета, гравирани със странни сцени с кон от битка в Троя. Златна носилка, украсена с червеникав халцедон и сини стъклени мъниста.

Рамзес обви ръка около кръста ми.

— Всички воини говорят за теб. Беше много смело…

Махнах с ръка и отхвърлих комплимента му.

— Кое? Да вървя по палубата на кораб?

— Толкова много пленници! — прекъсна ни Аша. — Наложи се да ги приберем на два кораба. Какво искате да направим с тях? — попита той. — Крещят нещо, но не мога да разбера какво казват.

Отделих се от Рамзес.

— На какъв език говорят?

— Някакъв, който никога не съм чувал — призна Аша. — Но един говореше хетски.

— Навярно всички говорят малко хетски — предположих аз. — Може да са го научили в Троя, както и гръцки. Какво искаш да им кажа?

— Че са пленници на Египет — отговори Рамзес, а после повтори това, което му бях казала аз. — И че Египет никога няма да търпи крадци.

Усмихнах се.

— А ще се покажеш ли пред тях? — попита Аша.

Това беше рисковано. Рамзес не би искал шерден да си помислят, че са толкова важни, та фараонът на Египет лично е дошъл да се справи с тях. Но ако Рамзес се появеше пред тях с короната nemes, с гегата и млатилото, това щеше да им напомни кого са дръзнали да разгневят… и че никой не може да се противопостави на един фараон и да остане ненаказан.

Рамзес погледна към кея с купищата заграбени съкровища и аз видях как бузите му се зачервяват.

— Да, ще дойда.

Един воин се втурна да донесе короната му. Аша, предпазлив както винаги, се обърна към мен:

— Тези мъже са пирати. Внимавай! Свирепи са и ако някой от тях се отскубне…

— Тогава вие с Рамзес ще сте там, за да ме защитите.

Качихме се на борда на първия кораб, на който имаше пленници, и почти веднага ми прилоша от вонята. Палубите бяха просмукани с кръв и урина и аз вдигнах ръкава на плаща си към носа. Подготвих се да видя мъже, оковани във вериги, окървавени и разгневени. Но вече бяха прехвърлили ранените на отделен кораб и петдесетината пленници, които седяха и примигваха на слънцето, не изглеждаха сплашени. Нямаха малки брадички като хетите, а дългите им жълти коси бяха впечатляваща гледка. Спрях се, за да ги погледна. Когато разпознаха короната на Рамзес, те започнаха да разтърсват веригите си и да крещят.

— Успокойте се! — наредих им аз на хетски.

Много от мъжете се спогледаха. Някои ми се ухилиха похотливо, за да ми дадат да разбера какво си мислят, но аз не позволих това да ме смути.

— Аз съм принцеса Нефертари — обърнах се към тях, — дъщеря на царица Мутноджмет и съпруга на фараон Рамзес. Вие ограбвахте кораби на фараона, крадяхте стоки, които принадлежаха на фараона, и убивахте воини на фараона. Сега ще платите дълга си към фараона, като служите в армията му.

Мъжете запротестираха на висок глас и до мен Рамзес и Аша се напрегнаха. Видях как Рамзес посегна към дръжката на меча си и изкрещях над шума:

— Можете да служите в армията на фараона, където ще ви обучават, ще ви осигурят дрехи и може би ще си спечелите командни постове. Или пък можете да се разбунтувате и да ви изпратим в гроба — да ви пратим да се трудите в каменните кариери на фараона.

Изведнъж настъпи тишина, когато пленниците осъзнаха, че няма да ги убият, а ще ги обучават и хранят.

Рамзес погледна към мен.

— Знаеш, че ще трябва да екзекутираме предводителите им.

Кимнах сериозно.

— Но другите…

— Може да са ни от полза.