Джордж Р. Р. Мартин, Елио Гарсия, Линда Антънсън
Светът на огън и лед (9) (Неразказаната история на Вестерос и Игра на тронове)

Възходът на Валирия

Драконовите владетели на Валирия

Докато Вестерос се възстановявал от Дългата нощ, в Есос изгрявала нова сила. Този огромен континент, простиращ се от Тясното море до митичното Нефритено море и далечен Ултос, изглежда, е мястото, където е възникнала цивилизацията, каквато я познаваме. Първата от тези цивилизации (ако нямаме предвид съмнителните претенции на Карт, юайтайските легенди за Великата империя на зората и трудноустановимите факти относно легендарния Асшаи), е започнала в Стари Гхис: град, построен на раменете на роби. Основателят на града, Граздан Велики, е толкова почитан, че мъжете от робовладелческите семейства още се кръщават на него. Той, според най-старите летописи на гхискарите, е създал застъпващите се легиони, с високите им щитове и три копия, първите военни формирования, сражаващи се като едно дисциплинирано цяло. Стари Гхис и армията му колонизирали околните земи, а после завладели и съседите си. Така се родила първата империя и векове наред властвала безпрекословно.

Тези, които сложили край на империята на Стари Гхис, но не и на порядките им, произлезли от големия полуостров срещу Робския залив. Скътани там, сред огромните вулканични планини на име Четиринайсетте пламъка, били валирианците, които се научили да опитомяват дракони и ги превърнали в най-страховитото оръжие на войната, познато на света. Самите валирианци говорели за себе си, че произхождат от драконите и са сродници със създанията, които контролират.

Във фрагментите, останали ни от „Свръхестествена история“ на Барт, септонът явно е проучил различни легенди за произхода на драконите и как валирианците са се научили да ги контролират. Самите валирианци твърдели, че драконите са деца на Четиринайсетте пламъка, а в Карт вярвали, че някога в небето имало втора луна. Един ден Слънцето я овъглило и тя се спукала като яйце, а от нея се спуснали милиони дракони. В Асшаи историите са много и си противоречат. Според някои текстове — до един невероятно древни — драконите дошли от Сянката, мястото, където всичките ни познания и просвещение ни изоставят. Народ, тъй древен, че си нямал име, който пръв опитомил драконите в Сянката и ги довел във Валирия, научил и валирианците да правят същото и си заминал.

Ала ако тези хора от Сянката първи са опитомили драконите, защо не са предприели завоевания като валирианците? По-вероятно историята на валирианците е най-достоверна. Но някога във Вестерос, дълго преди да дойдат Таргариените, също имало дракони, както ни подсказват собствените ни легенди и летописи. Ако Четиринайсетте пламъка са дали началото на драконите, то би трябвало оттам да са се разпространили из голяма част от познатия свят, преди да бъдат опитомени. За това всъщност има доказателства: открити са драконови кости далеч на север, чак до Иб, а на юг — до джунглите на Соторьос. Но валирианците ги впрегнали и подчинили, както не можел никой друг.

Красотата на валирианците — с бледосребристите или бледозлатистите им коси и очи в отсенки на лилавото, неповторими сред други народи — е добре известна и често се привежда като доказателство, че валирианците не са от същата кръв като останалите човеци. При все това някои майстери отбелязват, че при животните чрез внимателен разплод човек може да получи нужните му резултати, а изолирани населения често показват удивителни разлики от това, което считаме за обичайно. Това е по-вероятен отговор на загадката за валирианския произход, макар да не обяснява близостта с драконите, на която тези с валирианска кръв очевидно са били способни.

Валирианците нямали крале, а се наричали Свободната твърд, защото всеки притежател на земя имал глас в управлението. Назначавали се архонти, за да помагат в управлението, като земевладелците ги избирали измежду себе си, и то само за определено време. Рядко, макар и не нечувано, било Валирия да се направлява от едно-единствено земевладелско семейство. Петте големи войни между Свободната твърд и Стари Гхис, когато светът още бил млад, са легендарни — пожарища, завършили и петте пъти с победа за валирианците. В края на петата, последна, война те се уверили, че шеста няма да последва. Древните тухлени стени на Стари Гхис, издигнати някога от Граздан Велики, били сравнени със земята.

Падението на Стари Гхис

Колосалните пирамиди, храмове и домове били окъпани в драконови пламъци. Полята били засети със сол, вар и черепи. Мнозина гхискари били изклани, а други загинали, роби на валирианците. Така гхискарите се превърнали в част от новата Валирианска империя, а след време забравили езика на Граздан и научили висок валириански. Така падат империи, а други се въздигат.

Останалото от някога гордия Стари Гхис е незначително — няколко града като циреи върху Робския залив и още един, който претендира, че е въздигналият се наново Стари Гхис. След като Ориста връхлетяла Валирия, градовете от Робския залив успели най-сетне да отхвърлят валирианските окови и започнали да се управляват наистина сами, вместо да се преструват. Останалите гхискари бързо подновили търговията си с роби — макар вече да си ги набавяли не чрез завоевания, а с пари, а след това ги развъждали.

„Тухли и кръв са съградили Ащапор, от тухли и кръв е народът му“, казва старата поговорка за червенотухлените стени на града и пролятата от хиляди роби кръв, които са живели, работили и умирали, за да ги съградят. Управляван от мъже, назовали се Добрите господари, Ащапор е най-известен със своите воини-евнуси — Неопетнените, обучавани от деца да са абсолютно безстрашни и да не чувстват болка. Ащапорците претендират, че това са възродените застъпващи се легиони на Старата империя, но онези мъже са били свободни, а Неопетнените не са. За Юнкай, жълтия град, колкото по-малко кажем, толкова по-добре, защото е място на дълбока поквара. Мъжете, които го управляват, се наричат Мъдрите господари и са затънали в корупция, продавайки робини за постелята, момчета за блудство и по-лошо.

Най-силният от градовете по Робския залив е древният Мийрийн, но и той като останалите два се крепи едва-едва, а населението му е частица от някогашното в апогея на Старата империя. Зад стените му от многоцветни тухли се таи безкрайно страдание, защото Великите господари на Мийрийн обучават робите си да се бият и да умират за тяхната собствена наслада в прогизналите от кръв бойни арени на града.

И за трите града се знае, че плащат налог на преминаващите халазари, вместо да ги срещнат в битка, но пък дотраките доставят много от робите, които гхискарите отглеждат и продават — роби, които вземат от многобройните завоевания на дотраките и ги продават по пазарищата за плът в Мийрийн, Юнкай и Ащапор.

Най-жизненият от гхискарските градове е и най-малкият, и най-новият, но и не по-малко горд претендент за величие: Нови Гхис, оставен сам на острова си. Там господарите са сформирали железни легиони, наподобяващи тези на Стари Гхис, но за разлика от Неопетнените, тези мъже са свободни като воините на Старата империя.