Мишел Моран
Нефертари — Царицата воин (28)

Глава 26
Тежкият покров на бог Птах

 

Управителят на Дамаск бе получил инструкции да ме настани в най-голямата стая. Фактът, че Изет не се оплака от тази обида, беше доказателство за неистовия й страх от смъртта. Вместо това тя не спря да броди по коридорите цели два дни, като кършеше ръце и се питаше какво ще стане с нея, ако Рамзес умре. На третия ден седнах до нея в Голямата зала и макар че тя се отдръпна от мен така, както плъхът се отдръпва от ястреба, аз сложих ръка върху нейната и казах тихо:

— Дори и хетите да дойдат, Изет, коя от жените мислиш, че ще пощадят? Огледай се. Коя тук е по-красива от теб?

Тя плахо огледа стаята и аз отдръпнах ръката си.

— Но Рамзес няма да умре — заявих категорично аз. — Хетите няма да го разгромят.

— Как можеш да си сигурна?

Светлината на Голямата зала осветяваше лицето й. Очите й бяха зачервени и уморени, но въпреки това не бях излъгала. Тя все още беше най-красивата жена в Дамаск.

— Защото боговете бдят над него — казах аз. — Амон, Ра, Озирис, Сехмет.

Преструвах се, че изобщо не се съмнявам в победата ни, държах се така, сякаш знаех, че тази победа е само въпрос ми време. Но всеки ден без новини беше непоносим. Нощем над двореца надвисваше тежката пустинна жега и аз си мислех, че навярно точно така изглежда тежкият покров на бог Птах, мумифицирания съпруг на Сехмет, обвил целия град в прегръдката си. Не можех да спя, не можех да ям, почти не можех да дишам, защото не знаех какво се случва с Рамзес пред стените на Кадеш.

И продължение на пет дни чакахме като гладни котки за късчета новини и всеки воин, който се приближаваше към града, биваше посрещнат от Ибенре, който жадуваше за вести. Най-накрая пристигна пратеник с новини от фронта и управителят незабавно изпрати човек в стаята ми.

— Господарке! — извика Мерит. — Пратеник!

Не ме интересуваше, че за една жена не е прилично да тича. Не се смущавах, че не съм си сложила нубийската перука. Рамзес бе отвел двайсет хиляди мъже в засада. Ако ги бяха разгромили, това означаваше, че сме загубили не само Кадеш, а навярно и целия Египет. Той бе поел голям риск — заложил бе всичко на карта заради Кадеш.

Влязох в Залата за аудиенции. Управителят ме хвана за ръката и ме поведе към един от четирите трона на подиума, три от които винаги стояха празни за фараона и двете му най-важни съпруги. Заех мястото си до Изет, но нито една от двете ни не успя да заблуди никого със смелото си изражение.

Момчето премести поглед от едната към другата.

— Сключи се примирие! — възкликна то. — Примирие между Хати и Египет!

Погледнах към Ибенре, който стоеше на най-долното стъпало.

— Примирие ли? — попита той. — Какво говориш?

— Хетите се оттеглиха сред хълмовете — отговори момчето. — А армията на фараона е в победен ход към Дамаск.

Изет се отпусна назад на трона си.

— Победихме — прошепна тя. — Египет е спасен.

— Египет може да не е загубен — обърнах се към нея аз, — но фараонът не е победил. Примирието не е победа.

Помислих си каква глупост прояви Рамзес, като повярва на двама хетски шпиони. Рискува всичко, защото баща му го помоли, поведе двайсет хиляди мъже към Кадеш, където си представяше, че го очаква лесна победа над хетския цар. А когато шпионите се скриха сред хълмовете, веднага повярва, че един цар, остарял във войни, е избягал, защото се уплашил от него.

— Кой ще задържи Кадеш? — попитах аз.

— Хетите, господарке. Но военачалниците казват, че можело да бъде много по-лошо. Казват, че фараонът се спасил заради теб.

Управителят на Дамаск и всички членове на двора му се извърнаха към мен.

— Нищо не съм направила — отвърнах скромно аз.

— Направи, принцесо. Трите части, които изпрати след Амон, спечелиха на фараона достатъчно време, за да подготви ответен удар.

— Те вече се подготвяха да тръгнат…

Момчето поклати глава, сякаш това нямаше значение.

— Наричат те царицата воин, господарке. Дори и хетите знаят името ти!

Тръгнахме след момчето към Парадния прозорец, където управителят заставаше, когато искаше да се обърне към народа. Отвъд крепостните стени се чуваше бойният ви „РАМЗЕС!“. А после се разнесе вторият, който не можех да сбъркам с никой друг. „ЦАРИЦАТА ВОИН!“

— Колко са? — попитах аз шепнешком.

— Дванайсет хиляди души — отговори момчето.

Обърнах се.

— Една трета от армията е загинала?

Момчето сведе поглед.

— Да, господарке. Но виж ги само!

Беше толкова младо! Не разбираше колко е сериозно всичко. Армията се бе приближила до портите на двореца. Хиляди оръжия блестяха на слънцето като излъскано злато. Двете с Изет се притиснахме една до друга пред тесния прозорец. Бяхме толкова близо една до друга, че усетих аромата на лавандулово масло от кожата й и на жасмин от косата й.

Когато влезе долу в двора, Рамзес вдигна триумфално железния си меч към нас. Коженият му щит беше опръскан с кръв. Беше свалил короната nemes и косата му се развяваше зад него. Изкачи се по стъпалата към Парадния прозорец и макар че Изет остана назад, стражите се разделиха пред мен и аз се хвърлих в прегръдките му.

— Нефертари! — извика той. — О, Нефертари!

Поздрави Изет с твърда прегръдка, а тя се разрида в обятията му така, както правеше всеки ден, откакто напуснахме Аварис.

— Как оцеля? — прошепнах и огледах тялото му за следи от рани.

— Само по милостта на Амон — призна той, но когато се обърна да поздрави народа на Дамаск, вдигна триумфално ръка и оповести: — Завърнахме се!

В двора се надигна оглушително ликуване и отекна отвъд отворените порти, по улиците на града. После Рамзес обеща на хората мир. Обеща им търговия с богатото Егейско море през враждебните територии на хетите и се зарече, че макар Кадеш да е загубен, Египет ще издържи.

— Дадохме важен урок на царя на хетите — обяви Аша и гласът му отекна над хилядите хора. — Хетите никога вече нима да се опитат да завладеят царството на фараон, смел като Рамзес Велики!

Докато градът пируваше, Рамзес ме потърси в стаята ми.

— Кажи ми какво се случи — промълвих аз. — Кажи ми как е възможно Египет да е победил, щом е обявено примирие и загубихме Кадеш завинаги.

Рамзес седна на леглото и отпусна глава в ръцете си.

— Победихме, защото не избиха воините. Победихме, защото, макар и да загубих Кадеш, не загубих Египет.

И очите му заблестяха сълзи.

— И не загубих теб.

Той ме взе в прегръдките си.

— Нефертари — прошепна той. — Нефертари, моята гордост едва не те уби. Уби много хора. Добри воини, които ми вярваха и ме следваха.

— Нямаше откъде да знаеш, че са шпиони — отговорих.

Но знаех, че е прав. Гордостта му бе коствала живота на хиляди мъже. Когато се върнехме в Аварис, майките им щяха да чакат на портите да посрещнат синовете си, да се взират в лицата на всеки войник, докато цялата армия отмине, и да осъзнаят, че децата им няма да се върнат. Заради гордостта на Рамзес. Заради припряността му. Заради вярата му, че боговете са с него и Сехмет ще надделее над разума. Че една разделена войска може да се изправи пред мощта на хетите. Трябваше да изчака останалата част от армията си и чак тогава да нападне Кадеш. Но как можех да му го кажа? Погледнах към него. С късата си бяла пола и дори с короната nemes той приличаше на уплашено дете, като онова, което бе умолявало Амон да пощади живота на Пили. Повторих:

— Нямаше откъде да знаеш.

— Какво щеше да се случи, ако ти не говореше шасу? Какво щеше да се случи, ако не’арин не ни се бяха притекли на помощ, след като шест хиляди египтяни вече лежаха мъртви?

Не’арин означаваше „млади мъже“, но аз не разбрах какво иска да каже.

— Кои са не’арин?

Рамзес прикова погледа си върху мен.

— Наемници хабиру от Ханаан.

Ахнах.

— Яхмос?

— Кой друг може да ги е повикал? Изникнаха от нищото заедно с частта на Птах. Биха се така, сякаш бяха обсебени от Монту. Но откъде може да е знаел Яхмос?

— Хабиру навярно са били готови да се сражават, за да получат шанс желанието им да се изпълни — казах аз.

Рамзес мълчеше. Със сигурност мислеше за хабиру в Ханаан.

— Ще се вдигнат на бунт — каза той с абсолютна сигурност. — Ако заживеят заедно със своите братя от Ханаан. Армията им от не’арин беше добре обучена.

— Но са дошли да се сражават за теб.

— Защото под властта на хетите няма да имат никаква и възможност да получат свободата си. Като помогнаха на мен, помогнаха на себе си. Ако не ги пусна, не’арин ще се разбунтуват. Мога да ги смажа. Не са чак толкова много…

— Достатъчно, за да спасят войската ти.

Рамзес кимна.

— При Кадеш видях повече кръв — призна той, — отколкото баща ми през целия си живот. Зарекох се да им дам победа, но не трябваше да давам това обещание. Мислех, че мога да накарам боговете да ме чуят. Мислех, че ако победя при Кадеш, името ми ще се изпише в залите им. Но онази стара жрица сбърка. Боговете вече слушаха — продължи той. — Винаги са слушали.

„Не’арин го доказаха“, помислих си аз.